Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (22) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Арестът на Руди Креймър

Ноември 2002 г.

Още един развой на събитията добави допълнителен ентусиазъм. Както се бяхме разбрали с тези от Финикс, Джей Джей подслушваше заедно с екипа за наблюдение по време на купона. Докато се връщала към Сан Диего на следващия ден, получила съобщение от командващия си офицер. „Магуайър, получи каквото искаше. Ще движиш с ония ненормалници. Забавлявай се.“

Назначението й започна на пети ноември. Оттогава нататък, Джей Джей щеше да е на разположение на Черна Бисквита за три невероятни дни седмично.

Прибрах се у дома на 27-и октомври, неделя, за малко почивка. Отидох, само защото Слатс ми нареди. Ако не беше казал нищо, сигурно щях да си остана във Финикс.

Съпругата и дъщерите на Татенцето също живееха в Тюсон. Решихме да се върнем на моторите си, развявайки цветовете на Солос в пълния им блясък. Под къта си не носех нищо — просто голия ми гръден кош, докато коженият елек се развяваше на вятъра, а от кръста ми се подаваха глоковете. Студено колкото щеш, но не ми пукаше. Правех се на тежкар, исках да ме видят всички. Татенцето носеше оранжева тениска с дълги ръкави под къта си. Около главите си бяхме вързали оранжеви кърпи. Аз карах отляво, той — отдясно. Ставах все по-добър на мотоциклет: карахме с около 85–90 мили в час. Пейзажът около нас се разтваряше широко, магистралата сякаш беше построена в наша чест. Чувствах се свободен.

Разделихме се точно преди да влезем в градската част на Тюсон. Само си махнахме. Скоро щяхме да се видим пак.

Спрях край оранжерията на един стар приятел. Той продаваше стоката си като получаваше от хората колкото пари решаха да му дадат. Оставяше цветя във вази пред къщата си, а човек плащаше като пускаше пари в дървена кутийка. Взех три букета и натъпках сто долара в кутията. Завързах цветята на задната седалка. Съседите ме гледаха с бялото на очите, опитвайки се да не бъдат забелязани от коравия моторист с цветята.

Спрях на улицата си. Тя криволичеше през пустинята. Една кукувица изскочи на асфалта с опашка, щръкнала нагоре. Дълга черна змия се вмъкна в основата на един кактусов храст като оживяла буква S. Моторът ми вдигаше шум и хората знаеха, че идвам. Гуен чакаше на входната врата, когато спрях пред дома си.

Угасих двигателя.

— Как е, миличка?

Тя ме изгледа сурово. Много сурово, по-сурово от който и да било от мъжете, с които си прекарвах времето. Не ми хареса. Отвързах цветята.

— Взех ти малко такива неща.

Тя не ги погледна.

— Излизам. Джак е в стаята си, играе видеоигри. Дейл е у Мел.

— Кой е Мел?

— Ново другарче. Номерът е на хладилника. — Тя отиде до колата и повтори: — Излизам.

— Този Мел, момче ли е?

— Не, Джей.

Държах цветята в опънатата си ръка. Когато Гуен ме подмина, оставих ръката си да се отпусне. — Къде отиваш?

— Просто навън. Ще се върна. Не се тревожи.

Тя влезе в колата и си тръгна.

Влязох вътре и си свалих къта. Окачих го на закачалката. Стоеше не на място до връхните дрехи на семейството ми. Улових лицето си в огледалото в коридора — не просто кътът ми стоеше не на място. Аз също.

Обиколих къщата. Приличаше на пещера. Купчини мръсни дрехи на пода на спалнята, купчини не сгънати чисти на леглата. Неизмити чинии в мивката. Малки езерца вода по ръбовете на мивките в банята. Гуен знаеше, че съм обсебен от това всичко да е чисто и подредено. Безпорядъкът едва ли беше умишлен — знаех, че я притискат всякакви задължения, докато мен ме няма, — но не можех да не се зачудя дали състоянието на дома ни не означава, че Гуен не я е било грижа дали ще ми е комфортно, когато се прибера, или не.

Изкъпах се. Когато излязох, сложих чифт бански и отидох да видя Джак в стаята му. На неговото легло също имаше дрехи, но сгънати. Личеше си, че той бе свършил това. Телевизорът му беше включен. На екрана беше замръзнал образ от играта NFL 2001. Прегърбен над бюрото си, Джак пишеше нещо.

— Здрасти, хлапе — казах аз.

Той се обърна. Изглеждаше изненадан и леко раздразнен. Не ме беше чул да влизам. Когато ме видя, лицето му просветна. Беше добро дете. Твърде добро за мен.

Попитах го какво прави.

— Ами, точно сега, домашни. Играех NFL, опитвах се да науча всички офанзивни тактики, за да не мисля толкова много за тях.

Знаех, че има ограничения относно колко дълго има право да играе, но се радвах, че разучава играта. Преди я играехме заедно и дори аз бях шокиран да видя с колко много тактики разполага компютърът и колко беше трудно да се приложат добре. Малко е тъжно, но гледах на играта му като на някакъв вид образование, което напълно подкрепях.

— Хей, гладен ли си? — попитах го.

— Мда.

— Защо не си пренесеш домашните в трапезарията? Ще направя обяд.

Той каза окей и си събра нещата.

В кухнята извадих консерва с риба тон, отворих я, прецедих я и я сложих в купа. Добавих майонеза и пипер. Нарязах една малка глава лук и една кисела краставичка и ги пуснах в купата. Нарязах отгоре им копър. Извадих четири филии хляб и ги препекох на тостера. Омачках сместа от купата. Погледнах към Джак. Раменете му бяха събрани над ушите, беше изплезил език. Много се стараеше. Гордеех се с него.

Сложих хляба в една голяма чиния и разделих салатата с риба тон на две златисти филии. Извадих една маруля и я сложих на салатата. Цръкнах жълта горчица на другите две филии и ги поставих върху марулята. Срязах двойните сандвичи по диагонал.

Още малко погледах Джак. Изтриваше някои от буквите си. Не — изтриваше повечето от тях. Виждах го в профил. Съсредоточеността му се превръщаше в раздразнение. Взех чинията и отидох на масата.

Толкова усърдно триеше, че претриваше хартията. Попитах го дали някоя задача не го мъчи.

— Не. Вярно я реших — каза той.

— Какъв е тогава проблемът, хлапе? — Седнах до него, оставих чинията и взех едно триъгълниче сандвич. Захапах го.

— Почеркът ми. Нищо не му е наред. Не мога да го оправя. Мразя го.

Той пусна молива си и увеси нос. Сандвичът беше добър, но ми призля. Веднага осъзнах, че трябва нещо да съм повредил в главата на сина си.

— На мен ми изглежда добър. Разчита се чудесно.

— Не е в това въпросът, тате, не е наред, нали знаеш? Мога и по-добре.

— На девет си, хлапе. Ще му хванеш цаката.

— Ама не е наред. — Знаех какво има предвид. Разпознах думите му като парафрази на мои собствени, които бях набил в главите им, неговата и на Дейл, в какви ли не контексти: спорт, домашни, задачи из къщи. „Всичко, което правиш — всичко — прави го по най-добрия възможен начин. Това е ключът към успеха в живота и в собствената ти глава. Нищо по-малко не стига; трябва да е всичко, което можеш да дадеш от себе си. Това ще те направи победител.“ Чувствах се като червей. Трябваше да съм бил до Джак, когато трябва, за да му кажа, че старанието му е важно, не резултатът. Но не бях. В смисъл, бях там, доколкото Джак мислеше за думите ми и искаше с почерка си да ме направи щастлив. Но не бях там телом, за да му кажа, че каквото и да прави, ме радва. Беше объркал старанието с резултата, както аз самият винаги правех.

Червей. Смачкан червей. Гърчех се вътрешно, но не можех да му позволя да види това.

— Хей, хлапе, знам, че съм приказвал други неща, но наистина най-важното е да се стараеш, доколкото можеш. Опитваш с всички сили и няма причина да не те радва резултатът. Разбра ли? Това е важното. Старай се. Старанието е награда само по себе си.

Той каза добре, но не му повярвах. Че защо да го правя? На себе си не вярвах. Резултатите имаха най-голямо значение за мен, от години само те имаха значение. Подадох му едно триъгълниче сандвич. Ядохме и си говорихме за Малката лига и за Аризона Кардинълс. Обещах да го заведа на някоя игра. Той попита:

— Наистина ли?

— Наистина — отвърнах аз.

 

 

Гуен се върна малко по-късно. Беше отишла да пазарува в Олд Нейви и да вечеря с някакви свои приятелки, с които отдавна не се бе виждала. Джак вече спеше, а Дейл, която беше вечеряла при Мел, четеше в стаята си.

Гуен не беше доволна. Прибрахме се в спалнята и се карахме. Каза, че не иска да ме вижда да се връщам във вида от по-рано днес. Каза, че и бездруго на децата им е трудно, че постоянно отсъствам, не било нужно да ги обърквам допълнително като се появява у дома, изглеждащ като рокер. Казах, че Джак не ме е видял в униформа. Тя каза, че като нищо е можел. Беше права; обещах никога повече да не нося дрехите си от работа вкъщи. Тя възрази, че не е в това въпросът. Била уморена от всичко това. Попитах я дали си мисли, че аз не съм. Питах я знае ли с какви говна се справям всеки ден. Тя ми върна същия въпрос. Нито един от нас не знаеше през какво минава другият, и двамата се чувствахме недооценени, но никой от нас нямаше да се съгласи с другия. Попитах я защо е излязла толкова скоро след като се прибрах, защо не е останала да прекараме малко време с децата. Тя изкрещя пълното ми име — Джей Антъни Добинс!

— Хей, не съм детектив.

— Не, ти си под прикритие. — Тя смени тона. — Знам, че имаш някаква жена, просто си знам.

Това ме шокира. Нищо не й бях разказвал за Джей Джей, на която още и предстоеше първият пълен работен ден. Женска интуиция, предполагам. Тя ме попита дали е честно тя да остава у дома през цялото време със семейството, докато аз правя каквото там правя с когото там го правя. Никак не ми хареса намекът. Не бях спал с друга и нямах такова намерение. Казах й, че това ми е работата и между другото, когато работя, се занимавам с разни отрепки в Булхед, а не пия май тай на някой плаж. Тя ми отвърна, че когато се върна у дома за по-дълго, когато и да се случи това, можех да очаквам тя да замине за известно време. Тя ми каза, че и на нея й е нужна почивка. Съгласих се. Тя продължи — моята работа е да правя разни работи с разни хора, а нейната — да се грижи за семейството ни. Тя натърти особено отчетливо на последната дума, все едно бях забравил. Може би наистина бях забравил. Не — определено бях започнал да забравям. Отново се почувствах като нищожество. Но и бях гневен, че ме карат да се чувствам така. Просто си вършех работата, бях добър в работата си и нямаше да спра да я върша.

Трябваше малко да се поуспокоя. Излязох до басейна и послушах пустинята. Щурци и койоти. Нямаше луна. Звездите грееха ярко. Стаята на Джак беше тъмна. Тези на Дейл и Гуен светеха. Запалих цигара, изпуших я. Запалих нова и я изпуших. Запалих трета, изпуших и нея.

 

 

Втори ноември, отново на работа. Излязох от вкъщи с потник. Джак тъкмо ми беше дал две нови камъчета — сиви, едното приличаше на юмрук, другото на риба. Натъпках ги в джоба си. Както ме бе помолила Гуен, не носех къта си. Изчаках да се отдалеча от къщата си, спрях, взех елека си от задната седалка, завързах и оранжевата кърпа на главата си, запасах глоковете.

Бях Пилето.

Събрахме се с Татенцето и отидохме до дома на Дъг Дам, за да купим още оръжия.

Повисяхме с Дъг, приятелката му и един кандидат на име Ханк Уоткинс. Ханк първо бил част от тюсонските Червени дяволи, но го помолили да смени принадлежността си. Преваляше четиридесетака, по-скоро тип от старата школа, отколкото новобранец. Той беше направил няколко сделки с Руди, но откакто станал кандидат за ХЕ, му наредили да поотстъпи: кандидатите нямат право да вършат нелегални неща без изричното съгласие на по-високопоставените от тях пълноправни членове. Дъг беше неговия спонсор и понеже двамата бяха заедно, спокойно можеха да ни продадат малко желязо.

Имаха две отбрани оръжия. Един Intratec АВ-10 Лугър, деветмилиметров, полуавтоматичен, както и един Хеклер и Кох, отново деветмилиметров полуавтоматик. Искаха 1600 долара за двата. Не струваха толкова, но аз се съгласих. ХиК-ът беше много добър пистолет. Отидох до банката, за да изтегля допълнителни пари и им платих.

Татенцето и аз излязохме на магистралата. Отново карахме здраво, с около 90–95 мили в час. Кули от червена скала се извисяваха над нас. До градчето Пикачо една ферма за щрауси се ширеше на запад. Усещах мотора удобно под себе си.

Поразмислих се за случая, за Пилето, за ролята си. Поразмислих за това, което предстоеше този ден.

Освен за скалите на Джак, не мислех много за други неща от вкъщи. Истината е, че не разсъждавах много по семейни въпроси през онези дни. Знаех, че жена ми и децата са у дома и това ми стигаше. Знаех, че аз не съм там, но вярвах в причините си да не съм там. Но и не можех да спра да мисля за почерка на Джак и как го ядосваше. Мен също ме ядосваше. Знаех, че трябва да свърша по-добра работа с тези Хелс Ейнджълс — не заради БАТО, не заради Слатс, не заради Гуен, а заради себе си. Знаех, че трябва да работя по-усилено. Знаех, че трябва да рискувам още повече. Знаех също, че съм излъгал Джак като му казах, че само старанието има значение.

Но не си позволявах това да изпълни мислите ми.

Отидох до Лехата. Оставихме пистолетите на Ханк и Дъг в склада с доказателствата. Попълних ваучер. Татенцето изпи една кола и поразбъзика клапата си за прием на гориво, която му играеше номера. Слатс ми каза, че базата под прикритие във Финикс е готова и че мога да спя там. Каза ми, че се намира във Ватоленд, в южната част на централен Финикс. По пътя ни имаше добри сергии за такоси.

Тими се появи в Лехата заедно с жената-детектив, партньорката му. Бяха в образ. Тими от известно време ме учеше на някои основни положения в бойните изкуства и направихме лек спаринг. Това беше голяма част от прикритието му — инструктор по бойни изкуства, който предлага частни уроци. Той ме завъртя, хвърли ме на земята и ме хвана в ключ. Забавно — за него. Когато стана време да вървим, завързахме по една черна кърпа на ръцете си.

Отивахме на погребение.

 

 

Не познавах типа, но Руди го познаваше. Някакъв, с когото Руди карал заедно, докато били в един дребен клуб на име Самотниците. В последно време онзи бил със Спартанците. Ударил го камион, докато минавал на червено. Руди се беше обърнал към нас за подкрепа, каза ни, че трябва да отидем там като клуб, за да отдадем заслуженото на паднал събрат. Съгласихме се, но не по неговите причини. Искахме просто да изкараме Руди на светло.

Погребението беше в Църквата на Слънцето в Кейв Крийк. Имаше Самотници, Спартанци, Изгубени холандци, Оковани роби и Английски моряци. Имаше и трима Хелс Ейнджълс от Финикс, които никога не бяхме срещали.

Церемонията беше кратка и не особено церемониална. Повечето бързо изприказваха някакви баналности за смъртта, за живота, изживян както трябва, за верния събрат, човек, който може и да не е бил добър син, но е бил истински мъж извън закона. Хвалебствените слова не им бяха сила. Сумтяха, кимаха, свеждаха глави. Молеха се — на кой бог, никой не знаеше. Отдадоха чест. Всички си носеха кътовете. Бяха добри американци, добри приятели. Вярваха в душата. Вярваха в изкуплението. Молеха се да си намери хубав мотор в задгробния живот.

Излязохме в колона. Надухме моторите си, двигателите зареваха — последна почест, последно изпращане на духа му.

Може би беше жалко, може би беше дълбоко, или пък не беше нищо особено. Станах свидетел на всичко, но не ме беше грижа особено. Мислех за други неща.

Руди не приличаше на нищо. Беше завършил пътешествието си обратно до „Метопотамия“, люлката на наркотиците. Бях казал на Лошия Боб, че носът му е дълбоко в торбата. От погледа в очите му се виждаше, че беше си наврял цялата глава и тяло в тия говна.

Отидохме в клубната къща на Спартанците в централен Финикс. Още от същото, този път с цигарен дим и бира.

Тръгнахме си към седем вечерта. Бяхме в обичайната формация, аз и Руди отпред, Тими и Татенцето точно зад нас.

Две полицейски коли спряха нос до нос на Седма улица, точно пред нас. Руди забави и спря и аз го последвах. От запад се появи хеликоптер, сниши се бързо и освети цялата сценка с мощен прожектор. Вратите на колите пред нас се отвориха. Руди се опитваше да обърне и ми каза да го последвам. Казах му:

— Руд, днес няма да умираме. Тези нямат вид на шегаджии. Хвърлих поглед през рамо. Още три коли блокираха пътя зад нас. Намирахме се в капан по средата на пресечката.

Полицаите се движеха бързо. Знаех какви заповеди имат. Да приберат номадите на Соло Анхелес, да изпълнят съдебното разпореждане, отнасящо се за Руди Креймър, углавен престъпник, притежаващ огнестрелно оръжие.

От една странична уличка към нас се затичаха двама от SWAT, целите в черно, с черни шлемове и дула, насочени надолу. Дартвейдърите на закона. Униформените полицаи наизлязоха от колите и бързо ни доближиха. Наредиха ни да слезем от моторите си. Слязохме. Бяха извадени пистолети, ала не нашите. Всъщност, никой от нас не бе въоръжен тази вечер.

Хестън Силбърт, лейтенант от SWAT във Финикс, знаеше за статута ни и ръководеше цялата операция, но хората, които я извършиха, не знаеха нищо за нас. Бяха много професионални, прецизни и бързи. Съсредоточиха се върху Руди.

Свалиха ни по лица на земята, с кръстосани зад врата ръце и кръстосани глезени, наредиха ни в два спретнати реда. Руди беше до мен. Погледнах го. Той не ме погледна. Изглеждаше спокоен — не за пръв път минаваше през това. Докато го изправяха на крака, му казах:

— Обичам те.

— Знам — отвърна ми той и ме погледна.

Едва сдържах смеха си. Той си мислеше, че съм сериозен. Иронията нямаше ефект върху стария наркоман. Върнах поглед на земята. Не съжалявах, че нещата не се бяха получили за него. Работата ми беше да затварям хора като Руди, дори да се налагаше да ги използвам преди това. Въпреки това, ако можех, щях да му благодаря.

Сложиха му белезници и го вдигнаха на крака. Изплю се на земята, не от гняв, а просто защото имаше нужда. Караше я леко. В дисагите на мотора му намериха зареден пистолет и торбичка с кристал на прах. Прибраха всяко едно от тези неща в отделни торбички за доказателства, после прибраха и Руди в една от колите. Един камион паркира на улицата. Двама типове вкараха вътре мотора на Руди. Камионът тръгна. Суотаджиите изчезнаха. Вратите на колите се затвориха и те също се отдалечиха. Хеликоптерът сви на север и се скри. Станахме.

Всичко беше толкова убедително, че години по-късно адвокатите на Руди настояваха, че арестът му е рутинна, ако и сложна акция, която ни е отнела президента изпод носовете. Не можеха да повярват, че Слатс е планирал това, за да премахне слабата брънка от веригата ни.

Руди вече не бе част от Черна Бисквита.

Никога повече нямаше да го срещна лице в лице.