Уилям Дийл
Спектакълът на злото (12)

11.

Сградата беше шестетажна, разпростираща се над огромно пространство близо до Ашленд, в квартал, който местните наричаха Задния двор. На излъсканата месингова табелка до входа се четеше: „Делъни Ентърпрайзис Инкорпорейтид, основана през 1961“.

Личната секретарка на Делъни, Едит Стодард, носеше черна рокля, бе гримирана с вкус, а прическата й сякаш бе от трийсетте. Беше приятна жена, макар и с хладно, леко изморено изражение.

— Уредих ви да използвате трите вицепрезидентски офиса — каза тя. — Получихте ли списъка с работещите тук?

— Да, госпожо, благодаря ви — отвърна Шок Джонсън.

— Побързахме да съберем борда на директорите — продължи тя. — Ще са тук след час-два.

— Вие участвате ли в борда? — попита Джонсън.

— Аз съм секретарка — отвърна тя.

Три екипа детективи бяха заети с фирмата. Четиридесет и двете секретарки, шефове по продажбата и началник-отдели бяха разделени в три списъка. Всеки от екипите разполагаше с лист от четиринайсет души. Джонсън и днешният му партньор, едно раздразнително ченге на име Сай Ървинг, взеха средния офис. Ървинг беше превъзходен детектив, но от старата школа. Както вече бе казал на Джонсън: „Хвани ги, вържи ги и ги изпържи — това е моят девиз“.

Двамата трябваше да изтърпят половин дузина мъже и жени, никой от които не можеше да каже лоша дума за мистър Делъни и, разбира се, никой не знаеше нищо. Джонсън тъкмо се отпусна в дълбокото кресло и вдигна крака върху бюрото, когато в офиса влезе Миранда Стюърт. Беше красива жена, облечена в стегнат червен костюм и черна копринена блуза. Косата й бе вързана с бяла панделка. Джонсън се изправи. Ървинг я погледна подозрително.

— Мис Миранда Стюърт? — попита Джонсън.

— Да.

— Седнете, моля. Аз съм капитан Джонсън от чикагската полиция, а това е Саймън Ървинг от отдела по убийствата.

Тя се усмихна и седна. Небрежно кръстоса крака и дръпна полата си надолу.

— Бих искал да подчертая, че това е обикновен разговор — каза Джонсън. — Няма да бъде записван, макар че ще си водим бележки. Както и да е, ако по време на разговора стигнем до момент, в който се налага да ви прочетем правата и да повикаме адвоката ви, ще ви го съобщим. Това е стандартна процедура в ситуация като тази и казваме на всеки същите неща. Не бих искал да се тревожите.

Тя кимна.

— Как е пълното ви име?

— Миранда Дъф Стюърт.

— Къде живеете?

— 3212 Уобаш. Апартамент 3-А.

— Омъжена ли сте?

— Не. Разведена съм от 1990-а.

— Откога живеете на този адрес?

— От 1990. Три години.

— А откога работите в „Делъни Ентърпрайзис“?

— От осемнайсет месеца.

— С какво се занимавахте, преди да постъпите тук?

— Бях секретарка на Дон Уебър, вицепрезидент в „Тръмбъл и Слоун“.

— Рекламната агенция?

— Да, в Ривърфронт.

— А каква е работата ви в „Делъни Ентърпрайзис“?

— Подготвях се за лична секретарка на мистър Делъни. Едит Стодард, която в момента изпълнява длъжността, се готвеше да напусне.

— Значи още не сте започнали на този пост?

— Е, вече се срещах с мистър Делъни. Обясни ми какво очаква от мен, какви са ми отговорностите.

— Работихте ли с госпожа — нали е госпожа? — Стодард?

— Да, женена е и има дъщеря, която учи в колеж.

— Какво работи съпругът й?

— Доколкото знам, той е инвалид.

— През подготвителния период работихте ли с нея?

— Не. Мистър Делъни каза, че иска да започна непокварена. — Тя се усмихна. — Каза, че не би искал да възприема някои от нейните лоши навици. Мисля си, че просто се опитваше да се пошегува. Имам предвид, че всеки знае колко полезна е Едит.

— Знаете ли откога е на тази работа?

— Не съм сигурна. Сякаш е тук от самото начало. Може би петнайсет години.

— Значи още не сте били започнали работа с Делъни? — обади се за пръв път Ървинг.

— Не, поне не официално.

— Това, което търсим тук, мис Стюърт, е признак на неразбиране между Делъни и неговите подчинени или бизнес партньори. Разбирате ли ме?

— Е, нищо не знам за неговите бизнес партньори, за тези неща трябва да попитате Едит. Разбира се, той се стремеше да се отнася добре с хората от офиса… — Изречението увисна във въздуха.

— Но? — подкани я Ървинг.

— Е, не мисля, че Едит беше кой знае колко щастлива от промяната.

— Искате да кажете, че е била разстроена?

— Все пак, ъъ, тя напускаше компанията.

— Тоест?

— Той каза — имам предвид мистър Делъни — че тя сама напуска, но аз останах с впечатлението, че става въпрос за „или-или“.

— Или-или?

— Или напускаш, или… знаете как е…

— Значи мисис Стодард не беше особено щастлива?

— С такова впечатление останах.

— С Делъни обсъждахте ли този въпрос? — попита Джонсън.

— Не, беше… просто слух из офиса, знаете какво говорят хората. Виждате ли, още не беше обявено официално, че аз получавам работата.

— Значи сте били единствената, която го е знаела със сигурност?

— Така мисля.

— А жена му знаеше ли го?

— Никога не съм я виждала. Не е идвала тук. Виждала съм снимката й във вестниците, но никога не съм я срещала лице в лице.

— Нямах това предвид.

— О, съжалявам. Какъв беше въпросът?

— Жена му знаеше ли, че ще заемете мястото на мисис Стодард?

— Е, нямам представа. — Тя сви рамене.

— Кога Делъни ви съобщи за пръв път за новия ви пост?

— Преди около два месеца.

— Когато постъпихте тук, тази перспектива беше ли спомената? — попита Ървинг.

— Беше ми казано, че ако върша работата си добре, има сериозна възможност да се издигна във фирмата.

— И да станете секретарка на Делъни?

— Беше намекнато.

— Значи го използваха като примамка? Ако се справяте добре, имате шанса да получите работата на самия връх? Нали това все пак е най-добрият пост за една жена в тази фирма?

— Е, в търговския отдел има няколко жени на много отговорни длъжности, но, знаете как е, да си толкова близо до шефа и останалите… За човек с моята квалификация това определено е една от най-добрите възможности в този град.

— И значи преди два месеца Делъни ви я предложи, така ли? — попита Ървинг.

— Да.

— Искам да ви попитам нещо, мис Стюърт — каза Джонсън. — Имате ли впечатлението, че всичко това потискаше мисис Стодард?

— Избягвах да говоря с нея по този въпрос. Освен това аз работя на първия етаж, а тя е на шестия.

— Но по-рано, когато говорехте за напускането на мисис Стодард, казахте, че случаят бил „или-или“ — отбеляза Джонсън, преглеждайки бележките си.

— Такива бяха думите на мистър Делъни.

— Добре, ще поставя въпроса другояче — каза Ървинг. — Забелязвали ли сте в контактите на мисис Стодард с вас някакво специално отношение, което да показва, че е притеснена именно от вашата поява?

— Казах ви вече, стремях се да избягвам тази тема — отвърна тя. В тона й се почувства леко раздразнение.

— Чия идея беше това?

— Кое?

— Да избягвате темата. Ваша или на Делъни?

— Негова. На Дж… На мистър Делъни.

— Току-що използвахте малкото му име, нали? — попита Ървинг.

— Така прави, тоест правеше, Едит. Той сам искаше да го наричаме Джон. — Тя въздъхна. — Извинете… може ли да запаля цигара? Благодаря… Питате ме кога стана ясно, че Едит напуска? Ами, той ме заведе на обяд, защото не искаше хората в офиса да разберат какво си е наумил. Всъщност никога не съм го виждала да прекарва кой знае колко време тук. Понякога просто минаваше през първия етаж и това е.

— Значи е избрал именно вас. Доколкото знам, тук има доста жени, които работят по-отдавна във фирмата… — Ървинг спря, преди изречението да се бе превърнало във въпрос.

— Подозирате ли ме в нещо? — нервно попита тя.

— Ни най-малко, мис Стюърт — намеси се Джонсън. — Става въпрос за убийство и ние просто се опитваме да разберем малко повече за този човек и за хората, с които е работил.

— Освен всичко друго, аз съм компютърен специалист, капитане — каза тя. — Изкарах специализиран курс преди две години. Знаех, че рано или късно ще ми е необходимо. Предполагам, че и това донякъде го привлече в мен. Тоест, в документите ми. А също и фактът, че бях запозната с рекламния бизнес.

— Добре, само нещо да уточним — каза Ървинг. — Работехте като секретарка на вицепрезидента на „Тръмбъл и Стоун“ и междувременно ходехте на курс, за да се…

— … образовате компютърно — помогна му Джонсън.

— Да, за да се образовате компютърно. Делъни видя това и ви предложи работа, като не пропусна да спомене, че имате възможност за пробив до самия връх. После ви заведе на обяд и ви предложи секретарското място до себе си, като ви каза, че Едит Стодард трябва да избере „или-или“, което, казано по друг начин, е „напусни или ще те изхвърлим“. Правилно ли съм разбрал развоя на събитията?

— Да.

— Всъщност той как получи вашите документи? — попита Джонсън.

— Какво имате предвид? — Тя внезапно се ядоса. Страните й порозовяха. — Защо ми задавате всички тези лични въпроси? Нямам нищо общо със случилото се. Още повече, че загубих работата си, когато… когато мистър Делъни беше… беше…

— Никой не ви обвинява в нищо — увери я Джонсън.

— Просто се опитваме да си създадем мнение за обстановката в офиса и за начина, по който е действал Делъни. Във връзка с това, били ли сте някога в апартамента на Делъни на Голд Коуст?

— Не съвсем…

— Не съвсем? — обади се Ървинг. — Или сте били, или не. Какво означава „не съвсем“?

— Не бих искала някой да си извади погрешно заключение.

— Днес не правим заключения, а просто слушаме — отряза я Ървинг.

— Просто за да сме наясно — каза Джонсън дружелюбно, с широка усмивка, — имате ли ключ за този апартамент?

— Не! — Тя сякаш изглеждаше обидена от такова предположение. — Доколкото знам, Едит е единствената, която има ключ.

— Едит Стодард има ключ? Откъде знаете?

— Ами, единственият път, когато попаднах там, беше след онзи обяд. Той беше поставил в спалнята бюро, отрупано с най-различни книжа. Каза ми, че доста работел в този апартамент, защото не можел да свърши нищо в офиса. Донесоха ни сандвичи и говорихме за работата. Тогава ми каза още, че Едит имала ключ и мислел да смени бравите след нейното напускане.

— А каза ли ви защо мисис Стодард е имала ключ?

— Каза ми, че понякога щяло да се налага да вземам някои неща оттам и да подготвям бизнес срещи. Каза ми също, че не трябвало да споменавам пред никого за апартамента. Това било нещо като убежище за него и искал да го запази в тайна.

— Притежавате ли огнестрелно оръжие, мис Стюърт? — внезапно попита Ървинг.

— Не! — отвърна тя изненадано. — Мразя тези неща.

— А знаете ли дали Стодард притежава оръжие?

— Нямам представа.

— Имаше ли проблеми между Делъни и Едит Стодард напоследък? Имам предвид, във връзка с това, за което говорихме? — попита Джонсън.

— Не знам.

— Кога го видяхте за последен път?

— Ъъ, днес е четвъртък, нали? Значи в понеделник. Понеделник или вторник. Връщах се от обяд, когато го видях да излиза. Просто се поздравихме. Казах ви, не го виждах толкова често.

— А кога трябваше да напусне Стодард?

— Днес трябваше да е последният й ден.

Когато Миранда Стюърт излезе, Ървинг се пресегна към телефона и набра някакъв номер. Джонсън разлисти бележките си.

— Кой е? — попита Ървинг. — А, Кабрила, Ървинг се обажда. Сай Ървинг. Да, от убийствата. Искам да направим една проверка за закупуване на оръжие… И през колко време ги сменят?… Е, ако е миналата седмица, наистина нямам никакъв късмет. Името е Едит Стодард. С-т-о-д-а-р-д. Не знам адреса й. Колко жени на име Едит Стодард би могло да има в града?… Да, добре. — Той притули мембраната с длан. — Казва, че всяка седмица подновявали архива за закупените оръжия. С новия закон щели вече да ги вкарват в компю… Да?

— Изчакай секунда. — Той махна капачката на писалката си и надраска нещо на листчето пред себе си. — Това ли е? Мерси, Кабрила. Дължа ти услуга.

Натисна вилката, набра друг номер, поговори около минута и затвори.

— Мисис Стодард е закупила „Смит Енд Уесън“, 38-и калибър, на двайсет и втори януари от „Сарджънт Йорк“ в Уобаш. Обадих се в магазина и говорих с управителя. Спомня си я. Питала го кой би могъл да й даде няколко урока по стрелба и той я насочил към „Дъ Шуутинг Клъб“. Това е в Канаривил. Искаш ли да се разходим дотам?

„Дъ Шуутинг Клъб“ се намираше на около миля от офиса на Делъни. Във фоайето зад стъклени витрини бяха разположени най-новите модели от различни видове — пистолети, автомати, пушки, револвери, руски карабини с оптически мерници, апарати за нощно виждане, бинокли. В дъното една стоманена врата водеше към самото стрелбище. През армираното стъкло, което го делеше от останалата част на клуба, се виждаше, че е разделено на трийсет отделения, срещу всяко от които бе поставена мишена с формата на човешки силует. Помещението бе звукоизолирано. Двама-трима души разглеждаха витрините във фоайето, а в стрелбището имаше още петима-шестима клиенти.

Собственикът беше едър мъж на около четиридесет, облечен с черна камуфлажна униформа и армейски боти с дебели подметки. Джонсън му показа значката си. Мъжът се представи като Рой Бенет.

— Няма някакъв проблем, нали? — попита той, опитвайки се гласът му да звучи приятелски.

— Бихме искали да поговорим с човека, който дава уроците по стрелба.

— Редуваме се — отвърна Бенет. — Персоналът ни е съставен само от бивши военни и квалифицирани експерти.

— Проверяваме една жена, която вероятно е идвала тук или по обед, или в късния следобед — каза Ървинг.

— Името Едит Стодард говори ли ви нещо?

— Възрастна дама? На около петдесет, петдесет и пет, горе-долу толкова висока? — И той показа с ръка на височината на рамото си.

— Да — потвърди Ървинг. — Купила е 38 калибров „Смит Енд Уесън“ от „Сарджънт Йорк“. Пратили са я тук да се научи да стреля.

— Същата е — каза Бенет, бръкна под тезгяха и извади тетрадка. После прелисти няколко страници. — Да, ето. Започнала е да идва на двайсет и трети миналия месец… — Продължи да плъзга показалеца си надолу по списъка. — И е спряла миналия понеделник. Петнайсет последователни дни. Сега си я спомням много добре. Не говореше много. Оръжието очевидно не й пасваше съвсем. Лично аз бих й препоръчал нещо по-малко — 25 калибров, най-много 32. Тази трийсет и осмица е прекалено голяма за нея.

— Как се справяше тя? — попита Джонсън.

— За две седмици мога да науча дори табуретка да стреля — отвърна Бенет със самодоволна усмивка.

— Значи е напреднала доста, това ли искате да кажете? — обади се Ървинг.

— Упражняваше се на малки разстояния. Около двайсет метра. Да, мисля, че можеше да улучи центъра на мишената от около двайсет метра. Да не й се е случило нещо?

— Не на нея — каза Ървинг. — Но трябва да знаете, че сте я научили наистина добре.

Джонсън и Ървинг се качиха в полицейската кола и се насочиха обратно към Задния двор.

— Ще разиграем ли епизода с доброто и лошото ченге пред нея, Шок?

— За Бога, Ървинг, става въпрос за петдесетгодишна жена, а не за Чарлс Мансън.

Ървинг сви рамене.

— За мен е все тая.

— И какво? Сигурно е само, че притежава 38 калибров револвер и е ходила на уроци по стрелба. Знаеш ли колко жени в този град отговарят на това описание? Доста изплашени дами има наоколо.

— Има защо. Но не всички от тях притежават ключ за апартамента на Делъни и не всички са били изритани, за да отстъпят мястото си на някоя малка красавица. Доста съвпадения, капитане.

— Ще поговорим с нея, Сай.

— Ще й прочетем ли правата?

— По дяволите, Сай, засега просто ще поговорим с нея!

— Добре, добре. Просто не искам онзи проклет Вейл да ни го изкара през носа по-късно.

— Не се притеснявай, аз ще се оправям с него.

Първото, което Джонсън забеляза, когато Едит Стодард седна срещу тях, беше, че умората на лицето й се е примесила с израз на примирение. Очите й сякаш бяха празни. Това беше лицето на жена, към която животът се бе отнесъл зле; жена, която бе отдала живота си на съпруга си инвалид и дъщеря си; жена, на която внезапно бяха показали вратата — след години, отдадени на една престижна работа, абсолютно необходима за добруването на семейството й. Това, което Шок Джонсън видя върху лицето на Едит Стодард, беше унижение, тревога, може би дори чувството, че е била измамена. Само не и гняв. Яростта й, ако някога бе съществувала, вече бе удовлетворена — ако не от самата нея, то от някого другиго.

Това, което видя Ървинг на същото лице, беше вина.

Той нервно почукваше с химикалката си върху бюрото и чакаше да свършат с увода, за да се нахвърли върху жертвата. Джонсън бавно се пресегна и, без да го погледне, постави ръката си върху химикалката. Мисис Стодард седеше вдървено от другата страна на бюрото, със скръстени в скута си ръце.

Джонсън повтори обясненията, които бе дал и на другите интервюирани по-рано същия ден.

— Разбирате — каза той, — че на даден етап от този разговор можем, нали разбирате, да спрем и да ви прочетем правата, но не казвам, че това трябва да се случи. Не че имаме намерение да го направим, просто казваме това на всеки, с когото разговаряме. Окей?

Тя кимна.

— Моля, кажете ни името си.

— Едит Стодард.

— Възраст?

— Ще навърша петдесет и три през май.

— Омъжена ли сте?

— Да.

— Къде работи съпругът ви?

— Не работи. Получава малка пенсия.

— Защо не работи? — попита Джонсън.

— Парализиран е от врата надолу.

— Съжалявам — каза Джонсън.

— Чарли обичаше непрекъснато да поправя нещо по къщата. Веднъж наместваше някакви керемиди на покрива, падна и счупи гръбнака си на две места.

— Кога се случи това?

— През 1982.

— И оттогава е прикован на легло?

Тя кимна.

— И имате дъщеря?

— Анжелика. На двайсет и една е, учи в колеж. Специалността й е физика.

— Мисис Стодард, откога работите за Делъни? Имам предвид — за фирмата.

— Седемнайсет години.

— А откога сте секретарка на Делъни?

— От девет.

— Доволна ли бяхте от работата си?

Въпросът сякаш я обърка.

Да — каза тя след миг. Беше много добра възможност. Мистър Делъни беше… много грижовен и много ни помогна, когато се случи нещастието вкъщи.

— Казахте „беше“, мисис Стодард — обади се Ървинг. — Казахте го, защото Делъни вече е, ъъ, покойник, така ли?

— Аз… да.

— Искахте да кажете нещо ли?

— Не, нищо.

— Вярно ли е, че тъкмо сте се готвели да напуснете, мисис Стодард? Днес е трябвало да бъде последният ви работен ден.

За момент тя се поколеба.

— Да.

— Тоест, когато казвате „беше“, всъщност имате предвид, че вече не работите тук, така ли е?

— Не виждам защо… искам да кажа…

— Мисля, че детектив Ървинг се интересува от факта, че напускате фирмата — меко каза Джонсън.

— Да, така е.

— А условията при напускането удовлетвориха ли ви?

Тя не отговори. Пръстите в скута й се сплетоха, устните й потрепериха. Ървинг видя неувереността й и реши да се хвърли в атака.

— Мисис Стодард, вярно ли е, че имате ключ за апартамента на Делъни в Астър?

— Да.

— Често ходехте там, така ли е?

— Беше част от работата ми. Мистър Делъни не обичаше да работи тук. Трудно успяваше да се концентрира.

— Значи сте запозната с обстановката там — имам предвид в апартамента?

— Да, разбира се.

— И бихте могли, казано най-общо, да влизате и излизате когато пожелаете, така ли?

— Отивах там само когато ми наредяха.

— Аха. Въпросът е, че сте имали свободен достъп дотам, нали?

— Е, предполагам, че може да се каже и така.

— А колко други хора също имаха ключ?

— Не знам. Не ми е работа да знам.

— Значи всъщност казвате, че доколкото знаете, никой друг няма подобен свободен достъп до този апартамент? Доколкото ви е известно, разбира се.

— Доколкото ми е известно.

— А знаете ли дали мисис Делъни нямаше такъв ключ?

— Не бих могла да знам… Искам да кажа, предполагам, че… ъъ…

— Не е ли вярно, мисис Стодард, че знаете, че тя не само е нямала ключ, но дори въобще не е подозирала за съществуването на това място?

— Това наистина не ми влиза в работата.

— Аха. Е, тогава не е ли вярно, че ви е било наредено да не споменавате за този апартамент? Че това е било, така да се каже, тайното убежище на Делъни?

— Вижте, имах достъп до доста факти и информация, която беше строго конфиденциална. Мистър Делъни никога не е споменавал специално мисис Делъни.

— Но това местенце е влизало в графа „строго конфиденциално“, нали?

— Да.

— А били ли сте някога в този апартамент, без да сте специално поканена?

— Разбира се, че не!

— Никога не сте отивали там, например за да търсите някакви документи или каквито и да е книжа, без мистър Делъни да ви очаква?

— Не. Не разбирам какво точно целите.

— Ще ни извините ли за миг, моля — каза Ървинг и дръпна Джонсън извън стаята. Наведе се към него и прошепна:

— Съвсем близо сме, капитане. Мисля, че трябва да й прочетем правата.

— Не още — прошепна в отговор Джонсън. — Тя ще поиска адвокат и няма да успеем да измъкнем кой знае какво. По-добре да се опитаме да разберем колкото се може повече преди това.

— Да, прав си, но се изнервям, защото отидохме доста далече, без да сме й ги прочели. Всеки момент ще включа в играта онзи револвер и работата става сериозна.

— Аз ще реша кога да й прочетем правата — остро каза Джонсън.

— Просто не искам да прецакаме всичко, това е.

— Ще ти кажа кога, Сай.

— Разбрано.

Когато се върнаха в стаята, Едит Стодард бе вперила поглед в отсрещната стена.

— Мисис Стодард — започна Джонсън, — говорехме за вашия достъп до апартамента. Ходили ли сте там през нощта?

— Понякога — отвърна тя безстрастно. — Ако той поискаше.

— Значи, така да се каже, това е било нещо като второ работно място за вас?

Тя кимна. Погледът й все още беше насочен към стената встрани от главите им.

— И беше съвсем естествено да прекарвате доста време там?

— Предполагам, че може да се каже и така.

— Да не губим време — обади се Ървинг. — Мисис Стодард, притежавате ли огнестрелно оръжие?

Тя рязко обърна поглед към него, сякаш въпросът я бе извадил от вцепенението й.

— Огнестрелно оръжие?

— Да, огнестрелно оръжие. — Той разгърна сакото си и й показа окачения под мишницата кобур. — Огнестрелно оръжие.

— Аз…

— Мисис Стодард — намеси се Джонсън, — знаем, че на 22 януари тази година сте закупили от „Сарджънт Йорк“ 38 калибров револвер. Къде е той сега?

— О, да, револверът.

— Какво стана с него? — попита Ървинг.

— Откраднаха го.

— Откраднаха? — Ървинг обърна поглед към Джонсън и повдигна вежди.

— От чантичката ми.

— Носели сте го в чантичката си?

— Напоследък ставаха доста престъпления, нали знаете, грабежи и така нататък, тъй че аз…

— Знаете ли как да използвате подобно оръжие, мисис Стодард? — попита Джонсън.

— Мислех… мислех, че това би могло да ги изплаши.

— Кого?

— Хората, които биха се опитали да ме ограбят.

— Значи не знаехте нищо за това оръжие и просто искахте да го използвате за заплаха, така ли? — попита Ървинг.

— Да. Да ги изплаша.

— Но не сте били запозната как да действате с него, това ли са вашите думи?

— Да. Или не. Тоест, искам да кажа, че не разбирам много от оръжия.

Джонсън за момент сведе поглед към сключените си на бюрото ръце, после я погледна право в очите и каза:

— Мисис Стодард, трябва да прекъсна процедурата и да ви посъветвам, че можете да запазите мълчание. Ако кажете още нещо, то може да бъде — и ще бъде — използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, а ако нямате такъв или…

— Аз го убих — прекъсна го тя, без да промени тона и изражението на лицето си.

Признанието втрещи двете ченгета.

— Не ви разбрах? — реагира след няколко секунди Джонсън.

— Аз го убих — повтори тя безстрастно.

— Господи! — промълви Ървинг.

— Мисис Стодард — тихо каза Джонсън, — разбирате, че в този момент имате право на адвокат, нали?

Тя ги погледна и отчаяно каза:

— Вече нищо не разбирам, нищичко.