Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (5) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Хриптящата рана в гърдите ми

19 ноември 1987 г.

Не съм издънка на полицейски род. Не са ме отгледали в някое гето, не ме е бил баща алкохолик. Отраснах в бяла Америка, в средната класа, с колело, бейзболна ръкавица и семейни излети. Играех футбол, играех го добре. Започнах колежа като уайд рисийвър за Аризона Уайлдкетс. Тази първа година, 1982, ходех на двуразови тренировки в 100-градусова адска дупка в Дъглас, Аризона. Теренът беше насред пустинята. Трева, тъчлинии, един-два фута пустинна почва и после кактуси.

Повечето уайдове искат да надбягат защита, да грабнат паса над главата си, да спечелят мача и да изчукат кралицата на бала. Нямах нищо против частта с кралицата, но не бях този тип рисийвър. Треньорите го знаеха и затова ме бяха сложили пета резерва. Нещо трябваше да се промени.

Пускаха ме в игра, ако имаше нужда от кос диагонален пас през централната линия или когато имаха нужда някой да тича през лайнбекъра. Смазваха ме даун след даун. Веднъж трябваше да тичам по фланга, но пасът беше твърде дълъг и излезе от терена. Аз изтърчах извън него, в пустинята и се хвърлих право в храсталак от кактуси кола, най-противните кактуси. До края на тренировката треньорите ми вадеха бодли от физиономията и ръцете, а другите играчи ми се смяха — кой е луд да гони излязъл пас, че и сред кола?

Проверих списъка с играчите на следващия ден и видях, че съм пръв. Не отстъпих първото място на никого до края на образованието си, независимо какъв бързак е. Когато завърших, бях в идеалния отбор на първенството. Стигнах до НФЛ Скаутинг Къмбайн и в мига, когато излязох на терена, видях, че нямам почти никакви шансове. Един от скаутите го каза най-добре. „Мога да науча тия момчета да хващат като теб, но теб не мога да науча да тичаш като тях.“ До тия мъжаги имах вид на налята в цимент меласа. Типове като Ванс Джонсън, Ал Туун, Андре Рийд, Еди Браун и Джери Райс. Може да сте чували за някои от тях.

Знаех, че можех да закърпя някаква кариера за две-три години, но всяка година щеше да ми се налага да се доказвам наново, и дори тогава щях да съм сред резервите. Твърде много бях свикнал с крещящи тълпи, твърде много се бях пристрастил към адреналина, за да оставя всичко това.

В крайна сметка се насочих към полицейската работа. Млад бях и се вързах на холивудската представа за ченгетата. Замислих се за ФБР и за Тайните служби, но свърших в Бюрото по алкохола, тютюнопушенето и огнестрелните оръжия — БАТО. Там предстоеше да се превърна от атлет-звезда в закоравяло ченге под прикритие.

Случи се на една от първите ми тренировъчни мисии, горе-долу така:

Извадили бяхме заповед за ареста на един тип, Брент Провестгаард, който тъкмо бе излязъл от затвора. Имахме информация, че притежава употребяван пистолет „Роси“, калибър 38. Щяхме да го спипаме по основното нарушение, за което арестувахме — престъпник в притежание на огнестрелно оръжие.

Назначиха ме извън периметъра, заедно с офицера, отговорен за обучението ми — Лий Мелър. Возехме се в лайняно Монте Карло, модел 1983-а. Интервюирахме майката на Провестгаард в къщата й на юг от тюсонското летище, на кръстовището на Крийгър Роуд и магистралата Олд Ногалес. Тя каза, че не е у дома, но ще се върне по някое време. Тръгнахме си и зачакахме.

Г-жа Провестгаард бе пропуснала обаче да ни каже, че синът й се заклел никога повече да не се връща в затвора и в този момент кръстосваше пущинаците на Тюсон и стреляше с пистолета си.

Прибра се на мотоциклета си. Стълпихме се и той забегна пеша. Аз се втурнах след него, подминах всички без да обръщам внимание на заповедите да стоя на разстояние. Атлетичните ми способности може да не са били нищо особено като за НФЛ, но като за полицай бяха чутовни. Преследвахме се неуморно, но той познаваше мястото по-добре и се загубих. Събрахме се отново с останалите и те ме наподиграха едно хубаво как уж съм бил футболна звезда в колежа, а не съм можел да надбягам сто и петдесет-паундов^[1] наркоман. Нищо чудно, че вече съм бил ченге, а не спортист.

Докато се връщахме по позициите си, един съсед викна, че е видял Провестгаард. Пак рипнахме.

Основна грешка на новак — независимо колко си задъхан от преследване на заподозрян, никога, ама никога не си сваляй бронираната жилетка насред екшъна.

Точно това бях сторил.

Екипът се раздели. Аз вървях зад многообичания ни шеф Лари Томасън през буренаците между пътя и някакъв строеж. Навсякъде високи треви и ниски дървета. Промъкнахме се зад скрития Провестгаард. Долових с крайчеца на окото си движение, но преди да мога да реагирам той се беше показал, насочил пистолет към мен.

— Хвърли го, гад!

Знаех, че не е добра идея. Моят Смит и Уесън, калибър 357, беше в готовност — на четиридесет и пет градуса спрямо земята. Онзи дръпна чукчето на оръжието си и викна:

— Гад ченгеджийска, ще те гръмна на място! Хвърли шибания патлак!

Върнах револвера си в кобура и вдигнах ръце. Томасън вдигна чукчето на своя. Провестгаард му беше на мушката, но оръжието му беше огромно, с двуинчова цев, а и онзи се намираше на трийсет фута от него. Томасън знаеше, че стреля ли, като нищо може да уцели мен. Зачака. Вярно решение, но пък такова, което промени мисленето му завинаги: той беше отдаден водач, заел се със задачата да покаже на младока как се работи; Томасън така и не си прости, че не опита да стреля. Винаги съм му повтарял, че сам си бях виновен, но той така и не го прие.

Останалите, претърсващи съседния парцел, се отзоваха на мига. Когато Провестгаард видя празното Монте Карло, очите му светнаха. Щеше да се махне от тук.

Провестгаард държеше пистолета далеч пред тялото си. Възнамерявах, когато се приближи, да дръпна ръката му и да я ползвам за баланс при обезоръжаването му. Планът ми се разпадна, когато той върна оръжието отстрани до тялото си. Преди да се усетя, бях пред него, ръката му обвиваше врата ми, а студената цев опираше в слепоочието ми.

Това никак не ми хареса. Внезапно в съзнанието ми се наби ароматът на пустинните храсталаци — като окосен заден двор. Така си представям аромата на Рая. Надявах се обаче да не ми се наложи да потвърждавам от първа ръка точността на фантазиите си.

Приплъзнахме се към колата. Провестгаард ме избута на шофьорската седалка и се намърда отзад без да отклонява пистолета от главата ми. Останалите агенти ни обградиха с извадени оръжия и нервно дъвчещи челюсти.

Провестгаард каза:

— Затвори вратата и карай, гадино!

Не го сторих. Колата беше угасена, а ключовете — на мястото си до волана. Той натика цевта в ямката на врата ми. Зачудих се, дали да не тръгна, да си сложа колана и да се натреса в някой телефонен стълб? Или да се оставя да ме гръмне и така да позволя на партньорите ми да го очистят? Или да се надявам, че някой от тях го е взел на прицел, ама точно в този момент? Или да залегна и да се надявам да не попадна в траекторията на някои от бурята от куршуми, която несъмнено щеше да връхлети колата всеки момент? Или, или, или… да изтърва ключовете? Да, точно така. Ако аз ще мра, ще мре и той. Издърпах ключовете и ги пуснах на пода.

— Изтървах ключовете… — казах.

— Гад мръсна…

Наведох се напред, той също. Мелър, най-близо до мястото на пасажера, набута револвера си през прозореца и го изпразни. Други стреляха също. Пръстът на Провестгаард, в отговор на шока от оловото, изцеждащо дробовете и сърцето на престъпника от кръв и въздух, натисна спусъка. Куршумът влезе между лопатките, за малко пропусна гръбнака ми, проби върха на левия ми бял дроб и излезе изпод ключицата.

За Провестгаард — предсмъртно давене.

За мен — дупка в гърдите.

Наричат я хриптяща рана, защото като вдишаш, през раната се всмуква въздух, право в празнината на колабиращите дробове. Кръв шурна от раната като вода от градинска пръскачка. Измъкнаха ни от колата. Сложиха белезници на Провестгаард (как да не се израдваш на полицейските правила в подобни моменти) и го положиха с лице нагоре в пръстта. Наблъскаха ме на задната седалка, в локвички от кръвта на Провестгаард, горчиви телесни течности и сълзи, а Томасън скочи отпред и отпрашихме. Свестявах се и припадах постоянно, докато Томасън се превъплъщаваше в Дейл Ърнхард Младши и вилнееше по пътищата на притъмняващия Тюсон.

Ударих му една молитва и се извиних мислено на родителите си, че не съм станал достатъчно добро ченге, за да се гордеят с мен. После си поспах.

Свестих се отново в болницата. Караха ме на количка, таванът се носеше над мен — бяло, синьо, бяло, синьо, а тихото, но нервно топуркане на краката на сестрите и санитарите пълнеше ушите ми. Над мен — две черни ноздри, над тях кафяв перчем, около него — сърп бяла хартия, като луна. Шапка. Сестрата. Вперила бе поглед към хоризонта.

— Ще съм… ще… ще умра ли?

Тя погледна надолу. Хубавелка. Лявата й ръка натисна гърдите ми.

— Лошо сте ранен. Не знаем още.

Пак припаднах.

Събудих се с непоносима болка в гърдите. Някакъв хлапак, стажант, тъкмо вкарваше прозрачна тръбичка в дупка, която беше прорязал в гръдния ми кош, за да не се удавя в собствената си кръв. През тръбичка също така щяха да преминат съсиреците преди да ме пратят в операционната. Никога преди не бях чувствал така болка и физическо неудобство. Да ти набутат тръба с диаметър един инч в отворена рана в гърдите е като… ами като това си е. Нямах упойка — нямало време, разбрах след това. Умирал съм. Пак загледах тръбичката, прикрепена към помпа. Варени домати — с други думи кръвта и джигера ми — пулсираха през нея. Когато приключи с процедурата, стажантът ме закара до една видеостена. Гордо обясни как са шунтирали феморалната ми артерия, за да могат да прекарат през торса ми специална камера. С нея гледали за сърдечни и сърдечносъдови щети от парчетата куршум. А аз си мислех, баси якото.

Пак припаднах.

Събудих се гол и премръзнал. Една сестра беше надвиснала над мен и оглеждаше нещо под кръста ми, държеше тънка тръбичка и се кискаше. Питах я какво е толкова смешно? Знаех, че се смее на един сбръчкан чеп, от който би се срамувал и шестокласник. Събрах цялата си сила и казах:

— Хей, малко уважение все пак за човек, прескочил с малко трапа, и как се казваш всъщност? — Тя се поизправи и натика катетъра. Покри ме и сложи длан на челото ми. Пак припаднах.

Събудих се. В легло. В реанимационната стая. Обичайните машинки бибипкаха. Имаше торбички със системи, свежи цветя и балони от фолио. И огромно мече. Краката ми бяха вдигнати. Тръбичката в гърдите ми стърчеше от чисто бяла, спретната превръзка. Нещо избибипка, по-различно отколкото бибипкаха другите неща. Последва звук като от малък електромотор. След по-малко от десет секунди витаех, надрусан до козирката. Пак припаднах.

Будех се, припадах, будех се. Сестрите ми сменяха подлогата, обтриваха ме с гъба. Повъзстанових силите си, ставах, обикалях насам-натам, повлякъл арматурата — системата с морфина, тръбичката, отделена от помпата, докато се разхождам. След няколко дни можех да стигна до края на коридора и да се върна, веднъж. След седмица вървях из цялото отделение. Тази немощ бе нещо ново, много депресиращо. Смиряваща мисъл е да осъзнаеш, че всеки в крайна сметка е просто едно тяло. Съзнанието получава много внимание, но живее, за добро или зло, в много крехък дом. Ако вземе, та се срине… кой знае?

Затова вярвам в Бог.

Молех се. Винаги съм бил не много идеален християнин. Молех се за семейството си и за себе си. Молех се да мога да се върна на работа.

В течение на възстановяването вече прекарвах времето поравно буден и спящ. Сприятелих се с д-р Ричард Кармона, който ме бе оперирал. Той не завършил училище, записал се в армията, присъединил се към Специалните сили, получил много медали във Виетнам и се върнал към цивилния живот, където станал хирург. Оглавяваше травматологията в Тюсон и между другото членуваше в SWAT отряда. По-малко от десет дни след моята операция сам получил огнестрелна рана при един арест. Възстанови се напълно, а по-късно го назначиха за седемнайсетия главен лекар на САЩ. Сприятеляването с д-р Кармона бе едно от най-добрите последствия от раняването ми.

Посещаваха ме разни хора, стояха твърде дълго, майка ми плака. Баща ми, пребледнял и разтреперан, ми повтаряше колко се гордее с мен, макар да му отбелязах, че съм се представил като идиот. Накрая се съгласихме, че съм имал късмет. Други дойдоха: авери от работата, полицаи, първата ми съпруга, за която се бях оженил веднага след колежа. Помпата, свързана с гърдите ми посредством тръбичката, работеше нонстоп. Прочистваше раната ми от съсирени и вредна кръв и изсипваше всичко в една иначе бяла кофа до леглото. Когато хората се застояваха ненужно, се поразмърдвах, докато не се всмучеше нещо по-голямо, което цопваше в кофата като миниатюрен аборт. Това обикновено ги разгонваше.

Отегчавах се до смърт. Телевизията помага само донякъде, а цветята живеят, само ако ги поливаш. Не се справях много добре с това. Балоните спихнаха. Все едно всичките тия работи са донесени, за да влеят нищожната си жизнена сила в теб. Мен ме реанимираха вехнещи рози и съскащ хелий. Ех, морфинът те навежда на странни мисли. На мен доста ми се беше усладил. Несъмнено болката ми е била чудовищна, но след първата седмица по-скоро ми доставяше удоволствие, отколкото ми спестяваше страдания. Сам си го вливах, но имаше ограничение — не можех да го правя повече от веднъж на три часа. Затова фиксирах копчето с малко лейкопласт, за да стои постоянно натиснато, и получавах доза винаги, когато изминеха трите часа, независимо дали спях или будувах. Сънувах дивни сънища. Райско беше.

Обади се директорът на БАТО. Нарече ме „златно момче“. На двайсет и шест не ми харесваше да ми викат „момче“. Каза, че е чул добри неща за мен, и че ако си изиграя добре картите, някой ден съм щял да бъда на неговия пост. Каза ми да се оправям бързо и да се връщам на работа, трябвали им повече такива като мен. Благодарих му и затворих.

Нощем се будех от време на време. Обземаше ме странно чувство. Светлините мъждукаха, машините бибипкаха. С времето имаше по-малко и по-малко от тях. Добър знак. Чувството бе ново. Непозната тръпка. На футболния терен бях отнесъл хиляди удари от хора с моите размери или по-големи. Понякога ме газеха брутално, но винаги гледах да стана веднага — въпрос на гордост. Когато ме издърпаха от онази кола, с гръден кош плувнал в кръв, клокочещ, всъщност се домъкнах до седнало положение, за да ме извадят по-лесно. Новото чувство бе това — не можеха да ме спрат. След прострелването, започнах да усещам първите пристъпи на неуязвимост. Приливната вълна на цялото преживяване бе сторила нещо опасно с мен, макар да не го съзнавах тогава. Не исках никога повече да ме застрелват, но исках да съм колкото е възможно по-близо до летящите куршуми. Да викат за теб осемдесет хиляди фенове е невероятно усещане, но те все едно не съществуват пред тръпката от това да вървиш по ръба между живота и смъртта, докато никой не гледа.

Взел си бях всички необходими болкоуспокояващи, но това не значеше, че след напускането на болницата се чувствах като закоравял наркоман. Имах черни кръгове под очите и повръщах кафяв катран цяла седмица. За нищо нямах апетит, освен за дрогата, която не можех да получа. Оправих се — тресене, потене, рев… но се оправих.

Тогава жена ми искаше да знае дали съм приключил с работата. Искаше да се махна. Не мога да я виня. Казах й, че затова съм започнал тази работа.

— За да те прострелват?

— Не, за да се боря с тези хора, лице в лице. Този път загубих, но няма повече да губя.

Не след дълго се разведохме.

Думите на директора звънтяха в ушите ми — можех да имам работата му. Тя включваше голямо парче дърво, на което може да полегнат три секретарки, шефски телефон с много копчета и светлини. Ега си, през 1987 г. може да е имал собствен компютър. Това не ме влечеше особено. Куршумът остави у мен глад за улици, преследвания. Сигурно бе, че никога няма да управлявам нищо друго освен себе си и ме убеди, че големите бюра са за кастрирани чучела. Помислих си, заеби тая работа, ще работя под прикритие.