Уилям Дийл
Спектакълът на злото (29)

28.

Вейл бе затворил вратата на кабинета си, което беше сигнал за останалите, че не иска да го безпокоят. Наоми наричаше това „гмуркане“. Той сякаш се намираше под водата, в съвсем различен свят, без звуци или вълнения, свят, в който цялата информация от съответния случай бе събрана в едно. Категоризираше фактите и ги подреждаше хронологически, докато не образуваха картина, която му се струваше достатъчно логична. Някои от парчетата на този своеобразен пъзел все още липсваха, но крайният резултат вече се виждаше съвсем ясно. В главата му се въртеше само едно — Аарон Стемплър. Макар сега да се наричаше Реймънд Вълпс, Вейл бе сигурен, че това е същият онзи Аарон — познат и непроменен.

Още не беше разказал на екипа си за възникналите проблеми и смяташе да го направи чак когато успееше да анализира срещата си в Дейзиленд и да подготви стратегия за действие. Беше си сложил слушалките и за пореден път прослушваше касетата със записа от срещата с доктора и неговото „създание“. Знаеше, че само и само за да му се подиграе, по някое време в този разговор Вълпс бе разкрил истинската си самоличност. В записа със сигурност имаше някаква следа и той трябваше да я открие. Беше убеден, че щеше да е нещо, което само той би разбрал и което Вълпс му е подхвърлил, за да го унизи и да му припомни как успешно го беше преметнал.

След няколко часа усамотението на Вейл беше прекъснато от обаждането на Стенър. Той каза, че двамата със Сен-Клер са на път към офиса, където ще разкажат всички подробности, но най-важното било, че арестували Дарби и намерили трупа на Попи Палмър. Вейл остави касетофончето настрана. Вълпс щеше да почака пред новите разкрития по случая Дарби.

Двайсетина минути по-късно Стенър и Сен-Клер нахлуха в офиса.

За Бога, нима Абъл се усмихваше?

Вейл викна Парвър и когато всички се събраха, седна зад бюрото си.

— Окей. Да чуем какво сте открили.

— Всичко си каза — започна Сен-Клер. — Онази старица е била съвсем права за изстрелите, Шана. Очистил е жена си като едното нищо. И тъй като Рейни така и не успял да се свърже с него, той си мислел, че вече е волен като птичка. Единственото, което го тревожело, била Попи Палмър.

— Насилил е късмета си — намеси се Стенър. — Обадил са на Палмър, взел я от тях и й казал, че ще я откара до летището. Вместо това я завел във фермата си и я удушил.

— Сетне нещастният копелдак я хвърлил в багажника на колата си и поел на запад — продължи Сен-Клер. — Прекарал нощта в един мотел близо до Рокфорд. На сутринта увил трупа в една верига от котва за лодка и го хвърлил в блатата край Пекатоника.

— Поздравления — каза Вейл. — Свършили сте отлична работа.

— Имахме известен късмет — призна Стенър. — Бяхме доста близо и чухме как изхвърли тялото в блатото. — Той се обърна към Шана Парвър. — Но сега вече е твой. За двойно убийство.

— Рейни ни чакаше в щатския затвор, когато го закарахме там — съобщи Сен-Клер. — Каза, че искал да поприказвате.

Вейл се засмя.

— Разбира се, че иска. Е, по дяволите Рейни, вече е много късно. — Той погледна Парвър. — Добре, Шана, прави каквото знаеш. Вече е в твоите ръце. Предполагам, че ще искаш максимална присъда, нали?

Тя се усмихна, но не изглеждаше много убедена.

— Разбира се.

— Друга идея ли имаш?

— Не.

— Спазихте ли всички процедури? — попита Вейл, поглеждайки Стенър. — Арестът и така нататък?

— Показахме му заповедта, прочетохме му правата и извикахме местния шериф и неговите хора да открият тялото.

Парвър мълчеше и нервно хапеше устни.

— Какво има, Шана? — попита Вейл.

— Не мога да се отърва от мисълта, че ако го бяхме затворили още първия път, сега Попи Палмър щеше да е жива.

— Нямахме никакви доказателства — раздразнено отвърна Вейл. — По дяволите, тя вече е била мъртва, когато издадохме заповедта.

Парвър не каза нищо.

— Шана?

— Да?

— Ако Палмър не ни беше излъгала, можеше да спаси живота си.

— Знам.

— Кажи на Рейни от мое име, че смъртта на момичето тежи на неговата съвест, а не на нашата. Ако беше довел това копеле навреме, щяхме да предотвратим второто убийство.

— Ще му го кажа — кимна тя.

— Добре. Никакви сделки повече. Искаше да го разнищиш, нали? Твой е. Закарай го на електрическия стол.

— Да, сър.

 

 

Сен-Клер се отправи към архива, разположен на няколкостотин метра от сградата на съда. Слънцето залязваше, вечерта се очертаваше доста хладна. Беше станал преди изгрев и не бе спрял чак до залез, но не се чувстваше изморен. Реши да разрови планините от документи и да се опита да открие видеокасетите от разпитите на Стемплър. Задачата можеше да се окаже неизпълнима, но, кой знае, може пък и да имаше късмет — за втори път в един и същи ден.

Внимателно пое по мрачните коридори, осветени само от няколко мъждиви крушки. От двете му страни се редуваха шкафове и полици, отрупани с прашни документи, кутии и кашони. Отнякъде се чуваше приглушена музика и Сен-Клер различи гласа на Франк Синатра. Когато стигна до ъгъла на главния коридор и погледна в страничното крило, забеляза един униформен полицай, отпуснал се в люлеещ се стол под старомодна преносима лампа с бледа зеленикава светлина. Беше сложил краката си върху метално бюро и бавно се люшкаше напред-назад, заслушан в малкия транзистор пред себе си.

— Здрасти — викна Сен-Клер. Ехото понесе гласа му по мрачния коридор.

Полицаят подскочи.

— Дявол да го вземе! Изкара ми акъла!

— Извинявай — каза Сен-Клер и се приближи до бюрото. — Харви Сен-Клер, от канцеларията на окръжния прокурор.

Полицаят стана и изключи радиото. На гърдите му имаше значка с надпис: „К. Фелшър, пазач“.

— Сержант Клод Фелшър на вашите услуги — каза той и протегна ръка.

Беше едър, пълен мъж с бирено коремче. Униформата му не беше закопчана, а разхлабената вратовръзка разкриваше липсата на най-горното копче на ризата. Сив кичур се виеше над едното му ухо. Изглеждаше прашен и забравен, като екземпляр, забутан в най-далечния ъгъл на някой музей. Единствено лъснатата му значка блестеше, отразявайки бледата светлина от лампата.

Сен-Клер задъвка малко тютюн и подаде пакетчето на сержанта. Той поклати глава отрицателно.

— Откога си пазач тук, Клод?

— Дявол да го вземе, имам чувството, че са минали сто години.

— Сигурно е най-самотната работа в града.

— О, не знам — отвърна полицаят. — Има кой да ми прави компания. Огледай се. Тук е събрана почти цялата криминална история на щата. Спомняш ли си Спек? Ричард Спек?

— Разбира се.

— Ей го там, в крило номер 19. Гейси е в номер шест. Джордж Фарли, онзи, дето уби дванайсет жени, спомняш ли си? Разфасовал ги и ги натъпкал в буркани в мазето си. В номер пет. Имаме документи дори за Дилинджър, от времето, когато са го опандизили покрай онзи банков обир в Гери. Ама тогава престъпленията са били истински престъпления, а не мизерни като сега. За Бога, в днешно време могат само да разбиват коли и аптеки. Светът не върви на добре, Харви.

— Абсолютно си прав. Спомняш ли си случая Рашмън?

— Архиепископа? Дявол да го вземе, сякаш беше вчера. За това ли си дошъл?

Сен-Клер кимна.

— Щатът срещу Аарон Стемплър. Процесът завърши в края на март.

— Нещо по-специално ли търсиш?

— Веществено доказателство.

— О, мама му стара! Виж, с веществените доказателства е малко по-сложно. Първо, когато ги докарват тук, вече са добре опоскани. Мнозина си прибират вещите обратно. Освен това не ги подреждаме по някакъв специален признак. Тук сигурно са събрани хиляди, стотици хиляди дела, много от които са така объркани, че никога не можеш да се оправиш. Да не говорим за изгубените.

— Надявах се, че може да имам късмет.

— Е, добре, ще опитаме.

Сержантът издърпа едното от чекмеджетата на бюрото и извади фенерче. После поведе Сен-Клер по коридора. След известно време откри кашончетата с документите по делото Стемплър.

— Вече съм ги разглеждал — обясни Сен-Клер. — Няма никакви веществени доказателства. Само хартии.

— Прав си — кимна Фелшър, преглеждайки съдържанието на кутиите. — Всъщност какво точно търсиш?

— Видеокасети.

— Аха. Е, разгледай наоколо. — Полицаят разпери ръце и се засмя.

— Няма смисъл. Благодаря за помощта, Клод.

Двамата си стиснаха ръцете и Сен-Клер се насочи обратно към изхода.

— Не се ядосвай, Харви — викна след него Фелшър. — Така или иначе вече щяха съвсем да са се скапали. Тук не държим много на чистотата и реда.

— Не исках да ги гледам. Надявах се просто да разбера дали са били взети от някого и евентуално от кого.

— О, почакай тогава. Това вече е друга работа. С това трябваше да започнеш. Може пък наистина да ти излезе късметът.

Фелшър отиде до една лавица, върху която бяха подредени масивни, дебело подвързани томове. Прекара показалец по гръбчетата им, върху които бяха отбелязани дати.

— Да видим… 1–10 септември 1982… декември… февруари… А, ето! 20–30 март 1983. — Той издърпа папката и я изтупа от прахта. — Това са указателите. Не помагат кой знае колко, но знае ли човек…

Отвори палката и внимателно разгърна пожълтелите страници.

— Трябва да внимаваме. Нищо чудно да се разпадне и ръцете ми. Стемплър, Стемплър… Процесът беше доста шумен, а? Какво се случи с него?

— Още е в Дейзиленд.

— Добре. Като си спомням как беше накълцал епископа, май трябва да го държат там завинаги.

— Да — съгласи се Харви.

— Окей, мисля, че го намерих… 23 март. Щатът срещу Аарон Стемплър, предумишлено. Да видим… окървавени дрехи, обувки, кухненски нож, няколко книги, пръстен — всичко това е върнато на катедралата на Лейквю, 2 април 1983. Ей, знаеш ли, Харви, май наистина си късметлия. Ето, двайсет и три видеокасети. Върнати на доктор Моли Ерингтън, Уинтроп, Индиана, 26 април 1983.

 

 

Парвър беше останала последна. Седеше зад бюрото в малката си стаичка и преглеждаше документите по делото Дарби. След малко ги избута настрана и измъкна папката с материалите за Едит Стодард. Беше уморена, но не й се прибираше вкъщи, а и нямаше други планове.

Вратите на асансьора се отвориха и отвътре излезе Флеърти, стиснал в ръка старо, олющено куфарче. Влезе в кабинета си, хвърли куфарчето на бюрото и чак тогава забеляза Парвър. Отиде до остъклената й стаичка и застана на вратата с ръце в джобовете.

— Разбрах за Дарби — каза той. — Нямам търпение да чуя пледоарията ти.

Тя вдигна поглед към него и се намръщи.

— А за Попи Палмър разбра ли?

— Следобедните вестници са пълни с подробности — отвърна той. — Еклинг е полудял. Казал, че ако неговото управление водело случая, момичето още щяло да е живо.

— Как ли пък не! Ако разчитахме на Еклинг, Дарби вече щеше да е избил половината щат — озъби се тя.

Флеърти леко подсвирна.

— Добре ли си? — попита той.

— Защо? — сряза го Парвър.

— Ей, извинявай, трябваше да почукам. — Той се обърна.

— Къде отиваш? — викна тя след него.

— Не знам, просто изглеждаш малко… загрижена.

— Загрижена? — повтори тя и се усмихна. — Да, предполагам, че наистина изглеждам малко загрижена.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя го погледна, после избута стола си назад и стана.

— Какво ще кажеш да отидем до „Коркрън“? Ще те черпя едно питие.

— Не, аз ще те черпя едно питие.

— А, така значи. Виж, Флеърти, ще направим следното. Ще теглим чоп.

— Как?

— Ще хвърляме към стената. — Тя бръкна в чантата си и измъкна две монети от по четвърт долар. — В компютърния отдел, там няма килим.

— Звучиш като професионалист.

— Понякога ми върви.

Двамата отидоха в другата стая и застанаха на десетина стъпки от стената.

— Какви са правилата? — невинно попита той.

— Само не ми казвай, че в Бостън не сте играли на тая игра!

— По онова време нямах пари за подобни забавления.

— Просто я мяташ. Този, който метне най-близо до стената, печели. Искаш ли да потренираш?

— Няма смисъл да губим време. Победителят черпи, така ли?

— Да.

— Хвърляй първа, тъкмо да видя как става.

Тя се наведе напред, постави едната си ръка на коляното, хвана монетата с палеца и показалеца на другата и леко я метна. Монетата се удари в стената, отскочи, завъртя се и падна на десетина сантиметра от стената.

— Доста добре — отбеляза той.

— Не е лошо.

— Значи така, а? — Той я погледна и зае същата поза, обаче хвана монетата с лявата си ръка.

— Чак сега забелязвам, че си левичар — каза тя.

— Ти въобще рядко ми обръщаш внимание, Парвър — каза той.

Забележката я изненада.

— Просто трябва да я метна, така ли?

— Аха.

Той леко се наведе напред, изпъна ръка и хвърли монетата. Тя се превъртя във въздуха, удари се там, където се съединяваха стената и подът, и застина на не повече от сантиметър от ъгъла.

— Бре! — възкликна той. — Голям късмет.

В очите й проблесна подозрение.

— Ти ме преметна, Флеърти — изръмжа тя.

— Никога!

— Видях как го направи. Определено ме преметна. Не играеш за пръв път.

Той се ухили, вдигна монетите от пода и й ги подаде.

— Тръгваме ли?

Взеха такси до „Коркрън“ и когато пристигнаха там, влязоха в „Дамския клуб“. Валяка ги удостои с нащърбената си усмивка и ги поведе към ъгловата маса. Избърса я с един скъсан парцал и ги погледна очаквателно.

— Пиене? Ядене? — поинтересува се той.

— Първо напитките, после ще видим.

— Окей, какво да бъде?

— Мартини с много джин и никакви екстри — каза Шана.

— Екстри ли?

— Без черешки и така нататък — обясни му Флеърти.

— Схванах. За вас както винаги, а, мистър Флеърти?

— Да.

— Няма проблем — ухили се Валяка и се насочи към бара.

— Добре, Парвър, ще ми кажеш ли какъв ти е проблемът? Дявол да го вземе, получи всичко, което искаше. Дарби ти е вързан в кърпа, Стодард също. Две големи дела. Искаш ли да ми отстъпиш едното?

— Не, много ти благодаря — отвърна тя надменно.

— Тогава?

— Ами днес, когато Марти ме попита дали съм готова да пратя Дарби на електрическия стол…

— Не искаше ли и ти именно това?

Валяка донесе питиетата и ги сложи на масата. Шана изгълта своето и си поръча второ.

— Става въпрос за друго — каза тя и се намръщи. — По дяволите, това имаше вкус на лимонада.

— За пръв път ли пиеш мартини?

— Да. Обикновено съм на ром с кола.

— По дяволите, изгълта го, сякаш беше чаша мляко! Внимавай, тези неща са доста коварни.

— Глупости. Виж в какви малки чаши ги сервират. Нищо няма да ми стане. Та за какво си говорехме?

— За изпържването на Дарби. Каза, че ставало въпрос за друго.

— Да, сетих се. Виж, проблемът е, че досега никога не съм водила углавно дело.

— Не ми казвай, че те е хванала сценична треска! — Флеърти се засмя. — На желязната Парвър й омекват краката? Хайде де, това е просто поредният случай. Няма нужда да се впрягаш чак толкова.

— Не ме разбра. Не се притеснявам, че няма да спечеля. Просто… никога не съм мислила за това.

— За кое? Какво имаш предвид, по дяволите?

— За искането на смъртна присъда.

— Ясно. Атака на съвестта, а? Стига глупости, Шана. Този тип най-хладнокръвно е застрелял жена си с ловджийска пушка. После, без да се замисли, е удушил и стриптийзьорката. Помисли си само, гледал я е в очите, докато я е убивал.

— Стига, Дермът!

— Не. Ние сме прокурори, Шана. Последната преграда между цивилизацията и джунглата. Не създаваме закони, а само ги спазваме. А ако законът обвинява Дарби в предумишлено убийство, той е обречен.

— Знам всичко това, за Бога! — ядоса се Парвър. — Не съм дошла тук, за да слушам лекции за житейските ценности!

Тя стана, за да си тръгне, но той я хвана за ръката.

— Извинявай. Понякога съм твърде циничен. Старите навици умират трудно. Никакви лекции повече, обещавам. Не си тръгвай… моля те.

Тя го погледна и се усмихна.

— Без повече глупости?

— Обещавам.

— Добре. — Тя седна и допи второто си мартини.

— Искам да те попитам нещо — каза Флеърти. — Ако си сред съдебните заседатели и ти зададат въпроса дали си за смъртното наказание, какво би отговорила?

— Доста сложен въпрос.

— Така е. Но помисли над него. — Той отпи от сока си.

— Ще кажа, че не съм сигурна, но в никакъв случай не бих оставила това да повлияе на отсъждането ми. Важни са доказателствата.

— Добре. А би ли отишла в съда, ако се съмняваш във вината на обвиняемия?

— За Бога, все едно слушам Мартин. Онази вечер ме попита същото.

— Именно от това прокурорите се боят най-много — да разпънат невинен човек.

Тя махна на келнера и му посочи празната си чаша.

— Въпросът е, че ако си сигурна — както е с Дарби — няма от какво да се тревожиш. Просто си вършиш работата. Как би се почувствала, ако видиш Дарби да си излиза от залата свободен?

— Няма да стане — уверено отвърна тя.

— Но представи си, че с делото се захване някой друг и оплете конците.

Тя не отговори. След известно мълчание внезапно смени темата.

— Едит Стодард…

— Какъв пък е проблемът с нея?

— Нещо не се връзва, Флеърти. Тя дори не иска да се бори.

— За какво да се бори? В рапорта е написано съвсем ясно и точно — купила си е оръжие, тренирала е с него две седмици, после е застреляла Делъни. И то с два куршума, при положение, че първият е бил достатъчен. Няма измъкване.

— Как би постъпил на мое място?

— Няма какво толкова да му мислиш. Очевидно е планирала убийството поне от две седмици. Не става въпрос нито за внезапен импулс, нито за моментна лудост, нито за самозащита. Писнало й е, подготвила се е и му е пръснала главата.

— Но тя е толкова нещастна. В нея има нещо… тъжно.

— Тъжното е, че е изправена пред токов удар от двайсет хиляди волта. Не би трябвало да го приемаш толкова лично, Шана.

— Знам, но въпреки това го приемам лично, разбра ли? Много лично.

— Може би е редно да оставиш делото на някой друг.

— Не си го и помисляй. Ще се оправя.

— Няма от какво да се притесняваш. Венъбъл не е участвала в криминално дело от десет години.

Шана довърши третото си мартини и побутна чашата към ръба на масата.

— Смяташ, че всичко е толкова просто, а? Е, виж какво ще ти кажа — Венъбъл наистина е много добра. Десетте години нямат никакво значение. — Тя се наведе над масата и прошепна: — Мисля, че между нея и Марти има нещо.

— Хайде де! — възкликна той с престорена изненада, спомняйки си за цветята в апартамента й.

Шана кимна и му намигна съзаклятнически.

— Чудесата никога не свършват — засмя се той.

Келнерът донесе ново питие и прибра празната чаша.

— Това е четвъртото ти мартини — подчерта Флеърти. — Случайно знам, че тукашният барман набляга на джина. Не ми влиза в работата, но май не си наясно какви могат да бъдат последиците.

— Е, може тази вечер да искам да си пийна, Флеърти — каза тя и надигна чашата. — Знаеш ли, това е адски дълго име. Фле-ър-ти. Почти три срички. Ще ти викам Флей. Както и да е, Флей, имаш ли нещо против малко да се напия?

— Самият аз никога не съм се напивал — призна й той със срамежлива усмивка.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Но по едно време пушех опиум.

— Това не е законно.

— Именно затова се отказах.

Тя вдигна чашата си и я завъртя.

— В това обаче няма нищо незаконно.

— Така е.

— Знаеш ли, че когато за първи път опитах марихуана, бях седнала пред печката в кухнята на една моя приятелка и около час и половина чаках Били Джоел да излезе от хладилника.

Флеърти се засмя и поклати глава.

— Сигурно е била първо качество.

— Не знам. Никога не повторих — каза тя и осъзна, че езикът й вече се преплита, а Флеърти изненадващо се разпада на двама.

Затвори едното си око и се опита да фокусира красивото му лице.

— Защо никога досега не си ме канил никъде?

— Ето, днес го направих.

— Да, ама чак след шест месеца. Знам, че не си обратен.

— Не съм.

— И знам, че, ъъ, не съм толкова отблъскваща. — Тя спря и се закикоти. — От-блъс-ква-ща.

— О, не, не си — тихо отвърна той и се усмихна.

— Тогава?

— Ако живееш по улиците на Бостън, нямаш кой знае какъв шанс да се научиш на добри обноски. В поправителния дом също.

— Толкова лош ли си бил?

— Доста лош.

— Какво е най-лошото, което някога си правил? Или може би не трябва да питам?

— Крадяхме коли.

— Крал си коли?

Той кимна.

— Да, заедно с няколко приятелчета.

— Можеш ли да правиш това, дето го показват във филмите, нали се сещаш, да измъкнеш всичките жички от таблото и да запалиш колата? А? — Тя отново притвори едното си око и фокусира поглед.

— Никакъв проблем — кимна той. — Трийсет секунди.

— Майтапиш се!

— Ни най-малко.

— И защо се отказа?

— Имах видение. Една нощ Господ седна в крайчеца на леглото ми и ми каза, че ако продължавам по същия начин, ще умра млад.

— И?

— Приех това съвсем сериозно.

— Но тя всъщност не го е направила, нали? — скептично попита Шана.

— Тя ли?

— Господ е жена, не знаеш ли?

— О, така ли? — Флеърти се усмихна и остави чашата си върху масата. — Направи го, макар и по особен начин. Един от най-добрите ми приятели отиде на електрическия стол. Обра магазин и застреля едно ченге. С Ерни бяхме доста близки.

— Ерни?

— Ерни Холерън. Бяхме петима и правехме всичко заедно. Ерни беше един от нас. Но когато уби ченгето, го осъдиха на смърт. А в нощта, в която щяха да изпълнят присъдата, купихме бира, взехме автобуса и отидохме до онзи хълм край затвора, откъдето се вижда цялата сграда. После седнахме там и зачакахме да го сложат на стола. Знаеш ли как се разбира, когато дръпнат ръчката? За момент всички останали светлини в сградата примигват. Правят го два пъти, за да са сигурни, че всичко е наред. Седяхме там, докато душата му не излетя, после хвърлихме към оградата празните кутии от бирата и взехме автобуса към града. Същата нощ Господ говори с мен и аз реших, че не искам да свърша по същия начин.

— Знаеш ли какво? — каза Шана след известно мълчание. — Въобще не ме интересуват… ин-те-ре-су-ват… обноските, Флей. — Тя отпи от чашата си. — Това, на което държа, са сърде… сърдеч…

— Сърдечните?

— Благодаря… сърдечните разговори и, ъъ, един готин мъж с красиви очи и черна коса и други такива повръх… повър…

— Повърхностни?

— Благодаря… повърхностни неща. Защо винаги носиш черно, Флей? Приличаш на Джони Кеш.

Той въздъхна и отпи от сока си, после се взря в леко размитите й очи.

— Истината ли?

— Как иначе?

— Нямам никакво чувство за стил. Не знам кое с кое върви. Докато нося черно, не съм застрашен.

— Да не би да ти пука?

Той се изчерви.

— Мисля, че да.

— Е, колега, май си притесс… притеснен — каза тя и цъкна с език. — Да знаеш, Флей, има нещо не-о-бик-но-ве-но в теб.

Той се засмя.

— А ти определено се напи.

— Притесс… нявам ли те?

— Не.

Погледите им се срещнаха и след малко тя сведе очи.

— Миш… мислиш ли, че мога да изляза оттук, без да падна по очи?

— Никога не бих те оставил да паднеш по очи. Искаш ли да тръгваме?

— Да тръгваме — изкикоти се тя. — Ей сега.

— Кафе?

Тя поклати глава отрицателно.

— Добре, ще поседим тук, докато се приготвиш.

— Миш… мислиш ли, че Валяка може да ни викне такси?

— Изчакай ме тук, ще отида да проверя.

— Неее, ще те чакам ей там! — Тя посочи другия край на помещението и се изкикоти.

Келнерът извика такси, Дермът й помогна да се изправи, прегърна я и я поведе към вратата.

— Преструвай се, че се гушкаме, така никой няма да ни обърне внимание — каза той.

— Гуш-шкаме? Така ли му викате в Бостън?

— Да — отвърна той.

Излязоха навън. Откъм реката духаше вятър.

— Боже мой! — възкликна тя. — Какво е това?

— Чист въздух.

— Краката ми се огъват — призна тя, докато отиваха към таксито.

Флеърти й помогна да се намести на задната седалка.

— Флей?

— Да?

— Мерси.

— За какво?

— Че ме изслуша.

— Харесва ми да те слушам.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Тогава ме слушай внимателно… защото… ще се опитам да си спомня къде живея.

Тя се отпусна назад, облегна глава на рамото му и го погледна с едно око.

— Ще ти кажа… една тайна, мистър Флей. Желая те още… от първия път, когато те видях. Имаш ли нещо против?

Флеърти се усмихна и я прегърна по-здраво.

— Нямам — тихо отвърна той, без да й признае, че бе изпитал същото.

— Добре — измърмори тя и след миг вече спеше.

Шана Парвър живееше в двуетажен тухлен блок на ъгъла на Уест Южени и Норт Парк. Флеърти плати на шофьора, намери ключа в чантата й и повдигна спящото й тяло.

— Да ви помогна ли? — предложи шофьорът.

— Не, тя е съвсем лека — отвърна Флеърти и пое към сградата. Намери апартамента й без никаква трудност, подпря Шана на стената и, придържайки я с една ръка, отключи с другата. После я пренесе вътре и ритна вратата с пета.

Апартаментът беше малък и приятен. Стените бяха боядисани в светли пастелни тонове, меката мебел създаваше уют. Тясната кухничка бе отделена от хола с елегантен дървен бар. По стените висяха репродукции на Миро, Матис и Шагал. Флеърти пренесе Шана в спалнята и натисна с рамо ключа за осветлението. Стаята беше разхвърляна, леглото неоправено; чиния с остатъци от пица споделяше нощното шкафче заедно с куп книги и документи. Той я положи на леглото и Шана сънено се размърда.

— Вкъщи ли съм?

— Да.

— И си ме пренесъл по стълбите?

— Аха.

— Сър Халагад… а бе как беше… Това си ти. Рицар благороден!

Тя се опита да седне, но падна назад върху кожения матрак, разпери ръце и въздъхна.

— Устата ми сякаш е пълна с перушина — промърмори тя и се изкикоти.

— Ще ти донеса вода.

— Аз пък ще опитам да се съблека.

Той отиде до кухнята, взе чиста чаша от шкафа и пусна вътре няколко ледени кубчета от камерата на хладилника. После сипа върху тях студена вода от чешмата и разклати чашата.

— Как се справяш? — викна той към спалнята.

— Доста добре.

— Кажи ми, когато си легнеш.

— Вече съм готова — чу се гласът й.

Той отиде в спалнята и видя, че тя се е отпуснала назад, наполовина завита от юргана, а единият й крак се подава отстрани. От глезена му висеше полусъбутият чорапогащник. Останалите дрехи се въргаляха на пода до леглото.

— Почти успях — изпъшка Шана. — Този крак ми изигра истински номер.

После се изкикоти и се изви настрана.

— Прав беше за ония мартинита.

Той остави чашата на нощното й шкафче и отиде до прозореца да спусне щорите. Внезапно по гърба му пробягаха студени тръпки. Разгърна щорите и огледа тъмната улица.

Беше пуста, ако се изключеше колата, паркирана до отсрещния тротоар. В нея също не се виждаше никой.

Въобразяваше си. Дори убиецът да сновеше някъде из Чикаго, Шана Парвър сигурно беше чак в края на списъка му.

— Флей?

— Да?

Тя го погледна, все още стиснала едното си око.

— Не ме оставяй, моля ти се. Не искам да се събудя сама. Става ли?

— Няма проблем.

— Супер си.

Той се приближи до леглото и й помогна да се поизправи, за да пийне вода.

— Мммм. — Тя отново се отпусна назад. — Няма да ме оставиш, нали?

— Не, няма да те оставя.

Шана се усмихна и след миг отново спеше.

Флеърти седна на леглото и внимателно изхлузи чорапогащника от левия й глезен. После пое стъпалото й и нежно го разтри.

Господи, дори стъпалата и бяха страхотии.

 

 

Джейн Венъбъл седеше на задната седалка на служебната лимузина. Мартин вече й липсваше. Наложи й се да прекара вечерта в компанията на едни свои японски клиенти и Вейл реши, че е по-разумно да прекара нощта в собствения си апартамент.

Вече беше разглезена. Разглезена от нежността му, от страстното им любене. Разглезена дори само от неговото присъствие. Липсваше й всяка минута, когато не бяха заедно.

Погледна през прозореца. Светлините на града се размазваха край матовото стъкло. Когато спряха на един светофар, тя внезапно се наведе напред.

— Лари, завий пред този блок, моля те.

Шофьорът изви и паркира пред висока модерна сграда. После излезе и й отвори вратата.

— Връщам се след няколко минути — каза тя и се насочи към входа.

Портиерът седеше зад полукръгло бюро, което приличаше на табло в пилотската кабина на самолет. Видеомониторите, монтирани върху него, позволяваха непрестанен контрол върху всеки от коридорите в трийсететажната сграда. Портиерът беше слаб мъж на средна възраст, със сивееща на места коса, прилежно вчесана назад. Носеше син костюм с втъкнат в бутониерата червен карамфил и приличаше по-скоро на рецепционист в някой скъп хотел, отколкото на нощен пазач в жилищен блок.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той с фалшив, добре трениран британски акцент, хвърляйки бърз поглед към спрялата пред входа черна лимузина.

Венъбъл се постара да предложи най-ослепителната си усмивка.

— Здравей — каза тя. — Как се казваш?

Виктор — отвърна той.

— Е, Виктор, името ми е Джейн Венъбъл — обясни тя, извади от чантичката си лист хартия и го плъзна по бюрото към него. — Аз съм адвокат. Един мой клиент е обвинен в убийството на Джон Делъни. Това е съдебно разрешение за оглед на местопрестъплението. Знам, че часът не е подходящ, но мога ли да разгледам апартамента?

— Какво? Сега? Искате да го огледате сега?

Тя постави върху документа една петдесетдоларова банкнота.

— Случайно попаднах в квартала. Ще ми отнеме не повече от петнайсет минути.

Той погледна съдебното разрешение, после лимузината и накрая взе банкнотата с усмивка.

— Мога ли да устоя на такива прекрасни очи, мис Венъбъл? — каза той, отвори едно чекмедже, извади връзка ключове и я поведе към асансьора.

Когато поеха нагоре, портиерът отбеляза:

— Неприятен случай, нали?

— Ужасен — отвърна тя и си помисли, че смъртта на Делъни вероятно е предизвикала бурни веселия из целия град. — Добре ли го познавахте?

Виктор повдигна вежди и се усмихна.

— Когато влизаше, ми казваше „здрасти“, а когато излизаше — „приятна вечер“. На Коледа ми подаряваше бутилка скоч. Ако мислите, че това е добро познанство…

— Какъв беше скочът?

— „Чивас“.

— Не е лошо.

Асансьорът спря на трийсетия етаж и Виктор отключи вратата на апартамента. Полицейските ленти бяха махнати.

— Вършете си работата спокойно, аз съм на смяна до два — каза той. — Като излезете, просто дръпнете вратата.

— Ти си истинско съкровище, Виктор.

— Благодаря, мис Венъбъл — отвърна той и излезе, затваряйки след себе си.

„Налудничава идея — помисли си тя, — да дойда тук посред нощ.“ Но когато бе погледнала през прозореца на колата и бе видяла, че се намира пред сградата… е, какво толкова, така или иначе не бързаше да се прибира у дома.

Бяха минали години от последния път, когато бе оглеждала сцената на някое престъпление, и сега, докато се отправяше към всекидневната, сърцето й се разтуптя. Застана на няколко стъпки от прага.

Не търсеше нещо конкретно, просто чувстваше, че трябва да се запознае с местопрестъплението. Дължеше го най-вече на Едит Стодард. Разгледа спалнята и се отправи към банята. На полицата под огледалото имаше четка за зъби, бръснач, крем за бръснене и флакон с афтършейв.

Отиде в кухнята и отвори хладилника. Беше празен и изчистен. В един от шкафовете имаше консерви и няколко пакета спагети. Тя се върна в спалнята и провери чекмеджетата на бюрото. Нищо интересно. Взе един пепелник, седна на леглото и го постави до себе си. Реши преди да си тръгне да изпуши една цигара. В лимузината не се пушеше.

Въпросът, който най-много я тревожеше, беше дали чувството, че е предадена, бе накарало Едит Стодард да убие Делъни? Мисълта я глождеше непрекъснато. Останалите факти бяха убедителни, но мотивът беше доста мъгляв. После обаче си припомни други подобни случаи, които на пръв поглед изглеждаха също толкова странни. Като например онзи пощальон, когото след няколко часа се върнал с автоматична пушка, застрелял девет души и накрая се самоубил. Може би мотивът не беше толкова мъгляв.

Докато си мислеше за Едит Стодард, погледът й се насочи към вградения в стената гардероб. От мястото, където седеше, виждаше вътрешността му изцяло. Беше допрян до банята, доста голям и полупразен, като се изключеха един костюм, няколко ризи, халат, кожени чехли и чифт официални черни обувки.

Нещо друго обаче привлече вниманието й. Докато гледаше към дрешника, осъзна, че той е някак несъразмерен. В единия си край беше дълбок, доста навътре в стената, а в другия — далеч по-тесен. Разликата беше поне петдесет сантиметра.

Тя го гледа няколко минути и старите й инстинкти заработиха в онази комбинация от въображение и нюх, която навремето я бе направила един от най-добрите прокурори.

— Защо този гардероб е толкова сбъркан? — запита се тя гласно.

Влезе в банята и провери дали няма някакви шкафове към дрешника, но се оказа, че няма нищо подобно. Върна се в спалнята и го разгледа внимателно. Само жена би обърнала внимание на това странно интериорно решение. Само жена би се загрижила за тази загуба на използваемо пространство. Тя застана в по-тясната част и почука по стената. Кънтеше на кухо.

Сейф? Място, където Делъни е криел секретни документи? Можеше ли да открие нещо, което би й помогнало в съда? Тя натисна стената и повърхността леко поддаде. Натисна по-силно. Отново поддаде, но само от горната част. Очевидно панелът беше заключен в средата. Тя отстъпи и го огледа внимателно. Пред нея имаше врата и тя трябваше да разбере как да я отвори.

Внимателно опипа стената, но не откри нищо.

Въздъхна и седна в края на леглото, загледана към дрешника. Погледът й се спря на напречните пръчки, върху които се окачваха закачалките. В по-тясната част не беше окачено нищо. Тя се доближи, протегна се и хвана пръчката, после се опита да я помръдне. Беше завинтена към стената. Венъбъл продължи да я върти, докато най-сетне не я извади от гнездото й. Погледна в него и видя малък бутон. Натисна го, чу се щракане и панелът се помръдна с още няколко сантиметра. В процепа блесна светлинка. Тя бутна стената и вратата се отвори.

Дъхът й спря. Очите и не повярваха на това, което видяха.

— Боже мой — промълви тя изумена.

После погледът й се плъзна към пода на скривалището.

Револверът.