Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (39) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

На оръжие

Юни 2003 г.

На Джо не му хареса. Ама никак не му хареса. Не харесах това, че не му харесва. Той каза, че няма смисъл в това. Казах, че има смисъл колкото щеш. Той ми отвърна, че няма това предвид — за Ейнджълс имаше смисъл, за нас — не. Напомни ми:

— Ние сме добрите. — Каза, че няма да стане. Намекна, че ще дръпне шалтера преди да започнем.

— Майната ти. Започваме и започваме скоро.

Той си пое дъх, изплю още тютюн и смачка бирената си кутия в ръцете си. Обзе го плашещо спокойствие.

— Джей, убийството поражда убийство. Просто е твърде рисковано. Може да умреш, може и да не умреш — мамка му, може и да не ти пука дали ще умреш, или не — но да им покажеш убийство? Може да подпалиш война между тия два клана и да се озовеш точно в средата.

Беше прав, не ми пукаше. Казах:

— Пич, готов съм да поема този риск. — Смачках цигарата си и се отдалечих.

Не знам как Слатс не прекрати разследването на мига — както не знаех защо Гуен не се разведе с мен след онова изпълнение с Дейл, — но не го стори. Единствената причина, която ми идва наум, е че не е бил готов. Имал е нужда от още време да си издейства заповедите за арест. Само още малко време. И на двамата ни бе нужно.

Надпреварата започна.

Говорих със стария си партньор Крис. Говорих с Тими. Говорих с Шон Уд, агент от екипа, който ни подкрепяше силно в намеренията ни да станем членове на ХЕ. Поговорих още малко с Крис.

Спретнахме си добро съзаклятие.

Планът наистина бе прост и колкото повече мислех за него, толкова по-убеден бях, че няма как да сбъркаме. Щяхме да поискаме разрешение от Хелс Ейнджълс да убием Монгол и след това щяхме да го убием. Щяхме да го направим в Мексико, където те нямаше да могат да проверят нищо. Крис се чудеше как бих могъл да ги накарам дори да участват задочно. Той попита дали не мога да пробвам да взема оръжие от тях.

— Ами че да — отвърнах.

Ето защо планът не можеше да се издъни: те нямаше как да възразят. От Лафлин насам, тези типове бяха обсебени от идеята да убиват Монголи. Но макар че имаха възможността, никога не ги търсеха. Подобно на Дан Данца, невротичния Ейнджъл, към чиято агресивност и безкомпромисност се чувствах привлечен, смятах, че това е пълна лудост: Монголите не бяха никак трудни за намиране. Не бяха някакви бинладеновци, наврени в Тора Бора — имаха си клубни къщи точно като Ейнджълс. Така че реших аз да стана техният човек за убиване на Монголи. Ако Стив Хелънд, от номадите на Ейнджълс, не се свенеше да обсъжда с мен убийството на човека, видял сметката на сина му, защо да не мога да обсъдя с тях убийството на Монгол в името на клуба? И как биха могли да откажат? Ако се дърпаха, можех да питам:

— Коя част от „Ако видиш Монгол, убий го“ не съм разбрал? — ако го сторех, щях да превърна мечтите им в реалност и да реализирам потенциала си.

Щяхме да изпълним плана или Слатс щеше да приключи разследването на бърза ръка, или Ейнджълс щяха да ме убият за наглостта ми, или щяха да ме уволнят от БАТО, или щяха да ме направят член на ХЕ. Ако имах възможността да опитам най-добрия си удар по тази организация, бих приел всяко последствие, дори смърт. Понякога, особено смърт. Беше юни месец в Аризона и желанието ми да умра нарастваше заедно с покачването на живака. Някои дни дори се будех с това желание. Никога не бих го сторил сам, но бях започнал да го очаквам. Толкова просто щеше да е, толкова опростяващо всичко. Нямаше да съм наоколо, за да прецаквам семейството си, те щяха да получат хубав застрахователен чек, и кошмарът на живота ми щеше да приключи. Знаех, че никога няма да напусна сам — някой друг трябваше да реши това, — затова какъв по-добър начин да се случи от това да умра? Без да се усещам, вече исках същото, което на шега искаше и старият ми партньор Коз: да ме приковат за стол и да ме гръмнат в лицето. Исках добра смърт насред най-голямата ми битка. Исках да умра като коравия тип, в когото се бях превърнал.

Помислих си, майната му. Може би щеше да се случи, може би не. Бях ченге, но бях и Хелс Ейнджъл. Оставаше само да Свърша Каквото Трябва.

 

 

Животът рядко зачита маниите на човек. Докато прекарвах цялото си време в изчисляване и преговаряне на данни и във визуализация на местопрестъпление, животът си течеше. На шести юни ни извикаха в Сан Диего да охраняваме погребението на още един паднал Ейнджъл.

Носеха се слухове, че аз, Тими и Татенцето ще охраняваме Сони Баргър на Общия преход до Лакония, Ню Хемпшир, през август — този уикенд в Сан Диего беше проверка. Големците бяха там — Сони, Джони Ейнджъл и Чък Зито, заедно с повече от десет президенти на клонове от Западния бряг. Бяха ме назначили на задния вход. Между клубната къща и улицата имаше висока стена и не виждах нищо през нея. Параноята от Монголите ми се бе отпечатала: през цялото време очаквах някаква бомба-самоделка да прелети отгоре и да отнесе мен, барабар със задната част на сградата.

Но нищо не се случи. Основният ми враг бе скуката. Но след осемчасово висене получих малка изненада. Отникъде на задната веранда се показа Сони Баргър. Носеше чиния, отрупана с храна, и две бутилки бира. Остави храната на една сгъваема маса и доближи машинката си за говорене до дупката в трахеята си.

Гласът му изжужа:

— Горещо, а?

— О, да, сър.

— Може да ми викаш Сони, Пиле.

— Не се засягайте, но докато не си получа нашивките, ще ви наричам „сър“, сър.

Той се усмихна. Рече:

— Донесох ти малко храна, ако искаш. Може да си починеш, ще те покривам, докато ядеш.

Не. Нямаше начин да оставя Сони Баргър да ме сменя.

— Добре съм, сър, току-що изядох една вафла.

— Ами бира?

Това беше очевиден въпрос за проверка.

— Благодаря, но не мога, докато съм на работа. Спонсорът ми ще ми подпали гъза, ако разбере.

— Както искаш. — Той си взе печено бутче и го захапа. Изпи половин бутилка бира, като се постара да звучи и да изглежда, сякаш е много освежаващо. Електронният му глас ме уведоми, че все така чувал добри неща за нас и че се движим в правилната посока. Каза, че се радва да ни види тук, а не в онзи пробит клуб. Отвърнах, че и аз се радвам. След това мълчаливо довърши храната и бирата си.

Тръгна си също толкова изневиделица, колкото бе дошъл. Вдигна чиниите, постави ги една в друга и каза:

— До после, Пиле — без машинката. Звучеше като ураганен шепот. Старият тип беше силен.

Остави пълната, леденостудена бутилка бира на масата. Не смеех да я пипна. Беше ли кален тест наистина? Не бях сигурен. Знаех, че Сони наистина го е грижа за хората му. Може би дори го бе грижа за мен.

 

 

На дванадесети юни, Джоби се обади паникьосан. Каза, че трябва да се срещнем колкото се може по-бързо в паркинга на прескотския Уолмарт.

Когато се озовахме там, го попитах какво става.

— Извикаха ни.

— Какво искаш да кажеш?

— Теди ни праща на мисия. Отиваме във Вегас да пазим.

Татенцето каза:

— Още охрана, а?

— Това не е някакъв патрул на огради, пичове. Ако беше, нямаше да идвам с вас, нали? — Аз свих рамене. — Слушайте, отиваме да пазим събратята. Обади се на Тими, кажи му да събере всичките ви оръжия в джипа и да ви посрещне пред клубната къща. Татенце, ти стой с мен. Пиле, отиди да се срещнеш с Боби и Тими, а след това ще се видим на обяд. Тогава ще ви разкажа.

Обадих се на Тими и му казах да се срещнем при клубната къща и че ни канят на НССО-парти.

— Какво е НССО?

— Носете си собствено оръжие.

— Най-после. Ще се видим там — отвърна той с ентусиазъм и затвори.

Отидох до клубната къща с мотора, като наруших едно от правилата на Теди: един Хелс Ейнджъл никога не кара сам. Тими вече беше там. Оставих го да чака при джипа и влязох да събера Боби. Беше си в апартамента. Изчаках го във фоайето. Излезе от спалнята, докато тъпчеше в джоба си един Берса, 38-и калибър. Викна на Стейси, че е оставил един 22-калибров на барплота.

Докато гъчехме евтина мексиканска храна, научихме какво ни чака. От мига, когато започнаха да ни дават подробности, можех да мисля само за едно: Слатс.

Същата вечер във Вегас имаше една коалиционна среща, която Бандитосите, друга враждуваща с нас банда, много по-силна от Монголите, бяха обещали да разтурят. Нашите хора от Вегас не можеха да позволят това и затова бяха извикали кавалерията. Боби и Джоби се оплакаха, че във Вегас явно не е имало достатъчно желаещи да се отзоват — но ние бяхме друга бира. Скъл вали заедно с още няколко души от Меса, щяха да отсрамят клуба. На Боби бяха заповядали да не идва. Руди дори не влизаше в сметките. Щяхме да сме аз, Татенцето, Тими и Джоби, въоръжени до зъби.

Боби:

— Теди ще ти даде неговата рязана.

Джоби:

— Добре. Искам да пръска нашироко.

Боби:

— Щеше ми се да дойда с вас. Много пъти съм бил на такива неща — ще съм от полза.

Джоби:

— Теди знае какво прави. Не можеш да изпратиш всички. Няма да остане кой да пази мястото. След тази вечер ще търсят да ни го върнат. Не след дълго и тия шибаняци ще плъзнат из Аризона. Трябва да сме силни тук.

Боби:

— Знам, но все пак ми се ще да идвах и аз.

Джоби:

— Сигурно всички ще умрем.

Боби:

— Или ще свършите в затвора.

Джоби:

— По-добре да умра. Но е прав, де. — Това го каза на нас. — Очаквайте убийства тази вечер. Стрелба. Смърт, затвор или бягство от страната.

Помислих си саркастично, страшна работа. Ще се наложи да убиваме за тези типове преди да получим възможността да го направим както би ни изнасяло.

Довършихме обяда и се върнахме в клубната къща. Трябваше да се измъкна за секунда, за да се обадя на Слатс, но те бяха надъхани и не можех да се измъкна и за секунда.

Теди и Боби гледаха как Джоби зарежда джипа с пушката, кутия патрони, къса гумена палка, дръжка на брадва и три-четири ножа. Теди изглеждаше обезумял от безпокойство. Направи ни знак да го наобиколим.

Заговори, забил поглед в земята.

— Това не ми харесва, но това трябва да направим. Гордея се с вас и с Хелс Ейнджълс. Бъдете им опора и те ще са ви опора. Правете каквото там ще правите, но се върнете живи.

Прегърна всеки от нас. Боби също.

Той ме хвана за раменете и каза:

— Помни, Пиле, един Хелс Ейнджъл може невинаги да е прав, но си остава твой брат.

Теди добави:

— Половината от всичко мое е ваше. И това не забравяйте.

В думите им имаше смисъл. Въпреки че се бях заклел да се боря срещу подобни хора, приемах част от кредото им. Знаех, че всеки от тези тук, а и още неколцина неприсъстващи, с готовност ще отнесат куршум за мен. В този миг повярвах в част от това, което ХЕ представляваше. Бях истински трогнат.

Тръгнахме. Аз карах. Тими и Татенцето бяха отзад, а Джоби звънеше на пожар на Призрака и Спусъка от клона в Меса. Искаше да разбере какво е положението. Звучеше сякаш определено ще се случи. Пушех цигара от цигара, без въобще да спирам, за да усетя свежия пустинен въздух отвън. Гледах пътя и мислех само за Слатс. Гледах стрелката за бензина. Имахме една четвърт резервоар. Точно пред Кингсмън спрях, за да презаредя. Излязохме да се разтъпчем. Татенцето напълни резервоара. Аз отидох до тоалетната.

Още щом се скрих от поглед, отворих телефона.

— Пилето е. Слушай, нагазили сме в лука. Отиваме до Вегас да ударим Бандитосите на някаква среща — тази вечер. Имаме шибан арсенал в колата си и недвусмислено ни беше заявено, че се очаква да го използваме. Трябва да се обадиш на Гейлънд и да спрете това.

Попита ме защо не съм се обадил по-скоро. Казах, че съм бил с тях цял ден. Казах, че трябва да вървя, да ми се обади, когато говори с Гейлънд. Казах, че ще се правя, че говоря с Дейл. Той каза окей.

Петнадесет минути по-късно иззвъня телефонът ми. Минавахме през Голдън вали в Кингсмън и след това през Лафлин, защото Джоби не искаше да рискуваме проверки, ако прекосим бента Хувър. Звънеше Слатс. Каза, че пътува към Вегас, но добре сме го изпреварили. Каза, че Гейлънд работи по въпроса — нямаше да има Бандитос в радиус от тридесет километра около срещата. Гейлънд знаел къде ще се проведе, затова да нямам грижа, просто да отидем и да правим каквото очаквали от нас.

Стигнахме. Паркингът беше затрупан с мотори и хора. Джоби ни каза да се съберем около него — аз, Тими, Татенцето, Призрака, Спусъка, Сокъм и един тип от Вегас на име Фил Даскалос. Джоби започна да приказва:

— Добре. Ако се покажат Бандитосите, ще ги нападнем от засада. Не позволявайте на никого да си слезе от мотора. Правете каквото е нужно, окей? Не ги пускайте да слизат. — Той направи пауза и прокара ръка през сивата си коса. Погледна всеки от нас в очите. — Вижте, ако не ви понася, ходете си сега. Върнете се и опитайте пак след няколко години, когато ви се покажат топките. Ако можете — от тия неща се коват легендите и героите.

Не бих се изненадал, ако беше сложил ръка насред кръга ни и бе започнал да скандира: „Осем-едно, осем-едно, осем-едно!“

Разделихме се и получихме позиции. Джоби изпрати Татенцето и Фил от другата страна на улицата и заведе Тими и мен на един ъгъл на паркинга. Спусъка, Призрака и Сокъм заеха позиция на срещуположния ъгъл.

Чакахме. Пушех така, сякаш тютюнопроизводителите затваряха утре. Чакахме. В осем и петнадесет разпуснаха срещата, хората се качиха на моторите си и дълга колона Хелс Ейнджълс напусна мястото. Край. Нямаше Бандитос. Гейлънд ни беше направил още една услуга.

Групичката закрилници се срещна на една бензиностанция към осем и половина. Стиснахме си ръцете, доволни, че сме се показали мъже, и още по-доволни, че сме отървали престрелката. Джоби каза, че се случват такива неща, по-добре човек да е подготвен, отколкото да не е. Татенцето ме запозна с Фил. Заприказвали се за оръжия, докато чакали. Фил много искаше да говори с мен, каза, че той бил човек, с когото да говоря за оръжия за ХЕ. Каза, че има всякакви работи — ръчни гранати, Ц-4, Мак-10, бомби с дистанционно управление, заглушители. Дадох на Фил една визитка и му казах да ми се обади.

Върнахме се в Скъл вали.

В джипа Джоби все ни повтаряше колко се гордее с нас. Оставихме го у приятелката му в Кингсмън, прегърнахме се братски и му казахме, че ще се видим на следващия ден.

Когато се върнахме в джипа, се обадих на Слатс. Попита ме дали искам да говоря с Гейлънд. Исках.

— Как беше Вегас? — попита Гейлънд.

— Страшна работа. Спечелих на зарове и получих дванайсет безплатни лапденса. Какво стана с нашите приятели?

— Хванахме някои. Днес в ареста има парти с преспиване на Бандитосите. Ще ги пуснем на сутринта. Иначе тук е доста спокойно. Мисля, че Слатс иска да ме заведе на вечеря. Гледа ме любовно цяла нощ.

Засмях се. Благодарих му и му казах да благодари и на Слатс от мое име.

— Спаси ни задниците. Пак.

 

 

Слатс можеше да приключи разследването след това. Ейнджълс явно не се притесняваха да ни поставят в опасни ситуации и при достатъчно възможности беше само въпрос на време да се случи нещо лошо, защото не сме могли да контролираме ситуацията.

Но Слатс ни позволи още малко.

Приех това като позволение да задействам плана си. Това, че ни пусна във Вегас означаваше, че е готов да ни остави да се излагаме на опасни ситуации, независимо какво говореше. В някакъв смисъл се чувствах отмъстен.

Момчетата от Скъл вали също бяха доволни. Когато спряхме пред клубната къща същата нощ, Теди и Боби ни чакаха като нервни родители. Прегърнаха ни силно. Теди се опита да се усмихне, но беше загубил тренинг. Повтори, че не му е харесало да ни праща там, но като Хелс Ейнджълс на всички им се е налагало да преследват привидения. Каза ни да се приберем и да си починем.

След тази нощ, хората от Скъл вали малко се е поразвеселиха. Все така ни натиряха къде ли не, но вече им личеше, че го правят на бъзик. Теди философстваше пет минути как си иска пърженото пиле: по старата оригинална рецепта, да не е препържено, да не е екстра-хрупкаво или както там му викали. Даваше ни допълнително пари, че сме отишли да го вземем. Започнаха наистина да ни уважават и харесват.

Един ден, на Църква, започнах да драскам някакви неща на едни картонени чинии. Нарисувах човечета от клечки и написах имената на всяко от момчетата под тях. В малки балончета над главите им написах неща като „Обичам Пилето“ (Боби) или „Бегай до Макдоналдс“ (Теди). Бях се увлякъл и не забелязах как Теди се е приближил до мен. Когато най-после го видях как зяпа отвратителните ми драскулки и съска през тръбичките си, беше твърде късно.

— Какво, да го еба, е това?

Помислих си, че идва време за поредната лекция „На теб смешно ли ти е, все едно си на детската площадка?“ Въздъхнах като виновен ученик и казах:

— Изкуство?

Той издаде звук като слаба кашлица, но не една от емфиземите му. Набра сила. Смееше се. Никога не го бях чувал да се смее, нито пък който и да било в стаята. Той взе рисунките от ръцете ми и ги вдигна пред очите на всички. И те се разсмяха. Взехме пример и се засмяхме и ние. Руди отвори няколко бири и ги раздаде. Тими започна да разказва тъпи вицове, а Теди закрепи творбата ми с кабарче на стената. Осъзнах, че тези хора не са толкова лоши — а аз си припомних, че не съм толкова добър.

Седмицата след Вегас бях зает на всички фронтове. Ходихме на два прехода, заедно с Джоби сплашихме членове на Американците, уговорих голяма сделка за оръжия и експлозиви с Фил от Лас Вегас, купих от Джоби ловна пушка Браунинг с оптически мерник, както и малко наркотици и един пистолет от Руди. Обикаляхме из целия щат, от Меса до Скъл вали, до Булхед и Тюсон и после обратно. В Булхед Смити още се тревожеше за организирането на клона в Мохаве вали, но не пропусна да ни сподели, че ни е наблюдавал и че ще сме „рок звезди“.

А така.

Докато шарехме наляво-надясно, умът ми постоянно прехвърляше подробностите около убийството на Монгола. Шон Уд, агентът от екипа, който беше най-благоразположен към идеята, се занимаваше с уреждането на дати и места, проучване на локации, черната работа. Казах му, че ще посадя семето на двадесет и първи, когато имахме кандидатски задължения в Уилямс, Аризона.

— Добре, дай да свършим нещото — каза той.

 

 

Преходът до Уилямс беше лесен. Задачите ни не ни натоварваха. Джей Джей и Татенцето продаваха тениски на павилиона, а аз се шматках с Боби и играех бодигард.

Срещнахме групичка мотористи, които се наричаха Дивите Нерези. Един от тях се приближи до нас с ръка, протегната към Боби. Носеше голяма подмазваческа усмивка.

— Хей, радвам се да се запознаем — каза той.

Боби вдигна слънчевите си очила и го огледа внимателно. Не му предложи ръката си.

— Върви на майната си.

— Хей, ама аз…

— Чу ме, изчезвай. Можеш ли да повярваш, Пиле, тия шибаняци? — Не излъгах: казах, че не мога. Дивите Нерези бяха ченгета, мъже със значки, които се кичеха с кътове и се правеха на клуб от единия процент през уикендите. В моя ум, както в този на Боби, представляваха извращение.

Онзи свали ръка и започна да се обръща, когато Боби каза:

— Чакай. Нека ти кажа нещо — не може и така, и така, задник. Не може да се правиш на нас и да се държиш като нас, докато работата не загрубее, а тогава да вадиш значката и патлака и да ни сриташ да седим на тротоара. Да ти го начукам. Избери си отбор. — Той се обърна отвратен и му показа пръста. Последвах го. По-вярно от това нямаше накъде. Едно е да си под прикритие. Друго е да размахваш две знамена наведнъж.

Стигнахме до нашата зона — там бяха хората от Скъл вали и още много номади — и повисяхме. Вече в безопасността на собствената ни територия, оставих Боби и Джоби да си лафят.

Реших, че Джоби ще е човекът, с когото да говоря за убийството. Ако питах Теди или Боби, щяха да искат да го обмислят седмици наред. Нямах седмици. Джоби, от друга страна, беше като парче изтъркана кожа, корав тип, който не би се замислил да одобри убийството на враг. Знаех, че мога да разчитам на него.

Говореше с Джей Джей и Татенцето, когато се приближих към него. Дръпнах го настрана и му казах, че нещо ме гложди. Чул бях някакви неща за един Монгол в Мексико, който говорел зад гърба ни без да си плати цената. Казах, че искам да направя нещо, но по-добре да ме посъветва. Той попита за подробности — име, клон, местоположение. Отвърнах, че може би ще мога да установя къде е, но не знаех как се казва и дори как изглежда. Знаех само, че се държи като кучка и ни подиграва из цял Лафлин, на място където никой да не може да му запуши устата. За тоя все едно сме патета на стрелбище. Джоби се огледа наляво и надясно и стисна челюсти. Каза:

— Добре, че дойде при мен. Разбери още. Ще се съберем и ще го очистим тоя шибаняк.

Казах:

— Окей. Добре. Така си и помислих.

 

 

Оставих Джоби да къкри няколко дни. Отидох до Финикс и се хванах с Данца за няколко дни. Казах, че скоро отивам на лов. Той отвърна:

— Човече, толкова ми се ще да можех да дойда с теб. Половината от тези типове нямат топките да правят това, което правиш — че и повече. Искат да са счетоводители и да остареят, Сони примерно, дето си пийва топло мляко всяка вечер, когато си ляга в десет и половина. Половината време не знам защо въобще съм тук, Пиле. Ние сме Хелс Ейнджълс, трябва да купонясваме през цялото време, голи пички и наркотици хвърчат навсякъде, нали, без глупости, нали?

Разбирах гледната му точка. Имахме добър случай, но ако Ейнджълс не бяха толкова внимателни, щяхме да имаме много по-добър случай. Казах на Данца, че и аз искам да дойде с мен в Мексико, но Тими и Татенцето ще ме покрият добре.

— И все пак — каза той, — много искам да видя тая кучка, докато я пречуквате. Трябва да го наръгате в главата. — Той направи пауза, унесен в блянове. — Но не забравяйте да го ебнете малко в гъза преди да го утрепете. Да знае кои сте.

Казах му, че няма да съмнява кои сме. Той ми пожела късмет и на раздяла ме прегърна здраво. Нарече ме свой истински брат. Отново се трогнах, по някакъв извратен начин. Знаех, че Данца ще отиде в затвора заради мен и това ще е определено по-добре за обществото, но някак ми се щеше да не се случва така. Знаех, че при по-различни обстоятелства — ако се вряхме по окопите или трябваше да се спускаме с парашути над вража територия — Данца щеше да е човек, когото бих искал до себе си.

На двадесет и четвърти се обадих на Джоби в Скъл вали, за да се уверя, че Теди или Боби не са там. Той каза:

— Момчетата са в стриптийз-клуба и аз държа крепостта.

— Ако е удобно, ще ми се да дойда да поговорим за онзи тип, който ти споменах.

Той веднага се разгорещи:

— Да. Хайде. Идвай.

Мястото беше мъртво. Джоби седеше на дървен стол, а краката му, обути в каубойски ботуши, бяха вдигнати на табуретка. Той си играеше с ловджийски нож, като го забиваше в една от страничните облегалки на стола. Когато заговори, гласът му беше необичайно нахъсан и остър, сякаш се връщаше от месец в пустинята, а още не му е пуснала жена.

— Пиле — започна той.

— Джоби. Имам новини.

— Казвай. — Той свали крака и върна ножа в канията му с металически шепот.

— Татенцето слезе преди два дни. Следи го, докато отидем.

— Добре. Кажи му да чака.

— Ще му кажа. Може ли да го направим?

— Да.

— Можем ли да убием шибаняка?

— Да. Да, мамицата му. Момчетата знаят, и те са навити.

— Добре. Джоби, искам едно нещо да е ясно. Ако го направим и ако докажем, че сме го направили, искам си нашивките.

— Пиле, ти си мой брат, не ме ебе дали си кандидат, ти си мой брат. Не се тревожи. Ще направя каквото мога, за да си ги получите бързо.

— Добре. Има и още нещо.

— Какво?

— Имаш ли патлак без номера? Нещо без история?

Той обхвана с ръка брадичката си и я потърка. Насилвах късмета си. Току-що го бях убедил да одобри убийство, а сега аз — шибан търговец на оръжия — му исках оръжие за еднократна употреба. Киселок се надигна в гърлото ми. Запалих цигара, за да го преборя.

Накрая той каза:

— Не знам. Не мисля. Чакай малко.

Той се скри в една странична стаичка. Откопчах един от глоковете си и го издърпах сантиметър и половина, за всеки случай. Както бе обичайно през онези дни, нямах подкрепления. Слатс така или иначе не би се включил в изпълненията ми. Джоби можеше да излезе, да ме издуха с някоя пушка и никой нямаше да разбере дни наред.

Джоби излезе, проверявайки предпазителя на един малък, гълъбово сив пистолет. Той каза:

— Това ще свърши работа, но трябва да си близо.

— Не се тревожи. Това е идеята.

— Още има номер, но няма документи. След като свършиш работата, върни го, за да се отървем от него завинаги.

Той ми подаде пистолета, проверих предпазителя и го сложих в задния си джоб. Казах, че трябва да вървя, че ще поддържаме връзка и ще се видим след няколко дни.

Той ме сграбчи за раменете, придърпа ме и ме прегърна здраво, като ме потупа силно по гърба. След това ме погледна в очите и каза:

— Искам да се приберете. Всичките.

— Нямай грижи, братле. Ще се върнем.

Юни 2003 г.

Отидохме в пустинята и Свършихме Каквото Трябва.