Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (44) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Послепис от автора

„No Angel“ никога не е била мислена като доклад по разследването, като съдебен или исторически документ. Най-добрата класификация на тази книга вероятно би била „мемоар“, но след като я прочетете, може да се запитате: „Така ли наистина са се случили нещата? Как така помни такива подробности години по-късно?“

Тази книга беше отборно постижение. Нямаше да съществува без отдадеността на писателя ми, Нилс Джонсън-Шелтън. Нилс беше жизненоважен за подреждането на хаотичните сюжетни нишки и ми помогна да придам на думите си литературна стойност, която нямаше да притежават, ако сам бях написал книгата. Без него историята ми нямаше да е тази, която току-що прочетохте.

Основната ми цел при писането беше честността. Оцеляването на полицай под прикритие често зависи от скриване на чувства и блъфиране, докато се намира под лупата на елементи от обществото, традиционно параноични по отношение на полицията. Историите на полицаите под прикритие често приличат на филм и нерядко сме обрисувани като супергерои. Повечето са — аз, за съжаление, не бях. Докато писахме, напомнях на Нилс: „Не ме вълнува дали ще ме изкараш герой. Не бях герой и няма да сме честни, ако ме представиш като такъв“. За да е истинна книгата ми, трябваше моят образ в нея да е такъв.

Честността и срамът ми в тази книга следват моята деградация от Джей Добинс към Пилето. Станах объркан, изтерзан, уплашен. В тази книга исках да призная грешките си и да изкупя греховете си. Искам някой ден децата ми да могат да прочетат тази книга и да разберат защо съм сторил, каквото съм сторил.

В процеса на писане, трябваше основно да сме достоверни, но си позволихме малки свободи. Разните странични детайли — какво сме яли и пили, кой как е бил облечен и как е изглеждал, — бяха пресъздадени от спомените ми, но където те не бяха достатъчни, творческите способности на Нилс влязоха в работа.

В редки случаи си позволихме да комбинираме случки и разговори. Компонентите им бяха истински, но ако не бяхме решили да посбием някои неща, това щяха да са няколко книги, а не една.

Диалогът също понякога беше сътрудничество между паметта ми и творчеството на Нилс. Понамалихме честотата на някои епитети, както и количеството пъти, когато употребявах (за свое съжаление) „Пич“. Вместо да слушам записани разговори, използвах доклади с точен диалог в тях. Зная точно какво съм казал и на кого. Това е важно, защото книгата съдържа много изобличаващи думи от устите на много хора. Всички тези разговори са истинни, като дух, ако не като думи, а много от тях са истинни и като думи. Всички събития, хора и престъпления, които са описани в „No Angel“ наистина са се случили или съществуват. Както писах в епилога:

„Светът си имаше достатъчно лошковци. Нямаше нужда да си измислям нови“.

Трябва да отбележа и че, в отсъствието на съдебен процес и жури, всички описани престъпления си остават предполагаеми в очите на обществото. Доказателствата и съдебните показания обаче не са се променили от осми юли 2003 г. „Черна бисквита“ подлежи на съд и може да бъде спечелена така, както беше възможна и тогава. Но докато престъпленията в книгата са „предполагаеми“ за много хора, в моите очи си остават студени факти.