Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (13) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

И вониш, не се и съмнявам

Август 2002 г.

Хелс Ейнджълс живеят за клуба и събратята си. Един от законите им е „Не отстъпвай пред никой мъж, пред никой закон и пред никой Бог.“ Те признават само собствения си авторитет. В корените на това усещане за свобода е карането на мотоциклет. Харли Дейвидсън пък бяха инструментите на тяхната независимост. Всичко е на втори план в сравнение със статута им на ХЕ.

За подобни хора е наистина малка стъпка тази до престъплението.

Иронията е, че целият им начин на живот е предназначен да ги отличава от масите, а самите те едва се отличават един от друг. Индивидуалността им е в усмирителна риза. Всички носят едни и същи дрехи, карат едни и същи модели мотоциклети и се придържат към едни и същи правила. Всички трябва веднъж седмично да се събират „за Църква“, всички трябва да плащат месечните си такси. Ако някой напусне клуба, то Хелс Ейнджълс са длъжни да отидат до дома му и да премахнат от там всяка дреха, мебел или каквото и да е, което го свързва с клуба — не за да го накажат, а просто защото всички тия неща просто не са негови. Ако въпросният мъж напусне клуба по живо по здраво, тогава татуировката му, указваща принадлежността му, получава надписа „вън“; ако ли не, тогава татуировките му, принадлежащи на клуба биват отрязани — в някои случаи изстъргани с ренде.

Както в крайна сметка научих от Теди Тот и Боби Рейнстра от Скъл вали, които още не бях срещнал през август 2002 г., правилата на Хелс Ейнджълс бяха хиляди и покриваха кажи-речи всичко. Имаха си правила как да се отнасят с мотоциклетите си, как да изглеждат, как да се държат, какви да са дамите им, как да участват в криминалните дейности на клуба, как да се справят с врагове. Когато станеш част от клуба, всичко около теб загубва значимост. Вече не си Джон Дж. Джонсън. Вече си брат от ХЕ. Войник. Спица от колелото на насилието. Питиетата стават безплатни, а путките не са на повече от хуй разстояние. Ти си рок звездата и двамата му бодигарда в едно.

Въпреки всичко това, очевидно им липсваше правило, което да ни спре да се присламчим лесно към тях. Или това, или Лошия Боб беше достатъчно наивен или отчаян, за да увери всички свои събратя в щата, че сме негови хора.

Използвахме една от малкото потенциални слабости на Ейнджълс. След Лафлин отчаяно имаха нужда от съюзници и човешки ресурси. В нас виждаха сродни души — корави мъжаги, с професионално отношение към нещата и без угризения що се отнася до употребата на насилие. Ситуацията с Монголите беше истинска и Ейнджълс, макар и винаги подготвени за враговете си, никога не се смятаха за достатъчно подготвени, за да се отпуснат.

На сутринта след онова първо посещение в Меса трябваше да сключим някаква сделка с оръжия, която Руди беше уговорил. По никакъв начин не беше свързана с Ейнджълс, но беше част от представлението, така че трябваше всички да сме там.

Сделката щеше да се случи в градчето Апачи Джънкшън. Аз, Карлос, Тими и Руди спряхме до бял фургон в едно от по-запуснатите кварталчета на града към пет следобед. Карлос беше най-отзад. Загуби контрол над мотора си и машината се подхлъзна, докато спираше. Почти ме събори заедно със собствения ми мотор. Нищо лошо. Всички се засмяхме. Руди се плесна по челото. Още не можеше да повярва колко са зле хората от екипа с мотоциклетите. Не можех хич да го виня.

Край алеята, водеща до фургона, бяха наредени три коли без гуми, качени на тухли, както и едно бяло БМВ в изправност. На верандата на фургона имаше малко канапе, а размазан на канапето беше някакъв мъж без риза, с татуирана пентаграма около издутия си пъп. Беше припаднал — около дясната си китка имаше лента на болничен пациент.

Руди каза:

— Това е Нейтън.

Една жена отвори вратата.

— Здрасти, Руди.

— Здрасти, мила.

„Мила“ беше последната дума, която ми идваше в главата, докато наблюдавах тази класическа уличница-туийкър: набраздено лице, потънали в орбитите си очи, изрусена до бяло коса, преливащите телеса над изрязаните й дънкови шорти.

— Хей. Това са твоите хора, а? Аз съм Ивона.

Аз само си помислих, и вониш, не се и съмнявам. Запалих цигара.

Би трябвало да съжалявам хора като Ивона, но истината е, че в онзи миг съвсем не бе така. След определена възраст, след толкова много изминат път, толкова много наркотици — и след като в моята работа се бях нагледал на такива като нея, — по-лесно беше човек да гледа на тях като на загубени каузи. Знаех, че това беше просто удобна самозаблуда. За секунда не бих се поколебал да използвам Ивона като доносник, ако ми се отвореше възможността. Руди беше централен пример точно за това.

До голото бедро на Ивона се появи някакво хлапе и я дръпна за ръба на ризата. Беше момче, на около пет години. Изглеждаше сякаш не се е къпал от дни.

Ивона замахна към него и каза:

— Не сега, Дейл, имаме гости! — Той избяга.

Имаше същото име като дъщеря ми. Сърцето ми се сви, когато го видях как увеси нос и се скри от поглед.

Влязохме. Имаше още двама души — Руди ги представи като Марк и Шарън. Шарън каза:

— Аз съм дамата на Нейтън. Той взе свръхдоза снощи.

Верно ли…

Тими попита:

— Трябва ли му нещо?

— Не. Вече му дадоха някакви работи.

Руди каза:

— Марк е твоят човек. — Тръгнахме с него. Поведе ни към един мрачен едностаен апартамент, до който можеше да се стигне само през задния двор, където Дейл търкаляше някаква гума. Карлос и Тими последваха Марк, а аз приближих хлапето.

— Какво имаш там? — питах го.

Той спря, а гумата падна на земята. Дейл рече:

— Искаш ли да видиш новата играчка, която ми даде Нейтън?

— Да, хлапе, защо не? — Той отиде до гумата, клекна, изправи я, и я бутна срещу стената на фургона. Тя удари стената и падна на земята.

Дейл се обърна към мен с искрена усмивка.

— Доста яко, а?

Усмихнах се. Болеше ме.

— Да, хлапе, супер е. Трябва да поговоря с Марк.

— Добре. До после, чичко.

До после. Добавих себе си към дългия списък към хората, които го бяха изоставили.

В апартамента Марк подаваше на Тими една пушка Хеклер и Кох. Каза ни, че Руди вече му е платил петдесет долара за нея. Огледах се за Руди и попитах Тими къде се е дянал. Тими сви рамене. Тими отвори пушката, за да се увери, че не е заредена, и я затвори отново.

— И това имам. — Марк застана с лице към един нисък рафт и гърбът му блокира от полезрението ни съдържанието му. Завъртя се с един Калашников.

Карлос, който беше до Марк, възкликна и грабна дървената дръжка на оръжието. Аз сложих ръка на кобура си, но не извадих Глока.

— Споко, бе! Не е зареден! — викна Марк.

Карлос насочи дулото на автомата към тавана.

— Да, и преди съм го чувал това. Много е забавно, докато не си отиде нечие око.

Марк каза:

— Помислих, че може да ви е интересно! Ебаси. Нали с това се занимавате, бе? Купувате оръжия?

— Купуваме определени оръжия, пич. Дай да го видим — казах аз.

Марк го подаде на Карлос, който излезе на светло, за да го разгледа. Китайски беше, без пълнител и без сериен номер. Беше в лошо състояние и сигурно не бе използван никога.

— Ще ви го дам за един стотак. Страшна сделка е.

— Ние решаваме какво е сделка и какво не е — каза Карлос. — Това е лайно, реликва. Окачи го на стената си и разказвай на хората как баща ти е бил в Корея или нещо такова.

Казах:

— Ето мнението ни: ще вземем само пушката. Разбра ли? — Исках да се махна оттук.

— Не мисля. Да отидем да питаме Нейтън — каза Марк.

Когато се върнахме в хола на фургона Шарън и Нейтън бяха на пода. Той стенеше, а тя като че ли се опитваше да му помогне. Руди и Ивона не се виждаха.

Тими попита какво е станало.

Шарън погледна през рамо. Очите й бяха ококорени и отчаяни, все едно току-що се беше хвърлила от балкон.

— Падна.

— Еби му майката в гъза — измърмори Нейтън.

От задната стая се чуха женски писъци:

— Да! Еби! Ооо, да! Да. Да! ДА!

Хлапето влезе в стаята и спря пред мен. Никой нищо не му каза. Беше отегчен. Всичко това вече го беше виждал.

Почувствах се мръсен отвътре. Отдръпнах се от момчето, което с разсеяна походка се измъкна от стаята.

Нейтън още лежеше. Посочих пентаграмата на стомаха му.

— За какво е тая татуировка?

Той седна на пода.

— Това? — Той сграбчи стомаха си с две ръце и го разтръска като воден балон. — Това е шибаният дявол, човече.

— Верно? — попита Карлос. Тими изсумтя. — Е, имаш ли някакви патлаци за продан, Велзевуле?

— Имам един в колата. Да му еба майката, подарявам ви го.

Марк каза:

— Стига с глупостите, бе, Нейтън. Тия момчета са търговци. — Той се обърна към нас. — Сега ще ви го донеса.

Върна се с една мазна кърпа. Разгърна я, като внимаваше да не докосне пистолета в нея. Карлос го взе, изпразни го от куршуми и го разгледа. Каза:

— Това не е пистолет, а преспапие.

Тими също погледна пистолета и се изсмя.

— Колко искаш за това? — попитах аз. Не струваше повече от десет долара.

— Двайсет — каза Нейтън.

— Заеби тая работа. Просто го вземете — каза Шарън.

— Не, Марк каза, че тия момчета са търговци — каза Нейтън. Погледна ме. — Двайсет долара.

Шарън се изправи и ни замоли:

— Просто го вземете, моля ви. — Явно не искаше дяволът да ходи въоръжен. Тими помогна на Нейтън да се изправи. Той направи две крачки към Шарън и я зашлеви през лицето.

— Ако го искат, ще го вземат, но ще си платят, ясно ли е? — каза той.

Шарън заудря Нейтън по раменете и гърдите. Той се поолюля назад, но не падна отново. Тими се вмъкна между тях. Успокоиха се също толкова бързо, колкото бяха започнали.

Запалих нова цигара и вдишах дълбоко. През главата ми проблесна образ на синия ми басейн и зелената ми морава, през която тичат страхотните ми деца, докато страхотната ми жена готви вечерята.

Всичко това бяха говна, тоя скапан фургон и тия скапани отрепки. Тръгнах да си вървя.

Не видях как Карлос разменя двайсет долара за малкия пистолет. Обърнах се към Марк.

— Е, тук сме готови. Ще чакаме Руди отвън. Добра работа свършихме тук, пич.

— Ще се виждаме.

Докато си тръгвахме, две малки момиченца се появиха в кухнята. Нито едно от тях не беше на повече четири. И двете изглеждаха уплашени и гладни. По-малката се държеше за по-голямата, която пък стискаше ощавена, плешива пластмасова кукла. Исках да изкарам децата от това място, да повикам социалните служби, да се върна вътре и да смачкам от бой всички там.

Докато зяпах безпомощните малки създания, Нейтън и Шарън пак се счепкаха. Шарън явно не искаше Нейтън да взима каквито и да било пари за пистолета. Попитах Карлос дали вече се е разплатил с Нейтън. Той отвърна:

— Да, но са само двайсет долара.

Казах:

— Еби му майката, щом тя иска да вземем оръжието без пари, това ще направим.

Взех двадесетте долара, които се подаваха между пръстите на Нейтън. Не исках да давам на тия нещастници пари, за да имат какво да смъркат, и да не хранят децата си. Посочих двете момиченца, които Карлос не беше забелязал. Той ги погледна, погледна родителите им и каза „да се махаме от това шибано място“. Тими вече излизаше.

Отидохме до мотоциклетите. Когато бяхме достатъчно далеч от фургона, казах:

— Исусе Христе.

— Шибаняци шибани. — Карлос потърка врата си.

Тими се облегна на мотора си. Всички бяхме бесни. Не бяхме дошли да чакаме Руди да наебе някаква курветина. Минаха минути.

Тими каза:

— Слънцето още пече здраво. — Беше почти шест следобед, но това нямаше значение. Тими извади тубичка плажно масло и я постави на дръжките на мотора си. Свали си тениската, изстиска малко масло в дланта си и започна да се маже. — Има алое. Помага да се поохладиш.

Карлос попита:

— Верно?

След миг той също свали тениската си и аз — моята. Започнахме да се мажем всички. Карлос ме попита дали мога да му оправя гърба и всички се засмяхме неловко. Всички бяхме виждали подобни сцени като тази във фургона, но това не правеше нещата по-лесни. Намазах гърба на Карлос, а той — моя. Отново се засмяхме, този път по-спокойни.

Руди излезе, като си закопчаваше колана. Ивона застана на верандата и му махна като съпруга, която изпращаше мъжа си на работа. Той стигна до нас — трима моторджии, които се мажеха с плажно масло голи до кръста в горещата вечер.

— Какво, да го еба?

— Какво еба ти? — попитах го аз.

— Трябваше. Знаеш как е. Тия кокошки не могат да се наситят на стария петел.

Тия му думи не ми се понравиха, но не можех да направя нищо в момента. Трябваше да поддържаме илюзията, че ни е президент. Исках да му кажа да спре да се държи както се държеше. Исках да ги избутам, да вляза във фургона и да арестувам до един загубеняците там. Но не можех. Един полицай под прикритие постоянно е принуден да разменя етиката си срещу благото на разследването.

Но знаех, че поведението на Руди няма да се оправи от само себе си. Още не бяха минали два месеца от задачата и вече се налагаше да го вкарваме в пътя. Старо куче, стари номера.

Нов проблем.