Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (37) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Магистрала „хидроксикът“

Май 2003 г.

На шестнадесети аз и Татенцето седяхме в караваната и гледахме Дискавъри — някакво предаване за африканските савани. Четецът с британски акцент говореше за дивите кучета, хищникът най-ниско в хранителната верига, нарече ги „муцуни от нисък ранг“. Татенцето отбеляза, че напоследък, с всичките тия важни наши задължения, това сме ние.

— Ние сме муцуните от нисък ранг.

Нарекох го куца газела, а Боби — лъв, но Татенцето не се засмя. Уморяваше се от представлението. Не си струваше 500 долара на седмица вече. Сложих ръка на рамото му — той още бе добър приятел — и му казах да се държи. Той само посочи телевизора с бутилката си и повтори:

— Муцуни от нисък ранг.

Иззвъня телефонът ми. Крис Бейлес, старият ми боен другар и приятел, ме проверяваше. Попита на майтап:

— Влюби ли се вече в спонсора си?

— Не, да го еба. Първо, той е убиец. Второ, обича мафиотите. Трето, обяснява ми как да съм корав. Четвърто, той…

— Добре, добре, разбрах. Как ти е главата?

— Завинтена накриво и наполовина в задника ми.

— Звучи нормално.

— Да, много е яко.

— Какво сте планирали?

— Мисля, че имам план. Скоро ще ти го обясня. Трябва да преспя. Иначе, мислим да натикаме тия антисоциални отрепки в затвора.

— И това звучи добре. Предай на Слатс колко го обичам.

— Ще.

От април, когато Солос се разпаднаха, все по-често Крис, психиатърът Пол Хагърти — и Гейлънд, след онзи уикенд във Вегас — проверяваха психическата ми стабилност. Искаха да са сигурни, че не се пречупвам, че не смятам лошите за по-яки от добрите, особено предвид колко добре знаеха какви задници можеха да бъдат добрите.

Не бях сигурен защо толкова се тревожеха. Може би заради външния ми вид или това колко време прекарваш с Ейнджълс, но не ги харесвах повече, даже хич. Бях по-фокусиран върху Черна Бисквита отколкото някога съм бил върху който и да било случай. Във всеки един смисъл, това разследване беше животът ми.

Казах им, че нищо ми няма.

На двадесет и първи в Берду имахме поредната охранителна задача. Отидохме с Джоуи и висяхме около клубната къща в парещото слънце. По едно време ме смениха и ми казаха да вляза. Тими и Татенцето работеха по различни поръчения. Бяхме разделени в три посоки и нашият екип почти не можеше да ни защитава. Сигурен бях, че на Слатс му е писнало и иска да прекрати всичко. Джуи ме видя и каза, че може да изпия една бира. Казах мерси и го попитах дали може да пуша. Беше повърхностен въпрос, но пред останалите Ейнджълс трябваше да изглежда корав. Каза ми, не, само когато не си на работа. Казах окей, мислейки си, да му го начукам на тоя кретен. Докато вървях към бара, без да искам бутнах някакъв член, пясъчнорус тип от Калифорния, когото никога не бях виждал. Той ми изръмжа и каза:

— Навън. Сега.

— Ей, пич, нищо нямах предвид. Беше случайност.

— Заеби.

— Не те видях просто, това е.

— Не ме бил видял? Копеле, ти винаги ме виждаш. Това ти е работата. Навън. СЕГА!

Боби ми беше изнесъл лекция и на тази тема. Правилата при бой с Хелс Ейнджъл бяха прости. Ако някой извън клуба се сбие с Ейнджъл, всичките му събратя се притичат на помощ като плъша команда. Подобна ситуация не би била честна, но според Ейнджълс би била справедлива. Но ако Ейнджъл се сбиеше с друг Ейнджъл или кандидат, тогава нещата се случваха един срещу един. Ейнджълс имаха привилегията да си разчистват сметките на четири очи. Боби ми каза, че ако някога ме предизвикат, единственото достойно за уважение решение би било да приема.

Не бях несъгласен.

Казах:

— Добре, да вървим. — Последвах онзи. Носеше тесни дънки Ливайс и лайнянокафяви ботуши за каране. Беше по-едър от мен — не по-висок, но по-широк в раменете и с по-дебели ръце. Краката му бяха тънки.

Докато излизахме, започнах да свалям пръстените си и да ги прибирам в джобовете си. Подготвих се да бъда набит, но нямаше да се дам лесно. Излязохме и се обърнахме един срещу друг. Наобиколиха ни десет-дванадесет момчета и чакаха. Бяхме под седемметров стълб по средата на двора. На върха на стълба имаше диск — подобно на знаците на бензиностанциите — с огромна нарисувана Глава на смъртта.

Типът ме премери с поглед под сянката на диска. Джоуи Ричардсън стоеше зад него, сякаш беше готов да го подкрепи. Може би самият Джоуи го бе подучил. Онзи ме гледаше как се мъча да сваля пръстен, който не бях свалял от пет години.

Попита ме аз ли съм Пилето. Казах да. Попита ме какво правя. Отвърнах:

— Махам си пръстените, за да не ти прееба лицето твърде много, като започна да те налагам.

Той бавно се усмихна.

Джоуи се засмя.

— Мамка му, това е то Скъл вали.

Усмивката на лицето на другия Ейнджъл се стопи. Той сви рамене и каза:

— Уф, все тая. Какво, казваш, пиеше? — Погледнах го право в очите и му казах.

Минах калния тест. Сложих си пръстените обратно.

 

 

След четири дни отново патрулирахме около клубната къща в Кейв Крийк. И там нямаше сянка. Течеше голям купон, хора отвсякъде идваха и си отиваха постоянно. Един тип от Англия, президентът на лондонския ХЕ, Маркъс, също беше там. Лошия Боб, Смити, Джоби, Денис, Мак, Пийт Юнис, Сони Баргър, една сюрия Ейнджълс от Западния бряг — всички. По онова време всеки от нас с Тими и Татенцето познаваше толкова много Ейнджълс, че ги запознаваше едни с други. В разни моменти от деня ми и искаха бира, отварачка, цигари, презерватив, химикал, пет долара, телефонния ми номер, кетчуп, помощ при бутането на угаснал мотор и комплект за шиене. Можех да предложа всичко освен последното. Тими даде на онзи безопасни игли. Той ги взе.

Около шест часа, докато компанията жужеше и се въртяха все същите класически рокабилита, смесени от време на време с Металика, Корн и Айрън Мейдън, една кола започна да се движи напред-назад пред къщата. На един кандидат от Калифорния — каза ми да му викам Дупката — не му хареса. Момчетата в колата изглеждаха изгубени, изглеждаха и като мексиканци. Сигурно са нямали представа какво представляват мотористите, защото постоянно и без притеснение минаваха покрай къщата. Докато наближаваха за четвърти път, казах:

— Хей, Дупка, дай да стреснем тия типове малко.

— Ей това е приказка.

Излязохме на улицата, а Тими зае позиция до входа. Застанахме по средата на пътя и махнахме на колата — Тойота от началото на деветдесетте с много навъртян километраж. Тя спря. Дупката ги попита кои са.

Онзи му показа смачкана хартийка и я посочи. Не говореше английски. Приличаше на гурбетчия, търсещ дома на роднина-имигрант. Дупката не погледна хартийката. Той попита:

— Така като ме гледаш, дали мога да ти говоря циганския език?

Мъжът не разбра Дупката и обидите му, но той и останалите в колата разбраха оръжията. Взе да пелтечи „окей, окей, окей“ и вдигна във въздуха разперените си длани. Виждах как един от аверите му го тупа по рамото и сочи напред, да тръгва.

Дупката не им се зарадва много.

— Отваряй си ушите, омбре. На територията на Хелс Ейнджълс си. Ако продължиш бавно-бавно да ни обикаляш, ще получиш куршум в гъза. — Той вдигна пистолет, малокалибрен, синкав полуавтоматик, и го разклати, за да подчертае думите си. — Схващаш? Бум-бум?

— Окей, окей, окей. — Шофьорът превключи на задна и бавно се оттегли. Не ги видяхме пак.

Дупката и аз се върнахме в двора.

— Тия шибаняци бяха Монголи! Сигурен съм, Пиле. Ще се върнат и ще им прережа гърлата и ще им направя шибани колумбийски вратовръзки. Ще им отреже хуйовете и ще им ги натъпча в устите. Можеш ли да си представиш тая наглост? Монголи, тук, в задния двор на Хувър?

Казах му да се успокои, че вероятно са някакви нули, които са се загубили. Дупката не щеше и да чуе. Тими прошепна:

— Носим ли стрелички с приспивателни? — Аз се изхилих.

Като по сигнал онзи започна да налага въздуха. Отначало си помислих, че разиграва срещата си с тях. Мяташе крака и ръце и се въртеше. Някои от момчетата излязоха да го гледат. Думите му не се разбираха. Главата му се въртеше първо в едната посока, после в другата; цъклеше се на въздуха, все едно губеше въображаемия си бой, сякаш отвсякъде го обсипваха с удари. Някой застана до мен. Мак.

— Какво му има на тоя?

— Не знам, пич. Май ще получи удар.

Тогава започнахме да разбираме какво приказва.

— Шибана пчела! Алергичен съм, да го еба! Разкарайте тая пчела от мен!

Ревнах като магаре от смях. Мак трябваше да ме подхване, за да не падна.

— Ще умра, бе, човек, не си нося противоалергичното!

Маркъс излезе от един страничен вход, грабна Дупката за врата и го дръпна вътре. Излагаше ни всички.

Смях се по-силно, отколкото се бях смял от седмици, може би месеци. Закапаха ми сълзи. Когато си върна дар словото, разказах на Мак за мексиканците.

— В смисъл, тоя в един момент е „Коравия мъжага“, а в следващия почва битка на живот и смърт с пчела. Тоя е идиот.

Боби чу това. Каза ми, че съм прав, но не бива да го казвам. Онзи беше просто кандидат, но аз и това не бях още. Извиних се. Мак каза, че така и така съм прав, онзи е идиот. Боби ми каза да спра да се халосвам и да се хващам за работа и да му донеса бира. Попитах Мак дали иска, но той поклати глава. Взех бира на Боби от една хладилна чанта до входа, върнах се и се преборих с импулса да се изплюя в нея, защото знаех, че ще ме видят. Когато се върнах, си говореха за оръжия.

Боби казваше:

— Да, взех на дамата един малък двайсет и втори калибър. Добър за покушения. Един зад ухото, влиза и разбърква всичко. Като на Семейство Сопрано, знаеш. — Той се обърна към мен и посегна към бирата си. — Ти знаеш, нали, Пиле?

— Знаеш, че знам, Боби. Нещо друго? Да охранявам периметъра? — Запалих цигара.

— Не. Няма нужда. — После ми каза да спра, вдигна си бирата и ми нареди да му я отворя. Онзи имаше отварачка на колана си, но не помръдна, за да я вземе. Взех бутилката, отворих я, върнах му я и се отдалечих.

 

 

Същата нощ сънят дойде трудно. Бях взел четири-пет хидроксита през деня и магията им още действаше. Когато бездействах, когато не работех, не карах, не разговарях и не пишех, хапчетата караха ума ми да прещраква и да примигва като дефектна лампа. Тази нощ, докато се мъчех да спя, видях Боби с неговите заповеди, видях основите на плана си, видях Дейл, която искаше нова китара, видях татуировката-паяжина на лакътя си, видях Слатс, който се мъчеше да ме озапти, Теди с клещите, Джоби и как заплаши онази наркоманка преди толкова много месеци. Видях Лошия Боб в онази първа нощ в къщата в Меса, когато ми напомни на Бари Гиб. Видях сълзите на майка си, чух обвиненията на Гуен, държах камъчетата на Джак. Никога не забравяше да ми даде едно, когато си тръгвах, или ако не беше вкъщи, оставяше едно на барплота в кухнята. Имах повече джак-камъчета, отколкото можех да преброя. Раздавах ги и момчетата в щаба започнаха да си ги пазят. Смътно си спомнях как изглежда Джак, докато тича през базите в Малката лига. Помислих си, джак-камъчетата не струват като заместители на Джак.

По едно време, посред нощ, ме посрещна образът на Боби с талпата, застанал до леглото. Носеше си тъмните очила. Беше в ярък контражур, сякаш е влязъл с мотора си в стаята и е оставил фаровете му пуснати зад себе си. Той стисна устни и вдигна парчето дърво, като заби в лицето ми единия от краищата му. Гледах треските, докато то се спускаше. Не болеше. Веднага след това се пренесох в клубната къща в Скъл Вали. Теди стоеше там, хванал клещите си и една окървавена кукла Чъки, която обикновено държеше в ъгъла на хола като център на импровизиран карикатурен олтар на смъртта. Той разклати куклата към мен и от нея се поръсиха капки кръв. Теди каза нещо, което не разбрах, с лоша писклива имитация на гласа на куклата. Огледах се. Изведнъж бяхме зад клубната къща, до оградата. Теди извади тръбичките от носа си, вдиша шумно, събра храчка и ме наплю. Беше силен, обладан от заплашителната енергия на младостта си. Той изщрака с клещите. Бяха ръждясали. Чъки го нямаше, а неговото място заемаха чифт заключващи се клещи. Боби все още държеше талпата. Казаха, че съм плъх. Не можех да говоря. Може би физиономията ми е била твърде смачкана. Сигурно обаче някак са ме разбрали, защото настояха, че съм плъх. Изплюх кръв и успях да кажа няколко думи:

— Не, аз съм по-лошо. — Мислех си, плъховете нямат партньори. Нямат подкрепления.

Но те никога не дойдоха.

Боби ми отвори устата с две дървени трупчета. Завърза главата ми с пластмасов ремък за един от стълбовете на оградата. Не можех да се обърна. Теди се приближи. Вкара клещите в устата ми. Имаха вкус на стотинки. Усетих това, защото стиснаха езика ми. Той започна да дърпа. През цялото време помнех вкуса. Той дърпаше, дърпаше, дърпаше и когато езикът ми беше достатъчно навън от устата ми, Боби вдигна нащърбен ловен нож и…

Събудих се, облян в студена пот, с бумтящо сърце, изправих се, зави ми се свят и паднах почти моментално. Долазих до прага и се вдигнах на крака. Лявата ми ръка започна да ме боли. Ударих си няколко шамара и опитах отново да вървя, да докосна лицето си, да се уверя, че още е там. Там беше. Стигнах до кухнята. Грабнах ключовете за колата. Излязох, паднах в Кугъра. У дома нямаше никого. Тими и Татенцето бяха със семействата си, Джей Джей бе свободна този уикенд. Седях и стисках гърдите си, а въздухът не ми достигаше. Наблизо имаше болница. Запалих колата и тръгнах.

Стигнах до спешното отделение, но когато спрях, останах в колата. Гръдният кош още ме болеше, но не бях толкова замаян. Погледнах към светлината, струяща от болницата, и осъзнах, че ако отида и Слатс или някой друг разбере, случаят ще приключи. Вдишах дълбоко десет пъти. Казах си, че съм наред, че и по-лошо съм се чувствал от удари на футболния терен. Спомних си онзи път, когато така ме бяха халосали, че бърках ляво с дясно. Никога не позволявах на защитниците да се надсмиват над проснатото ми тяло, аз веднага скочих на крака и се върнах в купа. Някой ме бутна по рамото, посочи към другия край на игрището и каза:

— Добинс, обърка отбора, бе, човек. — Беше този, който ме бе свалил. Скъса се от смях. Изгледах го разфокусирано и изтичах до тъчлинията за малко амоняк.

Мислите за тези отминали дни ме поуспокоиха. Присмях си се. Знаех какво ме е преебало. Хаповете. Сърцето ми спря да препуска. Поех си дъх още десетина пъти. Свалих прозореца — още десет. Върнах се в къщата-прикритие със заключението, че съм претърпял пристъп на паника. Когато се прибрах, отидох в кухнята, напълних мивката със студена вода и натопих глава в нея. След това изсипах хидроксикъта в тоалетната и пуснах водата. Никога повече не взех и едно от тези хапчета.