Уилям Дийл
Спектакълът на злото (22)

21.

Джейн Венъбъл се наведе над купата със спагети, гребна малко сос с връхчето на дървената лъжица и го близна. Добре беше. Все пак сложи още малко сол. Погледна към другия край на масата — разносвачът й бе донесъл огромен букет цветя, придружени от кратка бележка: „Не могат да се сравняват с твоята красота. Марти.“

За първи път от години Джейн чувстваше, че живее и извън офиса си. Беше натрупала цяло състояние, но го бе заплатила с почти пълната липса на личен живот. Сега, само за няколко дни, нещата се бяха променили. Тя погледна цветята и една мисъл проряза съзнанието й.

За Бога, нима се влюбваше в този мъж? И също толкова бързо отхвърли тази възможност. Не, това бе просто флирт, не биваше да си въобразява.

— Къде си се научила да готвиш спагети? — попита Вейл. — Не си италианка.

— Но майка ми беше. Родена във Флоренция. Едва осемнайсетгодишна е била преводачка на Нюрнбергския процес.

— А, значи оттам идва твърдата жилка!

— Баща ми също не е за подценяване. На същия процес е бил правителствен адвокат. Именно там са се срещнали. А после петнайсет години беше федерален прокурор.

— Какво ти каза, когато се отказа от прокуратурата и се захвана с частна практика?

— Подкрепи ме. Каза, че десет години били съвсем достатъчни, освен ако не съм искала да стана главен прокурор или губернатор. А аз нямах такива идеи.

— Напълно те разбирам. В политиката има ужасно малко истина.

— Не знам — каза тя. — Когато бях прокурор, си мислех, че всичко опира именно до правосъдието и истината.

— Повтарям, Джейни, в политиката има ужасно малко истина.

— Знаеш ли какво казват хората? Че истината е това, което искаме да възприемем.

— Не, истината е това, което съдебните заседатели искат да възприемат — коригира я Вейл.

— Това някога притеснява ли те? — полюбопитства тя. — Имам предвид победата.

— Тоест?

— Говори се, че и двамата сме обладани от идеята непременно да победим.

— Въпрос на гледна точка. Виж, когато бях млад адвокат, защитавах едно хлапе, което бе обрало зарзаватчийница. Ключовото доказателство беше шапка, намерена на пода на магазина. Прокурорът твърдеше, че била на момчето, което я изпуснало, докато бягало. Аз разбих тезата му, доказах, че шапката не би могла да бъде на моя клиент, разкъсах свидетелите на парченца и спечелих делото. Когато го освободиха, момчето се приближи до мен и попита: „А сега мога ли да си получа шапката?“ Този факт толкова ме разстрои, че веднъж, докато вечерях с един съдия — който, между впрочем, стана най-добрият ми приятел — му разказах случая. И знаеш ли какво ми каза той? „Проблемът не е бил твой, а на прокурора. Подай ми маслото, ако обичаш.“

Тя се засмя.

— И каква е поуката, Вейл?

Той отпи от виното си и цъкна с език.

— Никой никога не е казвал, че животът е справедлив. Предполагам, че това е поуката, ако въобще има такава.

— Циничен отговор, господин прокурор.

— Няма гаранция. Даваме най-доброто от себе си, независимо какъв е шансът ни. Не става въпрос за победа, а за това да постигнеш възможно най-добрия резултат.

— Предполагам, че най-добре би било да изтребим всички некадърни адвокати и да изравним силите. Единственият начин да постигнем истинско правосъдие. Това никога ли не те притеснява, Мартин? Да знаеш, че противниковата страна е некомпетентна?

— Нее. Та това прави работата ми далеч по-лесна. Нали няма да почнеш да се самообвиняваш, че си твърде добра в професията?

— О, не — отвърна тя, но гласът й не звучеше уверено.

— Джейни, през годините, когато беше прокурор, опитвала ли си се да осъдиш човек, когото си смятала за невинен?

Въпросът я шокира.

— Разбира се, че не!

— А някога защитавала ли си човек, когото си считала за виновен?

Тя се поколеба.

— Никога не съм питала.

Той разпери ръце.

— Виждаш ли, въпрос на гледна точка.

Запали цигара и се отпусна в стола си. След няколко минути каза:

— Мисля, че е делото Стодард.

— Какво имаш предвид?

— Всички глупости тръгнаха оттам. Делото Стодард. Имаш проблем.

— Нещо не е наред — призна тя. — Тази жена не ми позволява да я защитавам и аз не разбирам защо.

— Вероятно дори не трябва да го обсъждаме. Съжалявам, че повдигнах темата.

— И двамата искаме да разберем какво точно се е случило онази нощ в апартамента на Делъни, нали?

— Знаем какво се е случило.

Над масата надвисна тишина. После Венъбъл въздъхна и каза:

— Прав си, не би трябвало да говорим за това.

— Ще ти предложа сделка. Да забравим за съда, когато сме заедно.

Тя се усмихна и вдигна чашата си.

— Нямам нищо против. — Пресегна се и докосна бузата му.

Той стана, заобиколи масата, наведе се и я целуна.

— Ами десертът? — прошепна тя между целувките.

— Ще почака.

Телефонът звънна.

— Остави го — предложи Джейн. Очите й бяха затворени, езикът й се стрелна в ухото му.

Включи се телефонният секретар. Вейл чу познат глас.

— Мис Венъбъл, обажда се Абъл Стенър. Моля да ме извините за безпокойството, но е много важно да открия Мартин Вейл…

— Божичко… — простена Вейл.

— … Когато получите това съобщение, ако знаете къде би могъл да бъде…

Вейл изпъшка, отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Да, Абъл.

— Не искам да те притеснявам, Мартин, но Флеърти се върна. Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Да. И мисля, че трябва да включим в разговора и Джейн Венъбъл.

— Защо?

— Ще разбереш, когато пристигнем. Ще взема и Харви и Дермът. Знам, че те поставям в неудобна ситуация, но наистина е важно.

— Момент. — Той постави ръка на слушалката. — Съжалявам, че трябва да вкарам работните си проблеми в дома ти, Джейни, но Абъл казва, че иска да говори с нас незабавно.

— С двама ни? За какво става въпрос?

Той се поколеба.

— Свързано е с Аарон Стемплър.

— За Бога — въздъхна тя. — Добре, няма проблем.

— Идвайте — каза Вейл в слушалката и затвори.

— Какво става, Мартин?

Вейл й разказа за случая Балфур и убийството в Мисури. Тя го изслуша безмълвна, а очите й се разшириха, когато чу подробностите.

— Съвпаденията са невероятни. Харви изрови цитатите от книгите на епископа, които сега се съхраняват в Нюбъри.

— Ами Стемплър?

— Все още е в Дейзиленд, с максимална охрана. Доколкото знам, не е имал никакъв контакт с външния свят през последните десет години.

— Не може ли да е някой маниак, който се опитва да подражава на Стемплър?

Вейл сви рамене.

— Възможно е. Но надали би открил ролята на Линда Гелерман в цялата история. Тя не беше спомената на делото. Показвала ли си онази касета някому?

— Разбира се, че не. Изтрих я веднага след процеса. А ти?

— Не. Но Моли Ерингтън засне разговорите със Стемплър.

— И къде са те?

— Вероятно в архивите.

— След всичките тези години?… — усъмни се тя.

— Кой знае? — отвърна той и после я погледна съвсем сериозно. — Джейн, искам да споделя нещо с теб. Досега го пазех в тайна, защото вярвах, че разговорите на адвоката с неговия клиент са конфиденциални.

— Какво е то? — попита тя с безпокойство.

— Виж, подготвях защитата на Стемплър няколко месеца. Исках да му осигуря възможно най-доброто. Раздвояване на личността. Аарон беше невинният вундеркинд, а Рой — неговият зъл близнак. В крайна сметка спечелих. Нов деня, в който всичко свърши и отвеждаха Аарон от залата, той — това беше именно Аарон, а не Рой, познах го — се обърна към мен с усмивка и каза: „Да предположим, че никога не е имало Аарон“. И докато го отвеждаха навън, чувах смеха му.

— О, за Бога, това вероятно е било извратеното му чувство за хумор — каза тя и вдигна рамене.

— Може би. Но представи си, че не е било шега? Ами ако всичко е било преструвка?

— Хайде, Мартин, само преди няколко минути ме обвиняваше в гузна съвест. Тогава мислеше ли, че се преструва?

— Не. Моли Ерингтън също не мислеше така.

— Тогава защо се тревожиш? Освен това не можеш да разкажеш това на всеки, защото наистина става въпрос за конфиденциалността между адвокат и клиент. Могат да ти отнемат пълномощията.

— Представи си, че той режисира тези убийства по някакъв начин, а?

— Доста прибързано заключение, прокуроре. Трябват ти много повече доказателства от тази обикновена забележка, направена преди десет години. А и самият ти каза, че Стемплър е отлично охраняван в Дейзиленд. Не е имал никакъв контакт с външния свят. Как би могъл да го направи?

Вейл поклати глава.

— Нямам представа.

— Току-що си спомних нещо, което веднъж ми каза Джак Янси. Каза ми, че когато бил млад адвокат, по време на някакъв процес открил, че клиентът му е виновен. Отишъл при съдията и му казал, че иска да зареже делото, но онзи не му разрешил. Освен това ставало въпрос за личен разговор между обвиняемия и нейния адвокат. В университета го били учили винаги да дава най-доброто от себе си. Така че спечелил делото, а клиентът му отлетял на свобода.

— И какъв извод си направил?

— Всичко, което добави, бе: „Правосъдието невинаги печели“. Така че, прокуроре, забрави случилото се.

Тя се усмихна и го щипна по бузата.

След няколко минути се появиха Флеърти, Сен-Клер и Стенър и още от вратата почнаха да се извиняват за безпокойството.

— Хубаво е, че те виждам пак, Абъл — каза усмихнато Джейн и му подаде ръка. — Доста време мина.

— Чета за теб по вестниците — отвърна той.

— Това са Харви Сен-Клер и Дермът Флеърти — представи ги Вейл, с което постави точка на въведенията. Махнаха чиниите и приборите от масата и преместиха вазата с цветята, за да направят място за нещата на Флеърти.

— Хубави цветя — отбеляза Дермът, вадейки рапортите и снимките от раницата си. — Да нямате рожден ден?

Венъбъл се усмихна.

— Не.

— Запозна ли Джейн със случая, Марти? — попита Стенър.

— До момента, в който Дермът тръгва за Сент Луис. Какво ново?

— Добре — започна Флеърти. — Първо, абсолютно съм сигурен, че става въпрос за същия убиец. Същите рани, както при убийството на Балфур. — Той разпръсна снимките по масата. — Същият почерк, както при жертвите отпреди десет години. Отново имаме съобщение на тила…

Той се поколеба и Вейл го подкани:

— Да? Продължавай.

— Жертвата е Александър Линкълн.

Вейл се изненада, макар и не чак толкова.

— Последното от момчетата от олтара — каза той.

— Като изключим Аарон Стемплър — поправи го Сен-Клер.

— Възможно ли е да не е замесен само един човек? — попита Джейн Венъбъл.

— Мисля, че това отговаря на въпроса — отвърна Флеърти. — Било е в кутията, която Алекс Линкълн трябвало да достави.

Той подаде една полароидна снимка на Вейл, който я погледна и прошепна:

— Господи!

Джейн я взе от ръката му и я разгледа. По лицето й се изписа отвращение. На снимката бе запечатано мъртвото тяло на Линда Балфур.

— Боже мили, кой е това? — попита тя.

— Линда Гелерман Балфур — отвърна Флеърти. — Очевидно убиецът я е снимал веднага щом е свършил работата си. Имам усещането, че кръвта още блика от гърлото й.

— Значи иска да знаем.

— Точно така.

— Искам двайсет и четири часова охрана за Джейн, считано от този момент — каза Вейл.

— Мислиш, че ще се насочи и към нея? — попита Сен-Клер.

— Кой знае, по дяволите? Вече се е справил с момчетата от олтара, изглежда логично да се захване с тези, които са водили процеса. Самият аз ще прекарам нощта тук. Мога да спя в стаята за гости. Имаш ли нещо против, Джейн? — попита Вейл с безразличен тон.

Стенър небрежно отиде до вазата с цветята и ги помириса. Движението му не остана незабелязано от останалите.

— Щом е необходимо — невинно отвърна Джейн.

— Това би решило доста проблеми — каза Стенър. — Сутринта мога да ви взема и двамата наведнъж и да ви откарам до съда. Ще поставя двама души за през нощта — единият ще е пред къщата, другият — отзад.

— Предлагам през деня вътре също да има поне един човек — каза Флеърти. — Не се знае дали убиецът няма да реши да я изчака.

— Добра идея — съгласи се Вейл. — Сещате ли се за някой друг?

— Шоут? — предположи Стенър.

— Вече е във Върховния съд — каза Вейл. — Не ми се вярва убиецът да го потърси. Но за всеки случай го предупредете.

— Няма да е излишно самите ние да сме готови с някои отговори — отбеляза Стенър. — Доста хора ще си помислят, че сме луди.

— Нека си мислят — отвърна Вейл.

— А пресата? — поинтересува се Флеърти.

— Трябва им само малко време, за да разберат какво става — каза Вейл и се почеса по брадичката. — Но няма да им помагаме.

— Нека още веднъж повторим това, което знаем — предложи Стенър.

Сен-Клер погледна Венъбъл и каза:

— Първият цитат беше от „Венецианския търговец“. А ето последния. — Той прегледа бележките си. — „Хамлет“, първо действие, сцена пета:

„… ти би изслушал разказ, от чиято най-слаба дума младата ти кръв се би смразила, мозъкът — побъркал, очите ти — изхвръкнали безумно от своите орбити като звезди, а къдрите ти, сресани грижливо в ужас биха щръкнали нагоре като бодли на сплашен таралеж!“

— Е, поне има вкус към класиката — отбеляза Венъбъл. — Доколкото си спомням, преди десет години цитираше Хоторн и Джеферсън. Вече е преминал на Шекспир.

— Историите, които сам може да разкаже, също са впечатляващи — каза Вейл.

Внезапно си спомни разговорите на Моли Ерингтън с Аарон-Рой. Спомни си запечатаното на лентата ангелско лице на Аарон, който припомняше детските си впечатления със странния си кентъкски акцент:

„Когато бях на седем или осем години, в градчето имаше един проповедник на име Джошуа Шекълс. Беше едър мъж с много дълга черна брада и гневни очи. В тях сякаш гореше огън. Не вярваше в спасението на душите. Ако извършиш дори един-едничък грях, попадаш в ада. Ако излъжеш дори само веднъж, пак попадаш в ада. Поглеждаше ме и викваше с гръмотевичния си глас: «Виж ме, момче!», и когато вдигах поглед към него, сякаш бях изправен пред планина, той ме посочваше с пръст и казваше: «Ще отидеш в ада, момче!» И аз му вярвах, вярвах му. Преподобният Шекълс ме изпълваше със страх. В неговата Библия нямаше такова нещо като спасение на душата.“

После Вейл си спомни и друго. Първия път, когато се появи Рой. Аарон беше извън обсега на камерата, а Моли преглеждаше записките си. И внезапно вдигна поглед и зина. На стената зад гърба й се появи сянка, една ръка покри нейната. „Той ще те излъже“, каза тих, странен глас. Тогава пред камерата изникна и лицето му. Това вече не беше Аарон. Промяната бе невероятна. Изглеждаше пет години по-възрастен, очите му бяха напрегнати, устните — стиснати. Внезапно ръката му стисна Моли за гърлото. „Не можеш да изкрещиш, така че въобще не се опитвай — каза той и се ухили. — Виждаш ли тази ръка? Само с едно движение мога да ти скърша врата.“

После Рой, без странния кентъкски акцент на Аарон, продължи с историята и подробностите вече бяха доста по-различни и вледеняващи от тези, които беше разказвало другото му его.

„Бяхме на онова място, наречено Гледката към източното дефиле. На най-високото. Една скала, която стърчи над билото и право надолу до дефилето има може би четири-петстотин стъпки. Отгоре се вижда всичко. Шекълс имаше навика да се качва там, стоеше на ръба и проповядваше. Ревеше с пълна сила за мъките в ада и ехото разнасяше думите му из дефилето. Често взимаше със себе си Аарон. Именно в един такъв ден се появих за първи път. Беше ми писнало. Шекълс повлече Аарон след себе си, изправи го на ръба и му посочи дефилето долу. Обясни му, че щял да пропадне в ада така, както би паднал в това дефиле. Сетне се разтъпка наоколо, сякаш се подготвяше за някоя от проповедите си. После наистина започна да крещи за ада, проклятията и така нататък, а цялата му омраза сякаш бе насочена към Аарон. Тогава ние с Аарон избягахме и се скрихме в близката горичка, Шекълс продължаваше да снове по ръба и да крещи колко порочен бил Аарон и как щял да отиде в ада. Промъкнах се зад гърба му. Беше адски лесно. Крещеше толкова силно, че дори не ме чу. Взех един откършен клон, доближих го и го бутнах в гърба. Падна право надолу. Фиууу! Не съм сигурен кога точно спря да проповядва и почна да крещи, но го наблюдавах как се удари в склона и се затъркаля. Гледката наистина си заслужаваше. Върху него — или по-точно върху това, което беше останало от него — се струпаха пръст и камънаци. Беше върховно! Пръстта направо го погреба на място.“

Трябваше да се сети, когато чу това за първи път. Трябваше да се сети…

Особено пък по-късно, когато Рой разказа за вечерта на убийството на епископ Рашмън.

„Аарон застана на вратата на спалнята и внезапно сякаш Божият пръст проникна в него, преобърна го и — бинго! — ето ме и мен. Сигурен бях, че ако не поемех нещата в свои ръце, той щеше да прецака всичко. Първоначално си помислих, че може и да се справи, но после реших да не рискувам. Изтичах по коридора и проверих вратата на кухнята. Беше отключена. Огледах се, за да съм сигурен, че няма никой, събух си маратонките, влязох, извадих кутия с мляко от хладилника и я изпих. Сърцето ми туптеше така силно, че се страхувах, че ще ми счупи някое ребро и ще изскочи. Отворих чекмеджето с ножовете и ги разгледах. Големият касапски нож беше идеален за целта. Щеше да е като да накълцам пуйка за Деня на благодарността. Беше остър като бръснач. Резнах се по показалеца и го засмуках, докато не спря да кърви. После тръгнах към спалнята. Гърмеше музика — беше си пуснал «Ода на радостта». Представих си го как стои в стаята и дирижира въображаемия оркестър. Трябвало е да стане шибан диригент, тогава можеше никога да не го срещнем. Както и да е, погледнах в стаята и видях, че е запалил свещи. Твърдеше, че така се прочиствал въздухът. Пръстенът му беше на масичката до леглото. Винаги го сваляше, преди да влезе в банята. Оставяше часовника си, който вероятно беше водоустойчив, но сваляше пръстена. Винаги ми се е струвало голяма тъпотия. Та стоеше си значи шибаният градски светец насред стаята, тресеше месата си и дирижираше въображаемия ангелски хор. Одата отиваше към своята кулминация и аз реших, че моментът е настъпил. Доближих се, взех пръстена и си го сложих. Негова шибана святост не виждаше нищо — ръцете му се вееха, очите му бяха затворени. Застанах зад него и го потупах по рамото с ножа. Той се обърна и очите му щяха да изскочат от орбитите. Разбра всичко адски бързо. Протегнах ръката си с пръстена и той се усмихна. Тогава посочих с ножа към земята и усмивката му се стопи. Той падна на колене, а аз завъртях ръката с пръстена под носа му. Той бавно се наведе напред, за да го целуне. Аз го дръпнах, замахнах с ножа и когато той вдигна очи към мен, насочих острието към гърлото му. Викнах «Прости ми, отче!», но му се смеех в лицето, докато го казвах. Той малко се дръпна, така че първо го уцелих в рамото и едва не му отрязах ръката. Епископът изкрещя и вдигна ръце. Вдигна я и онази, разрязаната, не знам как. После продължих да го удрям с ножа, Най-накрая го ударих в гърдите. Съвършен удар. Влезе като по масло, а той просто изохка и падна назад. После трябваше да стъпя върху корема му, за да си измъкна ножа. Разрязах му гърлото. Не можех да спра. Сякаш бях спечелил безплатна игра на флипер. Навсякъде имаше кръв. Спомням си всеки разрез, който направих — всичките бяха великолепни. Трийсет и шест намушквания, дванайсет разрязвания и една великолепна ампутация. Преброих ги всичките.“

— О, да — полугласно каза Вейл. — Стемплър със сигурност може да разкаже някои историйки, от които — как го беше казал Шекспир? — къдрите ти биха щръкнали като бодли на сплашен таралеж?

— Горе-долу — отвърна Сен-Клер. — Въпросът е на кого говори? На Мартин? На Джейн? За кого оставя послания този сериен убиец?

— Стемплър никога не е бил сериен убиец — каза Стенър. — Не е избирал жертвите си случайно, покривал е следите си, не е вземал от местопрестъплението тъй наречените тотеми — искам да кажа трофеи.

Вейл кимна.

— Като разгледаме действията на Стемплър през последните десет години, разбираме, че всичките му жертви са хора, за които вярва, че са му сторили зло. Шекълс — тялото му така и не е било открито. Брат му и неговата приятелка — изглеждало е като нещастен случай. И така нататък.

— А после се появяват Рашмън, Питър Халоуей и Били Джордан — обади се Стенър. — Оттогава вече започва да оставя символи.

— Не е крил труповете и не е взимал трофеи — замислено повтори Флеърти. — Но всъщност някой е взел препарирания делфин на Линда Балфур. После катарамата на Алекс Линкълн. А и жертвите са оставени така, че да ги открият съвсем лесно. Има съществени разлики.

— Намекваш, че вече говорим за сериен убиец? — попита Сен-Клер.

— Доставя му удоволствие — предположи Стенър. — Аарон или Рой, който и да е, е убивал поради лични причини. Ярост, отмъщение, отплата за минали страдания. Новият убива с мотиви заради удоволствието от самото убийство.

— Мотивът е осигурен от Стемплър — каза Флеърти.

— Не мислиш ли, че и Рой изпитва удоволствие? — попита Вейл. — Определено му беше приятно да описва убийствата.

— Но имаше специфичен мотив за всяка жертва — каза Сен-Клер.

— Последните две отговарят на условието — каза Флеърти.

— Но на неговото условие, а не на този новия — обади се Джейн.

— Може би това означава, че разполагаме с касапин, който обича да коли, в комбинация със Стемплър, който обича да мотивира касапина — каза Сен-Клер.

— А може и да не е така. Може да е някой, който подражава на Стемплър. Моли бе събрала отделни моменти от разговорите им в една видеокасета. Единствено тя бе показана в кабинета на Шоут. Двамата с Джейн я видяхме.

— Трудно бих могла да я забравя — обади се тя.

— Касетата отиде в архива. Много е вероятно някой да е попаднал на нея и да е решил да повтори фиестата.

Сен-Клер въздъхна.

— Очертава ми се още една разходка до склада.

— Предполагам, че рано или късно мистър Хикс ще поеме по собствен път — каза Вейл.

— Не знам — каза Джейн. — Да не забравяме, че в списъка на Стемплър вероятно има още набелязани жертви…

— Какво имаш предвид? — попита Флеърти.

— Има предвид, че той сигурно ще се насочи към останалите участници в процеса — тихо отвърна Стенър. — Джейн, Мартин, Шоут…

— Не забравяй себе си — обади се Вейл. — Беше важен свидетел.

— Въпросът е кой е следващият — резюмира Сен-Клер.

— И къде — допълни Флеърти.

— Как успява да намери всичките тези хора? — зачуди се Джейн. — Гидеон, Илинойс? Не знам какво си, Мисури? Как успява да ги проследи?

— И ако Стемплър е замесен, как, по дяволите, го прави? — каза Флеърти.

— Е, може късметът ни да проработи — намеси се Сен-Клер. — Може онези в Сент Луис да разрешат случая преди убиецът да е тръгнал за насам.

— Не разчитай на това — каза Вейл. — Трябва да действаме така, сякаш е вече тук.

Ръката на Джейн леко докосна неговата и той я стисна успокояващо.

— Още си спомням как скочи от свидетелската скамейка и се хвърли към мен — каза тя. — Очите му. В мига, преди да ме сграбчи, видях очите му и…

— И какво? — попита Вейл. — Какво видя?

— За миг те станаха червени. Сякаш се изпълниха с кръв. Никога не съм виждала такава омраза и злоба. Все още ги сънувам.

Внезапно Вейл загуби интерес към разговора. Погледът му се съсредоточи върху чашката за кафе, а мислите му се отнесоха към Линда и Алекс, момчетата от олтара и епископ Рашмън. Всички бяха приятели на Стемплър и той се бе обърнал срещу тях. Вейл също беше негов приятел по време на процеса и бе сигурен, че цялата тази лудост е насочена към него. Отново си спомни онези думи.

„Да предположим, че никога не е имало Аарон.“

Вече бе съвсем сигурен, че Стемплър не се беше шегувал. И ако бе успял да измами всички тях по време на процеса, значи бе достатъчно умен да успее да дирижира убийствата и от строго охраняваната си стая в Дейзиленд.

Трябваше да бъде спрян. И докато самият Стемплър бе зад дебелите стени на Дейзиленд, трябваше да съсредоточат вниманието си към неговия съучастник. Да го хванат, да го обърнат срещу Стемплър и да свършат с това веднъж завинаги.

А Вейл бе сигурен, че съучастникът е наблизо.

Защото никъде другаде не бяха останали набелязани жертви.