Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мартин Вейл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Show of Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
mad71 (2014)
Корекция
mad71 (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Уилям Дийл. Спектакълът на злото

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 984-483-035-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

3.

Шана Парвър бързо изкачи стъпалата на щатския криминален съд. Студеният утринен въздух щипеше страните й. Сантиментална и идеалистична натура — макар да го криеше зад твърда и агресивна фасада — Парвър винаги се разбързваше, когато видеше пред себе си внушителната сграда. „Правото е единственото, което ни отличава от животните“, беше казал веднъж Вейл. Разбира се, той бе прибавил и циничното си заключение: „Макар в днешно време човек да не може да бъде съвсем сигурен“. Но когато погледнеше нагоре към високите дорийски колони на портала, украсени с алегорични образи на Правосъдието, Закона, Истината, Властта, Любовта, Свободата и Мира, вярата й се възвръщаше и тя не съжаляваше за това, че бе избрала тази професия още от ученическата скамейка.

Тази сутрин идваше по-рано от обикновено. След четиридесет и пет минути щеше да е лице в лице с Джеймс Уейн Дарби и макар усещането да не бе същото, както в съдебната зала, разпитът също беше нещо великолепно — шанс да премери силите си с на пръв поглед отпуснатия, но хитър мъж. Трябваха и още няколко минути да се подготви психически за срещата.

Както винаги, Наоми Чанс я бе изпреварила. Когато Парвър влезе в 8:15, кафето вече беше готово, а секретарката на Вейл седеше зад бюрото си. Тя винаги идваше първа, светваше лампите в мрачния офис и приготвяше кафето. Беше с изправена, дори леко заплашителна осанка. Видът й бе великолепен, кожата — шоколадова, външността й — почти египетска: впечатление, което се подсилваше от високите скули и големите кафяви очи. Косата й бе подстригана късо, по модата, а тук-таме се забелязваха първите сиви косъмчета. На петдесет тя имаше мъдростта на осемдесетгодишна и тяло на трийсетгодишна. Учеше бързо и бе незаменим помощник. Попитай я за дата и тя би ти представила цял календар. Поискай рапорт и тя ще те затрупа с информация. Беше вдовица, печаташе 80 думи в минута и на 46 години бе получила първата си юридическа степен. Верността й към Вейл нямаше еквивалент. Тя се бе грижила за него от самото начало, бе готова за всичките му прищевки, знаеше вкусовете му в облеклото, филмите, храната, жените и виното. Вейл я бе направил помощник-прокурор — титла, която бе измислил специално за нея и която най-точно изразяваше положението й в канцеларията, за разлика от бледото „лична секретарка“.

Наоми се захващаше за работа по-енергично, отколкото бобър би загризал дърво, не обръщаше внимание на бюрократичната система, знаеше къде да намери всеки необходим документ в града и беше както майка-закрилница, така и приятелско рамо за всеки от по-младите в новата канцелария на Вейл. Той беше шеф на персонала, а тя — генерал на цялата армия.

Парвър беше най-младата и най-новата в това, което Вейл наричаше Отдел за специални операции, а в града бе познато като Дивата банда. Хората от „бандата“ бяха между двайсет и трийсетгодишни, „открития“ на Наоми, чиито задължения включваха и търсенето на таланти за човека, когото всички помежду си наричаха просто Шефа.

Шана Парвър беше идеалното допълнение на Наоми Чанс. Тялото й беше перфектно, красивата й черна коса — опъната назад, а кожата й — с цвят на пясък. Очите й бяха покрити от дълги мигли, придаващи й почти ориенталски вид. Почти не използваше грим — просто нямаше нужда от него. Краката й бяха великолепни и именно те я бяха отвели в Род Айлънд и Кънектикът, където бе спечелила не едно плувно състезание и бе участвала с успех в колежанските баскетболни срещи. Беше облечена с черен костюм и пола, която стигаше малко над коленете. Носеше бяла блузка и елегантно колие от розови перли. Косата й бе привързана с бяла панделка. Макар и облечена възможно най-консервативно, тя винаги привличаше мъжките погледи и можеше да спре движението и по най-натоварената улица. Именно това за малко щеше да откаже Вейл да я наеме, но Наоми бе подчертала, че подобно отношение прилича на особена дискриминация. Парвър бе завършила с отличие правния факултет в Кълъмбия и бе работила успешно като помощник на окръжния прокурор в Род Айлънд, докато не бе решила да кандидатства за работа в Отдела за специални операции.

Наоми бе проверила миналото й. Бунтовно настроено дете, Шана Парвър бе изкарвала само отлични оценки, но бе шокирала родителите си, напускайки училището, което те бяха смятали за най-подходящо. Приета в специализирано учебно заведение за „проблемни деца“, тя бе продължила с отличните оценки, които я бяха съпътствали и в колежа и правния факултет.

— Какво се случи? — попита я Наоми при първата им среща.

— Реших, че искам да стана адвокат, вместо да се занимавам с глупости — отговори Парвър.

— Защо решихте да кандидатствате именно при нас?

— Защото дипломната ми работа бе изградена върху случай на Вейл. Знам наизуст всичките му дела още от времето, когато беше адвокат. Той е най-добрият прокурор в света. Не е ли нормално да искам да работя именно с него?

Всичките й отговори бяха на място. Реакцията на Наоми беше незабавна.

— Момичето е като динамит — каза тя на Вейл.

Той бе очаквал всичко друго, но не и безкомпромисен, умен и агресивен правен вундеркинд.

— Имам нужда от адвокат, а не от жена, която ще докара до инфаркт някой от съдебните заседатели — каза той, когато видя снимката й.

— Да не искаш да си направи пластична операция? — язвително отвърна Наоми.

Когато Шана Парвър излезе от асансьора и прекоси офиса му за първата си среща с него, Вейл измърмори:

— Тайничко се надявах, че снимката я е изкарала по-хубава, отколкото е.

— Нищо не може да я направи по-хубава — отговори Наоми. — Нали не смяташ да използваш външния й вид срещу нея?

— Не е само видът й. Това момиче има… има…

— Магнетизъм? — предложи Наоми.

— Животински магнетизъм. Тя е сърдечна заплаха за всеки над четиридесет. Говоря от личен опит.

— Няма да използваш това срещу нея, нали? — повтори Наоми. — Би било несправедливо. Марти, това момиче е най-добрият млад адвокат, когото някога съм изпитвала. Малко по-агресивна от обичайното, което вероятно е защитен рефлекс, — но след шест месеца няма да има кой да й излезе насреща. Притежава невероятен инстинкт за ситуацията. И иска просто да бъде прокурор. Не й пука за парите.

— Защото е богата.

— Е, не е бедна.

— Баща й притежава няколко милиона долара. В моя речник това е синоним на богат човек.

— Марти, тази млада дама дотолкова ми напомня за самия теб, когато се запознахме, че чак се плаша.

— Тя е жена, богата е и изглежда страхотно. Единственото общо между нас е, че обитаваме една и съща планета.

— По-добре се дръж учтиво с нея — предупреди Наоми, преди да излезе да я посрещне.

Това беше преди шест месеца. Парвър бе участвала в две дела и бе загубила едното. Вейл я бе предупредил, че е твърде агресивна, твърде безкомпромисна.

— Журито обича силните, но не и безпощадните — каза той. — Трябва да се поуспокоиш, да отстъпиш, когато е необходимо. Изучавай съдебните заседатели — те са хората, които имат значение. Имах един приятел, когото наричахме Съдията. Той обичаше да казва, че делото за убийство е най-сериозният дуел. Двама адвокати се вкопчват в смъртна битка и обречен е защитникът. Великолепен пример. Две страни, напълно различни. Единият е прав, другият — не. Налага му се да сътвори магия и да изкара черното бяло в умовете на съдебните заседатели. В края на всичко това животът на защитника зависи само от успеха на противника му да убеди журито, че неговата интерпретация на фактите е самата реалност. Ето за това става въпрос, Шана — за журито.

В крайна сметка отстъплението се оказа доста трудно за Шана Парвър.

— Готова ли сте, мис Парвър? — шеговито попита Наоми.

— Това не е първият път, когато разпитвам заподозрян в убийство — хапливо отвърна Шана.

Тя беше прокурор по делото на Дарби, но поради ангажимент в съдебната зала бе пропуснала първия разпит и сега й се налагаше да опита собствените си сили.

— Този Дарби е гадно малко копеле. Не го оставяй да те замотае.

Парвър се усмихна.

— Още не си срещала Рейни — добави Наоми. — Внимавай, той наистина е убиец. Добър, честен адвокат, но убиец. Не се подлъгвай по усмивчицата му.

Парвър си наля чаша кафе и изсипа вътре лъжичка и половина захар.

— Някой каза, че бил добър колкото Мартин преди години — внезапно рече тя, очаквайки експлозията.

— Ха! — възкликна Наоми. — И кой го каза?

— Не знам. Някой.

— Не се оставяй някой да се майтапи с теб. Няма равен на Мартин, а и се съмнявам, че някога ще има.

— Никога не говориш за онези дни, Наоми. Откога си с Марти?

— Осемнайсет години — отвърна тя, докато проследяваше с пръст записаните срещи на Вейл за деня. — Когато започнах с Мартин, той получаваше петдесет долара на час и беше доволен. А всичко, което аз знаех за правото, беше, че е дума с пет букви. — Тя за момент спря, после продължи: — Господи, само изчакай да му съобщя това. Обяд и коктейл в един и същи ден. Щатската асоциация на юристите. Ще изчакам да свърши разпита. Ако го научи предварително, може да полудее и да убие Дарби.

След миг Вейл излезе от асансьора, пробивайки си път към своя офис сред безпорядъка от бюра, шкафове, компютри, черни дъски, телефони и телевизори. Кабинетът му бе в другия ъгъл на етажа, възможно най-далеч от този на окръжния прокурор Джак Янси.

„Боже мой — помисли си Наоми, — сигурно се е обличал на тъмно.“ Вейл бе със стар сив фланелен костюм, изцапани обувки и опърпана синя вратовръзка, която сякаш бе използвана не по предназначение от някой далекоазиатски удушвач.

— За Бога, Мартин — каза тя. — Приличаш на неоправено легло.

— Аз съм неоправено легло — изръмжа той и влезе в кабинета. — Откога е това кафе?

— От петнайсет минути.

— Добре.

Той се приближи до старомодния хромиран самовар, който бе получил след едно дело за ресторантски банкрут преди години, и си наля чаша кафе. Парвър и Чанс стояха до вратата.

Разтуреният му кабинет беше като спомен за онова, което Наоми често наричаше „онези години“. В центъра имаше огромна дъбова маса, която Вейл използваше като бюро. Купчини писма, документи и книги покриваха плота й, докато за работата му оставаше само едно малко не отрупано с хартии кътче. Около масата имаше осем стола. Той се отпусна в голямото си кожено кресло на колелца (предназначено за обиколка из стаята, без да се налага да става). В долната половина на един от прозорците бе монтиран голям вентилатор. Вейл беше единственият пушач в офиса и никой не би си помислил да стъпи в кабинета му, ако Мартин не седнеше именно до вентилатора.

— Стенър ме вдигна преди пет, за да разгледаме природните забележителности край градското бунище — измърмори Вейл, преди да отпие от кафето си. — Добро утро, Шана.

— Там ли си бил? — възкликна Парвър. — Вярно ли е, че са открили три трупа?

— Какво? — възкликна Наоми.

— Три разложени веществени доказателства — отвърна Вейл. — Прекарали са там доста дълго време. Възможно най-подходящата гледка за начало на днешния ми ден. Сигурен съм, че не бихте искали да чуете подробностите.

— Мислиш ли, че е убийство? — попита Наоми.

— Оки ще каже. Готова ли си да се захванеш с Джеймс Уейн Дарби и Пол Рейни? — обърна се той към Парвър.

— Да.

— Искаш ли да поговорим за случая? Имаме още петнайсет минути.

— Щом настояваш — отвърна Парвър самоуверено.

— О, дързостта на младостта — каза Наоми с въздишка. — Ех, защо не съм на трийсет…

— Аз съм на двайсет и осем — тихо отбеляза Шана.

— Двайсет и осем — каза Наоми и поклати глава. — Дори не искам да си спомням за времето, когато бях на толкова. Не съм сигурна, но май двайсет и осмата беше една от лошите ми години.

Вейл се вгледа в младата жена срещу себе си. Тя беше спокойна и сигурна, доста самоуверена за възрастта си. Той предпазливо беше събирал групата си през последните шест години. Успя да привлече доста от бившите помощници на Янси — предимно млади хора, несвикнали да използват въображението си, заети с бюрократични глупости — и да им даде рутинни задачи: улични престрелки, пласьори на наркотици, побои, грабежи, кражби и семейни скандали, които често стигаха до убийство. Постепенно беше отделил неколцина от тях и ги беше заменил с по-млади и агресивни, макар и не блестящи адвокати, които предпочитаха бавно, но сигурно да си изградят име, преди да се захванат с частна практика. Под вещото ръководство на Вейл те бяха оставили зад гърба си 2600 дела за убийства, кражби, изнасилвания, въоръжени грабежи и всякаквите други престъпления, които ежегодно се стоварваха в план-графика на окръжната прокуратура.

Случаят с Дивата банда бе по-различен. Млади, енергични, амбициозни и умни те се заемаха с тежките, твърде сложни дела и работеха по тях заедно, като екип. Макар между тях да съществуваше силна личностна конкуренция, взаимният респект, безкрайната работа, оскъдното заплащане и най-вече шансът да научат нещо от учителя си, ги обединяваха. Някои, като Парвър, бяха кандидатствали за работата. Други бяха открити от Наоми Чанс. Работеха заедно от четири-пет години, всеки се бе специализирал в отделна област и се бяха научили да разчитат един на друг. Основни помощници им бяха Стенър и неговият екип от следователи — бивши ченгета, специалисти в балансирането между закона и забранените процедури. Всички от „бандата“ бяха хитри, сръчни и пълни с идеи. Знаеха почти всичко за правото и не се колебаеха да поемат риск, когато заплащането беше добро. В редките случаи, когато се проваляха, го правеха толкова елегантно, че дори самият Вейл, комуто големите рискове бяха добре познати, оставаше доволен.

Младите адвокати имаха една обща черта — всички обичаха съдебната зала. Именно този бе основният мотив за Наоми и Вейл да ги изберат. За тях правото беше едновременно религия и изпитание. Съдебната зала бе тяхната църква, техният римски Колизей, арената, където се възбуждаха състезателният им плам, юридическите им познания, изобретателността и изкусността им. Освен това Вейл бе събудил у всеки от тях вътрешния подтик да предизвикат закона, да атакуват каноните, традициите, установените положения, самата структура на правото, да маневрират и предизвикват съдебното жури да приема тяхната представа за истината. Той настояваше помощниците му да прекарват поне два или три дни месечно в съда, да изучават съдебните заседатели, съдиите и адвокатите, техните хитрини, пледоарии, встъпителните и финалните им речи. И сега със задоволство отбелязваше, че са започнали да изграждат свой собствен стил на борба и свои принципи на действие в този възможно най-интригуващ кървав спорт.

Екипът единодушно не хареса Джеймс Уейн Дарби. Той беше нахакан, арогантен, наперен. Държеше се мазно с жените и грубо с мъжете. Адвокатът му, Пол Рейни, беше пълна противоположност — изискан джентълмен, непробиваем, принципен и морален. Страстно вярваше в клиентите си. До този момент срещу Дарби не бяха отправени никакви обвинения.

Парвър повече от всичко желаеше ново дело, което да изтрие впечатленията от скорошния й провал. Това можеше да бъде именно случаят с Дарби, ако успееха да опровергаят показанията му. Но Вейл се опасяваше, че именно енергичността на Парвър може да се окаже нож с две остриета.

— Това е последният ни опит с Дарби — каза той. — Запомни, че Пол Рейни може да те закове дори само с поглед. Ако стане настъпателен, не му обръщай внимание. Ти си на свой терен, а ако той излезе извън него, ще го поема аз. Концентрирай се само върху Дарби. Просто прави това, което можеш най-добре.

— Знам — каза тя.

— Имаш ли новини?

— Не съвсем. Само едно нещо. Телефонният номер?

— Телефонният номер?

— Хартийката с телефонния номер на Попи Палмър.

Тя разлисти дебелата папка с полицейските рапорти, медицинските заключения, доказателствения материал и записите от разпитите, докато не намери ксерокопие от листче, което постави пред Вейл.

— Това е бележката, която Дарби твърди, че е намерил до телефона — каза тя.

Беше откъснат лист от бележник, на който пишеше „Памър, 555–3667“.

— Той казва, че бележката най-вероятно е писана от Рамона Дарби, защото не е от него. А и името на Палмър е сгрешено. Двамата графолози не успяха да стигнат до сериозно заключение.

— Е, и?

— Ами, нека предположим, че той я е написал и я е оставил там, за да я открие Рамона. Или… да предположим, че я е написал и оставил там след случилото се. Да предположим, че Рамона никога не се е обаждала на Попи Палмър и не е имало никакви заплахи. Ако успеем да докажем, че Рамона Дарби никога не се е обаждала на Палмър и никога не е заплашвала да убие Дарби, това може да промени делото изцяло.

— Но само ако го вкараме в съда. На този етап нямаме никакво дело. Нямаме нищо, което може да го откара до съд.

— Разполагаме с доста сериозни доказателства — отвърна тя отбранително.

— Главно предположения — отсече той. — Наречи го както искаш — доказателства, предположения, подозрения, обстоятелства, инсинуации, лъжи. Става въпрос само за едно. Докажи престъплението и накарай журито да повярва в твоите факти пред тези на отсрещната страна. А точно в момента нямаме нещо, което да е по-силно от това, което имат те.

— Вярно е. Но представи си, че успеем да паникьосаме Палмър? Тя подкрепя неговата история. Ако намекнем за лъжесвидетелстване и така нататък…

— Значи трябва да разтърсиш нея, а не него.

— И това ще стане. Да започнем с него, а после ще се захванем и с нея.

— Ще отнеме доста време — каза той.

— Нямаме какво да губим, нали?

— Окей, нека видим колко си добра.