Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (19) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Искаме те

Края на септември-октомври 2002 г.

Понякога си мисля, че нещата щяха да са различни, ако Карлос бе останал. Имахме от онези отношения, при които можехме да се сбием вечерта и да ядем заедно сладолед на сутринта. Имаше същите корави топки като моите, но я даваше по-спокойно. В почивните дни аз мъдрех какво ще вършим по-нататък и пишех дълги списъци с професионални подвизи, които дори Супермен на крек не би могъл да изпълни. Карлос пък сядаше да гледа маратони на „Военнополева болница“ по телевизията. Той беше дванайсетгодишно момче в тялото на висок почти един и осемдесет, тежащ деветдесет килограма мъж с козя брадичка. Обичаше да ми казва:

— Мислиш, че ти си най-трудолюбивият човек в БАТО? Не си. А и да си, на никого не му пука, затова седни да погледаме телевизия и може би ще научиш нещо.

С него се балансирахме. Ако беше останал, щеше да ми напомня от време навреме да я карам по-леко — нещо, което не можех да си повтарям сам.

Октомври беше месец на партитата. На пети имаше събор на аризонския номадски клон, няколко партита на клона в Меса, в средата на месеца, както и купон по случай петата годишнина на ХЕ в Аризона, на 26-и. Надявахме се да посетим всички от тях.

Преди да започнат забавленията, Смити ми се обади и ми каза, че трябва да поговорим. Беше 27-и септември. Казах, че идвам моментално.

Когато стигнах до дома му, Лидия беше в градината, както обикновено. Носеше широкопола шапка, която я пазеше от слънцето. Казах:

— Дворът изглежда добре.

Тя ми благодари и посочи къщата.

— Старият е вътре — каза тя.

Почуках и Смити ме пусна. Не си носеше къта, държеше бутилка Будвайзер и се усмихваше. Семейство Смит изглеждаха като да прекарват приятен ден в гнезденцето си.

— Приятен ден в гнезденцето, а? — попитах аз.

Смити се усмихна още по-широко. Очите му станаха цепки.

— О, да. Бира?

— О, да.

Влязохме. Той ме въведе до една маса в кухнята, отиде до хладилника, взе бира и я отвори с една отварачка на връзката си ключове. Подаде ми бутилката и седна.

— Ще приказваме набързо. Трябва да ходя на Църква след час.

— Няма проблем. Какво има? — Отпих. Бирата беше сладка и студена. Вдигнах пред очите му кутията си цигари, за да ми каже дали е окей, ако пуша.

— Разбира се — каза Смити и аз запалих. — Две неща. Първо, наистина ми трябва да знам какво можеш да ми кажеш за оная работа в Лафлин от твоята позната с приятеля в журито. Ако с Лидия трябва да се махнем от страната, трябва да знам предварително.

Кимнах и каза:

— Ще се интересувам. Щом чуя нещо, ще ти кажа.

— Добре. Другото е, че съм на ей толкова да започна клон на ХЕ в Мохаве вали. Ще сме аз, Денис, Джоби и още няколко от аризонските номади, един събрат от Барстоу, който ще отвори там „мастилница“, както и няколко кандидати.

— Това са добри новини — кимнах аз. — Трябва ви повече присъствие тук. Чух, че някакви Монголи се установяват от другата страна на хълма в Кингсмън. — Този град беше малко на изток от Булхед.

Смити направи физиономия.

— Джоби каза същото. Не е на хубаво. Казвай ми всичко — всичко! — което чуеш за ония кучки, окей? — Кимнах дълбоко. Това беше сериозна работа.

Смити посегна към кутия червено Марлборо. Извади си една. Докато я сложи между устните си, запалката ми вече гореше.

Той дръпна от цигарата. Връхчето затля. Кимна и затворих запалката. Той пак кимна.

— Ето за това говоря, Пиле. Вие, момчета, знаете как да се държите.

Върнах му кимването.

Той запуши със старание. Вдиша един голям син облак дим и не го издиша.

— Ето какво, Пиле. Трябват ни повече хора като теб. Искам ти, Тими и Татенцето да сте заедно с нас в Мохаве вали. Говорих с Денис и той одобрява. — Той не спомена Руди, защото го бяхме държали изкъсо и Смити не го бе срещал. Руди беше твърде непредсказуем, за да му позволяваме да шари из щата.

Развитието беше много вълнуващо, но не можех да приема по няколко причини. Ако го сторех толкова рано в разследването, щях да му навредя. Кандидат на Хелс Ейнджълс не можеше да действа със същата свобода като един номад от Соло Анхелес. Да не говорим за Слатс — и останалите шефове, — които нямаше да одобрят подобна тактика. Реших да му откажа, без да му отказвам и да се консултирам с екипа на Черна бисквита.

Но предложението на Смити все пак ме остави много доволен. Емоционалната реакция на новините за Карлос и сега това бяха сигурни знаци, че ни приемат — и дори ни искат. Доказваха, че вършим много добра работа.

Докато обмислях предложението, явно съм се отплеснал, защото Смити ме пита:

— Чу ли ме, Пиле?

Запалих още една цигара.

— Дали те чух? Ти ебаваш ли ме, Смит? Питаш ме дали искам да стана Хелс Ейнджъл!

— Тими и Татенцето също. Искам аризонските номади на Соло Анхелес да сменят кръпките.

Изпих си бирата. Беше горещо и тя вече се стопляше. Дадох на Смити своя обмислен и технически точен отговор:

— Виж, Смити, не искам да те оскърбявам, но трябва да помисля. Трябва да говоря с президента си Руди. Боб го познава. Имам някаква вярност към Солос и не мога просто да се откажа от нея.

— Верността бие всичко. Разбирам. — Той изтръска крехко връхче пепел в един клубен пепелник на Хелс Ейнджълс. — Разбира се. Помисли си, така трябва. Знам, че знаеш какво се иска, но да ти напомня — иска се много. — Той надигна бутилката си, а аз оставих моята на масата. — Сега трябва да ходя на Църква.

Той остана седнал. Срещата беше приключила. Изправих се и протегнах ръка.

— Благодаря ти, Смити.

Той пое ръката ми от стола си, усмихнат.

— Ще се видим скоро, Пиле.

 

 

5-и октомври. По пътя към Лехата спрях в един Старбъкс. Вече продаваха сезонния специалитет, кафе с аромат на тиква с парченца канела и кафява захар. Обичам сезонните специалитети в Старбъкс — взимам си ги с бонус-пяна и нискомаслено мляко. Много тъпо, но така ми харесва.

Докато се разкарвах из стаята, в която работеха другите агенти, Слатс посочи кафето ми и попита:

— Какво е това, да го еба?

— На какво ти прилича? Тройно кафе с вкус на тиква и захарни пръчици и канела. На какво ти прилича?

Той увеси нос и ме подмина.

Агентите се готвеха да се упътят към един събор на номадските Ейнджълс в Белмонт, град на запад от Флагстаф. Беше следобеден, без много лудории. Планирахме да се отбием, да отдадем почит на когото трябва и да се върнем във Финикс.

Направихме малка репетиция. Слатс започна да ни пита: Къде живееш напоследък? Солос, а? Никога не съм ги чувал. Отде са? Ква каза, че ти е работата тук? Къде казваш, че си живял напоследък? Кой ви е президент? Къде е?

Слатс ми излая:

— Къде ти е дамата?

— Свободен съм, пич.

— Верно? Имам едни отбрани путки, дето мога да ти ги предложа. — Слатс добре го докарваше като моторист-сводник-тъпанар.

— Аз ще решавам кое да отбера.

— Последвай ме.

— Все тая. Ако искаш да ги доведеш, доведи ги. Казах, че съм свободен, не отчаян. Достатъчно добре се оправям, за да не трябва да се разхождам след теб и да зяпам фусти.

Слатс се изплю в една кутия от кола и излезе от образ. Взе един сгъваем метален стол и опря гърди в облегалката му.

— Де да знам…

— Какво трябваше да кажа?

— Не това.

— Пич, мисля, че е доста добро. А и вече ни викат Гей Солос. Нещо трябва да се направи.

— Знам, ама трябва по-добре да се справиш от това.

— Ами, винаги мога да поеба кутията си от бира. — Вдишах рязко. — Дай ми гадже, пич.

— Работим по въпроса.

— Работете повече.

— Работим по въпроса.

Малък сблъсък на полицейски егота.

Знаех, че Слатс е срещнал невидима преграда с шефовете за наемането на жена. Харесваш или не, тази работа се случва в мъжки свят. Аз съм на малцинствената позиция, че жените са също толкова способни и нужни в акциите под прикритие, но истината бе, че трябва да извървят тежък път. В общия случай играят приятелки, мулета или дилъри от ниско ниво. Трябваше ми жена, която Хелс Ейнджълс ще уважават. Слатс беше водил няколко жени да помагат за известно време, но обстоятелствата им бяха попречили да се обвържат по-сериозно с разследването. Исках Карън от Ню Йорк, но шефът й отказа категорично участието й.

Постепенно се убедих, че Джена Магуайър е най-добрата алтернатива. Първият й контакт със Смити и Лидия беше впечатляващ и нейната младост, нагласа и привлекателност бяха солидни плюсове. Проблемът беше да си я осигурим. Нейните висшестоящи, както и по-опитни колеги я бяха предупреждавали да не се занимава с мен и моята импулсивност в изпълнения с насилия и мисогинизъм свят на Хелс Ейнджълс. Отговорът й бил, че те поне не крият сексизма си. Шефовете на Джей Джей не харесали това.

Нищо не можехме да направим по въпроса преди събора на номадите, затова се приготвихме. Настоях да закараме моторите в камион и да ги яхнем само за последните няколко мили до Флагстаф. Нито Тими, нито Татенцето се опъваха много на предложението.

Татенцето трябваше да ни кара. Той паркира камиона на гърба на сградата. Тими и аз избутахме моторите си до него. Татенцето излезе от камиона и отвори каросерията, без да обръща внимание къде му е паркиран мотоциклетът. Когато отвори вратата на каросерията, тя удари едната дръжка на мотора му и той се катурна. Тими отиде до тоалетната, докато с Татенцето приключим. Докато избутвахме моя мотор в дъното, аз стъпих леко накриво и за миг изтървах моята половина. Цялата тежест се прехвърли върху Татенцето, който не беше в достатъчно добра позиция да я удържи. Моторът тръгна, мина през другия ми крак и притисна Татенцето, който обаче успя да го запази да не падне. Изпсувах и му помогнах. Не му беше забавно. Обезопасихме мотора ми, докато Тими започна да бута своя нагоре по рампата. Както казах, Тими беше голям, силен мъж, но не беше преценил добре теглото на мотора си по наклонена плоскост. Стигна до средата на рампата, загуби инерция и остана там. Поиска помощ.

Слатс зяпаше ставащото и дъвчеше като крава. По-голямата част от екипа стоеше зад гърба му. Клатеха глави.

Докато слизахме по рампата, Слатс се изплю и каза:

— Момчета, приличате на банда маймуни в зоологическата, които се опитват да наебат футболна топка.

Всички зад него завиха от смях. Ние също.

Оттогава всичките ни кодирани разговори, доклади и кореспонденции бяха шифровани с името Маймуните. За целите на краткостта, аз бях M1, Тими беше M2, а Татенцето M4. Запазихме M3 за скъпия Карлос, ако се върнеше някога.

 

 

Стигнахме до Флагстаф, паркирахме камиона на север от града в гаража на една закусвалня, натрихме машинно масло по челата си и се повъргаляхме в пръстта, за да изглеждаме сякаш сме карали 150 мили.

Съборът беше в халето за продажба на мотори Харли в Белмонт, както и в кръчма Роудхаус. Циникът в мен не можеше да не отбележи, че един бар и място за продажба на мотори са перфектната комбинация за взаимно допълващи се занимания — като магазин за алкохол и оръжия.

Били Шмидт, един безделник, който искаше да е кандидат на Денис, работеше на входа за билети заедно с Доли, изрусената до бяло, беззъба годеница на Денис. Казахме им здрасти и се заехме да плащаме. Доли ни каза да не се притесняваме, но аз настоях. Поиграхме си така известно време. В крайна сметка платихме по пет кинта и получихме щампа с числото 81 на дланите.

Влязохме в паркинга, където тлееха няколко барбекюта, беше вдигната голяма палатка и постери на Хелс Ейнджълс се вееха на лекия ветрец. В двора с Харлитата се мъдреха няколко нови модела, а таверната беше извадила няколко бъчвички бира в кофи за боклук, напълнени с лед. Всички се шляеха насам-натам, пиеха бира и приказваха глупости. Никой не носеше оръжия открито, включително и ние, понеже ни бяха предупредили отрано да сме чисти.

Смити ни поздрави и ни поведе към една групичка, която включваше също Денис и Костенурката. Другите клубове бяха Червените дяволи, Спартанците, Коравите ездачи и Пустинните ездачи. Татенцето отиде и награби колкото бири можеше да носи, след което започнахме да пием. По съседната магистрала И-40 шумяха коли. На север се издигаше редица борове с цвят на дим. Забелязах как два черни лешояда кръжат мързеливо в небето.

Живеехме великолепния, свободен живот на Хелс Ейнджълс.

Попитах Смити някой работи ли днес. Каза не. Каза, че е публичен събор и не можехме да сме сигурни кой присъства. Намекът беше ясен — информатори или, не дай боже, ченгета под прикритие. Той каза, че униформени куки са се разположили на магистралата и само чакат повод да ни скочат. Съгласих се, че не трябва да им даваме такъв.

Не особено изненадващо, няколко стари приятели също бяха тук: Варвил и Ейбрахам. Шугърбеър още не ги бе арестувал. Целенасочено и напълно ги игнорирах. Бях с Ейнджълс и местния им герой Смити и онези двамата вече не заслужаваха вниманието ми. Виждах ги как ми хвърлят завистливи погледи от другата страна на паркинга и потисках порива да се срина на земята от смях.

Казах на Смити, че няма да стоим дълго, имаме работа на следващия ден и искаме да се върнем във Финикс. Той ни помоли да останем, да прекараме нощта тук, да си запазим стаи в странноприемницата Джеронимо.

Импровизирахме и решихме да останем.

В някакъв момент Стив Хелънд, един аризонски номад и близък приятел на Смити и Денис, се появи с жена си Шерил и две момичета, които изглеждаха на по около шестнайсет. Бяха привлекателни — и двете носеха срязани дънки и фенски тениски на ХЕ. Напомниха ми, както всички млади жени, на дъщеря ми. Хелънд каза:

— Ей, Пиле, това тук е дъщеря ми Ейприл и приятелката й Мишел. Искат да се срещнат с теб.

Смити каза:

— Да, Пиле, трябва да попрекараш малко време с тия девойки, да ги поопознаеш.

Шерил Хелънд кимна с усмивка, залепена за физиономията.

Предлагаха ми плътта на малолетна, и тази на приятелката й. Предлагаха ми я собствените й родители. Не знаех да се изсмея ли или просто да подпукам семейство Хелънд. Сега, като се връщам назад, предполагам, че са ми ги предложили, защото макар и да бях моторист и бирник, и дилър на оръжия, и може би дори наемен убиец, се държах на ниво, не бях пристрастен към наркотиците и се отнасях към себе си и останалите с някакво уважение. В този свят си бях улов.

Тъжно.

Отказах, като казах, че съм съвсем способен да загазя и без да се въвличам с изпълнения с четиринадесетгодишни. Всички се изхилиха. Ейприл каза, че е на осемнадесет, което по никакъв начин не ме убеди. Още си беше момиченце. Хелънд се приведе и изръмжа:

— Ако е достатъчно голяма да седи на масата, достатъчно голяма е, за да яде. — Усмихна се на жена си, която сви рамене. Ейприл и Мишел постояха още няколко минути и после припнаха нанякъде. Лидия, която чу всичко, ме попита дали съм приказвал с Джей Джей наскоро.

Казах, че мога да я набера още сега. Отворих телефона и я набрах.

Тя не очакваше обаждането ми, но не ми трябваше код, за да й обясня какво става. Джей Джей веднага влезе в образ. Лидия поиска телефона. Те се разплямпаха за събора, за Булхед, Дего и мен. Чух Лидия да казва:

— Обичам Пилето.

А така.

Лидия подаде телефона на Смити, който поприказва с Джей Джей за няколко минути. Спомена рождения си ден и тортата, каза, че никога няма да го забрави.

Смити ми подаде телефона. Казах:

— Карай леко, миличка. Ще се видим скоро.