Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (34) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Край със Солос

Април 2003 г.

Църквата се събра на трети април в мотел Супер Ейт в Прескот. Скъл вали си имаше клубна къща, но по някаква неизвестна причина не можехме да го ползваме. Първо срещнахме Джоби, после отидохме до мотела, паркирахме и влязохме.

Качихме се на втория етаж и намерихме стаята. Днешният Аризона Рипъблик стоеше на прага в найлонов плик.

Джоби почука три пъти, направи пауза и почука още веднъж. Верижката изтрака и се отключи. Вратата се отвори навътре. Руди Джейм, ниският, обкичен с пиърсинги наркоман, стоеше полуусмихнат в антрето. Той кимна и каза на Джоби да влизаме.

Джоби се обърна и кимна дълбоко. Влезе. Вратата се затвори, ключалките изщракаха и верижката се плъзна с престъргване обратно на мястото си.

Тими, Татенцето и аз стояхме в тесен кръг и се гледахме. Татенцето се понамръщи и сви рамене. Тими и аз не помръднахме. Руди вероятно ни гледаше през шпионката.

Двадесет минути в коридор на мотел. Една вечност. Не можехме да ходим никъде, не можехме да пушим, не можехме да разговаряме. Таванът беше нисък, а коридорът миришеше на освежител за въздух. Наредихме се до стената срещу вратата и три чистачки ни подминаха. Бяха от юг. Татенцето им каза „Hola!“, докато ни подминаваха. Те се изхилиха и ни върнаха поздрава.

Тогава не го знаехме, но това беше първата част на кандидатстването ни. Беше малко, невдъхновяващо предястие, но ни даде добра представа през какво ще минем в следващите месеци: много висене и чакане на тоя, дето духа.

Вратата отново взе да се отключва. Отвори се. Руди отново. Посочи ме и ми каза:

— Без телефони. — Подадох мобилния си на Тими и влязох. Руди затвори и заключи вратата след мен.

Преминах през коридора, покрай банята и килера. Беше обикновена стая. Руди се намърда през мен и седна на ръба на голямото легло. Стоях на прага на стаята, а телевизорът спеше вляво от мен. Към Джоби и Руди се присъединиха Боби Рейнстра и Джоуи Ричардсън. Джоби обясни, че Теди не е с тях, защото емфизема му правел номера. Споделих, че се надявам да не е сериозно. Джоуи каза, че Теди ще го пребори, както винаги го е правил. След това се хванахме на работа.

Боби питаше. Как се казва? Джей „Пилето“ Дейвис. Защо си тук? За да заявя намерението си да стана Хелс Ейнджъл. Защо искаш да станеш Хелс Ейнджъл? Защото ми писна да играя в аматьорските дивизии. Знаеш ли какво значи да си Хелс Ейнджъл? Разбирам, че ще трябва да правя жертви. Знаеш ли колко е трудно да станеш Хелс Ейнджъл? Не ме интересува колко е трудно или колко времеемко. Аз съм лоялен, отдаден, аз съм воин. Искам само да си заслужа привилегията да се наричам Хелс Ейнджъл.

Това им хареса. Не беше ебавка. Бях искрен и сериозен.

Питаха ме неща, на които знаеха отговорите. Въпроси как изкарвах пари, откъде идвам, за хората, които познавах. Попитаха ме какво е мнението ми за сътрудничеството между Солос и Монголи. Казах им, че не ми харесва, и че отчасти именно това ме е мотивирало да търся членство в Хелс Ейнджълс, заклетите врагове на Монголите.

И това им хареса. Можех да си вървя.

Последва Тими, после Татенцето.

Прекараха по петнадесетина минути с всекиго от нас. После чакахме в коридора още половин час. После ни привикаха всички заедно.

Стаята ни отесня, когато се набутахме в нея. Джоуи и Руди пушеха. Попитах дали Татенцето и аз можем също да запалим. Джоби каза естествено. Боби нахвърли някои от правилата на клуба. Каза ни, че Скъл вали не търгува с наркотици. Наредиха ни да не носим повече през границата с Мексико. Казахме, че няма да е проблем. Каза, че личната употреба е разрешена. Джоби сръчка Руди и каза:

— Като ей тоя смъркач тука. — Руди се хилна.

Боби — не. Никога не го бях виждал да се усмихва.

— Последно. Трябва да се отървете от статута си на Солос. Погрижете се лично, отървете се от тези кътове. Не се моткайте. Колкото до нас, в щата Аризона такова нещо като членове на Соло Анхелес няма. Вие вече не съществувате.

Джоби каза:

— Ще изритаме тия шибаняци от всеки Съединен щат на Америка.

Боби не помръдна.

Казахме, че и това няма да е проблем.

— Окей, значи, това е — заключи Боби и се изнесохме обратно в коридора.

Вълнувах се от възможността да съм под крилото на Боби. Той беше идеален модел за подражание в ХЕ, можех много да науча от него. Знаех, че ще умре за клуба или нашивките си и че не търпи глупости от никого. Нямаше значение дали съм съгласен с него, или не. Може да сме били отдадени на различни каузи, но основното бе отдадеността.

Докато вървяхме по коридора, той ме попита:

— Пиле, някога взимал ли си стероиди?

— Не употребявам, но може и да мога да ти намеря.

— Сериозно? Имаш вид на ползващ. — Хидроксикът беше накарал и малкото ми подкожни мазнини да се стопят. Останаха само мускули, кости и нервна енергия.

— Просто гени и здрава работа.

— Аха. Е, търся Тес, Ди-бол или Анавар. Ако попаднеш на нещо, кажи ми. Ще ти платя.

— Нямаш грижи.

Знам, че не е нещо особено, но си помислих: е, дотук със забраната за работа с наркотици.

 

 

Още един Ейнджъл си го отнесе в началото на април: Боби Перес. Той бе човек, който твърде дълго бе мамил смъртта. Беше се измъквал от престрелка след престрелка без дори охлузвания, включително от Лафлин, а враговете му далеч нямаха този късмет. Веднъж, в Сан Диего, сам посрещнал трима Монголи, успял да убие един и да позволи друг да го наръга. Оцелелите Монголи избягали, а той станал златното момче на ХЕ по Западния бряг. Смъртта му обаче далеч не бе толкова драматична: спорил със съседа си, на онзи му писнало и го застрелял. За някои хора, кармата е гадна работа.

Погребението му щеше да е в Сан Диего и ни наредиха да придружим Скъл вали.

Решихме да се възползваме от това, че ще сме там: преди да потеглим се обадих на Учителя, взех номера на Алберто и се обадих на него.

— Ало?

— Алберто ли е?

— Мъхъм. — Така го каза: мъхъм.

— Пилето е. Знаеш кой съм, нали?

— А. Мъхъм.

— Аз и момчетата ми ще сме в Сан Диего след няколко дни. Искаме да се срещнем с теб. Имаме да ти казваме някои неща.

— Окей — измърмори онзи. Надявах се да звучи изплашен, но не би.

— Ела заедно с всеки друг, който е приказвал зад гърба ни. Трябва да си изясним нещата завинаги. Всички ние. Окей?

— Мъхъм, окей, Пиле.

Каза, че може да се срещнем в Чула Виста Дени на дванадесети. Казах, че ще сме там.

Потеглихме към Калифорния през сърцето на пустинята, само пясък, пръст, суха растителност и синьо небе докъдето стига погледът.

Нито аз, нито Тими, нито Татенцето носехме кътове. Намирахме се в чистилището на мотористите.

Взехме насериозно срещата с Алберто. Ако се появеше с още куп типове, имахме намерение да изложим проблемите си с него, да кажем, че сме дотук със Солос и да не пелтечим. Ако бройката се окажеше относително равностойна, тогава щяхме да сме по-безкомпромисни, може би щяхме да го поступаме. Ейнджълс знаеха, че ще говорим с него и по какъв повод, затова трябваше да се подсигурим в случай, че ни пратят опашка.

Първо стигнахме до Дени. Нямаше Алберто. Натъпкахме се в едно сепаре. Аз и Татенцето раздразнено си поръчахме кафе, Тими учтиво помоли келнерката за диетична кола с лимон. Беше й все тая — четиридесет и нещо годишна келнерка, която беше видяла всичко, което такива като нас могат да измислят.

Шест хидроксита и два ред була ме бяха опънали като струна. Разреденото като пикня кафе почти не стигна до кофеиновите ми рецептори. Татенцето беше тих, но когато пристигна кафето му, той му наля около стотина грама захар и я разбърква няколко минути. Дрън-дрън-дрън. Дрън-дрън-дрън. Тими седеше спокоен и четеше вестник, оставен от някой предишен клиент.

Влезе Алберто. Тими каза:

— Опа, ей го. — Аз и Татенцето се обърнахме.

Не бяхме готови да видим това, което видяхме.

Беше сам.

— Тими, кажи му, че ще се срещнем отвън, зад кухнята. — Тими се изправи. Затършувах в джоба си и извадих седем-осем долара, оставих ги на масата.

Келнерката ме видя, дойде и попита:

— Готови ли сте, момчета?

— Ъхъ — каза Татенцето. Изчакахме да ни даде сметката.

Станахме и отидохме отзад. Тими стоеше срещу Алберто. Беше нисък, набит тип, наближаващ петдесетака, с увиснал мустак и чифт авиаторски очила. Тими не говореше. Беше приковал Алберто с непреклонен поглед и кръстосани ръце, а от едната се подаваше прилежно сгънатият кът на Солос.

Погледнах Татенцето, докато ги приближавахме. Той запали цигара и ми предложи една. Отказах. Той върна кутията в горния си джоб, като го остави да стърчи малко. Изглеждаше спокоен.

Застанах до Алберто и попитах:

— Къде са всички, да го еба?

— Мъхъм. Няма да дойдат.

— Значи само ти, а?

— Мъхъм. Мъхъм, само аз. — Гласът му трепереше. Това щеше да е лесно.

— Ами добре тогаз. Ето какво. Напускаме Солос, от този миг.

— Защо — защо ще го правите?

— Защо? Помислихме, че ще се зарадваш, предвид всички лайна, които изсипа върху нас.

Той сви рамене и нагласи очилата си на носа си.

— Все пак трябва да питам. Имаш ли цигара? — попита той Татенцето.

Татенцето бавно поклати глава.

Огледах Алберто. Не беше нищо особено.

— Тръгваме си, защото Солос са кокошкари без ташаци. А при положение, че дойде сам, ще добавя, че са и тъпанари. — Той не каза нищо, просто ни зяпаше през тъмните стъкла. Попитах: — Защо изприказва всички ония неща за нас?

Той се поокопити и отвърна:

— Не съм лъгал, човек.

— Напротив. Напълно легитимни си бяхме, такива си оставаме. Само защото не сме в Мексико, не значи, че трябва да плямпаш. Ако си имал проблем с нас, е трябвало да се обадиш на нас, да го изясним по мъжки, като сега.

— Мъхъм. Еми. Май не го направих.

Пристъпих към него.

— Верно ли, съобразителния? Гледай сега, не ща да ми се извиняваш, пукната пара не давам. Само ти казвам, че връзката ни с клуба ти е дотук. — Обърнах се към Татенцето и му направих знак да ми даде цигара. Той ми подаде една. Подържах я, незапалена, между пръстите си.

Алберто попита:

— Значи така, а?

— Да, така, Ал. — Запалих.

— Еми, тогава трябва да ви взема кътовете.

Не можех да повярвам.

— Верно? Може би имаш ташак и половина. — Погледнах Тими. Мускулите на лицето му се движеха милиметър по милиметър. Клепачите му бяха притворени, усмивката му — ленива и лека. Върнах поглед върху Алберто. — Не става, каброн. Ще си запазим кътовете. Заплата за причиненото неудобство.

— Не можете. Правило на клуба, знаете.

Дръпнах дълбоко.

— Значи, слушай какво ще ти кажа. Аз и Татенцето не си носим нашите. Но ако искаш къта на Тими, чувствай се свободен да опиташ да му го вземеш, ако мислиш, че можеш. Взимаш неговия, нашите ти ги пращаме по пощата. — Изчаках секунда и добавих: — А и не сме ти вече в клуба, затова си начукай правилата отзад.

Алберто погледна Тими и даже отстъпи няколко сантиметра назад.

Тими се подхилна едва чуто.

— Така. Слушай, Ал, ако някога пак ти се прищят кътовете ни, събери някакви хора, ела в Аризона и си ги вземи от нас. Няма да ти е трудно да ни намериш — питай първия Хелс Ейнджъл, когото срещнеш. Така или иначе, беше ни яко да си говорим с теб. Ти си куражлия.

Той сви рамене толкова леко, че и муха на рамото му не би се стреснала. Иначе никой от нас не помръдна. Алберто беше приклещен между нас и мръсен тъмнозелен контейнер за боклук. Направих крачка встрани и рекох:

— Сега може да си вървиш.

Той защапука далеч от нас без да каже и дума.

Представих си как нашите хора в микробуса под прикритие се скъсват от смях.

Качихме се на моторите и отидохме право в Дюмонт, бара на Пийт Юнис в градчето Ел Кахон. Боби и Джоби ни посрещнаха. Казах, че е готово. Джоби ни пита как са приели новината. Тими каза, че онзи се е уплашил и не е дал никакви признаци да я е приел добре или зле. Боби ме потупа по гърба и каза:

— Добре. Имаме някои неща за вас, момчета.

Прекосихме бара. Хелс Ейнджълс откъде ли не по Западното крайбрежие се мотаеха из помещението. Кимнах на Пит, който зад бара се суетеше с дистанционното на телевизора, както и на още неколцина познати. Всички ни познаха и всички ни върнаха поздравите.

Джоби отвори задната врата и се озовахме във вътрешно дворче.

Никой не продума, докато Боби и Джоби взеха три елека от една сгъваема масичка. Джоби държеше два, Боби — един. Боби каза, без емоция в гласа:

— Засега добре се оправяте, момчета…

— … Поздравления. Имате официално разрешение да движите около нас — рече Джоби с неговия наперен провинциален акцент, довършвайки думите на Боби все едно бяха негови. Боби пък продължи тези на Джоби:

— Сега представлявате нашия клуб. Всичко, което кажете и правите, се отразява директно на всички нас…

— … вървете гордо и…

— Вършете каквото трябва.

Джоби го поправи:

— Вършете Каквото Трябва, да го еба.

Джоби даде на Тими и Татенцето новите им кътове. Боби вдигна моя, за да мога да го облека. Направих го и се обърнах към останалите. Ние, тримата новаци, се побутнахме един друг и пригладихме кътовете върху гърдите си. Пасваха добре. Черна кожа, чисто нови, без никакви нашивки. Боби посегна към задния си джоб и извади три кръпки и ни ги раздаде. Бяха бели с червени кантове. С простички червени букви към тях бяха пришити думите Скъл вали.

Боби каза:

— Ще ви стоят добре. Не се дънете.