Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (7) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Забава при Хара

Януари-април 2002 г.

Късно януари направих Прехода.

Флорънс, Аризона, е малко пустинно градче, чиято основна отличителна черта е, че е дом на най-големия в щата, а и в страната, затвор. Хиляди мотористи се събират заедно и бавно тръгват към затворническия комплекс — огромна тумба хром, стомана, кожа и дънков плат, — за да засвидетелстват уважението си към тези, извадили по-малко късмет от тях. Докато опърпаната колона пълзи покрай двора, затворниците с оранжеви трика стоят като на парад зад хиляди футове бодлива тел, а мотористите отдават чест и викат. За да установят някакво подобие на ред, властите демонстрират цялата си мощ. Хеликоптери, джипове, крузери, мотоциклети, камиони с каросерии — цяла флотилия.

Варвил, който не дойде, беше прав — имаше какво да се види.

Аз отидох заедно с един информатор от един друг случай, в Лос Анджелис. Казваше се Майк Креймър или Майк от Меса — един от малцината Ейнджълс, които успяхме да обърнем, макар че по онова време агентът от онзи случай, Джон Циконе, не знаеше защо Майк е решил да премине от другата страна. Майк ме представи на някои от близките си приятели — членовете от Меса Кал Шейфър, Кевин Огъстиняк и Пол Айшийд. Посочи ми отдалеч и някои други — президента на братството в Меса, Лошия Боб, и вицепрезидента Кита; Смити от Булхед, когото вече познавах; и един огромен тип на име Чико, който членувал в братството във Финикс. Майк ме предупреди никога да не се закачам с него, защото би убил всеки и всичко — ченге, жена, дете, куче, зайче, дори брат от Хелс Ейнджълс, ако има причина: и не би загубил съня си от това.

След прехода се върнах в Булхед, в къщата, в която живеех. Намираше се в една задънена улица на име Верано съркъл. Къщата приличаше на бомбоубежище за моторджии. Бях заковал прозорците. Зад всяка врата без входната имаше барикада с тухли. Холът беше зала за тренировки: стойка с тежести, дъмбели, щанги, тежка боксова круша, малка боксова круша. Червен гаечен ключ висеше до предната врата, а от стената — бронежилетка. Държах мачете и пушка в шкафа си. Един от ъглите на къщата беше отрупан с пясъчни торби. Имаше долап, пълен с консерви, бутилки вода, три щайги бира Куърс Лайт и голяма бутилка Джак Даниълс. Целта на всичко това бе да покажа, че, ако полицията дойде, щях да се отбранявам като същински Буч Касиди.

Все така два пъти седмично ходех до Тюсон да тренирам Джак и другите деца. Починах си два дни в края на март, помотах се край басейна, поотпуснах се. Вечерите играех на сляпа баба с фенерчета заедно с Джак, после влизах и слушах как се упражнява на китарата дъщеря ми Дейл. Доста беше добра като за начинаещ. Гуен, всеопрощаваща и благородна, ме глезеше както не заслужавах.

Дотъркаля се април. Върнах се в Булхед. Готвеше се още един рокерски събор, Речния преход в Лафлин. Понеже ми беше наблизо, реших да се срещна с някои от местните членове на Хелс Ейнджълс, когато добиех тази възможност.

По същото време БАТО имаха истински интерес по въпроса с Хелс Ейнджълс. В добавка към разследването на агент Циконе, един друг агент — направо рок-звезда в агенцията, — Джоузеф „Слатс“ Слагала, градеше исторически тип разследване във Финикс. Историческият тип разследвания се опират на вече съществуващи полицейски доклади, заповеди, показания, арести, обвинения, финансови документи и публични справки. Слатс търсеше да докаже, че Ейнджълс беше криминална организация, подлежаща на обвинения по РИКО.

Слатс знаеше, че Ейнджълс бяха в Аризона малко по-малко от пет години. Научил беше, че преди това основните представители на „единия процент“ в Аризона са били Мръсната дузина. Мръсната дузина бяха агресивни, бяха пуснали корени. Бяха се занимавали с изнудване и насилствени престъпления. Бяха участвали в контрабандата на оръжия и наркотици. Чико и Лошия Боб някога били техни членове.

Ейнджълс бяха дошли тук, когато Ралф „Сони“ Баргър, иконичният кръстник на Хелс Ейнджълс, се „пенсионирал“ от четиридесетгодишното си лидерство в Оуклънд, Калифорния. Влюбил се в климата след като прекарал няколкото години в затвор във Финикс. Преместил се в Кейв Крийк, Аризона — предградие на север от Финикс. С него дошли Хелс Ейнджълс, а с тях — непоносимост към всеки клуб, който твърди, че им е равен. Мръсната дузина била и беда. Корави, но без ресурсите, нито пък международната репутация, на Хелс Ейнджълс. Членовете на Дузината получили избор: да изчезнат или да сменят нашивките си. Повечето с въодушевление избрали второто. Други завинаги се отказали. Трети поискали членство в Ейнджълс, но не го получили.

Тези факти бяха важни. За един мотоциклетен клуб това постижение — от несъществуващ в даден щат до лидер, за по-малко от пет години, — значеше, че Ейнджълс упражняват властта си умело и убедително. С такива тухли се градеше дело по РИКО.

Исторически погледнато, два основни проблема стояха пред представителите на закона при разследването на незаконните мотоциклетни банди или НМБ. На върха, шефовете не ги считаха за особено тежки престъпници. Винаги беше по-модно да се преследват големите разпространители на наркотици, оръжия и експлозиви. Ако пък шефовете искаха повече затворени случаи, по-лесно бе да се действа срещу дребните риби като Варвил и Ейбрахъм. Битките срещу организации като Хелс Ейнджълс искаха време, отдаденост, вяра, рискове и пари — смъртоносна рецепта за бюрократична машина като БАТО.

В дъното пък е истината, че тези, които разследват мотоциклетните банди, стават част от враговете си, симпатизират им. Някои дори притежават собствени клубове. Това винаги ме е озадачавало. Ченгетата не имитират донове от мафията, нито пък се изживяват като лидери на взломаджийски банди — защо тогава ще изберат да поведат свои собствени клубове по модела на престъпни организации? Може би защото и те са в плен на страстта по моторите всички споделят кредото „живея, за да карам, карам, за да живея“. Аз няма как да знам, защото не си падам толкова по мотори. Странна работа, знам.

Без значение по какви причини, тези две явления — незаинтересованост към техните дела от страна на шефовете, предпазлив респект и братски чувства от страна на редовите ченгета, — се съчетаваха и даваха на моторджиите някакво подобие на безопасност. Ето какво мислех аз. Да, оръжията и метът съсипват животи, но същинският виновник е насилието, а то е и винаги е било източник на силата на Хелс Ейнджълс. През следващите месеци, когато се срещахме, за да обсъждаме Ейнджълс, Слейт говореше в подробности за това. Той разбираше, че всички мотористи лесно можеха да бъдат сбъркани със стереотипа на белия, дебел неграмотник на средна възраст, който все носи мръсен елек за боулинг, пие бира по баровете и разказва за бойните си подвизи, състоящи се от свалки с беззъби вещици по крайпътни заведения. Не всички от тези типове бяха изнудвачи, побойници и изнасилвачи. Слатс знаеше, че повечето от тези хора имаха нещо в живота си — работа, семейство, — което да ги спира. Но знаеше и че всеки от тези типове с нашивки имаше потенциала за грозни дела. Малка част от „единия процент“ бяха достатъчно разбалансирани и надъхани, за да не вършат друго освен да се друсат, да пият и да безчинстват. Той знаеше също, че тези малцина социопати имаха много власт над другата, по-голяма група. Когато смесиш подобни хора с алкохол, наркотици, оръжия, тъпи предмети, остри предмети и чест, насилието ставаше един вероятен — дори предпочитан, — начин за решаване на спорове. Бяха като студентско братство с оръжия. Всички бяхме наясно, че когато подобни типове се чувстваха комфортно, бяха способни на ужасни неща: групови побои, грабежи, убийства, изнасилвания. Когато нещата се скофтеха, те се държаха здраво един за друг и се подкрепяха, защото в собствените си умове си въобразяваха, че могат да разчитат само на своите „събратя“.

Колкото до идеите ми като улично ченге — за мен няма значение на коя банда си член или кой си, ако си копеле-насилник и вършиш престъпления, моята работа е да те прибера. А интуицията ми подсказваше, че НМБ-ите идеално си пасват с целите и мисията на БАТО — оръжия, експлозиви, наркотици и насилие.

Също така вярвам, че НМБ-ите са единствената истински присъща на САЩ форма на международна организирана престъпност. Мафиите идват от Италия, Русия или Япония. Наркокартелите идват от Южна Америка и Югоизточна Азия. Но мотоциклетните банди започват тук през четиридесетте и петдесетте, а Хелс Ейнджълс са върха на острието. В днешни дни са кажи-речи на всеки континент, пръснати из половината страни по света. Самите Хелс Ейнджълс имат братства в двадесет и шест страни на пет континента — само в Германия имат повече членове, отколкото в САЩ. И всичко започва с вдъхновяващото лидерство на Ралф „Сони“ Баргър в Оуклънд, Калифорния.

По тези причини винаги съм вярвал, че разследването на мотоциклетните банди си струва.

На 27 април, 2002 г. моите не дотам убедени колеги щяха също да повярват.

Речния преход не отбелязваше някакво голямо събитие като отдаване на почит на затворници. Представляваше просто голям моторджийски събор в едно от комарджийските градчета в Невада. Започнал бе през 1983 г. Имаше състезания с тунинговани мотоциклети, конкурси „Мис Лафлин“, много стриптийзьорки, борби в бръснарски крем и бебешко олио между преждеспоменатите стриптийзьорки, комар и в общи линии, купонясване. Основната част от посетителите бяха добросъвестни граждани. Никой преход обаче не беше завършен без участието на НМБ. Издигаха ги в култ, уважаваха ги безусловно и понеже всеки обича това, НМБ се появяваха в пълен блясък.

Хелс Ейнджълс бяха звездите на подобни събития. Но имаше и други банди. Да не си на същото събитие заедно със съперниците си значеше най-страхливо отстъпление и никой клуб не пропускаше да се появи по своя воля.

И се случи така, че един от съперниците на Хелс Ейнджълс, Монголите от Южна Калифорния, също бяха на място. Между тези клубове вече тридесет години имаше ожесточени сблъсъци, но не бяха още ескалирали във война.

В добавка към моторджиите, Лафлин се пръскаше по шевовете от ченгета. Щатски и местни бяха получили помощ от федерални полицаи като Циконе и Слатс. Заедно с тях бяхме аз и Шугърбеър и някои от най-старите ми приятели сред полицаите под прикритие — Джон „Бебето“ Кар, Шон „Спайдърмен“ Хувър и Дарен „Коз“ Козловски. Сред останалите беше и млада жена-офицер на име Джена „Джей Джей“ Магуайър.

През нощта на 27 април двамата с Коз бяхме комбина. Коз беше ненормален, непредсказуем агент под прикритите, който винаги беше страшен на вид. Беше известен със следната шега:

„Ако умра на тая работа, не искам да е в автомобилна катастрофа или от инфаркт на бюрото си. Не искам да ме блъсне автобус, докато си карам мотора. Искам да ме пленят, да ме завържат с лепенка за стол и да ми издухат главата с пушка-помпа. Или да я отрежат. Искам момчетата на работа да казват «Чухте ли? Отрязали на Коз главата!»“.

Отидохме в казино „Фламинго“, където се намираха всички от Хелс Ейнджълс. Влязохме в един от централните барове на хотела и заехме две столчета. Всички ни изчукаха с погледи. Навсякъде се мотаеха Ейнджълс. Джей Джей, която наблюдаваше, седеше в края на бара и отклоняваше предложения за питиета и возения с мотор.

Ситуацията в казиното беше отявлено напрегната. Ейнджълс знаеха, че Монголите са наоколо. Очакваха да се почне въргал, но не знаеха къде и кога. Бяха изпратили шпиони до хотела на Монголите и бяха сигурни, че онези са върнали услугата. Никой не изглеждаше подходящ за разговор с непознати, а още не бях видял основния човек, заради когото бях дошъл. След около час безплодно чакане, двамата с Коз решихме, че може би не е нашата вечер.

Тогава Смити се появи на бара, на няколко столчета от нас. Беше сам. Поръча си бира Краун Ройъл и една кола.

Знаех, че трябваше да внимавам какви ги приказвам. Ако се издънех при интродукцията, двамата с Коз щяхме да сме еквивалент на кенефни отпадъци преди да се усетим и щяхме да загубим всяка надежда да установим контакт с Ейнджълс. Не ме беше особено страх — имахме колеги навсякъде из градчето, — но все пак трябваше да изглеждам корав и същевременно да се държа подобаващо. На Коз пък не му пукаше. Щеше да се държи като герой в стар уестърн и да се изкефи на всяка минута.

Коз и аз отидохме при Смити. Преди да сме се приближили твърде много, го попитах:

— Извинявай. Ти си Смити, нали?

Той се обърна към нас.

Погледа ни с изцъклен поглед за секунда-две и след това реагира. Кимна като бухал и се ухили. Сякаш някой аниматор нарисува тази усмивка върху лицето му. Каза:

— Да, точно тъй.

— Казвам се Бърд. Това е приятелят ми Коз.

Той кимна на Коз, но заговори на мен.

— Да, знам кой си.

— Наистина? Това ме ласкае.

— Е, Булхед е малък град.

— Може би така ти се струва, но ти все пак си едва ли не кметът там, а аз даже гражданин не съм.

Той нищо не каза, но се виждаше по леко обърнатото му нагоре ъгълче на устата, че и той е поласкан. Продължих:

— Така или иначе, исках да се представя и да кажа, че вършиш страшна работа с партито тук.

Смити се усмихна пак и си довърши питието. Стори ми се, че не ни мисли за нищо повече от две фенчета.

— Мерси. И аз се радвам да се запозная с теб, Пиле. Дано се засечем пак — каза той, стана и се върна в казиното. Цивилни и рокери му правеха път.

Скоро след като Смити си тръгна, друг Ейнджъл с рокър „Дего“ (Сан Диего) седна на същото столче, придружен от други свои събратя от Дего. Всички си поръчаха бири. Този на мястото на Смити беше набит и приличаше на млад Крис Крингъл^[1] — вълниста коса, дълга, чуплива, подобна на ветрило брада, малки очички и розови бузи. Аз му подадох ръка и казах:

— Хей, аз съм Пилето от БХС. Може ли да те черпя едно?

Той се ръкува с мен.

— Здрасти. Аз съм Пийт от Рамона. Не ща силни питиета днес, Пиле, но мерси. — Беше много сърдечен и двамата поприказвахме за прехода няколко минути, докато той си пиеше бирата. Когато я привърши, ми се ухили с големите си зъби и рече: — Когато си в Дего, ела да ме видиш в бар „Дюмонт“. Не можеш да го пропуснеш. Малко по-надолу по улицата от клуба ни.

— Готино, ще го направя.

Тръгна си.

Останахме на бара до късно през нощта. Смити мина оттам още два-три пъти, обикновено с други от Ейнджълс. Един се запечата в паметта ми, не само заради външния си вид, но и защото на няколко пъти прошушна нещо в ухото на Смити.

Този мъж беше слаб и нервен на вид. Малката кръпка отпред на изрязаното му яке го идентифицираше като член на братството от Скъл Вали и един от „Мръсните неколцина“. Това значеше, че е извършил тежко престъпление в името на клуба, вероятно убийство. Имаше прическа в осемдесетарски стил — дълга коса отзад, къса отпред, сива като сивото на боен кораб. Носеше слънчеви очила и зъбите му се подаваха иззад устните. Приличаше ми на заека Куики от зърнените закуски на Нестле.

Смити и Заека изчезнаха от погледите ни за малко, но в крайна сметка отново се озоваха до нас на една маса за блекджек, недалеч от местата ни на бара. Смити изглеждаше напрегнат, а Заека се потеше видимо. Ръцете му бяха заровени в джобовете на дънките, а лактите му бяха прави. Двамата поговориха съсредоточено за около пет минути и после се разделиха — Заека бързо се отдалечи, а Смити не изглеждаше щастлив. Той се присъедини към няколко Ейнджълс на друга маса за блекджек и кимна на крупието, който спря да раздава. Смити поговори със събратята си тихо, но явно целенасочено.

Обърнахме се към бирите си, правехме се на ударени, преструвахме се, че Хелс Ейнджълс ги нямаше и не ни вълнуват. Когато отново погледнахме масата за блекджек, тях наистина ги нямаше. Огледахме се. Всичките ги нямаше.

— Да еба майка му! — каза Коз. — Свих рамене. Нещо ставаше, просто не знаехме какво.

Допихме си, платихме и излязохме. Беше почти два часът.

Докато крачехме към моторите си, патрулна кола след патрулна кола зареваха по главната улица. Някои хора тичаха в посоката на колите, повечето — срещу тях. Почти помирисвах налудността, сякаш привкус на сяра предхождаше бедите.

Коз рече:

— Е, сега поне знаем къде са отишли Ейнджълс.

 

 

В хотел-казиното „Хара“ имаше дълъг бар, наречен „Пивницата на Роузи“. С формата на правоъгълник е, с лилави колони по ъглите. Хората се гушат край този бар, за да играят Кено^[2] и да пушат дълги бели цигари. Наоколо е обичайната сцена за американско казино — екзалтирани монетни автомати и дузини конзоли за видео-покер и блекджек, които изпълняват звънтящ саунд трак към вечно изплъзващите се печалби.

Монголите се пояли около бара. Били навсякъде. Седели по столчетата или стояли прави в ботушите си. Гърдите им се издували като на редки птици, оперението им — кожа и дънков плат. Гърбовете им помръдвали като на коне. Правели каквото правят винаги — държали се параноично и отбранително, съвсем наясно със способността си да сплашват.

В северния край на бара малка група Хелс Ейнджълс от Сан Франциско се опитвали да пият. Тези от Залива са сред най-горделивите, понеже родословието им води началото си направо от златния век — годините на Сони Баргър; всеизвестните преходи до Бас лейк; Ейнджъл дъст^[3] и Алтамонт.

Монголите не искали никакви Ейнджълс в Хара, който беше тяхна територия. Неколцината от Сан Франциско знаели това и затова пуснали таен зов за помощ. Смити му отвърнал. Той отишъл в Хара като агент по прикритие — без елек, без нашивки. Просто още един пич, който си търси късмета. Той застанал на бара, до група Монголи. Чул какво си приказват — мога само да си въобразявам съдържанието на обидите им. Сигурно са им викали „розовчета“, „педали“, „непрокопсаници“, „лапачи“. Сигурен съм, че Смити е чул всичко и не му е харесало. Насилил се да се усмихне широко, отпил от бирата си, обърсал пяната от мустаците си. Наблюдавал далечния край на бара, където събратята му пиели. Орбитирали ги няколко Монголи. Трябвало да има разплата.

Той излязъл бавно от бара и, когато вече никой не го виждал, изтичал до Фламинго. Хванал Джон „Каубоя“ Уорд и Родни Кокс, след това навил Заека да им помогне да съберат мъжете. Сложил си елека. Ейнджълс изчезвали и се появявали малко по-зачервени, малко по-въоръжени. Минали десет минути. Групичката запалила моторите в паркинга.

Пуснали се надолу по хълма към главния вход на Хара. Пуснали стъпенките и угасили моторите. Малцина продумали. Били около тридесет.

Изтичали във фоайето и свили вдясно. Ключове и метал дрънкали на коланите им. Когато подминали ресторанта, се разделили и тръгнали между машините. Групичка от десетина поела към бара и събратята си. Ханк и Мери Гражданина били сред определените от съдбата моторджии, седнали на ротативките. Някои забелязали. Някои си казали, какво по…? Някои бързо се изнесли. Неколцина Хелс Ейнджълс седнали на столчетата пред няколко ротативки и измъкнали предмети от елеците и ботушите си. Лъскави неща, не дотам лъскави неща, дървени неща, метални неща. Някои от тези неща прищракали, други стояли безмълвни.

Разменили се думи. Пийт Юнис от Дего, с когото толкова любезно си бяхме побъбрили, опитал да преговаря. Не се опитвал много-много.

Хелс Ейнджълс разбират инстинктивно неща, които другите банди не могат. Знаят, че репутацията е в действията. Можеш да си зашиеш всички кръпки на света по гърдите, чак до чатала — да оповестиш на света, че си убивал за бандата си, че си лизал менструираща путка, че си изнасилвал и грабил, че си сержант Пи, че си отнесъл побой или куршум заради клуба си, който е получил възможността да предаде клуба си и не го е сторил, който е ритал ченге, докато се е насрало — но всички тия малки платнени правоъгълничета не значат нищо, ако не знаеш как или кога да риташ, стреляш, мушкал или замахваш.

Първи се задействал един от Ейнджълс на име Рей Рей Фоукс, който изритал един Монгол в гърдите. Голяма група хора се присъединила към тези двамата. Междувременно, мнозина се отдалечавали или се присъединявали към мелето, в зависимост от верността си — отдалечавали се, ако били верни на себе си; присъединявали се, ако били верни на братята си. Разпръснатите Ейнджълс се събрали. Монголите били изненадани от чукове и стоманени тръби. Чуковете заудряли по лица. Тръбите — по вратове и колене.

Били извадени ножове и били прибрани отново, този път през парцаливите слоеве, покриващи телата и краката на мотористи, след това отново били вадени във вентилирания въздух на казиното, капещи кръв. И пак. И пак. И пак.

Извадени били пистолети, загърмели.

Мястото заприличало на извратена танцова забава. Някои Монголи така се уплашили, че разкарали униформите си, издаващи принадлежността към клуба, натъпкали ги в кофи за боклук и избягали.

Ейнджълс останали на място.

Последвала още стрелба.

Нито един от тях не свалил елека или якето си. Нито един. Особено убитите. Заека Куики опитал да спаси с изкуствено дишане свой повален събрат. Не се получило. Скрил пистолета си под тялото на падналия.

Цялата работа отнела по-малко от две минути и била заснета от видеокамерите. Когато гледах записа по-късно, ме порази неволната хореография на случката. Хората се движеха заедно като вързани един за друг с невидими конци. Ръце се вдигаха и спускаха в синхрон, лица се извръщаха към едно и също място. Нямаше звук на касетите, така че всичко имаше още по-сюрреалистичен вид. Всички се движеха като части от един и същ ням организъм. Беше много странно и донякъде красиво.

Само че не беше красиво. Трима загинаха — двама Ейнджълс и един Монгол, а много повече бяха хоспитализирани. По-късно същата нощ един Ейнджъл бе убит на тъмно пустинно шосе извън града. Средностатистическите туристи и работници бяха травматизирани, но като по чудо невредими.

Битката в Лафлин остава най-тежкия случай на насилие в казино в историята на Невада, нагла постъпка, напълно незачитаща властите или угрозата от смърт или затвор; предизвикателство към нас, хората, които би трябвало да защитават общността; предизвикателство към мен и аз се почувствах още по-решен да използвам Пилето срещу тези агресивни копелета.