Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (17) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Еби си оръжията!

Септември 2002 г.

Следващата седмица бяхме заети колкото щеш. Летях до Ню Йорк на девети септември, за да съм част от екипа за подкрепа на колеги от агенцията и да уважа годишнината от 9/11. В града посетих един местен рокерски бар на име „Свине и юници“, за да пийна по нещо с другите агенти, включително Карън, която работеше в Ню Йорк. Тази вечер бях особено самодоволен. Обадих се на Лошия Боб и му казах, че съм в Ню Йорк за една поръчка. Попитах може ли да посетя момчетата от клубната къща на Трета улица. Той ми каза, че трябва да звънне няколко телефона. Обади ми се пак след петнадесетина минути. Каза ми, че трябва да звънна на Брендън, президента за Ню Йорк, на еди-кой си номер. Обадих се и Брендън каза:

— Идвай, бе, к’во чакаш!

Останах без думи. Президентът на нюйоркския клуб беше известен в целия свят на моторджиите. Не ми дължеше нищо — аз бях някакъв никакъв от някакъв никакъв клуб. Желанието на Боб да увери останалите, че съм окей, ми отвори тази врата.

Докато излизах, Карън ме помоли да не ходя там без подкрепления. Аз питах:

— Къде?

— Джей, отиваш на среща с Хелс Ейнджълс.

— Не знам откъде си разбрала това, а и освен това, да го духат. Не се опасявам какво могат да ми сторят, трябва те да се притесняват какво мога да им сторя аз.

Тя ме погледна от упор и каза:

— Радвам се, че не работя с теб. Ти си ненормален. Ако си тръгнеш, аз се прибирам. — Тук може би за пръв път от началото на операция Черна бисквита желанието ми да успея надделя над здравия ми разум.

Взех си такси и казах:

— Заведи ме при Хелс Ейнджълс, пич! — Той не знаеше къде се намира това. Казах, на Трета улица, между Първо и Второ авеню.

Бях уплашен — често бях уплашен напоследък, макар да бях започнал да свиквам (Исус мрази путьовците), — но сега не можех да повярвам какви ги върша. Сетих се за оня път, когато бях отишъл да скачам с бънджи — колко бях ужасен от мисълта, че ще скоча от мост и единственото ми спасение ще е някакъв гумен ремък.

Спряхме на адреса. Излязох и запалих цигара. Прекосих улицата. Хелс Ейнджълс от Ню Йорк се намираха в кажи-речи най-безопасния квартал на града. Притежаваха цяла сграда. Беше черна. Тротоарът между нея и улицата беше преграден от варели и мотори. Имаше много камери, които гледаха към улицата и входната врата. Тротоарът беше толкова чист, все едно беше полиран. Почуках. Открехна се малка шпионка. Чифт черни очи. Някой попита:

— Кой е?

— Пилето — отвърнах. — Брандън ме очаква.

Вратата се отвори. Някакъв едър тип, в смисъл, едър като трактор, стоеше зад прага. Каза, че се казва Буцата. Аз си прехапах остроумния език и влязох.

Мястото беше музей. Навсякъде имаше принадлежности от членове на ХЕ — снимки, надписи, кътове в рамки, стари пистолети, една бойна брадва, ножове, изрезки от вестници, дори пенсионирани мотори. Беше раят на Хелс Ейнджълс.

Не останах дълго — исках само да отдам почитанията си. Купих малко тениски за момчетата на Запад. Срещнах няколко човека, като единият беше сред най-страшните гадове, които някога съм виждал. Нямаше един и осемдесет, но тежеше над 120 кила и нямаше нито грам мазнина по себе си. Казваше се Мел Чанси и беше от Илинойс. Най-страшното нещо у него не бяха размерите му, а усмивката му и спокойния му смях. Имах чувството, че постоянно си мисли: „Хей, здрасти, друже, радвам се да се запознаем. Ще се радвам да ти смачкам черепа на бордюра. Искаш ли да излезем?“ Гледах да не го доближавам много-много. Тръгнах си не повече от двайсет минути, след като бях пристигнал.

Хванах си влака за хотела в Бруклин.

 

 

Върнах се на 13 септември. Приземих се в Тюсон, качих се в колата и се върнах у дома. Не ми беше удобно там. Каквото вършех из къщата, го вършех зле. Оставях гребени от трева по моравата. Гуен ми се караше. Знаех, че нещо не е наред. Старото ми аз — истинското ми аз — би работило по-внимателно. Настоящото ми превъплъщение не се вълнуваше от тия неща. Исках просто да се върна на работа.

Следобеда преди да си тръгна Гуен беше поканила няколко приятелки около басейна. Гледах ги и си мислех единствено за дамите на мотористите. Дъщерите им, курвите им. Можех да начертая в ума си пътя, по който тези 12-13-годишни девойчета се превръщаха в онзи тип жени.

Повиках Дейл при себе си. Трябваше да излезе от басейна и не беше доволна, че баща й има работа за нея. Тя попита с умолителен тон:

— Какво има, тате?

— Това е важно, миличка. Чуй сега. Трябва да ти кажа нещо.

— Какво? Нещо за момчета ли е?

— Не, не е за момчета, за теб е по-скоро. Слушай. Никога, ама никога, не прави нещо, което не искаш, само защото някой ти е казал, нали?

Тя не отвърне. Беше толкова неловко. Докато й приказвах, осъзнавах, че Гуен ще трябва да обясни на Дейл какво съм имал предвид.

— Искам да кажа, че ти си най-важният човек на света за себе си. Ако се държиш със самоуважение и увереност, ще си добре. Другите няма да те уважават, ако ти самата не се уважаваш, нали?

— Предполагам, тате.

— Просто не забравяй. Имаш си само една репутация, така че я пази. Не оставяй на никого да ти казва какво да правиш.

Тя се поизпъчи и каза с хитра усмивка:

— Ама ти сега точно това правиш!

— Умница. Слушай стареца си по тоя въпрос, окей?

— Окей. — Тя се обърна и зашляпа през вътрешното ни дворче, обратно към приятелките си.

— Обичам те, миличка.

Тя отново се обърна, разстреля ме с поглед и продължи към другите момичета, които й се смееха.

 

 

Срещнах Карлос за някаква сделка в Тюсон, която Джими и Татенцето бяха уредили. Щеше да е първият ни голям ден на незаконни сделки, което беше добре, защото Слатс започваше да се нервира. Натискаше ни да му дадем някакви доказателства. Знаеше, че протоколната ни работа до момента — разните му одобрения и разрешения — е добра подготовка за РИКО-обвиненията, но нищо от това нямаше значение, ако не можехме да докажем, че Ейнджълс се занимават с криминална дейност.

Същия ден пуснахме подслушвателни устройства, но те не предаваха информация; за да ни следва екипът по сигурността, трябваше да им звъним и да им казваме къде сме.

С Карлос отидохме в едно крайпътно заведение, на което често се събирахме да бистрим стратегия и зачакахме обаждане от Дъг Дам, един Хелс Ейнджъл от Тюсон, който ни беше свръзката.

Дъг звънна на Карлос. Той ни каза да се срещнем у тях. Платихме на сервитьорката, която — без майтап — се казваше Фло и носеше платинена експлозия от коса на главата си, и си тръгнахме.

Срещнахме Дъг на двора му. Беше шест фута висок и тежеше малко под двеста паунда. Очите му приличаха на прозорци към душата на много дълбок или много тъп човек. Лицевото му окосмение беше стандартното за Хелс Ейнджълс, а около врата му висеше тънка сребърна верижка. Имаше репутация на неумолим уличен боец. Редовно обикаляше страната, за да решава с юмруците си проблеми на клуба.

Ръкувахме се. Каза, че трябвало доста да пообиколим и трябвало първо да хапне. Карлос предложи една закусвалня, друго наше място, на 22-а улица и магистрала И-10.

А, закусвалнята. Никога не е имало по-добър ресторант за ченгета под прикритие. Лошо кафе, слабо обслужване, добри гофрети, ниски цени и висока калоричност. Мирише познато, като нещото под нокътя на палеца на крака ти. Практически олицетворява думата „практичност“, особено след като по някаква странна причина винаги има паркинг с гледка в три посоки, а четвъртата е блокирана от самата закусвалня. Много добро за наблюдение и защита от изненади. Да, когато аз или някой от събратята ми в полицията си караме по пътя и видим тези единайсет жълти квадратчета с единайсет черни букви в тях, малко можем да сторим срещу притегателната им сила. Като молци срещу лампа, само че в нашия случай лампата е неубедително почистена чаша, пълна с кафе.

Черпихме Дъг, който взе, че си завърши яденето със сладолед.

Докато тъпчеше устата си, обрамчена от катинарче, с ледена ванилия, той каза:

— Ето каква е работата. Имам един 38 и един 40, полуавтоматик, обратно вкъщи. Вторият не е чист, затова гледайте да не ви хванат с него. Имам още един пистолет, но не мога да го продам. — Той обърса уста с опакото на дланта си и размаза сметана по мустаците си. Наведе се напред и прошепна: — Използвах го в едно сериозно престъпление и трябва да замине в реката…

— Разбирам — прошепнах в отговор. — Рискове на професията.

— Мда. — На Дъг здраво му мелеше устата. Да получиш информация беше също толкова лесно като да ловиш риба с динамит. — Мерси, че ще оправите тия неща днес. Наистина ми трябват парите.

Карлос се намеси:

— Хей, мислехме, че добре се оправят с парите тук. — Всъщност знаехме, че не е така.

— Ами, не. Имах доста добра далавера с трева на едро, но откакто ме пипнаха миналата година, вече не върви хич. Обаче, пич, тогава какво беше… Можех да купя стоката оттук за около четиристотин долара на паунд, да отскоча до Мейн, където живеех тогава, и да я шитна за три пъти повече. Разнасях за един голям доставчик — по петстотин паунда на курс, — но поумнях и започнах да разнасям свои собствени неща, макар и не толкова много. Но както казах, това е минало.

— Звучи като нашата работа с железата. Хванали сме тия мексиканчета за топките с едната ръка и за гърлата с другата.

— Кво имаш предвид?

— Човече, аз съм източника и доставчика. Няма посредници. Алфата и Омегата, моето момче. Показвам се с торба оръжия и определям цената. Търсене и шибано предлагане, икономика, първи курс.

— Звучи точно като моето нещо с тревата — каза той с копнеж. После добави: — Само дето с мен не са се ебавали някакви гранични гардове.

— Е, да. Рискове на професията.

Дъг се засмя и изсърба останалият разтопен сладолед.

— Мне. Не ни е толкова добре, колкото на тия в Меса, казвам ти. Трудни времена за Тюсон. Първо имаме само шестима членове, без да броим двама-трима в затвора за някаква глупост на БАТО. После имаме един член, татуировчикът ни Мак, който не трябва да дружи с нас като условие по гаранцията си. И имаме Джоджо, който излезе от пандиза и кракът му на нищо не прилича. И аз, на когото са му вече нелегални регистрационните номера на мотоциклета, понеже не съм му платил застраховката и едва се измъкнах от трето обвинение по углавно престъпление за онова с тревата миналата година. Сам си бях адвокат, казах ли ви? — Не беше. Карлос каза уау. — И после имаме Зъба, който лежа шестнайсет години за убийство и не иска да се връща, но не му пука — ще го срещнете по-късно. Има и хубава стока. Така или иначе, пич, казвам ти, ако федералните искат да ни замерят с нещо по РИКО, няма да им трябва нещо повече от лейкопласт, за да ни го лепнат както си трябва.

Готино. Слатс би харесал това.

Карлос погледна Дъг, кимна сериозно. Междувременно играхме на настъпванка под масата, все едно бяхме в училище и се състезавахме за същото момиче. Карлос се кефеше да се бъзика с всяка ситуация.

Казах на Дъг за финансовата ни подкрепа за Меса и че ако нещата сработеха, ще можем да отделим част от приходите от мексиканската работа — беше правилно да го сторим. Дъг каза, че той и момчетата — които, както той ни каза, никога не правели нещо без одобрението на групата, важна бележка за докладите ни — много ще се зарадват на това.

И така, започнахме да преговаряме за цени. Преди да напуснем закусвалнята, се обадих на Слатс и му дадох адреса на Дъг. Той каза, че ще паркира микробуса на четири пресечки от там, за да може да пристигне на мига, ако има нужда. Казах му, добре, но няма нужда от тревоги. Казах:

— Седи си и гълтай диетични колички.

— Да млъкваш. — Той се прокашля.

Отидохме до дома на Дъг и той ни даде единия от пистолетите и ни показа „мръсния“ — някакъв деветмилиметров с неизвестна изработка. Каза, че 40-ият калибър е у Зъба и ще трябва да отидем там да го вземем, но той ще вземе парите за него сега. Карлос му даде 800 долара за двете оръжия плюс петдесет долара комисионна. Дъг сложи 800-те в задния си джоб и петдесетачката в портфейла си. Каза ни, че това му е цялата надница за деня.

Помислих си, пич, един ден ще отидеш в затвора за много, много дълго време, защото са ти трябвали петдесет кинта. Жалка работа.

Дъг се качи в колата си и го последвахме до Зъба. Карлос се обади на Слатс и му каза накъде се движим. Каза му, че тия пичове ще са си лепнали достатъчно доказателства за процес още до три следобед, и нещата вървят прекрасно. Ние бяхме ветерани от БАТО, които си вършеха работата. През годините Карлос и аз бяхме купили толкова много оръжия, че все едно си взимахме мляко за вкъщи.

Спряхме на алеята на Крейг „Зъба“ Кели в около един следобед. Предложи ни бира и приехме. Попитахме го къде е пистолетът и той отвърна, че не е при него, че му е било трудно да се добере до оръжието и сигурно ще трябва да го вземем от къщата на тюсонския Ейнджъл Марк Макфърсън. Той и Дъг първо трябвало да завъртят няколко телефона. Каза, че можем да изчакаме отвън, ако искаме.

Карлос повдигна една от щорите с пръсти. В задния двор имаше метална маса и баскетболен кош. Карлос и аз се спогледахме и кимнахме. Окей, ще чакаме отвън.

Докато вървяхме към масата, Карлос каза:

— На бас за петдесет кинта, че вече не можеш да забиваш, Пиле.

— А ти можеш?

— Естествено.

— Пич, няма начин ти да можеш, а аз не.

— Добре, дай да разберем.

— Айде.

Потърсихме топка. Не бе изненадващо, че не намерихме. Не можех да си представя как Хелс Ейнджълс се нареждат в два отбора, едните с тениски, а другите без, и почват да цъкат баскетбол. Кошът сигурно бе останал от последния наемател.

Вдигнах ключовете на колата.

— Ще използваме тези.

— Добре. Кой е пръв?

— Ти, дребосък.

— Добре. Почвам.

Той се съблече до тениска. Аз нямах нужда, понеже само тениска носех, но си оставих кобура за рамо на масата. И двамата носехме дънки и ботуши за мотоциклет. Подхвърлих на Карлос ключовете си.

Той застана под коша, вдигна ръка, за да измери разстоянието, което беше около метър от върховете на пръстите му и след това отстъпи на няколко крачки. Той застана в позиция „готов“ и се запристъпва напред-назад, докато звънтеше с ключовете в ръка. Радвах се, че Слатс не ни чува. Още тогава щеше да ни се обади да ни каже да спрем. Но не можехме. Затова много обичах да работя с Карлос. С него си прекарвахме леко.

Той скочи, но не стигна коша. Ботушите му се плъзнаха на земята. Той извика „От три пъти!“ и опита още два пъти, но така и не се доближи до целта. Казах му:

— Дай ми тия ключове да ти покажа как се прави.

Някога можех да забивам с две ръце. Не си направих труда да измервам разстоянието — или щях да успея, или нямаше. Стартирах на бегом. Когато бях на около метър скочих с изпъната ръка. Почти успях да докосна ръба на ринга, но не успях да стигна над него. Паднах тромаво на крака. Болка плъзна като змия по гърба ми. Нищо сериозно, просто напомняне, че съм стар за тия работи.

Ключовете обаче останаха заклещени между ринга и таблото.

Карлос си скъса задника от смях. Каза, че ще ми даде двайсет и пет за старанието. Казах, че май няма да мога да върна ключовете. Той каза:

— Ами ще оставим колата на Дъг вместо пари — може да я продаде за скрап. — Казах му да млъква. Карлос се посмя още.

Опитах да скоча, за да върна ключовете, но бях загубил всякакъв отскок. Радвах се, че Джак не е тук да ме види. Карлос също направи още четири опита, но така и не успя дори да достигне ръба.

— Добре, качвай се на раменете ми — казах аз.

— Заеби, друже.

— Нищо няма да еба. Качвай се. Ще ти платя двайсет и пет кинта да го направиш. Ще сме квит.

— Добре.

Застанах на едно коляно. Карлос ме яхна през раменете. Аз се изправих със скърцащи колене и се заклатушкахме насам-натам преди Карлос да успее да хване ринга и да започне да дърпа ключовете.

— Мамка му, Пиле, добре си ги заклещил тия неща.

— Като Шак.

Бяхме с лице към къщата.

Карлос извика:

— Взех ги! — и тогава и двамата видяхме как Дъг разговаря по телефона и ни зяпа иззад щорите. Вероятно говореше с Макфърсън. Сигурно му разправяше, че с него са двама смешници, които искат да правят бизнес, че може би е чувал за нас, коравите Соло Анхелес Джей „Пилето“ Дейвис и Карлос Хименес, който в този момента висеше като пране от стар баскетболен кош.

Не точно поведение като за уважавани мотористи. Точно затова толкова силно се смяхме на цялата ситуация по-късно.

Карлос грабна ринга, направи набиране и освободи крака от раменете ми, залюля се над главата ми и се приземи тежко на паважа. Върнахме се до масата и си взехме бирите. Отново се въоръжих. Влязохме вътре и никой нищо не каза по въпроса. Дъг рече, че трябва да отидем да видим Марк за патлака, но играчката щеше да си струва.

— Няма проблем — казах аз.

Тръгнахме си от Зъба, но не си направихме труда да звъним на Слатс. Всичко беше под контрол, а работният ден почти приключваше. У дома на Марк имаше още две оръжия. Стоманен полуавтоматик, китайско производство, модел 213, деветмилиметров, както и Хай-Стандарт Модел А, 22-калибрен полуавтоматичен с дълга цев. Марк каза, че 213-ката е чист, но не е сигурен за другия, затова трябвало да внимаваме с него.

Докато разглеждахме оръжията, забелязах два медала Сребърна звезда, окачени на стената на хола. Попитах го чии са. Той каза, че са негови. От Виетнам? Да, каза той.

Трябваше да отида до банкомат, за да взема достатъчно пари да довърша сделката. Докато Дъг ме придружаваше, ме попита имам ли някакви връзки с дилъри на амфетамини, понеже предната вечер жена му изшмъркала последния ангелски прах и Тюсон бил по-сух от Долината на смъртта. Каза също така, че момчетата от Тюсон му забранили да прави или продава прах, макар че още има нужда от една малка топка номер осем, за да преживява, поне по веднъж на две седмици. Казах, че ще му кажа, ако разбера нещо, може би Руди можел да му помогне.

Извадих 600 долара. Щеше да е забавно да обясня на Гуен за какво са отишли.

Дъг и аз влязохме да приключим сделката. Бизнесът с Макфърсън ми оставяше неприятен вкус в устата. Притежаваше законен сервиз за мотори и беше ветеран от Виетнам с медали. По-късно разбрах, че една от Сребърните звезди я е получил, задето скочил от издигащ се хеликоптер, за да помогне на член на неговия взвод, който бил прострелян точно преди да се качи. Марк не се подчинил на директна заповед на командващия си офицер. Грабнал другия и се върнал, докато пилотът ги чакал. Бил предложен за военен съд и за Сребърна звезда и армията имала здравия разум да предпочете второто. Не ми харесваше да прецаквам хора като Макфърсън; не той беше от хората, заради които вършех това.

Въпреки това беше добър ден за Черна бисквита. Карлос и аз си тръгнахме оттам, по-бедни с 1500 долара, но много по-богати по отношение на оръжия и доказателства. Карлос звънна на Слатс. Решихме да се срещнем в един малък мол на около три мили откъдето бяхме.

Когато затвори, Карлос каза:

— Слатс звучеше нещо ядосан.

— Е, имаме багажник, пълен с оръжия. Ще му мине.

— Не знам, доста ядосан звучеше.

Пристигнахме първи. Паркирахме до една кофа за боклук. Карлос отвори багажника и подреди оръжията така, че да си личи колко добра работа сме свършили.

Слатс спря, изскочи от колата и тръшна вратата. Той беше с още двама агенти, но те излязоха по-бавно. Докато вървеше към нас, Слатс взе една празна бутилка от бира от земята и я хвърли в краката ни, където тя се спраска на десетки парченца.

— Какво, бе, да го еба?! — извиках аз.

— Какво, бе, да го ебеш?! Къде бяхте?

— Купувахме патлаци, пич.

— А, тъй ли? И къде ги купувахте?

— В къщите на лошите. Успокой се. Добра работа свършихме.

— Да ти го начукам. Да съм се успокоял. Половината ден не можехме да ви намерим! Знаеш ли какво ми става на сърцето от това? — Той се удари с юмрук в гърдите. — Джей. Каквото стане с вас е на моята глава, ясно ли е?

Карлос и аз си замълчахме и не му отбелязахме, че според нас каквото ни се случи, е на нашите глави.

— Ама имаме багажник с оръжия! — казах аз.

— Заври си ги в гъза оръжията!

Млад чернокож с шапка на Финикс сънс и кожено палто, твърде дълго за жегата на Южна Аризона, внезапно се появи сред нас иззад кофата за боклук. Слатс скокна като шамаросан. Карлос и аз не можехме да не се изхилим. На Слатс това не му хареса.

Той подпочна бедния младеж.

— Какво гледаш пък ти? — Слатс отвори якето си, извади наполовина револвера от кобура му. — Повтарям, какво гледаш пък ти?

Кой знае какво му е минало през главата на оня нещастник? Сигурно си е помислил, че сме някакви дилъри. Определено не мислеше, че сме ченгета. Умолявах го мълком, не казвай нищо, пич, просто си продължи по пътя, продължи си по пътя. Явно е сработило. Онзи се завъртя на пета и изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил.

— Исусе. — Слатс изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт.

Карлос рече:

— Поеми си дъх, Джо. Ела да видиш какво имаме.

— В гъза да си ги заврете патлаците — измърмори Слатс. След това доближи отворения багажник и погледна вътре. Кимна. Цръкна струйка кафява слюнка на земята и се взря отсъстващо в багажника. — Добре, добра работа. Опитайте да не се губите пак. Убива ме. Трябва да знам, че сте в безопасност.

Въпреки гнева му, знаех, че наистина се тревожи за нас. Тихо рече:

— Знам, че си мислите, че можете да изкачите Еверест без помощ, но няма да позволя нищо да се сговни в моята смяна. — Слатс ме изгледа сурово. — Няма да спра пред твоята къща и да кажа на Гуен, че не се прибираш, защото съм те изпуснал от очи.

Карлос и аз казахме окей. Аз добавих:

— Няма повече да се губим.

Знаех, че лъжа. Не бяхме решили да зарежем Слатс нарочно, просто бяхме твърде опитни и се стремяхме да играем играта както знаем — щеше да се случи отново, нямаше начин. А и наистина не ме кефеше някой да ме бави като баба през цялото време.

Слатс се обърна и пое към колата.

— Откарайте тия неща в Лехата за обработка. — Качи се. Преди да затвори вратата каза: — А. Щях да забравя. Карлос, от следващата седмица си вън от разследването. От Маями те искат обратно.

Той затвори вратата и замина, докато с Карлос се гледахме вторачено един друг.