Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (40) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Омраза и пари

26-27 юни 2003 г.

Седях във фургона ни и пушех цигара от цигара. Тими стоеше до вратата и дишаше спокойно. Как можеше да пази самообладание през всички тези месеци борба, си остава мистерия за мен.

Татенцето вече не беше с нас. Бяхме направили нещото, бяхме свикали момчетата на среща. Джей Джей беше говорила с Боби, преструвайки се на уплашена и озадачена. Казахме им, че сме се погрижили за нещата и че Татенцето го няма. Нямаше да се върне. Те не се зарадваха.

Все си повтарях, ще стане, ще стане, ще стане. В тези моменти на напрежение и очакване се убедих сам себе си, че се целя твърде високо, че скачам извън границите на терена, както бях сторил толкова отдавна в колежа, само за да се изсипя върху кактусите. Страхувах се от неизвестни резултати, а същевременно бях сигурен, че ще постигна целта си — че ще стана Хелс Ейнджъл. Странна и ужасяваща сага бях преживял.

И така, чакахме. Времето се превърна в ледник: движеше се без да го е грижа за мен, човека.

Погалих с показалец един от глоковете си. Казах си, да, ще ме убият. Мъртъв съм. Спомних си последния път, когато се бях чувствал така, когато Лошия Боб ме беше изправил на онзи ъгъл на верандата на онзи ресторант. Но това тук беше то. Всичко свършваше. Бях изпреварил Слатс, бях изтъргувал стоката преди той да успее да затвори дюкяна, но това нямаше значение. Не знаех как ще реагират момчетата от Скъл вали. След като вече са видели какво сме сторили за тях, дали Джоби, Теди и Боби щяха внезапно да осъзнаят, че са съучастници в убийство, което не искаха и от което нямаха нужда? Дали щяха да си помислят, че са ни пуснали на твърде дълга каишка? Или щяха да ни направят членове на момента? Това бяха двете възможности. Не можеха повече да ни мотаят, нямаше да им позволя.

Телефонът ми иззвъня. Аз изключих звука. Гуен ми оставяше съобщения вече цял ден. Не исках да й звъня обратно. Поех си дълбоко въздух, смачках една изтляла до филтъра цигара и запалих нова. Реших да приема съдбата си. Тази нощ Джей Добинс умираше — ако не буквално, то преносно. Ако се превърнех в Хелс Ейнджъл, дори наужким, животът ми като Джей Добинс трябваше да приключи. С брака ми щеше да е свършено; децата ми, които допреди година бях обичал повече от всичко, щяха да се лишат от баща си. Докато чаках Теди и момчетата в онзи фургон, единственият стандарт, по който можех да преценя стойността си, беше Черна бисквита. Всичко друго бях готов да загубя.

Защраках с предпазителя на един от пистолетите си. Щрак, Щрак. И пак.

Тими попита:

— Помниш ли оная сцена в Недосегаемите, когато чакат да изненадат момчетата на Капоне на онзи канадски мост, и Конъри казва на Гарсия „Провери си вече оръжието, сега го остави на мира“?

— Да.

— Ами, вече си провери оръжието, Джей.

— Добре. — Оставих пистолета, бръкнах в джоба си и извадих едно от джак-камъчетата си. Тими все така ме гледаше. Попита ме дали съм разговарял с Джак напоследък.

— Не.

— Хм… Моите хлапета са добре.

— Браво. Извинявай, че никога не те питам.

— Няма нищо. Доста сме заети.

— Нали?

— М’да.

Огледах камъчето от всички страни.

— Странно. Преди месеци Джак ми каза нещо, което не можех да схвана досега. Февруари или март, преди да почнем да се сближаваме с тия. — Млъкнах, запалих още една цигара. — Така де, излизам от къщата, той изтичва при мен и ми дава още едно камъче. Вече си имам стотици, така че не се замислям много. Искаше да приказва, да ме спре да не си тръгвам. Казах му, че нямам време. И той ми дава камъчето и аз му благодаря и той ме пита дали знам защо ми ги дава. Казвам, защото ме обича и иска да ми покаже колко ме обича, или нещо такова. Той клати глава и казва: „Не, тате, не затова. Давам ти ги, за да те пазят“. Питам го, „Значи са за късмет?“ Той пак клати глава и казва: „Не. Те са за когато си в беда или те е страх и ти трябва помощ или нещо такова, можеш да докоснеш едно и да се сетиш за мен и да знаеш, че съм там с теб.“

— Уау.

— Да, без майтап. Тогава бях твърде разсеян да го схвана. Явно съм решил, че да, за късмет ми ги дава, и съм си останал с това лесно обяснение. Но сега, когато чакам тия типове, разбирам. Искал е да каже, че може да ме направи по-силен, да ми спаси живота — той, не камъчетата.

— Липсва ти, а?

Позамислих се за това. Погледнах Тими и му казах, наричайки го с истинското му име:

— Били, дори не знам вече. — Трябваше да ми се плаче, но се чувствах пресушен. Мисълта за това беше твърде голяма.

Прибрах камъчето; прибрах осемгодишния си син, достатъчно зрял, за да измисли нещо такова, в джоба си. Мразех се, че го карам да мисли за мен така.

Аз бях Пилето и омразата беше едно от нещата, които ме движеха.

Открехнах затвора на пистолета си и сложих куршум в цевта. Реших, че ако опреше до това, щях да съм готов. Стига толкова мислене.

Аз бях Пилето и Пилето винаги беше готов.

Тими каза:

— Всичко ще е наред, нали знаеш?

— Може би, но тия не ни дължат нищо, пич. Когато видят какво им показваме, може да откачат.

Тими направи две крачки до бюрото и сложи ръце на него. Той се наведе и каза:

— Няма начин, Джей. Вече ти казах — лесни сме като неделя сутрин.

— Каза го. Ама недей пак го пя, моля те.

Той се изхили.

— Не се тревожи.

— Сериозно обаче. Ами ако Теди превърти?

Тими се поизправи.

— Заеби Теди. Двамата с теб сме десетократно тези Хелс Ейнджълс, които той никога няма да бъде. Татенцето също. Мамка му, даже не съм го виждал да кара мотор!

Имаше право. Дръпнах силно от цигарата и казах:

— Окей. Но все пак, да внимаваме. Не давай някой да застане зад теб.

Той кимна и се потупа по гърдите, където държеше пистолета си.

Почакахме още малко.

Телефонът ми завибрира, напомняйки ми за неотворените съобщения. Реших да ги прослушам.

Гуен е. Жена ти. Слушай, пръскачката е повредена и трябва да дойдеш да я поправиш. Не мога да се обърна от децата. Обади ми се скоро. Ами, май това е. Липсваш ни. Особено на Джак. Чао.

Бийп.

Пак е Гуен. Джак се сби вчера в училище и понеже си му баща, реших, че трябва да знаеш. Може ли да ни се обадиш, моля те?

Бийп.

Аз съм. Жив ли си? За повечето съпруги това е реторичен въпрос, но при нас… Моля те, обади се.

Бийп.

Много тъпо се държиш, Джей. Обадих се на Джо и знам, че още дишаш. Джак се е сбил, защото е искал да защити някакво бавноразвито момиче с очила. Така че баща му може да се преструва на престъпник, но нещо трябва да си направил както трябва. Пръскачката още е скапана. Моравата ще умре. Ти си виновен. Недей да звъниш.

Бийп.

Изтрих ги всичките.

Внезапно Тими се обърна и каза:

— Идват.

Изключих си телефона и го сложих в джоба. Скрих пистолета под крака си и запалих цигара.

Тими тихо се изкашля в един от юмруците си. Хладнокръвно копеле.

Чух две коли и мотор. Моторът се изкашля и спря. Вратите на колите се отвориха и се затвориха. Стъпки по чакъла. Чук, чук, чук. Тими отвори вратата и отстъпи встрани.

Не станах.

Пръв вътре се намърда Теди, следван от кислородната си бутилка. Трудно изкачваше стъпалата и след това с мъка се провря през прага. Очите му имаха сериозен вид. Той прегърна Тими и го целуна шумно по двете бузи.

Руди влезе втори, със зачервено лице и подути очи. Беше плакал — той много обичаше Татенцето. Той прегърна Тими и известно време (като че ли твърде дълго) стискаше ръкавите му. Човекът беше ходещо противоречие: един от биячите на ХЕ, просълзен като стара жена.

Следваше Боби, още с очила. Прегърна Тими и го целуна по двете бузи. След това пристъпи към мен и аз станах, като внимавах да не позволя на пистолета под крака ми да се изтресе. Тялото ми го скриваше. Той прегърна мъжки и мен.

Джоби влезе последен. Прегърна и целуна Тими, след това прегърна и мен. Седнах.

Бяхме шестима мъже — повечето от нас доста едри — в единствената стаичка на неособено голям фургон. Момчетата миришеха на бира. Аз — на цигари. Теди миришеше на Девън, която миришеше на евтина интимна пудра и на путка. Събрани заедно миришехме на стриптийзьорски клуб.

Теди седна и запали дълга, тънка кафява цигара. Тими затвори вратата и застана зад всички останали. Руди затърка енергично обръснатото си теме, а Боби се заклатушка напред-назад. Джоби стоеше като истукан.

Теди дръпна от цигарата и издиша дима през носа. Димът изпълни тръбичките, които се подаваха от носа му. Не каза нищо, но кимна отсечено, давайки знак, че иска да разбере какво се е случило.

Не можех да повярвам, но те изглеждаха уплашени. През мен пробягна еуфория като електрически заряд. Адреналинът и смъртната опасност обаче го прикриха.

Вдигнах кутията на ФедЕкс от пода и я оставих на масата между себе си и Теди. Джоби я взе.

Разказах им за Татенцето, колко е бил нетърпелив да се докаже, колко отчаян да се отърве от подигравките, които беше изтърпял дотогава. Казах им как е опитал да се справи с Монгола сам, преди да пристигнем, как са го застреляли в една мексиканска кръчма. Казах им как сме го погребали с бутилка Джак и бележка, Татенцето, ЕЗЗЕ, Ейнджълс завинаги, завинаги Ейнджълс, обичаме те. Казах им как сме чакали Монгола да се върне в лайняната си мотелска стаичка на следващата нощ. Казах им как сме се погрижили за нещата, как сме прошепнали старото мото на Солос: Исус мрази путьовците, и тогава сме почукали на вратата му; той я отворил, напълно облечен, с все монголското си яке и тъпата реплика: „Кво става, бе, да го еба?“; как сме го пребили до безсъзнание с бухалката ми; как сме му строшили краката и ръцете като пилешки крилца; как сме го овързали; как сме му запушили устата с чифт мръсно бельо; как сме го увили в килим от стаята и сме го хвърлили в багажника на Кугъра. Казах как сме карали, и карали, и карали, и сме отворили багажника, и сме го замъкнали на едно място в пустинята. Как сме му казали, че го убиват Хелс Ейнджълс. Казах им как Тими се е навел и му е оказал честта да го застреля; как сме откраднали къта на трупа и сме се върнали у дома, пълни с ярост, отмъщение и изкупление. Казах им как сме се отървали от оръжието, парче по парче, в мексиканските пущинаци.

Бях Пилето и можех да пея.

Всички слушаха внимателно. Когато приключих, кимнах към пратката.

— Имаме доказателство. Знаехме, че трябва да покажем нещо, но нямаше да прекосим границата с улика, затова я пратихме оттам така.

Всички мълчаха. Теди ме погледна с мързелив, но съсредоточен поглед, с леко наведена глава. Беше си приключил цигарата. От моята също беше останал само филтърът. Смачках я и запалих друга. Джоби отвори кутията.

— Уау!

Стаята беше толкова малка, че никой не виждаше иззад гърба на Джоби. Боби се премести, за да види.

— Е, какво е?

— Кът на Монгол.

Джоби се обърна. Държеше якето за раменете. Изсумтя скептично и поклати глава. Обърна дрехата, за да видят всички. Всичко си беше на мястото — всяка кръпка и символ. По кожата си личеше дългата й употреба — пясък, сол, мас, мръсотия. И кръв навсякъде по нея, най-много по раменете и около яката. Малки струйки бяха засъхнали по цялата му дължина.

За миг Теди изглеждаше видимо нервен. Нямаше връщане назад. Знаеше, че всеки в тази стая е убиец, съучастник или и двете. Той се изправи и се присъедини към групичката около якето. Знаеше, че контролираме нещата. Бях посял семе на несигурността и сега бе разцъфтяло в страх. Тими и аз се спогледахме мрачно, но исках да крещя ДА! и да размахвам ръце.

Може би нямаше да умра все пак.

— Има и снимки.

Джоби отново посегна към кутията. Извади плик, отвори го и извади от него няколко снимки.

— Дигитални са. Свалих ги на флашка и ги принтирах, докато бяхме там. Това са единствените копия. Изгорихме принтера и флашката.

На снимките се виждаше посивял бял мъж, проснат по лице в малка канавка, изкривен в неудобна позиция и със завързани ръце и крака. Отзад на главата му се бе отворило парче кожа и кост. На пясъка до рамото му имаше петно кръв и купчинка мозък.

Джоби подаде монголския кът на Боби. Боби го огледа и го предаде на Теди. Руди гледаше с презрение якето.

Когато снимките се озоваха в ръцете на Руди, той посочи купчинката и попита:

— Това е неговият мозък?

Тими се намеси:

— Не знам. Уцелих го от упор. Главата му се наду като балон. Много тъпо изглеждаше. Когато го гръмнах, издаде един такъв звук като от изтървана торба с вода. После изсъска.

— А — каза Руди.

Теди се обърна, дишайки трудно. Седна. Аз не бях помръднал. Помислих си, сега ще дойдат при мен.

Теди постави ужасяващите си ръце с дланите надолу на масата между нас. Бяха дебели, изпечени от слънцето, петносани от старост. По пръстите имаше пръстени с черепи, които отбелязваха различни годишнини на Хелс Ейнджълс. Някои бяха стояли там десетилетия и вече представляваха част от ръката му.

Погледна ме право в очите и продължи да не говори. Стаята също беше тиха. Всички се бяха наредили зад него, а Тими се намираше зад тях. Ако по някаква причина не бях схванал знаците, които подаваха, и имаха намерение да ни опукат, притеснявах се най-много, че с Тими ще се изпозастреляме от противоположните краища на стаята.

Сложих ръце на масата и сплетох пръсти. Ръцете ми не бяха дебели като на Теди. Разкрачих се и показах, че нося джапанки. Теди сякаш не забеляза. Носех ги като едно малко „майната ти“ специално за него.

Той махна тръбичките от носа си. Тънък сопол съединяваше едната с ноздрата му, като влакно от паяжина. Той го обърса с опакото на дланта си.

Гласът му беше твърд като скала.

— Не ми харесва да губя един от своите.

— Татенцето беше от най-добрите ми приятели. Истински воин — казах аз.

— Като загубата на дете е. — Теди погледна с копнеж масата. Помълчахме няколко секунди.

Той върна погледа си към мен.

— Но вие направихте каквото трябва. Понякога един Хелс Ейнджъл трябва да се бие и да убива. Ще помним Татенцето като герой, ще окачим на стената къта му. След като му дадем нашивката, разбира се.

— Това е чудесно, ами Тими и аз?

— Какво за вас?

— Свършихме работата, точно както винаги казваш. Онзи Монгол беше кучка и умря като такава, от нашите ръце. От вашите ръце, тези на Хелс Ейнджълс.

— Пиле, не си ме слушал. Казах „Понякога един Хелс Ейнджъл трябва да се бие и да убива“. Поздравления, братя. Сега сте едни от нас.

Той се усмихна и се пресегна през масата, хвана врата ми с тлъстите си длани.

Това беше.

Бяхме сторили невъзможното. Чувствах се като Люис и Кларк, които за пръв път поглеждат Тихия океан, или като Нийл Армстронг, който оставя първия човешки отпечатък на Луната. Направих каквото трябваше. Свърших работата.

Това прави един Хелс Ейнджъл.

 

 

Върнахме се да празнуваме в Пиниън пайнс, но понеже Татенцето беше мъртъв, купонът не беше много шумен. Боби разчисти един от ъглите на заведението и нареди на бодигарда, на бармана и на управителя да не пускат никого до нас. Поръчахме си по един шот. Дори Джоби и Боби се присъединиха към наздравицата. Казах:

— За Татенцето. Поне умря в бар. — Това спечели няколко усмивки. Пихме и се облегнахме. Теди ни събра около себе си и ни каза, че трябва довечера да изгорим доказателствата. С тих ужас рече:

— Никой, ама никой да не знае за това. — Той си довърши питието и прошепна: — Ще направим каквото можем да ви дадем нашивките, но бъдете търпеливи.

Аз изтресох:

— Как така, бъдете търпеливи?

— Какво имаш предвид, да го еба? — попита и Тими.

— Вижте, вие сте си Ейнджълс, доколкото зависи от хората тук. Но трябва да бъдете одобрени и от борда, не можем да действаме сами. Знаете как е, имаме си правила.

— Не го мислете — каза Джоби. — Утре ще тръгна от града, за да лобирам за вас, пичове. Ще мина през всичките места, където имам познати, ще им се обадя. Казах на Сони какво сте намислили и той каза, че се надява да убиете оня шибаняк. Няма да имате проблеми, не го мислете.

— Да, бе, хич — рекох аз. — Направихме това, защото трябваше, не ми пукаше за оня Монгол, но и го направих, за да вляза, а сега, когато Татенцето е мъртъв, наистина искам вътре. — Бях наистина бесен. Виждах как всичко заминава на майната си, защото тия се оттеглят от обещанията си. — Искам си шибаната нашивка.

Тими изръмжа:

— Аз също. Заслужихме си ги.

Боби ме прегърна през раменете и ми каза:

— Да излезем. — Излязохме. Той каза: — Отиди да си оставиш телефона в пикапа.

Така и сторих. Той ме заведе до едно изоставено кътче на паркинга.

— Успокой се, Пиле. Тежки няколко дни си прекарал. — Той запали цигара и отново заприказва за убийството, което уж беше сторил за клуба. — Когато аз направих моето, бях много друсан. Оня беше плъх, казвал съм ти, беше вкарал зад решетките някои от опитните ни братя и трябваше да изравня резултата — ама, човече, толкова бях друсан! — Той се изхихика. — Карам си по пътя, където ще го срещам, надувам оная песен на Металика Nothing Else Matters. — Той млъкна, загубен в кървави спомени. — Така или иначе, направих го и ми отне няколко месеца да си взема нашивката от „Мръсните неколцина“. Месеци. Нищо, че ме имаше във вестника на следващия ден. Мисълта ми е, не можеш да пришпорваш тия неща. Не го мисли. Ще си получиш заслуженото. Трябва да видим как точно ще стане, това е.

— Заеби, ако трябва да чакам шест месеца.

— Ще видим. Знаеш, че федералните, БАТО, Отдела по публична безопасност, всички тия задници ни наблюдават. Ако ти дадем нашивка тази вечер и ако те видят с нея утре, ще искат да знаят какво толкова е станало. Не можем да си позволим подобно внимание. — Не казах нищо. Запалих отново. — Виж, дори целият Западен бряг, дори целите САЩ да те искат, може да ни отсвири Световният съвет. Тези педерасти-европейци ни гледат накриво от години и гледат още по-накриво бързите повишения. Трябва да сме спокойни. Ти трябва да си спокоен.

— Майната му на това, Боби.

— Просто бъди търпелив.

— Майната му… — Казах думите с по-малко убеденост. Защо Боби ми казваше това? За да ме успокои? За да ме впечатли? Опитвахме се да му лепнем убийството, за което говореше, още откакто си призна за него във Вегас, но така и не открихме неразрешено убийство, следващо изискванията. Това не значеше, че не е истина, но не можех да не се запитам: дали Боби Рейнстра не е кух надувко?

Реших, че няма значение. Боби постави ръка на рамото ми и се върнахме вътре. Той ме поведе към бара, където седнах и гаврътнах един чист Джак Даниълс. Чувствах се победен. Бях преминал от увереност през страх, през еуфория, през разочарование, към гадене за по-малко от два часа. Тия хора ме караха да се чувствам болен. Чувствах истерична нужда да крещя „ДВУЛИЧНИК!“ в лицето на Боби. Ето ме, правя каквото трябва като истински ХЕ и вместо да получа нашивките си — които единствени имаха значение за мен, след като практически бях изоставил семейството си и не се бях подчинил на Слатс, — ме занимаваха с политически игри. Исках да попитам Боби:

— Какво сме ние, бандити или адвокати, понеже знам много и за двата вида. — Крещеше ми се: — Еби тъпите ченгета, еби Световния съвет, еби останалите клубове!

В един-единствен миг ми стана ясно, че братството на Хелс Ейнджълс не е нищо повече от група за подкрепа на недоразбрани самотници, които се държаха заедно единствено от омраза и пари. Всичко се свеждаше до въртенето на пари и защитата на клуба от тези, които мразим. Мразехме всичко останали мотоциклетни клубове, както и обществото, полицията. Мразехме работата, жените и приятелките си, децата си. Понякога мразехме себе си. Мразехме всички, които не са част от Хелс Ейнджълс, и дори мразехме тези, които бяха. Казвам „ние“, защото и аз се бях научил да мразя всичко от гореизброените.

Почти две години живеех под прикритие като Джей „Пилето“ Дейвис. През цялото това време си бях мислил, че аз контролирам нещата, че аз превръщам себе си в Хелс Ейнджъл. Мислех, че аз инфилтрирам тях.

Наобратно съм го мислел. Те бяха проникнали в мен.

Всички бяха двуличници.

Теди се доклати до мен и каза:

— Айде сега. Дай да се махаме оттук.

 

 

Отидохме до клубната къща за по още едно. Докато Руди раздаваше бири, Джоби сложи нещо на раменете ми. Беше кът — беше неговият кът. Той ме загърна с него, все едно бях принц. Погледнах го. Той каза с извинителен тон:

— Пиле, вътре си, човече. Ти си Хелс Ейнджъл. Носи това, докато стане твое. — Той погледна Тими. — Теди има едно резервно, което ще ти стане.

Свалих якето, обърнах се към Джоби и му го подадох.

— Заеби това, Джоби. Не нося къта на друг. — Тими ни доближи. Казах: — Дойдохме през входната врата и ще съм проклет, ако за да получим нашето си, ще трябва да се изнизваме през задната. Ще си го взема, когато е време. Не се обиждай, но съм си го заслужил и не ми се дели.

Джоби отстъпи със суров поглед в очите. Каза окей. Знаеше, че съм прав. Всички знаеха. Кътовете на ХЕ не се предаваха от човек на човек.

Докато Джоби връщаше дрехата на отреденото й място — върху себе си, — Теди и Боби започнаха да ни разпитват как сме се отнесли с доказателствата. Джоби отиде да вземе стоманен варел иззад сградата. Боби искаше да знае какво сме сторили с дрехите, с които сме извършили убийството. Казах, че сме ги изгорили още на място. Боби каза добре, вие пичове мислите като нас. Настроението ми се променяше с всяка секунда. Казаха:

— Пич, ние сме като вас — но го казах лековато. Той се засмя. Джоби домъкна варела и два чифта градински ножици. Теди каза да нарежем къта на Монгола на малки ивици и да ги сложим във варела.

Още бях ядосан. Казах:

— Заеби тая работа. Ще изгоря това лайно, но не си чакам нашивката.

Никой не ми обърна внимание.

Тими сряза якето на две половини, даде ми едната и го направихме на парчета. Боби и Теди гледаха. Джоби крачеше известно време, първо вътре, после навън. Каза ни, че се е обадил на Лошия Боб и на Сони. Лошия Боб не можел да повярва какво се е случило с Татенцето, но се радвал, че с Тими сме живи и здрави.

Когато приключихме с къта, Джоби покри варела, качи го в каросерията на камиона си и го привърза неподвижно. Качи се зад волана и запали. Теди придърпа мен и мен и Тими близо до себе си. Хвърли ни по един поглед. Имаше най-голямата усмивка, която бях виждал на лицето му, но очите му бяха тъжни. Той каза сериозно:

— Добре дошли в семейството, братя. — Всеки от нас го прегърна и се качихме в пикапа на Джоби.

Седях отзад. Джоби тръгна из хълмовете около Чино вали. Подкрепленията ни, които ни бяха подслушвали и следвали, ни загубиха. Знаех, докато се изкачвахме, че двамата с Тими бяхме сами с Джоби Уолтърс, който имаше нашивка от „Мръсните неколцина“. Неравностите по пътя ме успаха. Бях невероятно уморен. Мислех си, може би сега ще умра. Помислих си, може би Теди искаше точно това, Джоби да ни закара, както и доказателствата, на майната си и да се отърве от нас тихо и спретнато. Все пак и ние бяхме доказателства, нали? Изглеждаше правилно. Бях изоставил Джей Добинс и ми беше писнало да съм Пилето. Нямаше ли да е хубаво никога повече да не се събудя?

Но се събудих. Камионът спря с хрущене на камъни под гумите и очите ми се отвориха. Джоби каза:

— Тук сме.

Намирахме се на полянка насред трепетликов лес. Едно от местата за излет на Джоби. Излязохме. Затърках лице с длани, докато Тими помагаше на Джоби да свалят варела. Джоби ми каза да извадя туба бензин иззад една от седалките. Извадих я и му я подадох. Той поля съдържанието на варела и ми каза да го запаля. Щракнах Зипото си, запалих една съчка и я хвърлих вътре. Огънят се разгоря на мига. Дългото лице на Джоби стана оранжево. Той цъкна с език като селянин от хълмовете, на какъвто ми приличаше. Кривите му зъби стърчаха през устните му. Усмихнах се, когато се сетих за първия път, когато го бях видял в Лафлин, в онзи бар, през нощта на схватката в Хара преди толкова месец. Заекът Куики.

Гаден стар заек.

— Съжалявам, че разкарахме патлака, който ни даде, Джоб — казах аз.

— Не го мисли.

— Може да смяташ за твоя принос към мъртвия Монгол.

— Бих го сторил отново без да се замислям. Най-добре похарчените ми двеста кинта.

— Супер.

Вдигнах поглед. В короните на дърветата имаше процеп; в небето имаше много звезди. Малки оранжеви искрици се вдигаха към тях. Огънят миришеше на хамбургери и агнешко. Никой не каза нищо.

Накрая, когато и последната нишка от монголския кът се понесе към нощното небе, Джоби каза:

— Исус мрази путьовците. Татенцето.

Тими и аз повторихме:

— Исус мрази путьовците.

Наистина го вярвах. Джоби също. Той обичаше Татенцето и обичаше нас. Тогава осъзнах, че Джоби няма да ме убие. Но и вярвах, че Джей Добинс е мъртъв.

Само Пилето бе останал.