Късно през лятото на 2004 г. Джей Джей и аз помагахме на Слатс в прослушването на записи. Работата беше отегчителна и затъпяваща, но един материал от средата на май 2003 г. изскочи в съзнанието ми. Разпознах гласовете на Боби, Теди и Джоби, които плямпаха общи приказки за това колко е яко да си в Хелс Ейнджълс. Но имаше четвърти глас, който не можех да разпозная. Всъщност трудно можех да отлича думите му една от друга. Натиснах Пауза и подадох слушалките си на Джей Джей, пуснах й разговора. Попитах я:

— Кой е тоя гъз?

Тя кръстоса ръце и каза:

— Не го познаваш?

— Не.

— Това си ти, Джей.

Беше откровение.

Същата нощ написах по един мейл на всички в екипа и им се извиних, задето съм бил Пилето. В този миг осъзнах какво съм направил. Щетите, нанесени от мен, въобще не се отнасяха само до колегите ми. Бях постигнал нещо, мислено за невъзможно — самият Сони Баргър се хвалеше, че клубът му никога не може да бъде инфилтриран от полицията. Но бях наивен. Знаех, че вредя на семейството си, на колегите си и приятелите си, но в крайна сметка си мислех, че именно поради невъзможността на задачата ми мога да очаквам невъзможна подкрепа. Толкова грешах, че нямаше повече накъде. Онази вечер, когато достигнах върха — когато Джоби ми сложи един кът и аз го отказах, — трябваше да е вечерта, в която всички на моя страна би трябваше да празнуват. Но вместо да ме поздравят, те се държаха отчуждено и наранено, молеха ме да се върна към човека, който съм бил. Чувствах се, все едно съм ги залял с напалм. Нощта, когато получих каквото исках, не беше най-щастливата нощ в живота ми. Вместо това беше най-самотната.

До лятото на 2004 г. Хелс Ейнджълс бяха отправили две смъртни заплахи към мен и семейството ми. През следващите години — още три. Начините, по които ми се заканваха, не бяха приятни и ме изнервяха силно. Често сънувах как Боби и Теди ми вадят езика. Когато идваха да ме посетят в кошмарите ми, можех само да се будя, облян в пот, да отивам до банята и да плискам лицето си с вода.

Бях наследил тежката параноя на Хелс Ейнджълс. Навсякъде виждах заплаха. Някакъв мъж, който стоеше в колата си на ъгъла, се превръщаше в шпионин за рокерите. Звуците от животни в задния ни двор се превръщаха в звуците на наемни убийци. Неведнъж скачах по бельо, грабвах пушката си и проверявах къщата и задния двор.

БАТО не взимаше заплахите насериозно. С глождещо чувство за опасност и предаден от работодателите си, аз започнах да местя семейството си по Западния бряг. Бягането не ми помогна. Параноята ми растеше и само се влошаваше от настойчивостта на БАТО да не обръща внимание на това, което знаех, че представлява смъртна опасност. За тях притесненията ми значеха малко, а както се оказа — и постиженията ми. Поведох с агенцията дълга битка за обезщетения — към банковата ми сметка, към репутацията ми и към психиката ми. Беше мизерна работа, която ми разби сърцето, но и ми отвори очите. Очаквах да ме предадат Хелс Ейнджълс, не хората, за които толкова здраво съм работил.

Друго, което не очаквах, е че в крайна сметка Черна бисквита се провали.

За съжаление, спорове за доказателства между БАТО и щатските прокурори убиха делото. Повечето сериозни обвинения бяха свалени до 2006 г. и в резултат почти никой от хората, обвинени по нарушение на РИКО, не видя съдебна зала отвътре. Неколцина като Смити, Джоби и Тоби още бяха подсъдни за действията си в Лафлин, но като изключим контрабандата и оръжията, които бяхме разкарали от улици, изглеждаше, че повечето ни работа е била за нищо. Да, пратихме няколко човека за кратко зад решетките, други получиха условни присъди, но не постигнахме нищо подобно на фаталната рана, която си представяхме, че ще нанесем на Хелс Ейнджълс.

Мрачни дни бяха. Пресата и адвокатите, нямайки достъп до битките между агентите и прокурорите, обвиниха за всичко операцията под прикритие. Нарекоха ни второразредни актьори, импулсивни и безразсъдни, а адвокатите на бандата ни направиха за смях и казаха, че разследването никога няма да се превърне в съдебно дело. Да обвиниш агентите под прикритие е най-лесното решение в тези случаи. Понякога има истина в това, но в нашия случай беше лъжа. А най-лошото беше, че именно защото прокурите и БАТО не можеха да разкрият пълната истина, не можех да се защитя. Истинското ми име обиколи вестниците и за някои се превърнах в парий. Провалът на Черна бисквита се превърна в мой собствен и така един от най-силните ми страхове се реализира.

Иронично бе, че част от най-добрата ми работа под прикритие бе решила съдбата ми. Прикритието ми беше разобличено и никога повече нямаше да мога да работя на улицата. А в тези дни бях много уморен да се карам с всички — Слатс и Гуен, Хелс Ейнджълс, БАТО — и не се интересувах от разни провалени прикрития, но това имаше някои интересни последствия. Приятелите ми и по-далечните ми роднини внезапно разбраха какво съм правил цял живот и искаха да узнаят всичко. Искаха най-вече да знаят отговорите на два въпроса — струвало ли си е и дали ще го повторя?

Радвам се, че ми зададоха тези въпроси. Така ме накараха да се погледна в огледалото и да оценя сам себе си. Едва наскоро успях да им предложа честни отговори. Работата под прикритие беше нещо повече от това, с което си изкарвах прехраната — беше това, което съм. А това трябваше да се промени.

В началото мислех за Черна бисквита като за класически сблъсък между Добро и Зло. Знаех, че бруталността и страхът, породени от Хелс Ейнджълс, са истински. Това беше техният начин на живот. Опитите да предотвратим насилието за някои хора като мен и Джо Слагала се бе превърнало в начин на живот. Екипът ни беше идеалният противник на тези хора и с гордост се хвърляше в битката.

Но, както видяхме, нещата не са толкова ясно отграничени. Влязох надълбоко и разбрах, че Хелс Ейнджълс не са толкова лоши — а аз не съм толкова добър.

Докато изоставях Джей Добинс и се превръщах в Пилето, се гмурках с главата надолу в море от лъжи. Ейнджълс биха казали, че съм лъгал само тях и, макар това да е вярно в общи линии, мога с чиста съвест да кажа, че не съм ги мамил. Не съм слагал наркотици или оръжия в ръцете им, не съм ги карал да си признават престъпления. Светът си имаше достатъчно лошковци. Нямаше нужда да си измислям нови.

Ейнджълс имаха какво да кажат за мен след разследването, малко от приказките им бяха добри. Понякога някой се появяваше и демонстрираше респект, като казваше, че сме ги изиграли по всички правила. Аз бях съгласен с това. На първите си интервюта Джоби отказвал да повярва, че съм ченге, освен ако не седна срещу него и не му го кажа. Лошия Боб Джонстън пък сподели, че не е съгласен с похватите ни, но и че сме много добри в работата си. Дан Данца, след като стана информатор, каза, че ние сме истинските здравеняци, затова че правим каквото правим.

Но останалите подцениха успеха ни. Твърдяха разпалено, че двамата с Тими никога не сме станали истински членове. Защитаваха убийците и престъпниците, които бяхме разобличили. Боби Рейнстра сега твърди, че след ситуацията с фалшивото убийство на Монгол, той и Теди били убедени, че сме ченгета. Не му вярвам, но така или иначе погледът назад разкрива всичко. В края на краищата, Ейнджълс победиха. Застанаха в позиция на висок морал без никога да отричат ниския си такъв, спасиха статута си на смели мъже извън закона и го победиха.

За почти две години тази част от личността ми, позната като Пилето, се беше превърнала в моята котва. На него можех винаги да разчитам. Но като омаловажиха неговите постижения ми отнеха тази котва.

Както казах, мрачни дни. Обърнах се към нещата, които ме спасяваха в такива моменти — Бог, приятели и семейство. Не заслужавах верността им и защо не ме изоставиха, никога няма да разбера. Но бяха до мен. Обърнах се към тях и добих нови очи за живота. Осъзнах, че имам всичко това само с благоволението на Бог. Приех, че всичко лошо в живота ми съм си го причинил сам. Не работата ми, не БАТО, не Хелс Ейнджълс ме бяха превърнали в най-лошото ми възможно „аз“. Само аз го бях сторил.

Не помня когато точно ми присветна, но когато това се случи, всичко се промени.

Спомних си как вървях един ден, без да се тревожа от смърт или отмъщение. Ако Хелс Ейнджълс искаха да ми сторят нещо лошо, не можех да сторя много повече от това да съм готов. Ако БАТО исках да се отнасят към мен като с изгнаник, не можех да сторя много повече от това да отричам упорито.

Този ден се събудих с желанието да разменя праведността си за малко мир. И това беше откровение. Решимостта ми — други биха я нарекли арогантност — ми беше позволила да се изправям срещу предизвикателства, които други не биха погледнали. Осъзнах, че тази ми решимост е нещо, от което трябва да се гордея. Приех себе си. Пилето вече не ме определя, но все още живее у мен и ще остане скъпа част от това, което съм.

Осъзнах обаче кое ми беше най-скъпо: честта и привилегията да посрещна предизвикателствата си редом с някой от най-смелите полицаи и съпруга и деца, за които бих могъл да си мечтая.

С цялата обич и уважение към тези, които са ме водили за ръката, окуражавали са ме и са стояли до мен — да ви наричам приятели и семейство е недостойно. Вие сте много повече.

Вие сте моите герои.

Дали си струваше? Дали бих го повторил?

Ако можех да погледна в бъдещето и да видя живота, на който се наслаждавам сега…

ДА, НАПЪЛНО.