Уилям Дийл
Спектакълът на злото (33)

33.

Под бледата лунна светлина сенките се преплитаха и играеха като странни мистични създания, които се криеха и изненадващо изникваха иззад ъглите на готическите постройки на чикагския университет. Наоми Чанс изпита внезапен страх. Митичните зверове-сенки я стряскаха. Тя забърза крачка и се опита да не обръща внимание на тези глупости. Вятърът развяваше полите на палтото й, докато тя упорито крачеше към паркинга. Ежемесечната среща на секретарките от правната асоциация бе както винаги изключително досадна, но Наоми бе длъжна да присъства поради особеното си положение в йерархията. Тази вечер се постара да съкрати процедурите колкото се можеше повече.

Когато достигна 57-а улица, видя как някъде зад дърветата и храстите от другата страна проблесна цигара. След секунда забеляза и мъжа, който стоеше отсреща. Беше скрит сред сенките, с ръце, пъхнати в джобовете. На пет-шест метра от него бе паркирана кола.

Тя сграбчи газовия спрей, който носеше в чантата си, и забърза още повече. Знаеше, че едва ли би забелязала нещо в една обикновена вечер. Но днес бе по-различно. Виждаше опасности навсякъде. „По дяволите — помисли си тя, — всички се плашим от освобождаването на Стемплър.“ Докато приближаваше скритата сред сенките фигура, ръката й стисна спрея по-силно. И тъкмо преди да пресече улицата, чу зад гърба си:

— Наоми Чанс?

— Кой е? — стресна се тя.

— Почакайте за секунда, моля ви.

Тя се втренчи в тъмното. Пред нея изникна едър чернокож мъж, чертите му бяха скрити от мрака.

— Какво искате от мен? — викна Наоми и измъкна спрея от чантата си. — Внимавайте, това е сълзотворен газ!

— Опа! — възкликна едрият мъж и отстъпи крачка назад. — Предупредиха ме, че сте сурова дама — допълни той и се засмя.

После бръкна в джоба си и извади портфейла си. Значката му блесна на бледата светлина от уличните лампи.

— Детектив Зак Лайд от чикагската полиция — каза той. — Шефът, Шок Джонсън, ни прати при окръжния прокурор, а пък той каза да ви държим под око. И точно това правим с партньора ми, мис Чанс, държим ви под око.

Наоми въздъхна.

— Изплаши ме до смърт, приятелче! — възкликна тя.

— Трябва да призная, че и вие малко ме стреснахте с този спрей — призна той. — Вижте, защо не ме оставите да ви откарам до вас? Ще прегледаме апартамента ви и после, нали разбирате, трябва да…

— Да ме държите под око? — довърши тя.

— Нещо такова — засмя се той. — Партньорът ми може да ни следва с вашата кола. Така ще съм по-спокоен.

— Защо просто не се качите в моята кола, а партньорът ви да ни последва? — предложи тя.

— Няма проблем — съгласи се той.

Двамата тръгнаха към паркираната наблизо полицейска кола. В този момент Наоми забеляза съдията Хари Шоут да излиза от библиотеката и се сети, че тази вечер бе завършил традиционният правен семинар. Видя как шофьорът на Шоут го пресрещна на няколко крачки от лимузината му.

— Ами съдията Шоут? — поинтересува се тя. — И него ли го държите под око?

— Той ни се присмя — обясни Лайд. — Каза, че мистър Вейл сигурно се е побъркал.

— Всички напоследък сме такива — каза тя с усмивка и го последва към колата.

На неколкостотин метра от тях Джеферсън Хикс, полицейски служител, който бе прикрепен като шофьор и охрана към Хари Шоут, го пресрещна пред колата, пое куфарчето му и попита:

— Как мина, ваша светлост?

— Чудесно, както винаги — отвърна самодоволно съдията. — Макар че, честно да си призная, не виждам как някой от тези некадърници може да стане истински адвокат.

— Да, сър — отвърна шофьорът.

Хикс имаше черен колан по карате и беше преминал специален курс за борба с тероризма. Беше прикрепен към Шоут от четири месеца, от деня, в който някакъв разгневен данъкоплатец, изпълнен с омерзение към системата, беше застрелял един от заместниците на съдията.

Когато седна на задната седалка на широкия мерцедес, Шоут се протегна към барчето и извади отвътре бутилка „Наполеон“. Сипа си и бавно отпи, наслаждавайки се на отличния вкус.

— Докато бяхте на лекцията, пак се обадиха от офиса на прокурора — каза Хикс. — За онзи Стемплър.

— Вейл! — изръмжа презрително Шоут.

Преди да заеме мястото си в щатския върховен съд, в онези времена, когато бе познат като Палача Хари Шоут, ултраконсервативният юрист беше привърженик на суровите присъди; често оцветени с расизъм. Нетърпящ възражения и без никакво чувство за хумор, той винаги се отнасяше презрително към доводите на защитата и сякаш работеше с презумпция за виновност. Това му качество бе причина висшите магистрати да отлагат назначаването му във върховния съд цели три години, докато накрая, все пак впечатлени от огромните му юридически познания, не можеха повече да го спират.

Той се отпусна назад в меката седалка. Беше суров мъж с тънки мустачки и черна коса, която редовно боядисваше, за да прикрие сивеещите кичури. Двамата с Вейл се бяха срещали в съдебната зала много пъти! Шоут все още изпитваше неприязън към този мъж, който винаги нарушаваше правилата. Дори като прокурор, Вейл бе запазил арогантното си отношение към авторитетите и това вбесяваше съдията. Сега се опитваше да се противопостави на освобождаването на своя собствен клиент, макар водещите щатски психиатри да бяха на мнение, че в това няма нищо опасно.

— И той не знае какво иска — измърмори Шоут и отпи от чашата си, налегнат от неприятни спомени за процеса срещу Стемплър. После добави: — Да върви по дяволите.

— Да, сър — съгласи се Хикс.

 

 

— Връща се — каза Морис, когато Вълпс влезе в приюта. Нагласи видеокамерата към отворения прозорец и започна да снима веднага, щом Вълпс отвори вратата на стаята си.

— Пазарувал е — отбеляза Соломон, наблюдавайки през бинокъла как Вълпс стоварва на леглото съдържанието на двата плика. — Няколко компактдиска и нещо, което прилича на пуловер.

— Взел си е и видеокасета — обади се Морис. — Не мога да разчета… Безсънен…

— „Безсъници в Сиатъл“ — каза Соломон. — Комедия.

— Надявам се, че е смешна, защото вероятно ще се наложи да я изслушаме.

— Има готини парчета. В един от епизодите пускат „Времето отлита“ на Джими Дюранте.

— Кой пък е тоя Джими Дюранте?

— Голяма филмова звезда от едно време. Има страхотен глас. Ще го чуеш.

— Слага касетата във видеото — съобщи Соломон след малко.

— И сам виждам. Няма нужда непрекъснато да ме информираш.

Вълпс започна да се съблича, после се приближи до прозореца и пусна щорите.

— Нищо ново — обади се Морис. — Както очаквах, оставаме само на звук.

Чуваха как Вълпс тихичко си подсвирква, движи се из стаята, после леглото изскърца, телевизорът се включи и касетата стартира.

Морис изключи камерата и седна на стола си.

— Страхотно — измърмори Соломон. — Да слушаш филм, който не можеш да видиш.

Щом пусна щорите, Вълпс бързо нахлузи новото си черно поло. Извади от чантата с инструментите портативен касетофон и го сложи върху нощното шкафче. Преди време в Дейзиленд беше въртял филма няколко пъти и бе записал на касета собствения си смях и различни възклицания, перфектно изчислени точно по време на смешните епизоди. Беше се записал дори как си тананика успоредно с Дюранте.

Изчака филмът да започне и внимателно натисна бутона за старт. Сега касетата бе във великолепен синхрон с филма и това щеше да продължи почти два часа. Нагласи телевизора да се самоизключи в единайсет. С повече късмет, никой нямаше да усети липсата му чак до сутринта.

Отвори вратата и се ослуша. Чу шум откъм кухнята. Вероятно бе Шмид. Вълпс слезе по стълбите.

— Здрасти, Реймънд — каза Шмид.

— Здрасти. Исках да си взема една кока-кола.

— Няма проблем. Е, аз привърших тук. Нали ще заключиш вратата след мен?

— Разбира се. Лека нощ.

— Тук ще ти хареса, Реймънд. Сигурен съм — каза Шмид.

Вълпс се усмихна и кимна.

— Вече ми харесва — отвърна той.

В девет и петнайсет Морис видя Шмид да излиза от приюта. Пет минути по-късно осветлението на първия етаж изгасна. А след още пет минути Вълпс отвори един от прозорците на кухнята, покачи се на перваза и безшумно скочи в храстите зад къщата.

 

 

Стенър никога не беше виждал Вейл толкова неспокоен. Беше проверил всички от Дивата банда, за да е сигурен, че са в безопасност. Идеята Наоми да отиде на годишната среща на секретарките не му се стори добра, но се съгласи, когато разбра, че ще е в сигурни ръце. После настоя Парвър, Флеърти и Майер, които живееха сами, да прекарат нощта заедно.

— Хайде, ще те откарам до вас — предложи Стенър. — В момента Вълпс гледа видео.

— Имам предчувствие — каза Вейл. — Като тези, дето ги има Харви. Ти наричаш това инстинкт.

— Честно казано, и аз имам предчувствие — обади се Сен-Клер. — Още от момента, когато дойдохме в офиса.

— Какво предчувствие, Харви? — попита Флеърти.

— Колко пъти трябва да ти казвам, Дермът, че ако знаех, това нямаше да е предчувствие, а реалност — раздразнено отвърна Сен-Клер.

— Последния път, когато имаше предчувствие, разкри случая с Линда Балфур — отбеляза Стенър.

— А последния път, когато твоят инстинкт проработи, открихме трупа на Попи Палмър — върна му го Сен-Клер.

— Съгласна съм с Абъл — обади се Джейн. — Най-добре е да си тръгваме. — После се обърна към Вейл. — Но преди това искам да поговорим за минутка насаме.

Изненадан от сериозността й, Вейл я въведе в кабинета си и затвори вратата.

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя. — И то не е свързано с Аарон Стемплър.

— Ами, казвай тогава.

— Бях в апартамента на Делъни. Просто исках да хвърля един поглед на местопрестъплението. Тогава открих нещо. В гардероба в спалнята има тайно отделение.

— Какво отделение?

— Дълбоко е около две стъпки и широко около пет. Делъни е криел там играчките си.

— Играчки?

— Камшици, белезници, кожени колани…

— Какво?

— Плюс един трийсет и осемкалибров „Смит Енд Уесън“. На пода. Очевидно някой просто го е хвърлил вътре. Не съм пипала нищо.

— Оръжието е там?

Венъбъл кимна.

— Предполагам, че наистина става дума за оръжието на убийството.

— Как го откри?

— Вероятно само жена би го забелязала. Знаеш, че жените са много чувствителни на тема интериор. Седях на леглото, гледах към гардероба и в един момент осъзнах, че нещо не е наред. В единия край имаше много повече пространство, отколкото в другия. Доближих се и го огледах внимателно, но първоначално не успях да си го обясня. После пак го огледах, още по-внимателно, и ми светна. За да отвориш отделението, трябва да измъкнеш една от пръчките и да натиснеш едно скрито бутонче.

— Мис Венъбъл, вие ме възхищавате! Искаш ли да работиш за мен?

— Вече си имам работа — защитавам Едит Стодард.

— Ако се готвиш да ми предложиш някаква сделка, по-добре да извикам и Шана. Все пак делото е нейно.

— Няма да правим никакви сделки, Марти. Отиваме на процес.

— Джейни, вероятно си открила оръжието на убийството. Това беше всичко, което ни трябваше!

— Била е негова жертва цели десет години, Мартин. Изнудвал я е и тя се е съгласявала, за да запази работата си. После я е изхвърлил заради младата блондинка и е разбил живота й. Ако разработя темата, мога дори да спечеля.

— На какво основание?

— Напрегни паметта си. Делото Макнафън. Струва ми се, можем да докажем, че Стодард е действала, без да осъзнава истинския характер на извършеното. Да не забравяме и идеята за „непреодолим импулс“. Била е в състояние на такъв стрес, че не е могла да контролира действията си. Или какво ще кажеш за моментна загуба на разсъдъка? Унижавал я е и я е измъчвал толкова дълго и накрая я е изхвърлил като непотребна вещ.

— Запази пледоарията си за съдебните заседатели — каза той. Запали две цигари и й подаде едната. — Забравяш, че става въпрос за планирано убийство. Пък и нали Стодард е готова на всичко, за да избегне процеса?

— Но аз не.

— Все пак тя е клиентът.

— А аз съм служител на съда, задължен да предостави на своя клиент най-добрата възможна защита. Точно това смятам да направя. Ако настояваш, съм готова да се споразумеем, че е било нещастен случай.

Вейл се засмя.

— Трябва да съм луд. Или е невинна, или е виновна за нещо.

— Е, в такъв случай всичко ще се реши между Парвър и мен — каза тя. — Освен ако по някое време не решиш да се намесиш.

— Никога не се намесвам в делата на прокурорите си — отвърна той. — Ще пратя Сен-Клер и Парвър да разгледат това тайно отделение. После двете може да си поприказвате.

— Какво мислиш, че ще направи тя?

— Ще се бори докрай.

— Добре си я научил, а?

— Нямаше нужда, такава си е по рождение. Е, благодаря, че ми разказа всичко това.

— Ти нямаше ли да го направиш?

— Разбира се, че щях. Но сигурно не ти е било леко, като си имала предвид разкриващите се перспективи.

— Не преставаш да ме удивляваш, Мартин — каза тя.

— А ти какво очакваше? Да те замеря с пепелника?

— Познавам неколцина, които биха го направили при подобни новини.

— Виж, Джейни, и двамата правим това, което трябва. По дяволите, нали аз самият донякъде те забърках в това.

Тя изви вежди.

— Донякъде?

Засмяха се.

Сен-Клер почука на вратата и Вейл му помаха да влезе.

— Току-що разбрах какво ми е било предчувствието — каза Сен-Клер. — Сетих се за нещо, което ми каза за телефонните обаждания на Вълпс.

— А по-точно?

— Че е навъртял някакъв номер, но връзката се разпаднала.

— Така ми каза Морис.

— Добре де, ако връзката се е разпаднала, защо Вълпс не е опитал да се свърже повторно?

Вейл погледна първо него, после Венъбъл.

— Прав е — каза тя. — Съвсем спокойно е можел да завърти отново. Ако аз се опитам да се свържа с някого и не успея от първия път…

— Или ще се обадиш в централата, или ще навъртиш номера отново, нали? — довърши вместо нея Сен-Клер.

 

 

Хикс влезе пръв. Светна лампите, прекоси малкия коридор до хола и постави куфарчето на Шоут върху бюрото му. След смъртта на жена си Шоут бе предпочел да се отърве от навяващата болезнени спомени стара къща край университета „Лойола“ и бе купил този апартамент. Беше на първия етаж на една елегантна сграда близо до езерото. В единия край на хола голяма стъклена, плъзгаща се врата водеше към приятна тераса, където Шоут обичаше да си почива или да преглежда натрупалите се през деня документи. Високата ограда го скриваше от външни погледи.

Хикс разгърна тънките бели пердета, отвори вратата към терасата и огледа наоколо: после затвори и дръпна пердетата. Провери хола, двете спални и банята, после огледа гардеробите, килера и малката стаичка, която съдията използваше за кабинет.

— Чисто е — каза той накрая.

— Много добре, Хикс — каза Шоут. — Не знам какво щях да правя без теб.

— Вижте, ако искате, мога да прекарам нощта в спалнята за гости, в случай, че…

— Не говори глупости — отряза го Шоут. — Ще отида да си легна, ще гледам телевизия час-два и към десет сигурно отдавна ще съм заспал.

— Разбрано, сър. Сутринта в седем, нали?

— Както обикновено.

Той изпрати Хикс до външната врата, заключи и постави веригата. После взе една чаша, сипа си уиски с малко вода, изгаси осветлението в хола и влезе в спалнята си.

Всяка вечер Шоут спазваше определен ритуал, който никога не променяше. Приготви костюма си за следващия ден, постави чашата с уискито върху нощното шкафче, изми лицето и зъбите си и облече червената си копринена пижама. После преметна халата си на един стол до леглото, на една ръка разстояние, постави чехлите си внимателно точно там, където очакваше краката му да докоснат пода на сутринта и грижливо намести трите пухени възглавници. Сетне се вмъкна между завивките внимателно, сякаш се страхуваше да не ги измачка. Повдигна зад гърба си едната от възглавниците и като се настани удобно, полуседнал полулегнал, насочи дистанционното към телевизора. Превключи на новинарския канал и намали звука. После отпи от чашата си. След няколко минути умората го налегна и той с мъка задържаше очите си отворени. Допи уискито и изключи телевизора.

Беше задрямал, когато внезапно стаята сякаш се изпълни с леден въздух. Той отвори очи. Ставаше все по-студено.

После му се стори, че чу някакъв звук. Той явно идваше от хола, макар че в просъницата си и в тъмното съдията не можеше да е съвсем сигурен.

— Хикс, ти ли си? — викна той, решил, че бодигардът му е забравил нещо и сега е пред външната врата. Изчака няколко секунди и напрегна слуха си.

Звукът се чу отново. Стори му се, че чува човешки говор.

Той протегна ръка към лампата, но в тъмното не можа да се ориентира и вместо това попадна на халата си. Измъкна се от леглото, краката му потърсиха чехлите. Не успя да ги намери, стана и се насочи към хола бос.

Щом влезе, го лъхна студен въздух. Той погледна към вратата за терасата. Беше широко отворена. Ефирните бели пердета се развяваха под напора на вятъра и в сумрака приличаха на призрачни одеяния.

„По дяволите — изруга той наум. — Хикс е забравил да затвори вратата към терасата.“

Тръгна натам. И тогава чу гласа.

— Тишина. Искам тишина в залата.

После се чу някакво почукване.

Гласът, изглежда, идваше откъм развяващите се на вятъра пердета. Шоут пристъпи натам, напрягайки очите си в тъмното. И тогава видя някакъв неясен силует в ъгъла на стаята. Внезапно обзелият го страх го парализира. Силуетът нарасна, приближавайки се откъм зейналата врата. Движеше се право срещу него. Устата на Шоут пресъхна, краката му сякаш бяха заковани за пода.

— Кккой е? — успя да промълви той.

Фигурата, очертана от лунната светлина на фона на развяващите се пердета, вдигна ръка. Чу се щракване, а после същият глас, същият дрезгав шепот, който бе чул преди малко, каза:

— Принцът, пред когото се прекланят, съдията, който мери ни греха, големият и малкият, богатият, ратаят, са равни, щом повика ги Смъртта.

И след малка пауза гласът допълни:

— Поздрави от Дейзиленд, ваша светлост.

— Помощ! — изпищя съдията. Обърна се и се затича към масичката до вратата, издърпа чекмеджето, бръкна и усети между пръстите си студения метал на своя 32 калибров пистолет. Но преди да успее да го извади, усети как една ръка сграбчи косата му и дръпна главата му назад.

Когато ножът преряза гърлото му, Шоут почувства просто едно парещо докосване. Но когато отвори уста, за да извика, от раната под брадичката му изсвистя въздух. Топла солена течност изпълни устата му.

И когато се появи ужасната болка, Шоут вече не можеше да я усети.