Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (10) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Твърде безпарични за Стърджис

Където Тими се научи на финото изкуство да носи кисело зеле

Юни-юли 2002 г.

Юни и по-голямата част от юли прекарахме в подготовка на историята ни със Соло Анхелес.

След като Руди осигури официално признание на клуба ни — той и Татенцето трябваше да посетят няколко пъти Тихуана, — той започна работа в Аризона. Направи няколко сделки с амфетамини заедно с Тону Крюз и възстанови комуникацията си с Лошия Боб. Руди трябваше да отговаря на въпроси: Ейнджълс се интересуваха защо изведнъж Руди толкова искаше да започне да върти далавери в Аризона. Той каза, че е заради близостта с Мексико, където беше базиран клубът му и където момчетата му — сиреч, ние — бяха започнали малко техен си бизнес, като намекваше за фалшивата ни търговия с оръжия. Също така го питаха какво мисли за Монголите. Той каза, че няма отношение, но всъщност не ги харесва, ама хич. Той предложи на Лошия Боб да наблюдава границата с Ногалес и да го известява, ако се появят Монголи. Лошия Боб го обмисли.

На 13 юли Лошия Боб предложи сделка на Руди и му обеща, че ще бъде направена официална на следващото събрание на ръководителите на Хелс Ейнджълс: получаваме правото да действаме свободно в Аризона, стига на моторите ни да няма символи на Аризона — това право бе запазено само за Хелс Ейнджълс. Освен това трябва да ги подкрепяме в борбата им срещу Монголите. Освен това, няма да сме дъщерен клуб, подобно на Червените дяволи или Спартанците.

Когато Руди осигури мястото ни в йерархията, се заехме да градим същинска рокерска банда. Оправихме си мотоциклетите, изяснихме си за последно историите си.

Готови бяхме.

 

 

Календарът на един отдаден моторджия е пълен със събори и преходи, а ние искахме да отбележим своето излизане в света на рокерите с нещо голямо — голям преход, който освен церемониален ефект, би ни представил пред максимално количество хора. Избрахме един събор край езерото Мормън, наречен „Твърде безпарични за Стърджис“.

Следобеда преди събора Слатс ми каза, че трябва да си поговорим. Срещахме се и разговаряхме постоянно. Начинът на работа на Слатс беше методичен, а моят — импровизаторски, или „цигари и майтапи“, както го наричаше Слатс. Нямах търпение да тръгна, нервите ми едва издържаха, адреналинът бушуваше във вените ми. Знаех, че и Слатс е нервен и предположих, че това ще ни е последната оперативна среща, затова се съгласих да се видим. Каза ми да го чакам в спортния бар на Джили в Темп.

Спрях пред бара, вече в роля, и влязох. Отработвах непукисткия начин на поведение, с който исках всички да ме запомнят. Предположих, че някакъв бар за юпита е добро място за начало. Отворих вратата с оръжия на колана, с прилепнал потник на гърба, с камуфлажни панталони, джапанки и огромна тежка тока на колана си. Очите ми с мъка се нагодиха от яркото слънце на Финикс към слабо осветения бар. Когато успяха, видях пред себе си усмихващия се Слатс, семейството му, Карлос и най-вече — Гуен, Дейл и Джак. Съвсем бях забравил, че имам рожден ден. Излязох от роля и се върнах към старото си аз. Ядохме торта, отваряхме подаръци и приказвахме за всичко освен работа. За три часа се постарах да поглезя хлапетата колкото се може повече. Беше един от най-хубавите ми рождени дни. Към края Карлос ме изръчка в ребрата и каза:

— Хубаво, а? Слатс искаше да видиш Гуен и децата преди да измрем в горите утре.

Кимнах. Хубаво беше.

 

 

На следващата сутрин екипът се събра на закуска в едно крайпътно ресторантче. Приключихме преди да пристигне Руди и го изчакахме. Накрая се появи в паркинга с някаква долнопробна селска свинчуга на задната седалка. Той слезе от мотора и каза на жената да чака отвън.

Когато влезе, Карлос го попита:

— Коя е миската?

— Де да знам. Прибрах я от паркинга на един Уолмарт.

— Отърви се от нея — каза Карлос.

— Заеби тая работа. Ако отидем без кучки, ще си помислят, че сме банда педерасти. Не е яко.

— Добре, добре. Но ако почне да ни излага, отменяме цялото занимание. Мисля, че Джей и Тими ще се съгласят. — Съгласихме се. Руди ни каза да не го мислим.

Езерото Мормън беше на двеста мили на север от централен Финикс. Руди и аз карахме отпред, той отляво, аз отдясно — обичайните позиции за президент и вицепрезидент на НМБ. Членовете се наредиха зад нас. Зад всички се движеха две превозни средства, в които се возеха полицейските подкрепления: бял камион под наем и един микробус.

След около сто мили спряхме да презаредим на една бензиностанция „Мобил“. Краката и раменете ме убиваха от болки.

Чувствах се толкова стар, колкото пътя беше дълъг.

Руди се беше отпуснал на своя мотор като отпускар на хамак.

— Ей, висящия! Отиди да ми вземеш пакет цигари, „Редс“, ако имат, и да кажеш на оня кретенюга, дето работи тука, че всички ще пълним догоре. И да му платиш. — Руди приказваше на Тими. Безучастна усмивка играеше по устните на безименната жена, стиснала Руди през кръста. Изглеждаше сякаш бе живяла живота на три жени една след друга. Руди я плесна по крака и тя бавно обви ръце около раменете му, като отегчено куче, което изпълнява трик, за който вече не получава награда.

Тими поклати глава, но стори каквото му се нареди. Той беше опитно ченге, специализирало в бандити точно като Руди. Знаеше, че ни предстои истински преход и трябваше да започваме репетициите, за да изглеждаме повече като това, за което се представяме. Затова Тими трябваше да свикне да му се нарежда.

Той влезе и купи пакет цигари както и две опаковки обезболяващи. Нагълтах няколко хапчета на сухо.

Карахме още около час и спряхме в град Мъндс парк. Руди се обърна към мен и каза:

— Караш като леличка. Оправи си инстинктите. Моят клуб няма да се мъкне като куци кучки.

— Чий клуб?

— Слатс ми каза да ви поразбудя малко. Трябва да ме следвате. Аз съм вашият президент, все пак.

— Още не сме почнали прехода. А и ми се стори, че се справям добре.

— Може да сме стигнали до седемдесет мили в час. Може би. Това не стига, ако искаш да си имаш работа с Ейнджълс, трябва да се постараеш малко. Всъщност, много.

— Добре, президент Креймър, следващия път ще ви накараме да се гордеете с нас, сър.

— Добре. — Той се обърна към пътя и запали отново. Последвахме го, но от разстояние, само за да го дразним.

Карахме през равнини към сините планини, които се извисяваха на изток. От двете страни на пътя широки пасбища се редуваха с гъсти борови лесове. Пътуването беше живописно, ако не друго.

Руди увеличи скоростта, когато пред очите ни се откри портата, отвъд която беше съборът. Ние също увеличихме. Той профуча през служителя, събиращ такси на входа, посочи му среден пръст и изкрещя:

— СОЛОС НЕ ПЛАЩАТ ЗА НИЩО!

Това ми хареса, затова и аз показах пръста на служителя, когато го подминах.

Спряхме на паркинга и се поразтъпкахме. Руди ни заведе при една групичка червени дяволи и ни представи на Тони Крюз. Той приличаше на Джери Гарсия, само че без усмивката. Крюз нареди на един кандидат да донесе бири, а Руди накара Тими да му помогне. Докато Тими се отдалечаваше, Руди му викна да донесе две и да е сигурен, че са „ледени“. Тими чинно се зае да изпълнява. Карлос и Татенцето застанаха зад Руди, докато той приказваше с Крюз. Руди се оплакваше колко е трудно да организира новия клон, като не пропускаше да се ласкае и да изтъква способността си да преговаря с Ейнджълс. Крюз попита дали аз съм човекът, който търгува с оръжия на юг. Потвърдих. Каза, че трябва да се свържем, а Руди обеща, че ще поддържаме връзка. Две жени, едната ниска и слаба, а другата висока и дебела, се приближиха до Крюз. Той стисна задника на по-високата и го поразтресе. Тя се наведе към него и го ухапа по ухото. По-дребната намигна на момичето на Руди, която за своя чест не бе продумала. Жените се отдалечиха. На гърба на якетата им пишеше „Собственост на Червените дяволи“. Това се отнасяше до якетата и до жените.

Тими се върна, понесъл куп бири „Силвър булет“. Взех си две. Отворих едната и натъпках другата в единия си заден джоб. Винаги съм бил аматьор в пиенето, но знаех, че за тази задача трябва бързо да вляза във форма. Дръпнах голям гълток. Студената бира премина като нож през пръстта вдигната от вятъра и моторите. Тими пристъпи между Крюз и Руди, за да подаде на президента си бирите му.

— Висящ, опитвам се да говоря с този тип, а ти си ми на пътя!

Тими погледна през рамо. Крюз го гледаше втренчено, а дългата му къдрава коса се развяваше на вятъра. Кандидата на Крюз беше подал бирата му без да се пречка.

Тими се обърна към Руди и каза:

— Извинявай, през. Няма да се повтори.

— По-добре да не се повтаря или ще се славиш с най-кратката кариера на моторист в историята.

Тими се обърна, направи две крачки и раздвижи рамене. Ако го беше сторил с лице към Руди, щеше да е очевидно предизвикателство. В случая той се престори, че се разкършва.

Руди се направи, че не обръща внимание.

Висяхме и говорехме глупости. Червените дяволи се разприказваха и с още няколко НМБ-и, най-вече Спартанците. Техните емблеми представляваха вертикална бойна секира, разделена от двойка кръстосани мечове. Докато гледах тази кръпка, ми хрумна, че и тия типове бяха също толкова измислени колкото и ние — формулата беше проста: изглеждаш корав, значи си корав. Позьорството — нашето, но и тяхното, на уж „истинските“ рокери — беше абсурдно.

Един едър Спартанец на име Бруно дойде с две от неговите момчета; всеки носеше по един кен бира. С тях вървяха две жени. Стари, изхабени жени. Всички явно бяха живели здравата твърде дълго.

Бруно имаше армейска прическа — почти нула номер. Главата му приличаше на огромна тиква на бучки. Над кръста носеше само своя кът. Биреният му корем разделяше елека му и тлъстините му бяха спечелили войната срещу пъпа му, който вече не се виждаше.

Веднага стана ясно, че нито един от нас не му се нрави.

В един момент той се обърна към Карлос и каза:

— Омбре, кво ви има на кътове, бе? Приличат на чисто нови.

Карлос, Татенцето, Тими и аз носехме именно чисто нови елеци. Този на Руди, който все пак беше истински рокер, приличаше на истинска униформа. Нашите фалшификати обаче си личаха отдалеч. Карлос бързо съобрази.

— Шибаната путарана. Дадохме на една идиотка да ни направи кръпките — нали идваме от други клубове, за да се присъединим към Руди, — и тая идиотка се оказа с акъла на тригодишно хлапе с градински ножици. Прееба всичко и трябваше да ги сменим изцяло.

Бруно не се върза. Крюз се върза. Каза:

— Ебати, човече. Кътът на човек му е като кожа. Какво направихте?

Карлос не обърна внимание на Бруно.

— Какво да направиш? Такова е, каквото е.

Бруно се потърка по корема, все едно вътре беше мозъкът му. Предложи:

— Можели сте да я пукнете от бой.

Карлос тъжно рече:

— Щяхме, да. Ама е майка на един от братята. — Той се наля с остатъците от бирата си и хвърли празната бутилка на земята.

Крюз вдигна ръка и каза:

— Еми каквото е, такова, нали, да го еба?

Карлос се оригна.

— Баш тъй е.

Попитах Руди дали да не се упътваме към палатката на Ейнджълс. Той каза:

— А, да — все едно не беше голяма работа. Той помоли Крюз да дойде с нас. Бруно каза, че ще се помотае тук.

Тръгнахме си и се повлачихме надолу по пътя. Усещането беше голямо. Тълпата ни правеше път все едно бяхме кралски особи. За пръв път от началото на разследването почувствах страх.

Щяхме да срещнем Хелс Ейнджълс.

Извадих цигара и запалих.

Вътре в лабиринта от палатки в лагера на Ейнджълс подминахме шляещи се членове на бандата и погледите им. Познаваха Крюз и Червените дяволи, но никога не бяха виждали Солос. Питаха на висок глас:

— Кои са тия чекиджии? — Не отговаряхме. Опитвахме се да показваме, че не ни пука.

Приближихме двамата най-високопоставени членове на ХЕ в дъното на една от най-последните палатки. Крюз каза:

— Шефе.

По-едрият, над 250 паунда на вид, с румени бузи и бяла коса, избуча:

— Крюз. Кво става?

— Тук едни пичове искат да се видят с теб.

По-дребният пристъпи напред. Гласът му беше писклив, нервен. Погледът му беше кух и разсеян. Бързо изскимтя:

— Хей. Ти си Руди, нали?

Руди направи крачка напред и подаде ръка.

— Да. Ти си сигурно Денис.

— Мда — отговори Денис. Той посочи с кимване по-едрия. — Това е Костенурката.

— Радвам се да се запознаем. — Руди ни махна. — Това са моите Соло Анхелес.

Почти цялата глава на Денис беше покрита с мръсна мърляворуса коса. Брадата му стигаше до гърдите. Начинът му на говорене и уморените очи говореха красноречиво — туийкър.

Разпознах и двамата от досиетата на осъждани Ейнджълс, с които разполагахме. Фамилията на Денис беше Денбестен и наскоро беше излязъл от затвора, където бе лежал за притежание на наркотици. Името на Костенурката беше Уорън Кунц и беше осъден сексуален маниак. Денис беше приближен на Смити.

Той изписка отново:

— С Костенурката се радваме, че сте при нас. Лошия Боб ми каза, че може да се отбиете. — Воднистите му очи обходиха всеки от нас поотделно.

Костенурката предложи хотдози и бира. Денис настоя да ни нагостят.

— Тук сте гости на Лошия Боб — каза той и махна на един кандидат, който стоеше наблизо. Тези му думи бяха внимателни, любезни. Веднага харесах Денис. Все едно бяхме влезли в училищния стол чисто голи, а Денис ни беше предложил якето си.

Друг кандидат се появи до Костенурката в очакване на заповеди.

Руди каза:

— Това е вицепрезидентът ми Пилето, моят сержант Карлос, а това са Тими и Татенцето. Тими е висящ, а Татенцето — кандидат.

— Знаем — каза Денис. — Чували сме за всички. — Усмихна се.

Руди излая на Тими:

— Висящ, искам един хотдог. С горчица и кисело зеле. Имате ли кисело зеле?

Костенурката се усмихна.

— Да.

— Добре. Да не забравиш!

Костенурката изпрати собствения си човек да вземе бири.

Тими се отдалечи, а цялата му фигура излъчваше гняв. Аз попитах къде е кенефа, и ми посочиха някакви пристройки зад разполовения варел от гориво, който служеше за грил. Настигнах Тими преди да стигне дотам, сграбчих го и го обърнах. Никой не беше наблизо, за да чуе.

— Какво правиш, бе, да го еба? — посочих земята с пръст.

— Да му го начукам на оня.

— Млъкни и се дръж като мъж. Ти какво, да не си новобранец. Ти си ас, бе, мама му стара! Всички знаем, че можеш да сриташ задника на Руди в някоя дупка, но ако го направиш сега, представлението приключва, преди да е започнало. Преглътни тия говна и си обуй мъжките гащи. Пич, ти си Серпико и Барета в едно. Ти си майстор. Айде. Играй си ролята.

Той се поизправи.

— Добре, добре. Но да ви еба всичките, ей така, за протокола. Не съм ви слугинче.

Аз вдигнах вежди и двамата се разделихме. Знаех, че е нужно много, за да ядосаш Тими, и че, ако го ядосаме достатъчно, може да ни срита задниците на всички.

В палатката Денис ме пита какво е станало и му казах, че защитавам президента и клуба си; че не може един кандидат, а камо ли висящ да го играе ядосан, когато му наредят да направи нещо, което не иска да прави.

Денис каза:

— Това е добре. Главата ти още е наред значи.

Кандидатът от ХЕ се върна скоро с цял наръч отворени бири. Той ги раздаде, Костенурката му кимна и той се върна в позиция „свободно“.

После Тими се върна и подаде хотдога на Руди, като този път внимаваше да не стъпва между Денис и Костенурката.

— Какво е това, бе, да му еба майката?! — извика Руди. Той хвърли хотдога на земята и го стъпка. — Мамичката му мръсна! Ти какво, пръжки ли имаш вместо мозък, бе! Казах кисело зеле. Повторих — кисело зеле! Донеси ми друг. Ако успееш, ще те повиша в носач на бургери.

Тими се обърна рязко и се върна при грила.

Втория път Руди заобръща хотдога в ръце, сякаш беше модел на самолет. Кимна. Отхапа и каза:

— Добра работа. Ти и Татенцето можете да отидете да ядете, ако искате.

Когато се наприказвахме и наядохме, решихме да си ходим. Костенурката ме помоли да подпиша малък банер на гостуванията, който бяха опънали в задната част на палатката. В средата на банера имаше петфутова Глава на смъртта. Молбата ме усмихна и ме поуспокои. Би ли ме помолил за това един ветеран от ХЕ, ако не ме харесваше или уважаваше? Подписах го така: „С обич и респект, Пилето, Соло Анхелес.“

 

 

Пътят обратно към Финикс беше пълен ташак. Моторът на Руди се насра трябваше да платим на някакъв тип да го изтегли, барабар с Руди и приятелката му, до дома; моят пък кашляше и се давеше и не щеше да вдигне над петдесет мили, понеже с целия си акъл на моторджия не бях отворил клапата за горивото докрай; Тими пък, изтощен и дехидратиран, постоянно повръщаше през рамо изяденото и изпитото през деня. Той се държа мъжки и не се оплакваше, но докато се върнем, дясната част на елека му беше покрита с изсъхнали парчета хотдог.

Прегрупирахме се в главния щаб на операцията, който се намираше в едноетажен склад в един промишлен парк във Финикс и който наричахме галено „Тиквената леха“.

Тими се поизчисти, Слатс направи кафе и последва дебрифинг. Две основни неща бяха на дневен ред. Първо, трябваше да поизцапаме малко кътовете си. Занесохме ги в отсека за товарене и разтоварване, изсипахме вода, бира и шепи пръст върху тях. Вдигнахме ги, огледахме ги. Изглеждаха фантастично. Моят кът беше твърде мръсен, за да ме кефи — обичах чистите, спретнати неща, — но дрехите ни вече нямаше как да привличат ненужно внимание.

След това — Тими. Той дръпна Слатс настрани и поиска да бъде направен пълноправна кръпка на Солос на мига. Слатс му отказа. Каза, че за да имаме някаква достоверност пред останалите, той и Татенцето трябва да играят непълни членове още няколко месеца. Тими каза, че ако нещата стоят така, ще завършат с Руди в болница. Слатс му каза да не се прави на бебе, точно както му бях казал и аз, но каза и че ще предупреди Руди да не се вживява много, все пак залогът беше висок. Тими рече, че това не му стига. Слатс изплю на земята тютюна, който дъвчеше и каза — твърде лошо.

Разделихме се и се прибрахме по домовете. Домът ни под прикритие във Финикс още не беше готов, затова аз и Карлос спахме в хотели. Слатс, Тими и Татенцето се върнаха по домовете си — при жени, деца, кучета и всичко останало.

На следващия ден Тими се показа със знаци на кръпка на Соло Анхелес. Оказа се, че преди да си замина на предния ден, е грабнал няколко нашивки от сандъка с резервите и заедно с жена си ги е пришил към елека си.

Реагирахме със смях, с изключение на Руди, който безмълвно беснееше. Слатс сви рамене и каза:

— Да се хващаме на работа. — Аз потупах Тими по гърба, доволен да го имам за пълен партньор, и казах: — Явно така ги правим нещата, ние, Солос.

Тими отвърна:

— Ти го каза.