Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (35) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Големия Лу и Гейлънд Хамък въртят еба си представлението

Април 2003 г.

На осемнадесети април Боби, Джоби, Тими, Татенцето и аз, заедно с Джей Джей, гаджето на Боби — Стейси, — и гаджето на Джоби — Карълайн, се приготвихме да тръгнем към Лас Вегас за един покер-преход в подкрепа на клона в Син сити. Този преход продължаваше няколко дни, в които хората се местеха от място на място. Искахме да отидем там, да се позабавляваме и да представим Скъл вали. Мисля също така, че Боби и Джоби искаха да покажат на всички къде са се записали за членство в ХЕ бившите Солос.

Искаха да се изфукат с нас. Ние се радвахме да им дадем възможността.

Хелс Ейнджълс може да са много прецизни, що се отнася до графика и посещението на преходите, но често пропускаха основни неща — например да си резервират стаи. Наличието им просто не е грижа на един ХЕ — за подобни неща се тревожеха хората от нормалния свят. Това беше цената — или пък възнаграждението, според гледната точка, — на това да си в широкия калъп на моторджия. Докато се готвехме, Тими попита къде ще отседнем. Никой нищо не каза. Боби каза, че не знае. Аз подхвърлих, че може да знам как да ни осигуря стаи.

— Какво, в мотел или нещо такова? — попита Джоби.

— Не, Джоб, в едно място на ивицата. На новата ивица.

— Глупости — измрънка той. — Ще спим на земята.

Тими каза с усмивка:

— Винаги съм искал да опитам хотел Деби Рейнолдс, а? — Засмях се, но никой друг не загря.

Боби ме изненада. Рече ми:

— Не се занимавай, Пиле. Стейси се обади на десет места снощи — Венециан; Ню Йорк, Ню Йорк; Луксор. Тия места. Имало някаква конференция, всичко е заето. Ще трябва да импровизираме.

— Нека видя какво мога да направя. Ще се обадя на Големия Лу и ще видя дали не може да забърка някаква вегаска магия.

Обадих се на Гейлънд Хамък, сержантът от градската полиция на Вегас, отговарящ за местните екипи под прикритие. Обясних му ситуацията, като се преструвах, че той е Големия Лу.

— Тая седмица в града е тясно — въздъхна той.

— При все това, аз и събратята ми ще оценим помощта ви, сър.

— В момента с ония кретени ли си?

— Да, сър.

Той помълча няколко секунди, докато ровеше из хотелите в главата си.

— Окей. Мамка му, Джей, какво вегаско ченге бих бил, ако не можех да грабна няколко стаи набързо? Ще ти се обадя ей-сега.

— Мерси. — Затворих. Обърнах се и погледнах останалите. Те ме зяпаха, все едно бях позеленял. За пръв път ме чуваха да говоря с някого така.

Джоби каза:

— Нищо, нали? Казвам ти, тая вечер ще спим на земята.

Аз отдих до Джоби и запалих цигара.

— Съмнявам се. Големия Лу не е шега работа. Върти много пари, а знаеш какво значи това във Вегас. Не се занимава със сделки-задънени улици. Занимава се с ротативки, мадами, букмейкърство, бижута — висококласни работи. Има връзките, ще намери нещо. — Джоби поклати глава и влезе в къщата да си вземе багажа. Телефонът ми изписука. Отворих го. — Да, Пилето.

— Хей. Готово. Три апартамента в хотел Хард рок, две обикновени стаи в Ем Джи Ем.

— Живота ми спасихте, сър. Може би ще се видим уикенда.

— Съмнявам се, господин Искам-да-съм-Хелс-Ейнджъл.

— Ще се чуем по-късно, сър.

— Кажи на Слатс, че ми дължи лапденс.

Затворих. Боби ме гледаше втренчено.

— Е?

— Нищо особено. Само апартаменти в Хард рок и няколко стаи в Ем Джи Ем за Тими и Татенцето. — Дръпнах здраво от цигарата си и я хвърлих на земята. Тими ме погледна и се усмихна. Боби направи същото. За пръв път го виждах да го прави. Джоби дойде, нарамил малка торба.

— Е?

Боби му отвърна с усмивка.

— Може да спиш на земята, ако ще се чувстваш по-добре. Аз ще си вися в апартамента с моята дама, много благодаря. — Джоби възкликна бахмааму и Боби ме потупа по гърба и каза без майтап, Джоби.

Глътнах няколко хидроксикъта, докато приключвахме приготовленията. Хаповете ми бяха нужни за пътуването — дълги, отегчителни 350 километра през части от най-пустата земя, която можете да си представите.

Карахме през Чино вали — районът на север от Прескот, където се намираше клонът на Скъл вали, — под обширното синьо небе, набраздено от редици меки облаци. Джоби и Боби водеха — С Джоби се возеше и приятелката му, Керълайн, — а Тими, Татенцето и аз следвахме своите висшестоящи Ейнджълс. Джей Джей и Стейси ни обикаляха с пикапа, като ту ни изпреварваха, ту изоставаха. Карахме бързо.

През дъжда, както се оказа. Доброто време не трая дълго. Само след час небето почерня и започна да къкри пред нас. Карахме право в пастта на буря с библейски мащаби със сто и двадесет километра в час. Обикновените мотористи, тръгнали да покарат през уикенда, биха спрели, ако не обичаха да се мокрят или ако имаха грам самосъхранение. Но дъждът бе още едно от онези неща, които не си струваха мисленето в света на ХЕ.

Пресякохме Кингсмън и завихме по шосе 93. Взехме със себе си един кандидат за ХЕ номад на име Елтън Родмън на бензиностанция около разклонението Грасхопър, малко след Кингсмън. Той караше с нас отзад. Марсианският пейзаж на северозападна Аризона, попил дъжда, доби нюанси на ръжда и виолетово. Земята около пътя се разкаля и стана яркочервена.

Пресякохме щатската граница при бента Хувър. Пърпорехме по дългия, извит като дъга път, а белите кули от двете страни наблюдаваха нас и неколцина необезпокоени от моторите ни туристи с пончота. Тъмносиньото на езерото Мийд се подаваше край ъгъла на голите върхари на север и изток. Десет минути след като прекосихме, дъждът отново започна. Боби и Джоби не намалиха. Стояхме на сто и тридесет, сто и четиридесет километра в час. Не можех да не си помисля за Джей Джей в пикапа, на топло, на сухо и несъмнено в добро настроение за наша сметка. Също така се страхувах, че по-скоро карам водни ски, отколкото мотор, и че всеки момент ще се забия в мантинелата с много нездравословна скорост.

Екипът, който ни покриваше, ни следеше от около петдесет-шейсет километра. Когато пристигнеха във Вегас, към тях щеше да се присъедини Гейлънд, за когото мислех по пътя. Нещо от думите ми по телефона — че ще се видим по-късно — се превъртя в главата ми. Накрая ми прищрака някъде около Хендерсън, точно пред самия Вегас: Ако Боби имаше интерес, можехме да му извъртим представление. Гейлънд можеше да накара едно от ченгетата да играе Големия Лу. Трябваше да получа одобрението на Слатс, но докато газехме из пустинята, имах чувството, че заслужавам възможността да импровизирам. Щях да им се обадя още щом се настаним в хотелите.

Излязохме на главната улица около шест и се упътихме към Хард рок. Спряхме. Имахме вид на удавени плъшоци. Пиколата се опитваха да не ни зяпат, докато обгрижваха обичайната процесия от коли, съдържащи туристи и второразредни телевизионни актьори. Докато отлепяхме задници, двама гардове се приближиха към нас. Големи мъжаги в найлонови дъждобрани и слушалки в ушите.

— Извинете ни, господа.

Боби каза:

— Здрасти, кво става?

— При нас ли ще отседнете?

Боби се обърна към право към тях. Събрахме се зад него. Гардовете не бяха уплашени.

— Точно така. Имаме апартаменти, всъщност.

— Това е чудесно. Но политиката ни е да не ви пускаме в хотела с якета и елеци.

Джоби се изхрачи. Боби каза:

— Да ти го начукам.

— Моля?

— Отзад. Няма да си сваля елека, даже за да се изсера в тоя хотел, ако ще и мазно рядко говно да ми течеше по крака.

Набрах номер на телефона си, докато полагах ръка на рамото на Боби. Джоби повтори някакви работи за спане на земята. Вдигна ми Гейлънд.

— Сър, при пиколата сме и се разправяме с охраната. Казват, че не можем да влезем с кътовете си. Не ги сваляме.

Гейлънд се изхихика.

— Нямаш проблем. Дай ми минута. — Затвори.

Казах на Боби, че съм уредил нещата. Не ми повярва — вече се качваше обратно на мотора си. Един от гардовете притисна слушалката до ухото си. Стисна ревера си и каза разбрано. Тогава рече:

— Извинете ни, господа. Моля, влезте, когато сте готови. Добре дошли в Лас Вегас. Добре дошли в Хард рок.

Боби пак се усмихна. Може би за пръв път в живота си се усмихваше два пъти в един ден. Той слезе от мотора си и ме тупна силно по гърба.

— Господа. Чу ли това? Шест плюс, Пиле, когато се настаним, обади ми се в стаята.

— Що?

— Просто ми се обади в шибаната стая като се изкъпеш! — извика той.

— Добре, бе, добре.

Настанихме се. Всяка двойка получи стая. Джей Джей и аз се изредихме под душа. Чувствах се добре да отмия следите от пътя. Когато се обадих на Боби, той ме попита дали планирам да се видя с Лу, докато сме в града, и ако да, може ли да го запозная с него?

— Значи искаш да уредя среща?

— Да, Пиле, да го еба, това ти казвам в прав текст!

— Големия Лу не си пада по новите познанства, но ще опитам да уредя нещо. Дай ми няколко минути. — Затворих. Обадих се на Слатс. Той се свърза с Гейлънд. Стори ни се добра идея. Можехме да го запознаем и да говорим за някаква сделка с оръжия, която да направим на следващия ден. Попитах дали можем да докараме отнякъде реквизит, за да накараме пратката да изглежда много. Слатс каза, че няма проблем. Напомних на Гейлънд, че който и да играе Големия Лу, трябва да е истински корав тип, да изглежда и звучи като истински криминален бос. Той каза, че няма да е проблем. Казаха, че им трябва половин час да организират някои неща. Щели да ми се обадят.

Влязох в хола на апартамента. Джей Джей гледаше Джепърди. Чух я да казва:

— Какво е терапин?

— „Избирам си тема «Задници», за сто долара, Алекс“ — избъзиках я аз.

Тя наостри слух, спомняйки си къде сме.

— Какво има?

— Аз, ти и Боби ще срещнем Големия Лу.

— Наистина? Защо аз трябва да отивам?

— Щото Големия Лу иска да те види, скъпа.

Тя завъртя очи и стана от дивана с въздишка, добре позната на всеки мързеливец, когото го карат да работи твърде много.

Слатс ми се обади да ми каже къде и кога. Затворих и звъннах на Боби:

— Готово.

Той шепнеше от вълнение.

— Верно? Какво да си облека?

— Какво си носиш, бе, Боби — отвърнах невярващо.

— Наистина иска да ме види?

— Не, Боби, иска да види мен, а ти просто ме придружаваш. А всъщност иска да види Джей Джей. — Смених темата. — Как е стаята?

— Страхотно. Стейси не млъква, постоянно припада по нея. Но пет кинта за пакет М&М е откачено, а?

— Да, тия места ти пробиват дупка в джоба.

— Абсолютно.

— Така. С Джей Джей ще те чакаме във фоайето в десет. Без Стейси.

— Ебаваш ли ме? Не бих могъл да я извадя от стаята, даже да направя пътечка от спийд от тук до ротативките. Ще се видим в десет.

— Добре. До тогава.

 

 

Влязохме в пикапа и се упътихме към кръчмата на ПиТи. По едно време иззвъня телефонът.

— Да, Пилето.

— Слатс е. Слушай — Гейлънд не можа да накара никой от познатите ти тук момчета да играе Лу.

— Ебаваш ли ме?

— Не. Но не се притеснявай. Представлението още ще се случи. Гейлънд има един тип. Казва, че е страшен. Каза, че няма въобще да имате проблем да го познаете.

— Еби ме. Окей. Скоро ще сме там.

— Боби с теб ли е?

— Да.

Слатс се изхили и каза:

— Кажи на Рейнстра да ходи да се шиба. — Затвори.

Боби попита дали всичко е наред. Казах му, че е по-добре от наред — Големия Лу спечелил петдесет бона от мача на Метс. Боби вдигна вежди и кимна, впечатлен. Трябваше някак да обясня реакцията си по време на разговора. Надявах се да не го спомене пред Лу.

Спряхме на паркинга и излязохме. Не обичах да влизам с превръзка на очите в подобни ситуации. Изведнъж не знаех нищо за някакъв тип, когото уж познавах от години.

Барът беше открит и тъмен, с нисък таван и неонови лампи, които очертаваха сепаретата. Плоски екрани над бара предаваха бейзболни мачове и конни надбягвания. В далечния ъгъл имаше някакво лото. Видях Слатс и Гейлънд. Двамата погледнаха към нас и след това върнаха вниманието си на един от мачовете. Ако не ни бяха хвърлили по един поглед — както всеки гражданин в бара правеше, — щеше да е също толкова подозрително, колкото и да ни бяха зяпнали целенасочено.

Потърсих човека.

Не се наложи да търся дълго.

От задната част на бара към нас се понесе с отворени ръце един нисък, кръгъл, оплешивяващ тип, чиито останали по главата кичури бяха пригладени назад в лъскави ивички. Имаше големи кехлибарени квадратни очила. Беше на около шейсет. Носеше тъмен костюм — при слабото осветление беше трудно да се каже какъв на цвят — с тебеширенобели райета. Карирана синя риза и тъмночервена вратовръзка. Имаше месингова щипка за вратовръзката и пръстен на кутрето. Двама много едри типа — един дебел, един напомпан с мускули — се движеха бавно зад него. Носеха еднакви анцузи.

Казах си, това е прекалено. Бандюги като по каталог.

И тогава онзи заговори.

— Джейбърд! Моя човек! Джей Джей! Ела тука, да те погледна. — Той приведе глава и тръсна китка във въздуха, правейки ни жест да се приближим. Така и сторих. Той посегна нагоре, хвана ме за врата, придърпа ме и лепна по една звучна целувка на всяка от бузите ми. Прошепна ми:

— Да не ти пука. Лесна работа.

Той се отдели от мен и ме огледа. Аз още го държах за раменете. В полупрегръдка казах:

— Господин Лу. Отдавна не сме се виждали.

— Няма лъжа, няма измама. А глей туй. — Той явно бе от онези, които приказват на „туй“ и „онуй“. — Джей Джей. Колко мина — година? Повече?

— Да. Повече, Лу — каза Джей Джей, така сякаш разговаряше с любимия си чичо. — Почти не си спомням.

— Но аз теб винаги ще те помня, скъпа. — Той отиде до нея, взе дясната й ръка и взе, че я целуна.

Помислих си, че сме дотук. Този прекаляваше много. Исках да погледна Боби, Слатс или Гейлънд — някого, от чието лице да разбера става ли нещо, — но знаех, че не мога.

Лу кавалерски заведе Джей Джей в едно резервирано сепаре и щракна с пръсти на келнерката. Той каза на Джей Джей, че имаме да говорим по работа, затова нека поразпусне. Казах:

— Лу, това е човекът, за когото ти говорих.

Лу погледна Боби, все едно го чак сега го виждаше. Той примижа и каза:

— Да, добре, — все едно Боби току-що го бе питал нещо.

Боби подаде ръка и се представи. Лу я пое и я стисна набързо.

— Как я караш. — Лу ме погледна и сви леко рамене. След това пусна ръката на Боби и го погледна право в очите. — Боби, значи.

— Да.

— Добре, хубаво. Сега слушай, Хелс Ейнджъл Боби, сядай, майка ти да еба! — Мутрите пристъпиха заплашително напред. Боби така се изненада, че седна незабавно. Сигурно се е борил със силни пориви да изравни старчето със земята — никой не говори така на Хелс Ейнджъл.

Лу заби показалец в пространството пред Боби и каза:

— Слушай сега, Боби, защото не повтарям. Не ми пука на мъдете за Хелс Ейнджълс. Пука ми за теб, колкото ми пука за женски котки. Правиш каквото си правиш, аз правя каквото си правя. Там е работата, че мойта банда е по-голяма от твойта, по-зла от твойта и по-корава от твойта. И, да еба майка му, със сигурност мойта банда е по-умна от твойта, защото не се мотаем с шибано лого „Бандит“ на гърбовете. Теб те виждам от другия край на града. Мен няма да ме познаеш, даже да стоя до теб в макдоналдса. Калиш? — Той ме посочи. — Ако нещо се случи с това момче, докато си върши там вашата си работа, ще отговаряш пред мен. Той ми вади пари. Носи ми пари. На него вярвам да ми прехвърля през границата повече пари, отколкото ти ще видиш за десет години. Ако иска да си кара моторите, да се мота с тоз… клуб, негова си работа. Но ако тез простотии се мешат в моя живот, ако ме ограбят и от петаче — ако се нарани или не може да ми дойде, когато го повикам, тогава… Хелс Ейнджълс ще са много разочаровани, тъй да го кажем. Ще почна да горя къщи с врати, заключени отвънка. Или пък ще се смиля и някой ден просто ще те намерят на пода, целия посивял и посинял, след малък инцидент с найлонов плик. Сега, ти си умен човек, Хелс Ейнджъл Боби. Дай ми минута с Джей.

Той ме хвана под ръка и ме заведе в другия край на помещението, като единият бодигард остана с Боби и Джей Джей, а другият следваше нас двамата от почтително разстояние.

Бих дал и последната си пара, за да видя физиономията на Боби. Но всички имахме роли за изпълняване и аз играех своята.

Когато не ни чуваха, казах на типа, че се радвам да се запознаем. Той ми отвърна същото, но каза, че съм по-дребен, отколкото е очаквал. Каза, че си е представял всички мотористи с вид на защитници от отбор по американски футбол. Казах, не всички. Попита ме как се справяме засега. Казах, че сме окей, но не бихме ли могли да не прекаляваме? Той вдигна ръка.

— Знам как мисли един престъпен бос. Посветените мафиоти наистина не им пука на мъдете за Хелс Ейнджълс или каквото там са тез. Хитреците са правили пари преди да изобретят мотоциклета, ще продължат да го правят и след като тия изчезнат. Повярвай ми, Джей, всичко е наред.

— Добре, пич, продължавай. Няма файда да сменяме подхода сега.

— А така. Сега доведи твоя човек, ще го оправим.

— Окей. — Отидох да взема Боби. Върнахме се при Лу. Чувах как Слатс и Гейлънд се насират от смях, просто двама пичове, които си прекарваха добре на бара.

Лу каза:

— Извинявай за преди малко, Боби, просто е важно да се разбираме.

— Да, сър — каза Боби.

Слатс и Гейлънд пак се разсмяха.

— Джей ми казва, че може да ти се прииска да поработиш за мен — каза Лу.

— Да, сър.

— Добре. — Той се обърна към мен. — Джей имам една сюрия оръжия, които пристигат утре. Знаеш ме как съм по тая линия — не ги ща. Исках пръв да си избереш. Ако ги искаш, супер, ако ли не, няма проблем. Ще ти звънна.

— Мерси, Лу.

— Но проблемо. Ами, това е, момчета. Яденето и пиенето са от мен тая вечер. Трябва да си уговоря среща. — Той ни подмина и отиде при Джей Джей. — Джей Джей, както винаги, очарован съм. Не знам защо се мъкнеш с този тип, но той е късметлия. Пази го.

И с тези думи той си тръгна, а бодигардовете му безшумно го последваха.

Седнах до Джей Джей, а Боби седна до нас. Беше омагьосан.

Попитах:

— Е, какво мислиш?

Боби си пое дъх.

— Мисля, че този е точно като онези на Изток. Отдавна не бях виждал такъв и бях забравил какво е.

— Какво си забравил?

— Този тип хора са много, много корави. Да, надявам се, когато ми дойде времето, да мога да се докажа, да накарам Лу да се гордее с мен.

Запалих цигара.

— Сигурен съм, Боби, сигурен съм.

 

 

Обадих се на Гейлънд малко по-късно, след като изпратих Боби до стаята му.

Гейлънд попита:

— Е, как беше нашият човек?

— Беше много добър. Даже почти прекалено добър. Боби се върза на всичко де, каза, че Лу е истински гангстер. Но знам откъде го намерихте, но беше добър.

— Няма как. Той е от мафията в Ню Джърси. Дойде тук и се издъни. Хванахме го и го накарахме да заработи за нас. Не се е преструвал, Джей. За разлика от теб, той е напълно истински.