Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (20) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Дайте ми едно П! Дайте ми И! Дайте ми Л! Дайте ми Е!

Октомври 2002 г._

Откак разследването приключи съм установил доста добри взаимоотношения със Слатс и наскоро той оприличи поведението и хъса ми по време на Черна бисквита на тези, на трениран за схватки питбул, а себе си — на неговия дресьор, който държи каишката, доколкото му е възможно. Както всеки добър дресьор знае, трябва да позволяваш на кучето малко кръв от време на време, дори докато го държиш на каишка, за да не загуби стръвността си. Той вършеше добра работа. Аз исках да хапя, да хапя, да хапя през цялото време. Исках заподозрени. Исках всички Ейнджълс да са подсъдни. Исках по-добри доказателства срещу хората, с които вече разполагахме, исках нови доказателства против тези, срещу които нямахме нищо. Бяхме се сдобили с много информация, която можеше да се използва срещу Смити, както за мелето в Лафлин, така и по евентуални обвинения по РИКО. Исках да продължа да работя по него, но имах нужда да разтворя криле и да увелича мащаба на действията си.

Време беше да се упътя на юг. Към Финикс. Към Меса.

Това бяха по-богати ловни полета — ХЕ в Меса твърдяха, че имат поне двадесет пълни членове и още много кандидати и висящи около себе си — и нещата щяха да се нажежат. Очаквахме да ни предлагат жени по-често, отколкото в Булхед. Тими приготви една полицайка от Финикс, докато аз чаках Слатс да ни спечели Джей Джей. Напредъкът по този фронт беше бавен — шефът на Джей Джей искаше тя да изкара курс за напреднали по работа под прикритие, преди да я пусне. Това беше хубаво, но курсът започваше през януари следващата година. Не можехме да чакаме толкова дълго.

Връщането във Финикс също значеше, че трябва да помислим за Руди, който към този момент вече беше безполезен. От време на време чувахме как шета из Апачи Джънкшън с Ивона. За него се бе случило най-лошото. Демоните му отново бяха увиснали на рамото му. Слатс мислеше какво да прави с него — дали да го остави и да го прибере после, или да го стори още сега. Нещата опираха до това дали смятаме Руди за опасен. Не бяхме убедени. Още не.

Тими, Татенцето и аз отидохме на едно парти на седемнадесети в бар Спиритс. Посрещнаха ни по обичайния начин — гръмна представяне от диджея Чарли Доброто прекарване, като Солос бяха специално споменати по име. Същата вечер Лошия Боб предложи на Тими една хубавка блондинка с големи обици, която според него обичала „да духа на момчета, които не са от града“. Тими каза, че звучи много добре, но отказа, като каза, че има жена и че тя ще дойде на партито на двадесет и четвърти. Боб не го притискаше.

Същата нощ тримата Ейнджълс от Меса Кевин Огъстиняк, Кал „Казиното“ Шейфър и Ник Нуцо се опитаха да ми пробутат някаква напълно продухана блондинка. Бяха я напоили с текила, бира и съмнителни коктейли и решиха, че аз трябва да имам удоволствието да я отведа у дома. Тя се заклатушка към мен и направи нещо като реверанс. Аз стоях с Лошия Боб, който бе придружен от млада привлекателна блондинка с очила и гащеризон, напълно татуирана от врата надолу. Пияната беше сладка. Не разбрах как се казва, но никога няма да забравя какво направи после. Направи три крачки назад, отърси се от алкохолния облак около себе си и започна да рита високо във въздуха и да размахва юмруци.

— Дайте ми едно П! Дайте ми И! Дайте ми Л! Дайте ми Е! Що е то? ПИЛЕ! ПИЛЕ! Това е моя човек, не може ли да ме оправи той, не може никой! — Всъщност беше доста добра. Скачаше високо, пръстите й винаги бяха опънати, а усмивката й все едно беше прикачена, все едно лицето й беше от пластилин.

Кал Казиното и Нуцо почти паднаха от смях. Лошия Боб грабна блондинката до себе си през кръста и вдигна наздравица за мажоретката с бирената си бутилка. Аз се усмихнах и поклатих глава.

Реших да се полигавя с мажоретката. Оставих я да седи на скута ми и да виси от раменете и ръцете ми. В един момент я качих на гръб и така обиколихме масата за билярд.

Всички се върнахме в клубната къща и продължихме с кретениите. Ейнджълс й даваха да пие още.

На петнадесетата минута осъзнах какво може да се случи. Позволявайки на тази мажоретка да се върне, съм пъхнал една невинна, ако и глупава, жена в устата на лъва.

Трябваше да я разкарам оттам. Пронто.

Хванах я и с нея отидох при Тими, Нуцо, Огъстиняк, Лошия Боб и неговата. Мажоретката ме дърпаше за ръката. Казах:

— Трябва да мръдна с това захарче. След половин час няма да ми върши работа.

Боб каза:

— Аде, бе, Пиле, остани. Май малката иска да се позабавлява. Още не сме почнали като хората. — Трябваше да вървим. Ако припаднеше, щях да съм поне частично отговорен за групово изнасилване.

Обърнахме се да си ходим и всички ни изпратиха сърдечно.

Навън успях да измъкна от нея домашния й адрес, сложих я на мотора и отпраших. Тя едва се държеше. Карах бавно. Когато стигнахме до къщата й, тя беше заспала. Вдигнах я, извадих от джоба й ключовете, качих я горе и оставих на леглото. Беше много в безсъзнание.

Умът ми работеше на бързи обороти. Тази мацка някакъв вид капан ли беше? Кой знае какво още имаше в кръвта си, освен алкохол? Параноята ми говореше — приспивателно. Гледах я как лежи. Изглеждаше мъртва, но гръдният й кош се повдигаше леко. Излязох от стаята, убеден, че съм в кофти позиция, че Ейнджълс са ме проследили, за да са сигурни, че ще изчукам тази жена и ще си ходя.

Следователно не можех да си отида. Трябваше да запазя прикритието и да играя ролята си. Бил съм и преди в подобни ситуации и си ги припомних. Една се наби в мислите ми. Работехме заедно с Винс Сефалу по разследване на мотоциклетен клуб Железен кръст в Джорджия. Винс беше един от малкото агенти под прикритие, които бяха по-добри от мен по отношение на резултати и агресивност. Научих много от него. Освен че е страхотен агент, има и докторска степен по психология, което както може да се предположи му е помогнало неизмерно в работата.

Лидерът на Железният кръст беше някакъв на име Малък Плъх. Обидил го някакъв анонимник, който притежавал студио за татуировки. Плъхът искаше да отидем при онзи и да му кажем да си държи устата затворена. Знаехме, че това е проверка, нещо като репетиция за по-сериозни случаи, и знаехме, че ще трябва да направим каквото ни бе наредено, за да пазим прикритието си.

Отидохме в магазина на онзи пич. Беше сумрачно и хората, които Плъхът беше изпратил да ни следят скрито, никак не се справяха с последното. Трябваше да си поприказваме с онзи съвсем наистина, може би съвсем наистина да го поошамарим.

Спряхме на паркинга. Студиото изглеждаше затворено. Винс отиде до вратата и задумка по нея с мекото на юмрука си. Дръпна здраво от цигарата си преди да я извади от устата си и да извика:

— Отваряй!

Никакъв отговор. Дръпна още веднъж и поблъска още няколко пъти. Извика отново:

— Отваряй и излизай, ела да си поемеш шамарите, изпедерастен страхливец! — Винс предлагаше добро шоу на шпионите. През едни щори надникнаха очи. Чу се глас:

— Чакай минута. — Винс се обърна към мен и смигна.

Вратата се отвори и преди който и да било от двама ни да реагира, татуировчикът беше свалил цевта на една двуцевка до гърдите на Винс. Помислих си, да еба майка му. Помислих си също, тия пушки имат широк обхват на изстрела. По-добре да се отдръпна. Отдръпнах се, сложих ръка на пистолета си, но не го извадих.

По-късно Винс ми каза, че в онзи момент си е мислел само, че е трябвало да стане пожарникар.

Другият определено беше уплашен и шавлив. И тримата бяхме в кофти положение. Винс беше мъртъв, както и татуировчикът, понеже щях да го убия и после да се надвеся над унищоженото тяло на скъп приятел в безнадежден опит да спася живота му. Също така, случаят беше мъртъв като Винс.

После Винс направи едно от онези неща, които само Винс би направил.

Той си дръпна за последно и остави смачкания между пръстите му фас да падне на земята. Хвана дулото на пушката и го отстрани от гръдния си кош, постави го на челото си. Леко се обърна към мен и ми смигна. Посланието беше ясно: Ако умра тази вечер, няма да е като селтак. Кажи на синовете ми, че умрях като мъж, а не като смотаняк, молил се за живота си.

Татуировчикът не знаеше какво да прави. Честно казано, аз също не знаех.

Винс заговори спокойно и отчетливо.

— Няколко неща. Първо, ако ще гърмиш някого, гърми го в главата. Второ, ако ми насочиш оръжие, по-добре да възнамеряваш да го използваш. И трето, майната ти, кретен, направи го сега или ще те пребия със собствената ти пушка и после ще те еба в гъза върху капака на колата си.

Докато довършваше думите си, Винс бързо удари пушката в рамото на онзи. След това я издърпа към себе си. За по-малко от секунда Винс беше разменил ролите. Помислих си, как го направи, мамка му?

Винс отвори пушката и извади патроните, сложи ги в джоба си. После направи нещо, което само Винс би направил: Не преби онзи идиот. Върна му пушката, още отворена, и му каза:

— Не можеше повече да говориш глупости за Малък Плъх. Той ми е приятел и няма да го допусна. Следващият път, когато използваш името му, използвай пред него думички като „Съжалявам“ и „Прости ми“. Тази вечер се измъкваш, но това е само за тази вечер.

После той се обърна и си тръгна, а аз го последвах като недоудавено кутре, стигнало някак брега. Татуировчикът просто си стоеше и трепереше едва доловимо. Сигурно се напикаваше.

Хората на Малък Плъх вече бяха отпрашили да му разкажат видяното.

Този епизод се превърташе в главата ми, докато се шляех из апартамента на мажоретката. Знаех, че проверките идват в много различни варианти, и когато някой ти направи такава, трябва да остави впечатлението, че я е преминал. Ейнджълс още ме караха да се чувствам несигурен. Това кален тест ли беше, понеже отбягвах жените? Беше ли някакъв майтап на Кал, Ник и Кевин? Тя дама на някой враг ли беше, а аз — пионка в игра на отмъщение?

Влязох в кухнята без да включвам осветлението. Обадих се на Том „Чаената торбичка“ Манган, член на разширения екип по разследването и стар приятел, който тази нощ беше на смяна да наблюдава мисията ни. Разказах му ситуацията. Той се докара до квартала на мажоретката. Огледа и каза, че е чисто. Попита как е тя. Казах, че нищо й няма. Том попита:

— Момичето извади късмет тази вечер, а?

— Да. Голям. Вместо да я ебе някой от онези гъзове, получава мен, който се преструва, че я ебе.

Том се позасмя.

Казах му, че ще повися още малко, за всеки случай. Той каза окей и затвори. Отворих хладилника, направих си сандвич с пуешко с малко мухлясало сирене и някакъв произволен фабричен кетчуп и се настаних в хола в тъмното. Ядох тихо и, когато приключих, затворих очи.

Знаех, че в бъдеще ще ме разпъват на кръст за тази случка. Виждах се на свидетелската скамейка и въпросите, които изстрелваха към мен. Щях да напомня на съда, че агентите под прикритие като мен постоянно биват поставяни в ситуации, които ни принуждават да подлагаме на съмнение индивидуалния си морал, и че в този случай съм взел лошо решение на място, което съм опитал да поправя с ограничен успех. Но и също щях да напомня, че не съм правил секс с тази мажоретка — и това щеше да бъде цялата неподправена истина.

Знаех, че ще ми държат сметка. Но да се съмняват в теб и да те обсъждат зад гърба ти е част от цената, която плащаш за тази работа.

 

 

Същата нощ Лошия Боб е дал на Тими писмени покани за останалите октомврийски партита. Щяхме да ходим на един събор за поддръжниците на клуба в Меса на двадесет и четвърти, както и на годишнината на двадесет и шести.

Докарахме се в клона в Меса в около девет и половина на двадесет и четвърти. Както беше обещал, Тими си доведе „приятелка“, детектив от Финикс.

Имаше хора, които бяхме виждали, и такива, които не бяхме. Освен редовните посетители там се намираха и Джон „Джоуни“ Калстед, президентът на клуба във Финикс; Джордж „Джоби“ Уолтърс, онзи Ейнджъл от Скъл вали, прославил се в Лафлин, както и още няколко дузини души с долни рокъри, гласящи Аляска, Ню Йорк, Кънектикът, Южна Каролина, Колорадо и Белгия. Имаше и калифорнийци от Дего, Сан Фернандо и „Берду“, както наричаха Сан Бернардино — както и неколцина от поддържащи клубове. Поне деветима, без нас, носеха открито пистолети. Един от тях беше Джоби Уолтърс.

Лошия Боб ни разведе. Срещнахме всички. В един момент стоях и си приказвах с Лошия Боб, Бруно от Спартанците и „Холандеца“ Кийт от Изгубените холандци.

Говорихме си глупости, докато не забелязах, че Боб зяпа гръдния ми кош.

Любезно, доколкото бе възможно, попитах:

— Защо ми зяпаш циците, Боб?

Той почти не се засмя. Бруно и Кийт изчакаха да реагира, преди да се подсмихнат и те. Аз просто си стоях.

Боб каза:

— Забелязах, че имаш някаква нова кръпка. ИМП.

— Исус мрази путьовците. Мотото на номадите на Соло Анхелес.

— Е, мисля си, че може да ти дойдат добре и още няколко кръпки, например така на поддръжник на ХЕ.

Не се усмихнах. Казах на Боб твърдо, но с уважение:

— Не мога, Боб. Аз съм Соло и никога не бих пришил името на друг клуб на къта си. Той е кът на Соло, нали разбираш? — Имах предвид, че кътът не мой, а на клуба, така както тези на ХЕ принадлежаха на клуба. Също така значеше, че не съм като Бруно и Кийт, които носеха подобни кръпки по своите кътове. Нямаше да подлизурствам на Ейнджълс като тях. Беше абсурдно, но се опитвах да поставя на равна нога Солос и Хелс Ейнджълс. Също така казвах, че съм лоялен преди всичко и, подобно на Ейнджъл, никога няма да заменя принадлежността си за такава към друг клуб. Продължих: — Тези пичове, не че искам да ги обиждам или нещо такова (кимнах към двамата до Боб), те избират да ви подкрепят с тези кръпки. Аз? Аз ви подкрепям с тези.

Отворих предната част на къта си и разкрих моите глокове. Боб се усмихна, както и аз. Погледнах към Бруно. Той направо се изчерви. Кийт като че ли не го бе грижа.

Джоби мина покрай нас, докато приключвах с представлението си. Кимна в моята посока. Явно бе чул всичко и му беше харесало.

Добре.

След няколко минути Боб оповести, че всички отиваме в Спиритс.

Тръгнахме. Беше най-голямата група Ейнджълс, с която бяхме карали досега. Момчетата от Меса бяха най-отпред, но зад тях нещата бяха по-свободни. Ние, които не принадлежахме на клуба, карахме отзад, което ме устройваше.

Минавахме на червено, не обръщахме внимание на законите или учтивостите на пътя и нахлухме с рев в паркинга на Спиритс — четиридесет души. Беше си страхотно.

Когато влизахме, един Ейнджъл от Южна Каролина каза:

— Мамка му, тия аризонски братя натискат педала. Бахму мамата, редом с тях карам така, както се ебат дъртите: бавно и кьораво.

Това ме поуспокои. Не само аз се страхувах да карам като Ейнджъл от Меса.

Кандидати и гардове на заведението бързо ни разчистиха едно ВИП-отделение и започна да се лее безплатен алкохол. Жените никнеха като гъби. „Freebird“ на Линърд Скинърд бумтеше от уредбата.

Това си беше моята песен още от гимназията; веднага ми легна на сърце. Има песни, на които откликваш, защото ти казват нещо за самия теб, което си знаел, но никога не си можел да формулираш в думи, а има и такива, на които откликваш, защото ти помагат да си изградиш образ на самия себе си. Тази песен беше и двете. Както всички знаят, в текста се разказва за невъзможността на стабилната любов между една жена и т.нар. Freebird от заглавието, защото той е неспокойна, търсеща душа. Това винаги ми е импонирало. Отбелязва неспособността ми да постигна каквато и да била трайна удовлетвореност и също така потвърждава жестоката истина за мен, че помня само провалите си и никога успехите. Особено след края на случая, смятам, че това е една от най-слабите ми черти на характера.

Иронията е, че всъщност не искам нищо повече от удовлетворение. Оттук идва неспокойността ми и се превръща в действие, в търсене, най-често на погрешните места — все пак съм ченге под прикритие. Затова съм точно като пича във Freebird, който не може да остане, не може да се промени, Бог му е свидетел, че не може да се промени.

В бара също нищо не се променяше. Обичайните изпълнения. Тръгнахме си към единайсет и се върнахме в клубната къща, заедно с тумба жени.

Купонът не спираше никога. Джубоксът засвири, а озвучителната система беше обърната към предния двор. Мога да си представя какво им е било на съседите.

Отидох да се изпикая и Джоби, с когото предстоеше да се срещна официално, стоеше пред писоара до мен. Кимна ми, докато се заехме да си вършим работата. Приключи преди мен и отиде на мивката. Преди да се закопчая, оставих по една капка да падне на всеки от ботушите ми. Когато се обърнах да се измия, той ме гледаше въпросително.

— Ти си Пилето, нали?

— Да, а ти си Джоби?

— Да. За какво беше туй, да го еба?

— Кое? Ботушите? Един пич, дето яздеше бикове, ми каза, че носи късмет.

Той се ухили широко и лъснаха кривите му зъби.

— Това ме кефи.

— Досега не ме е предавало.

Върнахме се на купона и се разделихме.

Постоях на двора с още дузина други типове и около два пъти по-малко жени. Къщата си имаше и „предна барака“, която беше само за членове. От време на време входната й врата се отваряше широко и някой от нас виждаше какво се случва вътре. Още от същото.

Джоби се приближи.

— Хей, Пиле.

— Хей, Джоби. — Ръкувахме се. Тими и Татенцето бяха с мен и ги представих.

— Много и все хубави неща съм чувал за вас, момчета. Много неща — каза Джоби.

— Радвам се да го чуя. За нас значи много, че ни мислите за ваши хора.

Той кимна. Зад рамото му се виждаше някаква малка суматоха. Една пияна жена с дълбоки, твърде тесни, избелени дънки тормозеше двама Ейнджълс от Меса. Джоби погледна зад себе си и се обърна отново към нас. Каза:

— Смити и Боб ми казаха за вас. И Денис.

Тими рече:

— Супер. Много си падаме по тия пичове. — Татенцето замълча.

— Изглежда чувството е взаимно. — Джоби приказваше със селташко произношение, но това не променяше усещането, че знае какви ги приказва. Беше умен колкото си щеш.

Жената с избелените дънки се бе преместила при групичка Ейнджълс до нас. Просеше си хапове. Гласът й бе пронизителен, а думите — жалки. Лошия Боб се появи от бараката, последван от татуираното момиче. Лицето му беше сбърчено и почервеняло. Докато ме подминаваше, той изригна:

— Майка му да еба, Пиле! — Той подсмръкна силно и очите му се насълзиха. Девойката до него се смееше. Той я стисна за задника с две ръце.

Другата, инстинктивно усетила наличието на добър мет, запроси още по-силно. Джоби се посви отвратен, но не направи нищо. Каза:

— Шефът ме премести в Кингсмън преди няколко месеца. Трябват ни повече хора там. — Шефът, предположих, не бе друг, а самият Сони Баргър.

Казах:

— Да, подочух за някакви гадости с Монголките в Кингсмън.

— И аз. Там са четирима-петима педерасти.

— Е, не трябва да са там — намеси се Тими.

— Абсолютно е така — гневно изплю Джоби. Вбесяваше се, само мислейки за тях.

Онази пищеше:

— Трябва ми магистралка! Кой има магистралка?

Джоби каза:

— Ще ги избия, където ги видя. Не ме ебе. На стълбите на някой съд или в пустинята, където видя Монголка, я застрелвам в движение и продавам мотора й на вторични суровини. Хич, ама изобщо не ме ебе.

Вярвах му.

Наркоманката, провалила се с всички останали, се обърна към нас. Джоби я гледаше косо. Тя леко сви колене и подскочи, като събра ръце в молба. Лицето й изглеждаше уморено, зачервено. Зъбите й бяха развалени, а очите й приличаха на пазарски торбички. Май че е била хубава преди да почне дрогата. Татенцето се обърна, за да влезе. Личеше му, че е отвратен. Бе виждал такива жени твърде, твърде много. Тими и аз наблюдавахме Джоби

Жената успя да каже две думи: Трябва ми. Миг по-късно, с едно плавно движение, Джоби се обърна към нея, извади от кобура си един полуавтоматик 380-и калибър и го опря в челото й. Тя млъкна и кръстоса очи.

Джоби внезапно лавна с дълбок тенор:

— Свиньо, ще те убия ей сега, ако не оставиш мен и братята ми на мира!

Чуваше се само музиката. Времето пълзеше. Някои Ейнджълс наблизо, погледнаха към Джоби, други не обърнаха внимание. Жената вече беше спряла да съществува за всички тях. Все едно Джоби щеше да гръмне някой призрак или пък слънчево петно в нечий хол.

Джоби не се шегуваше и изглеждаше запознат с убийството на теория и практика. Жената трябваше да си ходи или той щеше да спази обещанието си. Взех си бележка.

Като полицаи, нито аз, нито Тими можехме да позволим това да се случи. Взех рязкото решение да хвана Джоби и да го спра, ако беше нужно. Щях да му кажа, че тя не си струва, което беше абсолютно вярно. Надявах се да е достатъчно трезвомислещ, за да ме чуе и да ми прости, че съм го докоснал без разрешение. Джоби продължи:

— Говориш на Хелс Ейнджъл, свиньо. Първи урок: не даваме, а взимаме. Ако някога поискаш от мен или братята ми нещо… — Джоби притисна пистолета по-силно в челото й, — … ще научиш по един много неприятен начин какво следва.

За наше щастие, а и за щастие на наркоманката, някаква друга жена се появи отнякъде, хвана я за ръката и я издърпа. Изчезнаха и аз никога повече не ги видях.

Музиката си вървеше и всички се върнаха към заниманията си.

Вече на спокойствие, Джоби се обърна към нас и прибра оръжието си. Каза спокойно:

— Нека ви дам мобилния си. Като имате път към Кингсмън, кажете.

Казахме, че ще кажем.

Джоби ни остави. Повисяхме още малко в двора. Някакво момиче, което не бях забелязал, излезе с важна походка от къщата. Следваха я петима Ейнджълс, които не познавах. Най-отзад вървеше Лошия Боб, който ни се оплези. Той вдигна юмрук във въздуха и го свали, все едно дърпаше свирката на локомотив.

Груповият за тази нощ предстоеше.

Тръгнахме си минути по-късно.