Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (38) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Долни рокъри за всички от сърце

Май-юни 2003 г.

Оттам нататък „Старбъкс“, Ред були цигари трябваше да ми вършат работата.

Без хапчетата, вече не чувствах тази постоянна неотложност на това, което трябваше да върша всеки ден. Хапчетата бяха направили така, че да виждам само пред себе си. В повечето случаи това е добре, дори задължително за един агент под прикритие, но в моя случай вече не бе нужно. Не бе нужно повече да заблуждавам никого. Не просто се чувствах неуязвим, а бях неуязвим. Истината бе, че колкото повече навлизах в клуба, толкова повече бях в безопасност. Колегите не можеха да го схванат, но колкото повече ми вярваха Ейнджълс, толкова бях под закрилата им. Нямах нужда от екипа под прикритие в микробуса, защото събратята ми ме пазеха. Това стана пределно ясно, когато изхвърлих хидроксикъта. Психическите обороти, преди подобни на тези на моторен трион, сега намаляха и на тяхно място се появи друго: фокус.

Ежедневието все така се случваше, но след паническата атака целта ми изкристализира в ума ми: бих сторил всичко, за да стана Хелс Ейнджъл.

Бързо.

Идеята, покълнала в наблъсканото ми с химия съзнание, започна да приема очертания. За Хелс Ейнджълс насилието е власт. Реших да докажа пълните си достойнства като играя по техните правила.

Щях да стана насилник.

 

 

Не казах на никого за среднощния си проблем. Никой не можеше да си помисли, че се пречупвам.

Само че всички се пречупвахме.

Джей Джей, атлетична бивша пушачка от седем години, откакто се включи в случая, се върна към кутия или повече на ден и качи тринадесет килограма. Тими прекарваше всяка свободна минута у дома си, презареждайки батериите си със семейството си. Татенцето беше изпосталял, прегърбен и петдесетте му трудни години на тоя свят му личаха. Агентите от екипа се уморяваха да ни покриват. Не ми пукаше. По онова време просто се обаждах на Слатс, казвах му къде съм и да не се тревожи. Не му харесваше — усещаше, че губи контрол. Трябваха му няколко питиета всяка нощ, само за да успее да подремне.

Понеже Слатс виждаше неща, които аз не можех, и вероятно знаеше повече за физическата ми и емоционална деградация, отколкото предполагах, той ми заповяда да се върна у дома за Деня на бащата. Каза, че твърде много сме се вживели и че малко почивка и отпускане няма да навреди никому.

Е, поне почивката, за отпускането не беше убеден.

Прибрах се вкъщи и си давах вид, че се отпускам — лежах на дивана, играех си с козята брадичка, наваксвах със „Спорт Център“ — но същинското отпускане бе невъзможно. От плъзгащите се врати на хола ми към цъфтящите растения и, зад тях, електриковозелено игрище за голф. Сетих се за думите на агент Шон „Спайдърмен“ Хувър: „Човече, това е такъв майтап. Тези типове гледат на теб като на някакъв каубой-убиец, а ти живееш в шибано имение насред игрище за голф.“ Мястото ми не беше имение, но беше доста хубаво, а и играех голф. Беше прав. Опитах се да си представя кой да е от Хелс Ейнджълс, които познавах, да размахва стик номер седем и да тършува за изгубена топка през бурените. Абсурдни образи, които само показваха колко фрагментиран бе станал животът ми.

Гуен обикаляше около мен този уикенд, пазеше дистанция и понякога ми носеше някакви неща за хапване, които почти не докосвах. Много се бяхме отдалечили един от друг. Може би това не е съвсем точно: тя си беше стояла на едно място, а аз бях избягал на спринт. Изглеждаше примирена. Беше ми казала, че няма да се предаде — Гуен можеше да е също толкова упорита, колкото и аз, — но си личеше, че ситуацията ни не й харесва. Само заради волята на Гуен останахме семейство. Не си говорихме много този уикенд, но помня как ме пита защо трябва да карам всичко до краен предел. Не отвърнах. Нямах отговор; така ме беше направил Бог.

Джак ми нарисува картичка за Деня на бащата и ми я подаде, докато релаксирах на дивана. Отворих я. Отляво имаше пистолет и пунктирана линия, излизаща от дулото му и минаваща през гръдния кош на един човек — аз — отдясно. Под нея имаше друга, аз, в болницата. Имаше петно червено мастило там, където бе раната ми, а отгоре думата „Динг!“ Надписът отдолу беше Честит Ден на бащата, надявам се това никога да не ти се случи пак. Обичам те, Джак.

Тази картичка ми разби сърцето. Потърках му главата. Казах му, че Слатс и цял екип други момчета ме пазят. Казах, че няма да позволят да се случи нещо лошо. Казах му, че ако не ми вярва, може да пита мама и тя ще каже, че е така.

Той замина да прави други неща и умът ми се върна към работата.

Професионалната ми ситуация беше несъстоятелна и го знаех. Не просто кандидатстването щеше да е непоносимо. Щеше да е трудно да убедя другите, че има смисъл от него. Шефовете щяха да се дърпат с финансирането на моторджийските ни игрички, особено след като Слатс не ни подкрепяше на 100 процента. Биех се на два фронта и мислех, че мога да спечеля, като приложа простата си идея.

Умът ми започна да мисли за кръв и за нейното проливане.

Няколко дни преди да се върна във Финикс, наминаха най-добрите ми приятели от училище — Джон Уилямс и Скот Хайт. Мислеха, че ще ме изненадат. Не ме изненадаха. Можех да ги подуша. Само пума, дебнеща ме срещу вятъра, можеше да ме изненада. Усмихнах им се през прозореца, когато дойдоха. Носеха карирани панталони и ризи за голф — едната бяла, другата светлосиня. Имаха златни часовници и шпайкове за голф. Единият имаше шапка на Тайтълист. Бяха членове на обикновения живот на Джей Добинс, не ченгета. Бяха бащи и съпрузи — непознати. Двама мъже, които познавах от почти тридесет години, но само с усилие можех да си спомня с какво си изкарваха прехраната.

Почукаха на стъклото. Не станах. Махнах им с ръка. Скот плъзна вратата и се подаде вътре.

— Хей, човече.

— Какво става, пичове?

— Нищо особено.

Зяпаха ме, сякаш бях животно в плен насред композиция в музей — Федералния агент у дома.

Джон накрая каза:

— Леле, Джей, изглеждаш като шибан наркоман, знаеш ли?

Опитах се да се засмея.

— Да. Мерси.

— Искаш ли да ударим по една топка? — попита Скот.

Аз се вкопах в дивана още малко.

— Не, зает съм.

Свиха рамене, поприказвахме още малко глупости и си тръгнаха.

Изключих телевизора. Гледах игрището за голф. За разлика от мен, то никога не се променяше.

 

 

Една неделя Гуен ме помоли да отида с Дейл, за да вземем новата й китара. Казах, че не знам дали ще мога, но после видях колко е развълнувана Дейл и осъзнах, че ще се радвам да го сторя. Гуен ми даде адреса. Магазинът беше на няколко пресечки от студиото за татуировки на Мак.

Беше неделя предобед, затова не се тревожех, че ще срещнем Мак или някого другиго. Въпреки това, с децата си бяхме изработили няколко прости сигнала с жестове, в случай, че ни наближат някои от моите „лоши“.

Отидохме до магазина. Продавачът извади един „Фендер Соноран“ в пълен размер, акустична, както и ремък от плат в цвета на дъгата. Дейл я взе пред себе си, дръпна струните, премервайки я, завъртя я няколко пъти. Усмихна се и кимна. Платих и излязохме.

Звънецът на вратата се чу, докато се затваряше. Държах Дейл за ръката. Вдигнах поглед и пред нас стоеше Робърт „Мак“ Маккей.

Стиснах леко ръката на Дейл. Тя ми отвърна.

Пуснах я и се ръкувах с Мак. Прегърнах го. Казах:

— Това е моето хлапе.

Той се наведе пред нея и рече:

— Радвам се да се запознаем, малка госпожице. Имаш ега си таткото.

Дейл беше желязна. Благодари му, без въобще да изглежда нервна.

Той ме попита какво правим и му отвърнах, че от месеци обещавам нова китара на Дейл. Тя я вдигна. Нямаше причина да лъжа. Мак изглеждаше в добро настроение, но преди да се разделим, той ме дръпна настрана и каза:

— Пиле, къде ти е кътът, да го еба?! Представлявай винаги!

След като се качихме в колата, Дейл, с цялата невинност на детството, попита:

— Значи това беше Хелс Ейнджъл?

— М’да.

— Не изглеждаше толкова лош. Даже доста добре се държа.

— Това е, защото много се стараеше. Не се заблуждавай — този тип не струва. Ако някога го видиш отново, тръгни в другата посока.

— Окей.

— Обещай ми.

— Окей! Обещавам.

Сложих ръка на коляното й и след това се измъкнахме откъдето бях паркирал.

 

 

На тридесети ми се обади Боби, който искаше да се обадя на Тими, за да му кажа да му се обади. Попитах го защо просто той не се обади на Тими и той ми ревна:

— Защото се обаждам на теб, шибаняк!

Обадих се на Тими. Тими се обади на Боби. Тогава Тими ми върна обаждането. Каза, че Боби му наредил да вземе нещо от Боб Банята в Кейв Крийк, президентът на тамошния клон, който бе наследил Хувър, и да го занесе в Скъл вали на следващата сутрин. Каза, че Боби му е казал дори да не си помисля да го отваря.

Когато го взе, Тими се обади и каза:

— Не бих могъл да го отворя, дори да искам, не и без те да разберат. Кутия за обувки е, с около десет пласта тиксо.

— Какво ще правиш?

— Говорих със Слатс. Ще му пуснем рентген.

— Страшна работа. Кажи ми какво сте видели. Аз, Татенцето и Джей Джей ще бъдем в имение „Каравана“ до полунощ.

Той ми се обади по-късно и ми каза, че пакетът, който бил много лек, съдържал три парчета плат. Нашите долни рокъри.

На следващия ден беше Църква. Имаше някои почетни гости в клубната къща — Лошия Боб, Пийт Юнис и Маркъс, лондонския президент. Когато приказвахме с тях, не изглеждаха много щастливи. Джоуи се моташе около входа, увесил нос в някаква смесица от срам и гняв. Джоби стоеше до него с кръстосани ръце. Боби потупваше в дланта си дървена дръжка на брадва. Пийт въртеше барабана на един револвер, вадеше го, прибираше го и го завърташе отново. Когато всички влязохме, Джоби внезапно се обърна към Джоуи, който тъкмо минаваше през прага, и го блъсна в гърдите. Боби се промъкна зад него с кръстосани ръце и свалени надолу слънчеви очила. Джоби кресна:

— Изчезвай оттук! — Джоуи направи няколко крачки назад, още с наведена глава. Погледнах Боби, за да видя какво става. Той нямаше време за мен. Джоби повтори:

— Изчезвай оттук! — Джоуи се обърна и се отдалечи. Руди се изправи, хвана Тими за ръката и му каза да дойде с него. Двамата също изчезнаха от поглед.

В добавка към проблема с Джоуи, какъвто и да бе — по-късно разбрах, че е чукал дамата на друг член без разрешението му, — Боби беше бесен и за вечерята. Изпратил Стейси да я вземе — знаехме, че Джей Джей е отишла с нея, — а нея още я нямало.

— Тия кучки по-добре да идват всеки момент или не знам. — Кимнах. Теди каза на Татенцето да чака отвън и да наглежда околностите. Татенцето си тръгна.

Всички се обърнаха към мен. Пийт прибра револвера си отпред на колана и постави ръка на дръжката му. Боби почука дръжката на брадвата. Джоби затвори вратата и се облегна на нея, а до него стоеше Маркъс. Двамата бяха рамо до рамо и ме гледаха втренчено. Лошия Боб беше в другия край на стаята и приглаждаше косата си.

Теди махна тръбичките от носа си и заговори. Изръмжа:

— И ти ще трябва да си ходиш, Пиле. — Не казах нищо. Теди беше ужасяващ. Използваше недъга си като бухалка. Продължи: — Знам, че се стараеш, но не стига. Нямаш каквото трябва за един Хелс Ейнджъл.

— Махай се оттук, да те еба. — Това беше Боби.

Поех си дълбоко въздух.

— Няма, да го еба. Можете да ме изритате, но няма да си тръгна сам. Твърде много съм заложил. — Докато приказвах, ми присветна, че думите ми са абсолютно верни. — Ако не ме искате, ще трябва да ме вдигнете и да ме изхвърлите.

Бях почти сигурен, че цялата сценка е постановка, но изпълнението с Джоуи ме караше да се съмнявам. Може би прочистваха? Ако можеха да изритат Джоуи, можеха да изритата кого ли не. Но думите на Теди ми напомняха нещо. И аз се държах по същия начин, когато дадохме нашивката на Джеси в Солос, а Лошия Боб беше свидетел. Знаех, че долните ни рокъри са у тях. А и знаех, че съм най-добрият им кандидат от години. Имах надъхаността, имах устойчивостта и арогантността, която Хелс Ейнджълс толкова обичат. Това беше животът ми и те го знаеха. Щях да съм Хелс Ейнджъл и щях да съм един от най-добрите.

Теди се усмихна.

— Окей. Щом така чувстваш нещата, по-добре да ти дам втори шанс. — Той се пресегна зад себе си и едновременно с това се изправи. Когато се обърна към мен, държеше долен рокър с надпис Аризона. Боби ми каза да се изправя. Всички се усмихнаха. Боби и Джоби ме потупаха по гърба. Взех нашивката. Теди ме прегърна здравата. Старецът още можеше да събере много сила, когато искаше.

След това Теди каза:

— Партньорите ти са след теб. Мълчи си и се преструвай, че току-що сме ти взели джобните за обяд.

Казах добре. Час по-късно тримата бяхме официални кандидати за Хелс Ейнджълс. Прикрепихме си рокърите с безопасните игли, които Тими винаги носеше. Лошия Боб ги посочи.

— Еха, пичове, за всичко мислите.

Усмихнах му се. Каза ми, че се гордее с мен — с нас — и че е знаел, че бързо ще станем членове. Така се надявах, но му казах само:

— Колкото време е нужно.

— Това е моето момче — каза Боби.

Телефонът ми иззвъня.

— Да, Пилето.

— Хей, тате. — Беше Дейл. Звучеше щастлива. Звукът на телефона ми беше силен и момичешкият глас на Дейл се чу преди да успея да го намаля.

— Хей. Кво става? — Момчетата се заслушаха.

— Нищо особено. Само да ти кажа здрасти и че много си харесвам новата китара.

— Това е супер, но съм доста зает в момента. Трябва ли ти нещо или просто ми губиш времето?

— Тате, какво има?

— Нищо няма. Просто нямам времето да се занимавам с теб, освен ако не е нещо спешно. — Тишина. — Май не е. Виж, ще ти звънна по-късно. Чао.

— Чао… — Затворих.

Боби ме попита кой е. Казах:

— Един от хората на Големия Лу. — Той се засмя. Джоби също се усмихна. И Теди. Знаеха, че лъжа.

Погледнах към Тими и Татенцето. Те знаеха, че никога не говоря с „един от хората на Лу“, а само с него. Правилно предполагаха, че е била Гуен, Дейл или Джак, и ме гледаха все едно съм най-големият гъз на света.

Така беше, но не ми пукаше. Току-що бях получил долния си рокър и нямаше да развалям всичко като си приказвам с момиченцето си. Толкова не бях наред, че бях готов да загубя дъщеря си и собственото си самоуважение в името на случай. Поглъщаше ме смесица от ликуване, безразличие и омраза. Можех да взимам решения само на мига и неизменно ги взимах в полза на това да печеля още и още доверие от своите нови събратя, Хелс Ейнджълс.

Знаех, че те знаеха, че току-що съм затворил на дъщеря си и знаех, че одобряваха.

Сякаш прочел ума ми, Боби се приближи, кимайки тежко. Тихо ми рече:

— Точно така, Пиле. Трябва да се откажеш от всичко — семейството си, живота си, жена си, работата си, парите си, колата си, кучето си, — за да си шибан Хелс Ейнджъл. Ние го сторихме, ще го сториш и ти.

Ръката му стискаше рамото ми.

Тогава Теди обяви:

— Момчета, като Хелс Ейнджълс мога да ви обещая три неща: насилие, затвор и смърт.

Ако бях в малко по-здравомислещо състояние, може би щях да прихна и да му извикам:

— Така ли се рекламираш, бе? — Но тогава просто кимнах. Той говореше истината. Бях навит да играя по свирката им, защото бях убеден, че именно аз ще ги изпратя в затвора.

Точно след това пристигнаха Стейси и Джей Джей с храната. Чухме как хрупа чакълът на алеята под дърветата и Боби каза:

— Дано са те, — а когато стана ясно, че са, добави: — По-добре да е имала някакви ама много сериозни проблеми, та да закъснее така. — Когато разбра, че не е, изръмжа: — Това е. Тая вечер ще си го отнесе.

Бързо отидох при Джей Джей и й казах да остане в колата, да ми подаде храната и да отпрашва. Не можех да се поставя в позиция да ме карат да бия Джей Джей. Тя каза окей, Стейси се измъкна от колата и Джей Джей тръгна.

Боби грубо хвана Стейси за ръката, а храната падна на земята в купчина кутии. Той я завлече с викове в апартамента на първия етаж. Прибрахме храната. Теди ни заповяда да охраняваме периметъра, докато те ядяха и обсъждаха клубни въпроси вътре. Излязохме. Боби излезе от апартамента си след петнадесет минути. Твърде бе далеч, за да видя как изглежда. Стейси не се виждаше.

По-късно, в полята около клубната къща, Тими ме попита:

— Това на телефона Дейл ли беше?

— Да. Тя беше.

— Бая си нагъл.

— Какво трябваше да направя? Да й се разнежвам точно след ритуала? Не мисля. На тези хора им харесва онова, което направих, знаеш го.

— Не ме ебе какво харесват. Обади й се.

— Ще говоря с нея по-късно.

— Не те моля. Обади й се.

Знаех, че е прав. Също така знаех, че може да ми срита задника за около две секунди. Казах:

— Окей, окей.

Обадих се. Дейл още плачеше. Извиних се и се опитах да обясня ситуацията. Гуен грабна телефона и ме почна:

— Джей, никога, ама никога повече не говори така на децата ни. Не са ти някакъв декор, мамка му! Разбираш ли? — Казах й, че разбирам, макар да не си вярвах. Майната й, нямаше представа какво ми е. Отново ме попита дали разбирам. Казах, че разбирам. Защо Гуен не ми каза, че ме напуска на мига, нямам представа. Поисках пак да говоря с Дейл. Внезапно осъзнах какво съм направил. За миг се превърнах обратно в Джей Добинс. Казах й, че човекът, казал тези неща, не съм аз, а друг, аз никога не бих казал тези неща, толкова много я обичах, радвах се, че е харесала китарата. Тя се поуспокои, още беше разстроена. Обещах да й се реванширам. Попитах дали може да ми прости. Тя беше дете, какво друго да каже освен „да“?

Затворих. У мен напираше гняв, но не знаех накъде да го насоча. Мразех Ейнджълс, мразех БАТО, мразех Тими, че ме накара да се извинявам, мразех жена си, семейството си, мразех себе си, после Ейнджълс и така отначало. Преглътнах омразата си и се опитах да запазя самообладание. Казах на Тими, че Дейл е добре. Звучах убедително, той ми повярва. Или се престори, че ми вярва. Извиних се на Тими и му казах, че всички сме под много стрес. Исках да обвиня някого за това, в което се бях превърнал, и през ума ми прехвърчаха всички хора, които познавах, но виновен бях аз. Аз.

Истината бе, че имах нездравата готовност да разменя семейството си срещу още доверие от страна на ХЕ. Успокоявах се с мисълта, че в крайна сметка ще го приемат, че е окей, дори се очаква от мен, да хапя ръката, която ме храни. Истината беше, че не бих се поколебал отново да сторя същото с Дейл. Думите на Боби отекнаха:

— Трябва да се откажеш от всичко, за да станеш Хелс Ейнджъл.

Първо ми прозвучаха абсурдно, но в онзи миг открих у тях някакъв гротесков смисъл. Чувствах се жалък. Не. Бях жалък.

Бях повече Пилето, отколкото бях Джей Добинс. Трансформацията ми почти беше приключила.

Когато ни привикаха обратно в къщата, Боби попита с кого съм говорил. Казах им, че уговарям голяма сделка в Кулиакан, Мексико, за по-късно същата седмица. Казах, че ще трябва да отскочим извън града за известно време, но ще сме тук за следващата Църква на 6-и юни. Боби каза окей; те знаеха на какво се съгласяват, когато ни взимат за кандидати, и ни бяха обещали свобода, що се отнася до бизнеса. Казах мерси. Джоби ми каза да се ослушвам за трийсетина пистолета, които да може да разпредели в клона в Сан Франциско, за да въоръжат с тях местни симпатизиращи улични банди. Казах му, че ще се ослушвам. На следващия ден, първи юни, си тръгнахме от Прескот, за да си починем.

Слатс въобще не демонстрира ентусиазъм за рокърите, но не ми пукаше. Ако бях готов да отсвиря семейството си, не бих клепнал да сторя същото и с колега, пък бил той и със статута на Слатс. За тази златна възможност бях работил твърде здраво, за да се откажа. Слатс с нищо не можеше да ме спре. Бях развил синдром на героя: бях абсолютно сляп за всичко друго, освен за подвига си, независимо каква цена плащах и какъв риск поемах. Чувствах, че само от мен зависи да сработи всичко.

По това време екипът беше разделен на две групи, едната оглавена от Слатс, другата — от мен и Тими. За групата на Слатс рокърите представляваха нова, изтощителна фаза от разследването. Значеха месеци, може би години, допълнителна работа. Значеше, че скоростта, с която карахме последните няколко седмици, щеше да продължи и по всяка вероятност да нарасне. Моята група вярваше, че когато получим пълно членство, доказателствата ще станат много по-сочни; щяхме да сме във вътрешния кръг на ХЕ. Молбата на Джоби за 30 пистолета бе добра индикация за това. Ако можехме да направим подобна продажба — че и през щатски граници, — тогава бихме имали чудесно допълнение към РИКО. Знаех, че това е само върхът на айсберга. Тими ставаше все по-отявлено настоятелен пред Слатс. Той страстно настояваше да извървим целия път. Тенджерата Черна Бисквита не беше преляла, но се пенеше и капакът й подскачаше.

Тими и аз се срещнахме с екипа на четвърти, обратно в Лехата. Казах им да не се тревожат, имам план да ни вкарам бързо. Казах, че е рисковано и може да не успеем да го направим, но иначе бихме могли да си превземем нови позиции светкавично. Естествено, те искаха да знаят какъв е планът. Казах им, че още не мога да навлизам в детайли, но ще го сторя на следващата седмица — обещах им.

След срещата излязох до кофите за смет за една цигара. Нямаше луна, облаци, нищо не отразяваше нощните светлини на Финикс. Небето представляваше безбрежно мастилено езеро, увиснало над главата ми. Слатс излезе. Изплю парче тютюн, което се пльосна на паважа. Отвори бира и ми я подаде. Носеше още една за себе си. Попита ме какво мисля да правя.

Отпих няколко малки глътки и казах:

— Просто е, Джо. Ще убием Монгол.