Уилям Дийл
Спектакълът на злото (37)

37.

Всичко вървеше добре. Не вдигаше скоростта над 70, както го беше учила Ребека. Шофирането е като плуването, казваше тя. Няма как да го забравиш, не се притеснявай.

— Да се притеснява? Никога не се беше притеснявал. Притеснението можеше да го разруши. Спомни си един цитат от Емерсън. „Напразни страхове изпитваш — от злото, дето няма да дочакаш.“ Притеснението изсмукваше силите му, а страхът изпиваше енергията му. Събрани заедно, те се превръщаха в разрушителна сила, във влудяващо изживяване, което той не можеше да си позволи.

Мислите му се върнаха към Дейзиленд, към Максимума и Удуърд, който го беше покровителствал и непрекъснато му бе повтарял колко „добре“ върви всичко. Кретени. Отнасяха се с него като с дете. Ръцете му стиснаха кормилото, кокалчетата му побеляха. Какво ли не би дал да види лицата им сега.

Идваше време за новини и той включи радиото.

„Добро утро, аз съм Джери Куин с новините в два часа след полунощ. Топновината днес е убийството на съдията Хари Шоут, член на щатския върховен съд, чийто труп бе открит тази вечер в апартамента му в Лейкшор. Умопобърканата убийца беше застреляна около час по-късно, когато по време на ареста й оказа съпротива на полицейските служители. На кратка пресконференция в полунощ лейтенант Шок Джонсън от отдела по убийствата към чикагската полиция съобщи на репортерите, че Шоут е бил брутално убит около девет часа вечерта. Според думите на Джонсън тялото на съдията било разчленено, а главата му била отрязана. Тя била открита час по-късно в апартамента на Ребека Хътчинсън на «Грейс Авеню» 3215. Мис Хътчинсън била застреляна и убита, когато нападнала един от полицаите със същия нож, с който очевидно е убила съдията Шоут. Изпълняващият длъжността окръжен прокурор Мартин Вейл съобщи, че е издадена заповед за арестуването на Реймънд Вълпс, познат още като Аарон Стемплър. Вълпс-Стемплър е обвинен в убийството на полицая Джон Ришъл и опит за убийство на адвокатката Джейн Венъбъл и специалния агент Абъл Стенър. Вейл каза, че опитите за убийство били извършени приблизително по същото време, когато Хътчинсън е убила Шоут. Окръжният прокурор разкри още, че Вълпс всъщност е Аарон Стемплър, който бе признат за убиец на архиепископа Ричард Рашмън. Вейл каза, че Стемплър бил пуснат от щатската психиатрична клиника в Дейзиленд по-рано същия ден. Стемплър беше пациент в Дейзиленд през последните десет години след убийството на Рашмън. Иронията в случая е, че Вейл защитаваше Стемплър в тогавашния процес, а по-късно стана прокурор към канцеларията на окръжния прокурор. Вейл каза, че сега полицията преследва Стемплър по едно обвинение в убийство и два опита за убийство — на добре познатата адвокатка Джейн Венъбъл и на майор Абъл Стенър, шеф на следствения отдел към канцеларията на окръжния прокурор. И двамата преди години бяха основни фигури в делото Рашмън. Предлагаме ви запис на част от изявлението на изпълняващия длъжността окръжен прокурор Вейл:“

„Имаме основание да вярваме, че през последните няколко години Аарон Стемплър е успявал да поддържа връзка с бившата си начална учителка Ребека Хътчинсън чрез компютърен модем. Вярваме също, че Стемплър е възложил на мис Хътчинсън да извърши поне още две убийства. Първото е на мисис Линда Балфур в дома й в Гидеон, Илинойс, през миналия октомври, а второто — на Алекс Линкълн, куриер към спедиторска фирма, в Хилтаун, Мисури, преди две седмици. И в двата случая имаме същите белези, както при убийствата отпреди десет години, свързани с делото Рашмън. Стемплър също така нападна адвокатката Джейн Венъбъл и детектива Абъл Стенър в дома на мис Венъбъл. В момента двамата са в интензивното отделение на градската болница. Положението им е критично, но шансовете им да оживеят са добри.“

— Заповедта за арест на Стемплър важи за пет щата — продължи Джери Куин — „и след около час полицейските управления ще разполагат с негова снимка. Стемплър е 28 годишен, висок е метър и седемдесет и пет, тежи около седемдесет килограма, има сини очи и руса коса. Според думите на мис Венъбъл, тя е успяла да го удари по време на нападението му в дома й и сега той има рана на лявата буза. От полицията подчертаха, че Стемплър е въоръжен и трябва да бъде считан за изключително опасен…“

Стемплър изключи радиото.

— Мамка му — каза той гласно. — Мамка му!

Убили са Ребека! Как я е проследил Вейл? Какво не бяха успели да изчислят? Той удари с юмрук по волана. В очите му проблесна омраза. Венъбъл и Стенър, който бе седял на свидетелската скамейка и беше казал на съда, че Стемплър се преструва, бяха оцелели.

Е, добре, щеше да им покаже. Трябваше му само малко време.

Край него прелетя голям знак: „Следваща отбивка — Шелбивил“.

Този път нямаше да има никакви грешки.

Той зави пред един мотел и паркира колата в тъмния участък край ресторанта. Огледа картата, после я пъхна в джоба си и отвори чантата на доктора. Забеляза вътре неголям кожен несесер. Дръпна ципа и очите му блеснаха. Беше комплект скалпели. Той измъкна най-големия, докосна палеца си с острието му, после изсмука капката кръв и сложи острия като бръснач инструмент във вътрешния си джоб. Сетне взе от чантата спринцовка, ампула морфин и голяма ролка лейкопласт. Излезе от колата й я заключи. Огледа се. Наоколо нямаше никого. Бързо отвори багажника и хвърли чантата върху трупа на доктор Рифкин. После тресна капака и се изгуби в мрака.

 

 

Вейл седеше край Джейн Венъбъл в интензивното отделение. Дясната половина на лицето й бе увита в превръзки, а към двете й ръце бяха прикрепени системи. Зад нея апаратите бипкаха и жужаха, отмервайки дишането и сърдечната й дейност. Устата и носът й бяха покрити от кислородна маска. Вейл държеше едната й студена и безжизнена ръка.

Погледна часовника на стената. Беше два и половина след полунощ. Операцията на Стенър продължаваше почти четири часа. Преди около час един от лекарите за малко се бе показал в приемната.

— Правим всичко, което е по силите ни — каза той. — Вашият човек е истински късметлия. Върхът на ножа се е разминал със сърцето му на няколко милиметра. Ако беше прерязал аортата, той щеше да е починал от загуба на кръв още преди да го докарат тук.

— Но ще оживее, нали? — попита почти умолително Вейл.

— Можем само да гадаем. Все още работим над него. Но организмът му е силен, което може много да помогне.

На Вейл му се струваше, че от този кратък разговор бе изминала цяла вечност. Минутите мъчително пълзяха.

Дивата банда се бе събрала в малка стаичка близо до интензивното, която мисис Вилонски набързо им бе разчистила. Телефоните звъняха непрекъснато. Новини обаче нямаше. Стемплър просто се бе изпарил. Беше ли се скрил някъде в града? Беше ли откраднал друга кола? Вейл беше обзет от тревога и чувство за вина, но най-вече — от омраза към ненормалния убиец, който така успешно бе успял да ги измами и сега беше на свобода.

Внезапно той усети лек натиск от ръката на Джейн. Когато я погледна, видя, че устните й се движат под кислородната маска.

— Свали я — казваха устните й.

— Не мога да направя това, Джейни.

— Само за минута.

— Окей, само за минута. — Вейл се пресегна и свали маската от лицето й.

Ръката й лекичко стисна неговата.

— Здрасти — каза той.

— Абъл? — попита тя.

— Раните му са лоши, но смятат, че ще се оправи.

— Той спаси живота ми, Марти. — Говорът й бе леко завален от лекарствата.

— А ти спаси неговия.

— Хванахте ли Стемплър?

— Още не. Въпрос на време е. Не мога да остана дълго. Дори не би трябвало да съм тук.

— Използвай връзките си, ти си окръжният прокурор… Много ли съм зле, Марти?

— Не. Познавам един добър пластичен хирург, ще ти сложи нов нос за нула време.

Тя леко се усмихна.

— Май пак заспивам.

— Спи спокойно, скъпа. Когато се събудиш, аз ще съм тук.

— Марти?

— Да?

— Ще ме целунеш ли?

Той се наведе и нежно целуна устните й.

— Обичам те.

— И аз те обичам, Джейни.

После тя отново заспа.

Спеше дълбоко и сънуваше кошмара, от който най-много се плашеше. Вървеше в гъста мъгла и чуваше гласове, но не виждаше точно откъде идват. „Помогни ми, помогни ми, помогни ми“, проплакваха гласовете и я обземаше ужасно чувство на безпомощност, после падаше през облаците и пулсът й се ускоряваше, докато внезапно не се събуждаше, обляна в пот.

Този път, докато крачеше из мъглата, ненадейно, точно преди да падне, пред нея блесна силна светлина. Тя се стресна и се събуди. Лампата на нощното шкафче бе запалена, а краката й бяха вързани. Опита се да ги развърже, но не можа да помръдне, защото ръцете й също бяха вързани за пръчките на леглото. Опита се да извика, но не успя. Върху устата й бе залепен лейкопласт. Обзе я ужас.

Тя извърна поглед и видя на няколко сантиметра от лицето си острието на скалпел, което блестеше на слабата светлина. Очите й бавно фокусираха лицето зад скалпела.

— Здравейте, мис Моли — каза той тихо. — Помните ли ме?

Тя разпозна Стемплър на секундата. Годините не го бяха променили много. Сърцето на Моли Ерингтън препускаше в гърлото, в слепоочията, в китките й. Беше й трудно да диша през носа. Видя зад гърба на Стемплър отворения прозорец и развяващите се под напора на вятъра завеси. Погледна го с ужас, но изведнъж, също толкова внезапно, колкото се бе събудила — ужасът й отстъпи място на спокойствието. Въпроси се заблъскаха в главата й. Как е успял да стигне дотук? Какво прави?

— Слушай ме внимателно — каза той с равен глас, без никакъв намек за чувство. — Ще махна лейкопласта от устата ти, но ако извикаш, ако дори кажеш нещо на висок глас, ще резна тук — той допря с върха на скалпела гърлото й — и ще отрежа гласните ти струни. Това няма да те убие, освен, разбира се, ако не се задавиш в собствената си кръв. Във всеки случай, ще бъде изключително болезнено. Споразумяхме ли се?

Тя бавно кимна.

Той повдигна крайчеца на лепенката с нокътя си и после я дръпна рязко. Устните й пламнаха. Сълзи бликнаха в очите й, но тя не извика.

— Добре, много добре — каза той. — Винаги съм се възхищавал от самообладанието ти. Предполагам, че имаш въпроси към мен, нали?

Тя не отговори, а сведе поглед към тялото му. Седеше чисто гол в един стол край леглото. Беше възбуден.

— Какво става, езика ли си глътна? — изкикоти се той.

После прокара скалпела по нощницата й и я разряза чак до коленете й. Бавно разтвори двете части с острието и похотливо разгледа голото й тяло.

— Ето — каза той. — Сега сме квит.

Тя мълчеше.

— Няма ли поне да ми кажеш здравей?

Тя гледаше към тавана.

— Говори! — кресна той.

Тя бавно обърна поглед към него.

— Мартин беше прав.

— О, Мартин беше прав. Мартин беше прав — имитира я той подигравателно. — Мартин най-накрая разбра, това трябваше да кажеш. И то само защото аз му помогнах. Дадох му необходимата информация и той най-накрая разбра.

— Това каза и той.

— Умно момче. Е, докторе, нямам кой знае колко време. А преди да си тръгна, имаме доста работа. Трябва да съм там, когато дойде.

— Къде?

Той просто се усмихна, после отново вдигна скалпела и го огледа с нескрито удоволствие.

— Знаеш ли какво харесвам в ножовете, докторе? Харесвам усещането им. Харесвам силата им. Хората имат вкоренен страх от ножовете. И именно затова те са толкова полезни. Всичко, което трябва да направиш… — той разряза въздуха, — … е това. Хоп, и всичко свършва. Загуба на кръв. Мигновена смърт. Мигновена! И дробовете изпускат въздуха. Звукът е толкова, как да кажа, естествен. Фууу. След десетина, максимум двайсет секунди, всичко е свършило. А това тук? Това е шедьовър. Скалпел. Най-доброто острие. Толкова е красиво.

— Добре, че поне първо си ги убивал, преди да…

— О, тя може да говори. Преди да какво? Преди да ги пречистя? Преди да ги облея с кръв?

— Значи това си правил. Пречиствал си ги — каза тя с нескрит сарказъм.

— Предизвикваш ме, така ли?

— Да те предизвиквам? — уморено отвърна тя. — Знам, че така или иначе ще ме убиеш.

— Кой знае, може и да те изненадам.

— С нищо не можеш да ме изненадаш — каза тя.

Той се изправи, хвана с ръка члена си и започна да я движи напред-назад. Устните му бяха изкривени в ужасна усмивка.

— Винаги си го искала, нали? А? Искаше да те хвърля на пода на онази килия и да те скъсам от чукане.

— Ти си побъркан.

Усмивката изчезна. Очите му помътняха.

— Ребека беше права. Беше права за всичко. За брат ми и за Мери. Отърви се от тях, казваше ми тя. Отърви се от омразата. Тя беше там, когато ги убих. А после, докато мъртвите им студени тела още бяха на задната седалка, ние се чукахме отпред, точно пред тях. Сега сте квит, каза ми тя. Сега вече можеш да ги забравиш. Така, както забравих Шекълс и Рашмън, Томи и Били. Така, както най-сетне успях да забравя Линда и онзи гаден малък страхливец Алекс Линкълн. Тя ми каза, че и вие също сте луди, луди, колкото останалите. Знаеш за какво става въпрос, нали? Да си по-умен от тях, но да си принуден да слушаш идиотщините им, правотата им. Толкова са горди от шибаните си заключения. Но са толкова далеч от истината. Вие също. И това е най-хубавото от всичко. Сега всички ще разберат, целият свят ще разбере.

— Сгреших — обади се Моли. — Ти не си побъркан, ти си демоничен.

— Демоничен — ухили се той, повдигайки вежди. — Демоничен.

Той повтори думата, сякаш опитвайки вкуса й.

— Харесва ми. Това медицински термин ли е?

— Искаш да убиеш единствените двама души в света, които спасиха живота ти.

— Спасиха ме? Наричаш десетте години в лудницата живот?

— Електрическия стол ли предпочиташ?

— Предпочитам свободата. Вейл си играеше игрички с мен.

— Той направи най-доброто, което…

— Той ме прееба, за да запази името на онзи жалък педераст Рашмън. Касетата беше у него. Никоя от жените в журито нямаше да ме признае за виновен, ако я видеха. А после можеше да търси друг изход. Имало е друг човек в стаята. Или пък за момент съм загубил ума си. Или пък съм бил повлиян от внезапен импулс. Но не, той трябваше да се направи на умник, да запази доброто име на Рашмън и да си играе с прокурора. А ти му помагаше.

— Ти сам се прецака. Именно ти създаде всички условия за тази защита, за раздвояването на личността…

— Нямах представа, че вие двамата ще го използвате, за да ме предадете. Когато онзи ден той дойде в Дейзиленд, знаех, че ще направи всичко възможно, за да ме довърши. По дяволите, щеше да изглежда пълен глупак, ако беше опитал да ме спре. Твърде умен е, за да го направи. Двамата с Хидра имахме идеален план. Тя сгащи Шоут, а аз трябваше да се оправя с Венъбъл. Щях да си бъда обратно в стаята и да имам необоримо алиби. Можех само да се присмея на Вейл. Щях да съм очистил всичките — Венъбъл, Шоут, Стенър, теб, освен него самия. И щях да го оставя да живее в този ад. Но тогава онази кучка Венъбъл ме прецака. Виж лицето ми! Тя го направи!

Моли мълчеше и с отвращение гледаше как той я възсяда.

— Можеше да пледира за моментна загуба на разума и щях да си изляза съвсем свободен.

— Това са глупости. Знаеш, че не можеше…

— Не ми говори така!

— Съжалявам.

— Въобще не съжаляваш. Опитваш се да ми покажеш, че си по-умна и че знаеш всичко.

Тя млъкна и отново впери поглед в тавана.

— Вейл се мислеше за толкова хитър, когато играеше онези игрички в съдебната зала и се опитваше да се прави на умен пред Шоут. За Бога, дори аз щях да се справя по-добре.

Никакъв отговор.

— Десет години! Лекарства, шокова терапия, самовлюбени доктори, кретени, кретени, кретени. Всички бяха шибани кретени!

Той се пресегна към нощното шкафче и остави скалпела. Взе спринцовката и се втренчи във връхчето на иглата. После я вкара в ампулата с морфина и я напълни.

— Е, сега мистър Вейл вече разбира какво е да мразиш толкова, че да убиваш. А ще става и още по-лошо. — Той доближи спринцовката до лицето й. — Сто кубика, докторе. Вечен сън. Така правят с бездомните кучета. Ще ти го дам на малки порцийки, за да не страдаш много. Едно кубиче тук, едно кубиче там… — затананика си той.

Моли Ерингтън разбра, че той напълно е загубил ума си. Нищо не можеше да го отклони от това, което бе решил. Тя затвори очи и спокойно зачака неизбежното. Почти не усети кога иглата се забоде в едната й ръка.