Уилям Дийл
Спектакълът на злото (23)

22.

Вейл набра номера от телефона в колата.

— Пол Рейни — чу се от другата страна.

— Вейл се обажда. Къде е той, Пол?

— Ами, ъъ… не мога да…

— Не можеш да го намериш, нали? Както не можа и снощи.

— Не се впрягай, Марти. Дарби не знае, че искаш да го арестуваш. Сигурно е на лов или на риба. Напоследък доста му се струпа на главата.

— Както и на жена му — отряза го Вейл. — Много си великодушен за човек, който държи заповед за арест в джоба си и клиентът му е избягал.

— Не е избягал, по дяволите!

— Както и да е, Пол. Пускам шерифа по следите му.

— Дай ми още четири часа, Марти. Ще ти го доведа до обяд.

— Защо са ти четири часа? Какъв вариант ще избереш? Майка му го насилвала сексуално и сега си го е изкарал на жена си или пък се е страхувал благоверната да не му клъцне оная работа, защото се размотавал с Попи Палмър? Като Менендес или като Боби?

— По дяволите, Мартин!

— Стига, Пол, не ми се преструвай, познавам те от доста време. Ще намерим твоя човек. Плюс Попи Палмър. И забрави за сделката. Ще го сгащим. До чуване.

Вейл затвори и погледна Сен-Клер и Стенър.

— Момчета, работата е ясна. Дарби е изчезнал. Направо чувах как Рейни се поти от другата страна.

Сен-Клер скръсти ръце и се загледа през прозореца.

— Искам заповед за обиск на цялата ферма — каза Стенър. — Проверяваме летищата, автобусите, колите под наем, влаковете. Засега няма резултат.

— Предполагаш, че ще се опита да я пречука, нали? — попита Сен-Клер. Когато Стенър кимна, той продължи: — Очевидно вече се е заел със задачата.

— А и си мисли, че се е откачил от кукичката — допълни Стенър.

— Освен ако Рейни не го е скрил някъде и не обмислят стратегията.

Вейл поклати глава.

— Не мисля, че Рейни знае къде е. Прие да сътрудничи и ако оплеска нещата, може да бъде изхвърлен от бизнеса. А делото не е чак толкова важно за него, че да рискува по този начин. Вероятно е решил, че имаме и други доказателства освен касетката, и се е досетил, че онзи го мотае. След като ме оставите на летището, тръгвайте по следата.

— Да — измърмори Харви. — Вече е почти осем и трийсет. Изгубихме половин ден.

Беше съвсем плешив, а на черепа му бе татуиран гущер, чийто език докосваше слепоочието му. Хавайската риза без ръкави разкриваше внушителни бицепси, украсени с още няколко впечатляващи татуировки. Дебел кожен колан придържаше панталоните му точно под пъпа, а усмивката му разкриваше липсата на един преден зъб и наличието на поне един златен. Ровеше из някакви кашони зад бара.

В десет сутринта заведението миришеше на цигарен дим, застояла пот и вкисната бира. Подът бе покрит с фасове, смачкани хартиени салфетки и прах. Стенър извади картата си.

— Аз съм майор Стенър от канцеларията на окръжния прокурор. Това е лейтенант Сен-Клер.

— Майор? Лейтенант? Значи работата е сериозна, а? — ухили се мъжът.

— Тук ли е управителят?

— Ето ме. Майк Тарджис.

Той протегна огромната си ръка.

— Търсите Попи, а? Казах на вашите хора всичко, дето знам. Онзи ден напусна работа. Даже не дойде дотук, а звънна по телефона.

— По кое време беше това?

— Не знам… Един, може би един и петнайсет.

— Имаше ли да взима някакви пари?

— Да. За три дни.

— Значи е бързала толкова, че дори не си е взела надницата за три дни?

Тарджис сви рамене, но не отговори.

— Има ли кола? — попита Стенър.

— Как мислите? Печели три-четири бона месечно от бакшиши плюс стотачка на ден от заведението. Тя е голямата ми атракция, мистър. Кара червен мустанг, модел 92-ра.

— Знаете ли номера на колата?

Тарджис се ухили.

— Не. И номера на шасито не знам.

— А знаете ли къде живее?

— Разбира се. Феъруей, от другата страна на игрището за голф. На две мили оттук. Става въпрос за оня Дарби, нали?

— Имате ли да ни кажете нещо по въпроса? — попита Стенър.

— Само това, дето го чета във вестниците, ако може да им се вярва.

— А вие не вярвате ли?

— Остава да повярвам в тия дрънканици.

— Но не знаете нещо повече, нали?

— О, не.

— Попи говореше ли за това?

— Майтапите ли се? — Той се наведе над бара и сниши глас, макар в заведението да бяха само тримата. — Беше доста изплашена.

— От какво?

— От всичко — от ченгетата, от вас, от Големия Джим.

— Така ли наричате Дарби? Големия Джим?

— Тя му викаше така. Да не мислите, че ще му викам Големия Джим, като оставя един долар бакшиш след четиричасов запой?! Но знаеш ли ги жените? Попи не беше глупава, а и имаше готино тяло, като онази Мишел… Как й беше фамилията?

— Пфайфър? — предложи Стенър.

— Не бе, другата. Певицата.

— Филипс — каза Сен-Клер.

— Именно — кимна Тарджис.

— Споменавала ли е сестра си преди? — попита Стенър.

— Ъъ, може би веднъж или два пъти.

— Значи не знаете дали наистина са били близки?

— Нищо не знам. Хич не ме е грижа за сестра й. Имам си достатъчно проблеми вкъщи.

— Благодаря, мистър Тарджис — каза Стенър, подавайки му визитката си. — Ако си спомните нещо, звъннете ни.

— Май е сгазила лука, а?

— Просто искаме да поговорим с нея.

— Мислех, че вече сте говорили.

— Забравихме някои подробности. Ако случайно се чуете, ще й дадете това име и телефона, нали?

— Няма да звънне. В занаята съм от двайсет години и мога да позная кога някоя мацка се чупи завинаги.

— Може да реши да прибере трите стотачки, които й дължите.

Той поклати глава, извади някакъв парцал изпод тезгяха и избърса прахта върху плота.

— А бе всъщност тя мина да си ги вземе. Спря отпред и после отпраши с пълна сила.

— Да не ви каза, че ще кара чак до Тексъркана?

— Така предположих.

— Е, благодаря.

— Няма защо. Минете пак някой път. Заведението черпи.

— Мерси, Майк.

Когато излязоха навън, Сен-Клер каза:

— Пандизчия.

— Как разбра?

— Аз си знам как. Знам дори коя е Мишел Филипс.

— „Мамас Енд Дъ Папас“ — каза Стенър, отваряйки предната врата на колата. И когато Сен-Клер го погледна учудено, добави: — И аз съм бил млад, Харви.

После се качиха в колата и се насочиха към фермата на Дарби.

 

 

Хеликоптерът изви над главната магистрала и се спусна към Дейзиленд. Отвисоко градчето изглеждаше малко, спретнато, заобиколено от стари викториански къщи, скрити сред дъбове и брястове. Хеликоптерът се насочи на север от града, къщите намаляха, дърветата се разредиха и внезапно отпред се показа четириъгълната сграда на Института за душевно здраве „Стивънсън“, оградена от висок жив плет и внушителна тухлена стена. Две нови крила допълваха старите постройки. По моравата пъплеха дребни човешки фигурки. Вейл си спомни предишното си посещение тук — условията на максимална сигурност, огромните стъклени зарешетени прозорци, пазачите. Това беше домът на Стемплър за последните десет години.

От широкия прозорец на старата постройка един мъж, облечен в панталони с цвят каки и тъмносиня риза на пазач, наблюдаваше хеликоптера. Беше с приятен външен вид, мускулесто тяло и сини очи. Русата му коса бе късо подстригана, беше гладко обръснат и ухаеше на одеколон. На устните му играеше лека усмивка. Цялото му внимание бе насочено към хеликоптера, докато той извиваше над дърветата и след малко изчезна от погледа му.

— Добре дошъл, мистър Вейл — тихо каза мъжът и усмивката му се разшири.

— Каза ли нещо, Рей? — чу се глас откъм залата.

— Не, Ралф, просто си мърморя — отвърна той с кадифения си глас и седна зад работната маса, за да продължи заниманията си.

Докато хеликоптерът се спускаше над голямото футболно игрище край института, един черен кадилак се приближи по покрития с чакъл път и паркира съвсем наблизо.

Машината се приземи меко и вдигна облачета прах от земята.

— Майсторско кацане, Сидни — отбеляза Вейл, откопчавайки предпазния колан.

— Всеки път го казваш — отвърна пилотът.

Шофьорът на лимузината беше мъж на около трийсет години, облечен със зеленикави панталони и тъмносиня риза. Не приличаше на пазач, но се оказа, че е точно такъв.

— Аз съм Тони — обяви той, докато отваряше задната врата на лимузината. — Ще ви закарам до Дейзи.

— До Дейзи?

— Да де — отвърна Тони, придържайки вратата. — За по-кратко.

— Пътят им отне пет минути. Огромните метални врати пред комплекса се отвориха и после се затвориха зад тях. Колата пое по широка алея, оградена от половинметров жив плет. Вейл почувства нарастващо притеснение. Дали подсъзнателно, като всеки нормален човек, не се страхуваше, че може да го затворят тук? Или, което бе по-вероятно, не желаеше да се изправи очи в очи с изолираните от света пациенти, населяващи Дейзи?

 

 

Шана Парвър искаше да събере колкото се може повече информация преди самото дело. Беше убедена, че Стодард не иска процес, а Венъбъл търси най-изгодна позиция за евентуална сделка.

Проблемът на самата Джейн Венъбъл бе, че й се налагаше да защитава клиент, който сякаш не искаше да бъде защитаван. Първата стъпка бе да накара Едит Стодард да се откаже от признанието си. Предстоящият разговор с Шана Парвър можеше да се окаже полезен за още по-пълната реабилитация на обвиняемата.

Двете имаха няколко минути насаме, преди Шана Парвър да пристигне. Едит Стодард бе доведена в стаята за разпити от жена-пазач, която остана пред вратата отвън. Лицето на Стодард беше бледо, почти сивкаво, а очите й бяха потънали в дълбоки тъмни кръгове. Бе облечена с безформена синя рокля без колан и бели гуменки. Косата й бе разрошена.

— Как си тази сутрин? — попита Венъбъл.

— Не съм сигурна — тихо отвърна Стодард.

— Разговорът няма да продължи дълго — каза Венъбъл. — Просто една формалност.

— Кога ще свърши всичко това? Кога ще направите сделката, за която говорихте, каквато и да е тя?

— Този разговор е част от нея, Едит. Бих искала да направим добро впечатление днес. Това би ми помогнало по-късно при защитата.

Стодард унило поклати глава.

— Виж, Едит, тя ще ти задава много въпроси за оръжието. Не те питам къде си го загубила или дали въобще си го загубила, но когато тя поиска да узнае повече за него, бъди неопределена. Освен това ще те пита къде си била вечерта, когато е бил убит Делъни. Просто запомни, че колкото по-малко знае Шана Парвър, толкова по-добре за нас.

— Защо просто не й кажете… защо просто не направите онова, за което говорихте… Как го наричате?

— Договореност между защитата и обвинението.

— Направете го днес. Моля ви, нека приключим с всичко това.

— Имай ми доверие, Едит. Искам да подготвя нещата както трябва.

— Не издържам повече.

— Напълно те разбирам. Но, моля те, нека и аз да свърша работата си. Нали?

Раменете на Стодард се отпуснаха. Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре — каза Венъбъл. — Всичко ще бъде наред.

Шана Парвър пристигна след няколко минути, придружена от стенографката — висока, приятна жена на име Шарин Хемпстед. Размениха си любезни поздрави, след което Хемпстед предложи кафе и всички, с изключение на Стодард, приеха. Венъбъл и клиентката й седнаха срещу Парвър, която остави една голяма чанта на пода и отвори куфарчето си. Извади отвътре тефтер, куп листа, няколко молива и малко касетофонче, и ги постави пред себе си. Мисис Хемпстед донесе кафето, седна отстрани на масата, приготви се и зачака.

— Готови ли сме? — любезно попита Шана.

— Да започваме — каза Венъбъл.

— Бих искала да отбележа за протокола — започна Парвър, — че това е официален разпит на мисис Едит Стодард, обвинена в предумишлено убийство на мистър Джон Делъни на 10 февруари 1994 година в град Чикаго. Аз съм Шана Парвър и представлявам окръжния прокурор на съдебен окръг Кук. Присъстват още мис Джейн Венъбъл, представляваща мисис Стодард, и Шарин Хемпстед, служител в съда на окръг Кук, която ще документира тази среща. Разпитът се провежда в сградата на окръжния съд на 16 февруари 1994 година и започва в 9:00 часа. Мисис Стодард, възразявате ли да записваме нашия разговор на лента?

Стодард погледна Джейн Венъбъл.

— Нямаме възражения — отвърна Венъбъл.

— Добре. Моля, кажете пълното си име.

— Едит Хобс Стодард.

— Омъжена ли сте?

— Да.

— Как се казва съпругът ви?

— Чарлс. Чарлс Стодард.

— От колко време сте женени?

— Двайсет и шест години.

— И къде живеете?

— „Магнолия“ 1856.

— Имате ли деца?

— Имам дъщеря, Анжелика.

— Колко е годишна тя?

— Двайсет и една.

— С вас ли живее?

— Тя учи в университета. Живее в общежитията, но има стая и у дома.

— За университета на Чикаго ли става въпрос, или за университета на Илинойс?

— Чикаго. Тя е в началните курсове.

— И вие я подпомагате?

— Има малка стипендия, с която покрива част от разходите си, но аз, ние, плащаме за стаята й и останалото.

— Колко е това месечно?

— Петстотин долара. Даваме й петстотин долара месечно.

— И плащате на медицинска сестра, която да се грижи за съпруга ви постоянно?

— Не е сестра. Имаме домашна помощница, която се грижи за Чарли, готви, чисти.

— Отделни спални ли имате, мисис Стодард?

— Това какво общо има? — попита Венъбъл.

— Просто питам — спокойно отвърна Парвър.

— Стаите ни са свързани — каза Стодард уморено. — Нощем оставям вратата отворена — в случай, че той има нужда от нещо.

— Работите в „Делъни Ентърпрайзис“ в Ашленд, така ли е?

— Работех — отвърна Стодард.

— И колко време ви е необходимо — беше необходимо — да стигате до работата си всеки ден?

— Около трийсет минути. Зависи от движението по улиците.

— Шофирате ли?

— Да.

— Колко години работихте при мистър Делъни?

— Шестнайсет.

— И бяхте негова лична секретарка?

— Да.

— Колко време прекарахте на този пост?

— Девет години.

— Докато работехте като лична секретарка на мистър Делъни, налагало ли ви се е да ходите в апартамента му на Астър Стрийт?

— Да.

— Често ли?

— Да. Той обичаше да работи там, далеч от шума в офиса. Често му носех документи, писма за подпис и други книжа.

— А имахте ли ключ за този апартамент?

Венъбъл отвори уста, после размисли и не каза нищо.

— Да.

— Къде е този ключ сега?

— Ами, ъъ, трябва да е на моя ключодържател.

— А той къде е?

— Взеха го, когато ме арестуваха.

— Значи ключът сега трябва да е в полицията?

— Да.

— Мисис Стодард, искам да ви попитам за оръжието. Притежавате револвер, нали?

— Да.

— Какъв калибър?

— 38-и.

— Модел?

— „Смит Енд Уесън“.

— Имате предвид „Смит Енд Уесън“?

— Да.

— Откъде се сдобихте с този револвер?

— От магазина „Сарджънт Йорк“ на Уобаш.

— Спомняте ли си кога си го купихте?

— Преди около месец. Не си спомням точния ден.

— Колко платихте за него?

— Сто трийсет и пет долара.

— Защо си купихте револвер?

— За защита.

— През цялото време ли го носехте със себе си? Пауза.

— Да.

— Не ми изглеждате съвсем сигурна, мисис Стодард.

— Просто се опитвах да си спомня дали понякога не го оставях вкъщи… Но не, не мисля.

— Къде го носехте?

— Току-що ви казах — навсякъде.

— Не ме разбрахте. Имам предвид къде го държахте, когато бяхте навън.

— В чантичката си.

— А когато бяхте в офиса?

— В средното чекмедже на бюрото си. Заключвах го.

— А нощем?

— Под дюшека.

— В спалнята?

— Да.

— Къде е това оръжие сега?

— Аз… загубих го.

— Как? Момент. Ако сте го носили в чантичката си, заключвали сте го в чекмеджето и нощем сте го поставяли под дюшека си, как го загубихте? Съществува ли вероятност някой да го е откраднал от бюрото ви в работно време?

— Не мисля… Може би.

— Тогава какво се е случило с револвера?

— Ами… сигурно е изпаднал от чантичката ми.

— След като застреляхте Делъни ли стана това?

— Възразявам — обади се Венъбъл. — Няма доказателство, че…

— Разполагаме с признанията на мисис Стодард.

— Които, както добре ви е известно, тя оттегли. Направила ги е в състояние на стрес, емоционално разстройство…

— След убийството на Делъни ли загубихте револвера, мисис Стодард? — попита Парвър, прекъсвайки Венъбъл.

— Въпросът все още не ми харесва. Бих предпочела да я попитате кога го е загубила.

— Добре, мисис Стодард, кога загубихте револвера?

— Не съм сигурна. Разбрах, че го няма, когато се прибрах след работа в четвъртък вечерта.

— Това е вечерта, когато е бил убит Делъни, нали така? — Парвър погледна Венъбъл и вдигна вежди.

— Да — отвърна Стодард.

— Мисис Стодард, знаехте ли нещо за оръжията, когато купихте този „Смит Енд Уесън“, 38-и калибър?

— Не.

— Взимахте ли уроци?

— Да, точно така, взимах уроци.

— За да се научите да го използвате, нали?

— Да.

— И къде взимахте тези уроци?

— На Пършинг Стрийт, в „Дъ Шуутинг Клъб“.

— Колко добър стрелец станахте, мисис Стодард?

— Моля, перифразирайте въпроса си, мис Парвър — обади се Венъбъл. — Въпросът е доста относителен.

— В какъв смисъл?

— Мисис Стодард вече обясни, че не е знаела нищо за оръжията. Няма как да направи сравнение.

— Мисис Стодард, престанахте ли да взимате уроци?

— Да.

— Защо?

— Инструкторът ми каза, че вече съм достатъчно добра.

— Във всичко, така ли? Зареждане, почистване, стрелба?

— Да.

— И вече бяхте достатъчно добра, за да няма нужда да продължавате с уроците, това ли искате да кажете?

— Да.

— Инструкторът беше ли убеден, че нямате нужда от по-нататъшни уроци?

— Да.

— Купихте ли си патрони заедно с револвера?

— Да.

— Помните ли колко патрона купихте?

— Две кутии.

— Колко патрона има в кутия?

— Петдесет.

— Винаги ли държахте оръжието заредено?

— Да.

— Колко патрона побира то?

— Шест.

— А къде държите останалите?

— На полицата в килера в спалнята ми.

— А този килер заключен ли е?

— Не. Защо да…

Венъбъл леко постави ръка върху ръката на Стодард и кимна, но Парвър така или иначе реши да игнорира казаното. Отвори куфарчето си и извади сив лист хартия, прегънат на две. Разгъна го и го постави на масата пред Стодард.

— Мисис Стодард, това е мишена, която получихме от „Дъ Шуутинг Клъб“. Оставили сте я след последния си урок и те са я запазили. Предположили са, че от време на време ще се връщате да стреляте и че може би ще искате да си я задържите.

Венъбъл разгледа мишената. Беше черен човешки силует на бял фон. Имаше шест дупки от куршуми, всичките в областта на сърцето.

— Разпознавате ли мишената, мисис Стодард?

— Може да е на всекиго — отряза я Венъбъл. — Всички мишени си приличат.

— Но не всички имат името на клиента ви и датата в долния край — каза Парвър и посочи написаното в единия ъгъл. — Това е традиционният начин за записване в клуба.

— Тогава предполагам, че е моя — обади се Стодард.

— Стреляно е от 20 метра, мисис Стодард. Доста сте добра.

Едит Стодард не отговори веднага. След известно колебание сви рамене и каза:

— Повечето от хората там са добри стрелци.

— Каква чантичка носите, мисис Стодард?

— Съвсем нормална. От „Луис Витон“.

— От онези, които са приблизително двайсет на петнайсет сантиметра, нали? — попита Парвър, очертавайки въображаем четириъгълник във въздуха.

— Ами, да.

— И какво слагате в нея обикновено?

— Каква връзка има това? — попита Венъбъл.

Шана се наведе, вдигна голямата си кожена чанта и я постави върху масата.

— Това е моята манта, мисис Стодард — каза тя и се засмя. — Както сама можете да видите, в нея има всичко, освен може би пълното издание на Енциклопедия Британика.

Чертите на Едит Стодард се смекчиха и по лицето й пропълзя нещо като усмивка.

— Вашата чантичка беше ли натъпкана по същия начин?

Стодард цъкна с език.

— Не мога да си представя да нося толкова много неща.

— Значи вашата чантичка обикновено съдържа малко вещи, така ли?

— Да. Портмонето ми, ключовете, носни кърпички. Понякога слагах по някоя книжка за четене.

— Мисис Стодард, имате ли представа колко тежеше револверът ви?

— Не.

Парвър прегледа бележките си.

— Петстотин и двадесет грама — каза тя. — Достатъчно, за да се усеща в тази малка и полупразна чантичка, не сте ли съгласна?

— Ами, така е… — отвърна Стодард предпазливо.

— Този револвер е бил за ваша защита, нали така казахте?

— Да.

— Тогава не е ли естествено да усещате неговата тежест и да знаете, че е там и че можете да разчитате на него?

— Възразявам — каза Венъбъл. — Тя е носила този револвер три седмици. Достатъчно време, за да свикне с тежестта му и да престане да му обръща внимание.

— Аха. Добре, мисис Стодард, вие казахте, че сте слагали оръжието в чекмеджето си и сте го заключвали. Спомняте ли си последния път, когато го поставихте там?

— Е, хайде, колега, тя е била разстроена и…

— Мисис Стодард, кога ви беше съобщено, че напускате работа? — каза Парвър, прекъсвайки Венъбъл.

— В четвъртък.

— Преди това не го ли знаехте?

— Нямаше официално съобщение.

— Не това беше въпросът ми. Преди четвъртъка знаехте ли, че ще бъдете заменена?

— Носеха се слухове. Винаги има слухове.

— И кога за пръв път чухте тези слухове?

— Знаете как е с клюките. Не си спомняш кога си чул нещо за пръв път. Дори не си спомням кой пръв ми го каза.

— Доста време ли се носеха тези слухове?

— Тя току-що ви каза, че не знае кога ги е чула за пръв път — намеси се Венъбъл. — Става въпрос за нещо несъществено…

— Напротив, мис Венъбъл, съществено е. Някои от работещите във фирмата казват, че още около Коледа се е знаело, че Делъни има намерение да замени мисис Стодард. Това са два месеца.

— Съветвам моята клиентка да не отговаря на повече въпроси, свързани с това, което може би е чула, откъде може би го е чула и от кого може би го е чула. Тя вече ви каза, че го е научила от Делъни в четвъртък сутринта. Именно от този момент това се е превърнало във факт за нея.

— Мисис Стодард, когато в четвъртък сутринта Делъни ви каза, че ви заменя, каква беше първата ви реакция?

— Бях… бях шокирана и, да, малко ядосана… разстроена. Объркана.

— Объркана?

— Исках да знам защо. А той каза само: „Едит, време е за промяна“. Целият ми живот… всичко изведнъж се обърна с главата надолу, просто защото беше време за промяна. Да, бях разстроена, объркана и ядосана.

— Кога за последен път видяхте Делъни?

— Той ми каза, че ще получа заплата за две седмици и че мога да събера нещата си до петък. Мисля, че го видях за последен път, когато отиваше на обяд в четвъртък.

— В деня, в който е бил убит?

— Да.

— А петък беше последният ви ден на работа?

— Да. Предполагам, че моята заместничка е трябвало да изучи задълженията си през уикенда и в понеделник сутринта да е напълно готова. — Тя млъкна за миг и погледна ръцете си върху масата. — Съжалявам, не трябваше да го казвам. Сигурна съм, че се е подготвяла за работата с мистър Делъни седмици, може би дори месеци.

— И така, кога за последен път заключихте револвера в чекмеджето си?

— Предполагам, че е било в сряда.

— Значи в четвъртък сте го носили в чантичката си?

— Възразявам. Тя вече каза, че не си спомня. Само предполага, че е било в сряда.

— Значи не си спомняте дали оръжието е било във вас в четвъртък?

— Точно това беше отговорът й, мис Парвър.

— Просто искам да разберем кога е загубила револвера си.

— Беше в четвъртък — внезапно каза Стодард. — Спомням си как го сложих в чантичката си в четвъртък, когато излязох от къщи. Оттам нататък не си спомням какво точно направих с него. Беше доста объркан ден. Непрекъснато идваха хора и ми казваха колко съжаляват и прочее.

— Нека повторим казаното досега. Купихте си револвер, ходехте на уроци, научихте се да стреляте… — Парвър посочи разгънатата на масата мишена. — … И го носехте в чантичката си. Когато бяхте в офиса, го заключвахте в чекмеджето си, а вкъщи го слагахте под дюшека. Спомняте си, че сте го видели за последен път в четвъртък, когато сте го сложили в чантичката си, преди да излезете от къщи. После сте отишли в офиса, Делъни ви е повикал и ви е уволнил. И не си спомняте нищо повече за оръжието. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Добре. Нека се върнем към този четвъртък. Кажете ми какво правихте през деня — от сутринта до вечерта, когато си легнахте.

— След като мистър Делъни ми каза… ме запозна с новите обстоятелства, аз излязох навън. Зад сградата има малка поляна. Хората обядват там, излизат да пушат и така нататък, нали разбирате? Просто едно приятно място за почивка. Седнах отвън за малко. Не знам колко съм седяла там. Не съм сигурна, но може би плаках. За мен това наистина беше голям шок — да разбера най-сетне, че слуховете са били истина… Опитвах се да превъзмогна болката…

— Извинявайте, мисис Стодард, не искам да ви прекъсвам, но току-що казахте: „Беше голям шок — да разбера най-сетне, че слуховете са били истина.“ Значи сте им обръщали внимание?

— Възразявам — обади се Венъбъл. — Това е ваше заключение.

— Не е мое заключение — спокойно отвърна Парвър. — Тя призна, че е чула слуховете…

— Не е признавала нищо!

Парвър се обърна към Едит Стодард.

— Чували сте тези слухове, нали?

— Можеш да не отговаряш на този въпрос — каза Венъбъл.

— Аз… аз… — поколеба се Стодард.

— Добре — меко каза Парвър. — Продължаваме. Казахте, че сте се опитвали да превъзмогнете болката?

Стодард се размърда нервно и облиза устни.

— Ами, разбирате ли, опитвах се да… нали знаете, плащам на домашна помощница да се грижи за Чарли, а дъщеря ми е в университета и живее там и аз… не знам колко време прекарах там. Идваха някои от колегите и ми казваха колко съжаляват. Накрая просто не можех повече и се върнах вътре, качих се в стаята си и започнах да събирам нещата си в една кутия. Една от жените седеше там, мистър Делъни й бе наредил да седи край мен, докато събирам нещата си… за да не открадна нещо, предполагам. Всъщност не държах много лични вещи в бюрото си.

— Държахте ли лични вещи в онова чекмедже, което обикновено заключвахте?

— Не, там държах дискети от компютъра и някои секретни документи на мистър Делъни.

— Но го проверихте, нали?

— Да.

— Револверът вътре ли беше?

— Ами аз…

— Вече говорихме за това — каза Венъбъл. — Тя обясни, че не си спомня къде…

— Разбирам. Но е събирала личните си вещи, проверила е в това чекмедже и ако револверът е бил вътре, тя е щяла да го вземе, защото той е лична вещ. Не е ли така, мисис Стодард?

— Тя казва, че не си спомня!

— Не може ли сама да отговори на въпроса, моля? Мисис Стодард, взехте ли каквото и да е от това чекмедже?

— Не си спомня — натърти Венъбъл.

— Добре тогава, какво взехте от бюрото?

— Грим. Една писалка „Монблан“, която ми беше коледен подарък. И още… снимки на семейството ми. Речник. Не мога да…

Стодард безпомощно погледна Венъбъл и поклати глава. Ръцете й трепереха. Венъбъл разбра, че клиентката й е на път да загуби самообладание.

— Не можем ли просто да продължим, Шана? — каза тя. — Това, което е прибрала от бюрото, наистина няма кой знае какво значение. Очевидно е била разстроена…

Парвър изключи касетофончето.

— Искате ли почивка? — попита тя.

— Искам да свършим с всичко това — прошепна Едит Стодард.

Парвър отново натисна бутона за запис.

— Излязох от офиса рано. Около обяд. Известно време карах наоколо. Стигнах до Гранд Парк и седнах за малко край фонтана.

— За фонтана Грейт Лейкс ли става дума?

— Бъкингам.

— Значи седнахте край фонтана Бъкингам да обмислите нещата?

— Опитах се. Всъщност просто си седях и гледах езерото.

— Къде паркирахте?

— На паркинга до Института по изкуствата.

— Възможно ли е някой да е разбил колата ви, докато сте били край фонтана?

— Никой не е разбивал колата ми. Беше заключена.

— Колко дълго стояхте в парка?

— Не знам. След известно време ми стана студено и си тръгнах. Един час, може би.

— После какво?

— Отидох до един магазин и купих на Ейнджъл чанта.

— Ейнджъл? Така ли наричате дъщеря си?

Тя кимна.

— Купих й една от онези платнени раници, за да носи учебниците си. Спомних си, че ми се беше оплакала от старата и казваше, че има нужда от нова, така че когато влязох в магазина, за да се стопля, се сетих и й купих една. Дванайсет долара.

— Раницата струваше дванайсет долара?

— Аха. И към четири часа влязох в лабораторията на Елис Стрийт — Ейнджъл всеки четвъртък има занятия там — и я изчаках. После двете отидохме в заведението от другата страна на улицата, пихме кафе, аз й дадох раницата и после… й казах какво се беше случило и тя… тя много се разстрои…

Гласът на Стодард потрепна и тя сведе поглед към скута си. Парвър отново изключи касетофончето, бръкна в претъпканата си чанта, извади пакетче хартиени кърпички и ги подаде на Стодард.

— Благодаря.

Тя избърса очите си, издуха носа си, после се изправи в стола и кимна. Парвър натисна бутона за запис.

— Разбирате ли, тя получава стипендия, но това не е достатъчно, за да… Учи се доста добре и я чака добро бъдеще… и когато й казах това, се ядоса и… и си тръгнахме, а аз я откарах до вкъщи. Тя плака през цялото време. Беше много разстроена. Не искаше да вижда никой от приятелите си. Затова й предложих да прекара нощта у дома.

— Има ли си собствена стая?

— Да. Не казах на Чарли същия ден, защото не се чувстваше много добре и… о, какъв смисъл имаше? Защо да го мъча допълнително? Домашната помощница вече го беше нахранила. Ние не бяхме гладни. Той вече бе задрямал, така че закарах Алис до автобусната спирка. Беше към пет и половина…

— Алис домашната помощница ли е?

— Да. Алис Хайтауър. При нас е от отдавна. После се прибрах. Ейнджъл вече беше заспала, затова реших да не я притеснявам и слязох във всекидневната. Сипах си питие и включих телевизора, но без звук. Бях изтощена. Малко след като съм седнала, съм задрямала.

— По кое време беше това?

Тя вдигна рамене.

— Шест, шест и нещо. Беше тъмно.

— И кога се събудихте?

— Не знам. Не обърнах внимание. Трябва да е било към десет — десет и половина. По телевизията течеше шоуто на Дайън Сойер. Изключих телевизора, качих се горе и събудих Анжелика, за да се съблече. Беше заспала облечена. После и аз си легнах.

— Значи горе-долу между шест и десет и половина Чарли е спял в стаята си, Анжелика в своята, а вие във всекидневната? Правилно ли съм ви разбрала?

Едит Стодард кимна.

— И нямате свидетел за това?

— Не.

— Никой ли не звънна по телефона? Поне за да ви каже, че съжалява за случилото се в службата?

— Не.

— Никой ли не потърси Анжелика?

— Не.

Стодард погледна Джейн Венъбъл, но тя беше заета да си води бележки в тефтерчето.

— Значи съпругът и дъщеря ви не могат да свидетелстват за действията ви в този период — имам предвид между шест и десет и половина?

Стодард я погледна и лицето й потъмня.

— Не ги намесвайте в това — каза тя остро. — Те не знаят нищо!

После отново погледна Венъбъл. Устните й трепереха.

— Казах ви…

— Достатъчно за днес — каза Венъбъл. — Съветвам клиентката ми да спре с отговорите си.

— Имам още няколко…

Венъбъл плесна с длан върху масата и погледът й прескочи между Стодард и Парвър.

— Достатъчно — каза тя. — Вече ви разказа за оръжието и за това къде е била същата вечер. Това е всичко, което може да ви каже засега.

— Имам само още един въпрос — настоя Парвър.

— Побързайте — рязко отвърна Венъбъл.

— Кога за пръв път чухте, че Делъни е мъртъв? — тихо попита Парвър.

Стодард се поколеба, после каза:

— Чух го по радиото, докато отивах към офиса.

Сърцето на Парвър подскочи. Тя прерови бележките пред себе си.

— Бих искала да ви прочета пасаж от записките на лейтенант Джонсън от деня, в който ви е разпитвал за пръв път в офиса. Цитирам: „Мисис Стодард, личната секретарка на Делъни, очевидно беше много разстроена от смъртта му и се беше облякла в черно. Беше закачила траурна лентичка на яката на роклята си.“ Край на цитата. Ако току-що сте били чули за смъртта на Делъни по радиото, мисис Стодард, защо вече сте били облечена траурно?