Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (6) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

„Това, дето го гледаш, ми е любовта на живота.“

Август 2001 — януари 2002 г.

Ако не друго, стрелбата по мен доказа, че животът и работата ми по никой начин не са бляскави. Като последния кретен си представях как живота под прикритие ще е като в Маями вайс — контрабандни катери, бързи коли, скъпи дрехи, и единадесетки по десетобалната скала, седнали само по бикини в скута ми, докато преговарям с наркобарони. Вместо това се разправях с беззъби стриптийзьорки, ветерани от Виетнам с разбити илюзии и правех сделки със смахнати туийкъри, докато рискувах пак да ме гръмне някой импотентен бивш затворник, дето живее с майка си.

И така пак си обичах работата. След стрелбата се върнах в академията да си завърша обучението. Като завърших ме изпратиха в Чикаго, където събрах опит заедно с още един младок, Крис Бейлес, съобразителен и динамичен агент под прикритие, който си остава сред най-добрите ми приятели.

А каква работа само! В годините преди стрелбата и лятото на 2001 г., бях правил и виждал неща, които само хората в моята област виждаха и вършеха. Бях в още една престрелка, нечовешки много хора завираха пистолети в лицето ми, купувах и продавах тонове наркотици. С Крис работехме по случаи с афроамерикански банди и италиански мафиоти; със специален агент Луис Кинонез — в Арийското братство; и с най-различни партньори по случаи с мотоциклетните клубове от Джорджия до Колорадо, като например Синовете на тишината, включително и с един от менторите ми от БАТО, Винсънт Сефалу. До 2001 г. си мислех, че съм видял всичко.

Но след петнайсет години все още имах неща за доказване и неща за виждане.

 

 

През лятото на тази година един млад, амбициозен агент на име Грег „Шугърбеър“ Кауън се обади да разиграем един случай в Булхед, Аризона.

Шугърбеър каза, че Булхед само нас чака и събирането на доказателства там ще е като лов на риба в корито. Каза, че можем да разкараме много оръжия от улиците. Съгласих се да огледам. Една сутрин станах, закусих, разчорлих косата на сина си Джак, целунах дъщеря си Дейл, награбих една купа от курабийките на жена ми Гуен и тръгнах.

БХС е близо до южния край на Невада, на десет часа от дома ми в Тюсон. Смотано градче, пълно с механици на непълен работен ден, закошарили си за съпруги някакви похабени моми, работещи — или работили — като стриптийзьорки. Столица на търговията с метамфетамини, бъкаща от незавършили училище, забит насред кафеникава долина с вид повече на Марс, отколкото на Земята. От другата страна на кафявата река Колорадо е Лафлин, прашният близнак на Булхед, чийто бряг блещука с маркови имена: Фламинго, Голдън нъгет, Харас.

С Шугърбеър се срещнахме в закусвалня „Черната мечка“ на 95-а магистрала. Стояхме в остъклено сепаре в охладения въздух, докато пустинята се печеше отвън. Той сърбаше кафе и гризеше от време на време суха препечена филийка, докато аз нагъвах двоен чийзбургер с бекон.

Каза ми за един местен магазин за оръжия, Мохаве Файърармс. Собственикът Робърт Ейбрахъм търгувал с редовни клиенти, всичките вече арестувани поне по веднъж за незаконно притежание на оръжие. Повечето сделки били под масата, а от магазина се внасяли и изнасяли сума ти модифицирани автомати. Някакъв тип на име Скот Варвил, бивш морски пехотинец-снайперист и майстор механик на мотоциклети, правел модификациите в гаража си.

След обяда покарахме из града. Гледах от хладната вътрешност на колата как прашните пътища и разклонения се плъзгат край нас. Шугърбеър ми каза, че съм щял да вляза под прикритие като моторджия. Съгласих се, въпреки жегата и факта, че не бях голям спец по моторите.

Той ми каза, че ще се оправя, че имам нужния вид и че моторджиите ги уважават в БХС. Казах му, така изглежда. Той обясни, че всички тия, особено Ейбрахъм и Варвил, били фенове на Хелс ейнджълс. Допълни, че те били наоколо, но не навсякъде. Не се замислих много над това. Съгласих се да се присъединя.

Почнахме в края на август. Кауън продължаваше да работи с информатор, докато аз се подготвях в Тюсон. Поправих си мотора и взех една от служебните коли на БАТО — Мъркюри Кугър. Упражнявах стрелба. Помогнах на Гуен с пазаруването за новата учебна година. Джак, който се справяше добре в спорта, получи клин и спортни чорапи, както и чанта за училище. Със спестените джобни пък самият той си купи кутия футболни картички. Търсеше си такива от началото на кариерата на Дрю Брийс. В кутията имаше три. Купих на Дейл китара втора ръка с обещанието, че ще получи нова, ако се старае с тази.

Ранната сутрин на единайсети септември се готвех да излизам, когато се обади Крис Бейлес. Каза ми да включа телевизора.

Пътуването до Булхед щеше да почака. Гуен, аз и децата седяхме омагьосани пред телевизора, като всички останали. Джак, който беше тогава на седем, обичаше да се смее и да се забавлява. Гуен, тогава на единайсет, беше по-затворена, падаше си по различни каузи и често се възмущаваше от много неща в света около нея. Гуен и аз усещахме страха и объркването им. Гледахме отново и отново сивите експлозии. Казах на децата:

— Бъдете смели. Това е шанс да сте смели, нищо повече. Давайте пример на деца, които може би се страхуват. И се гордейте, че сте американци, защото ще сритаме не един и два задника.

По-късно същия ден говорих с Шугърбеър. Бяхме сигурни, че ще погребат случая в Булхед или поне ще го замразят. За наше облекчение не се случи. Тръпнех да започна работа. Не исках да седя и да размишлявам как някой току-що е нападнал Америка.

До края на следващата седмица вече висях като яке на кука в странноприемница Гретчен в Булхед, жалка дупка край магистрала 95. Отвън изглеждаше безобидно, но отвътре беше друга работа. Приют за въшлясали мет-маниаци, строшени ключалки на вратите, прозорци, които не се затваряха, все някой се чукаше, ден и нощ. Спях със скръстени ръце, стискайки в дясната любимия си Глок 19.

В нощта на 22 октомври 2001 г., докато слушах как надрусани кретени се шляпат под и над стаята ми, за последен път заспах изцяло като Джей Добинс. На следващия ден случаят ни, с кодово название операция „Ривърсайд“, започваше наистина. Информаторът на Шугърбеър, Чък, щеше да ме заведе до Мохаве Файърармс, за да ме представи. Чък щеше да каже: „Това е Джей Дейвис. Свестен тип.“

Ето какво казах аз:

Кво става? Хубаво местенце си имате тука, знаете си работата като гледам. Да, Джей се казвам, ама ми викат Пилето. Ето ми визитката. Импириъл Файненшъл. Събирам пари. Да, по оня начин. Знаете, някакъв Льольо се преебава в Беладжио и се връща в Омаха с куп неизплатени дългове, а не могат да изпратя няколко свои човека да му изтръскат парите и зъбите. Лоша реклама. Там идва редът ми. Да, май е доста яко, като се замисля, но не се замислям много-много. Плащам си сметките с тия пари, поддържам ливадата, не губя много време. Да, карам. Не, не ме карат като кучка. Да виждаш нашивка на гърба ми? Не, затова спри да питаш. Да, онова е моторът ми, с бухалката, вързана за дръжките. За какво ми е бухалката? Фен съм на Ди-бекс, Луис Гонзалес е мой човек. Не, бе, човек. За кво мислиш, че ми е? Точно така, пич, за събирането на пари. Бейзболът помага в работата. Обаче, чуй сега, имам друга една работа, може ли да ми помогнете? Трябват ми оръжия. Малки, големи, бързи, бавни. Без документи. Неща за еднократна употреба, дето мога да ги метна в реката, схващаш? Оценявам дискретността ти, мой човек, търговец от класа си ти. Да, и какво, ако имам вече няколко патлака? Глоковете са моите деца, само за мене са си. Сега си търся няколко 45-ици. А да знаеш кой може да ми поработи по мотора? Знаеш? Мерси, пич, длъжник съм ти. Всеки път като ти се допие бира в Инферно, викни ме. Следващата нощ в кръчмата аз черпя.

 

 

Боб Ейбрахъм, собственикът на магазина, запълваше недоизказаното в горните ми приказки. На четиридесет и седем, пълен, як, познаващ всяко огнестрелно оръжие под слънцето. Представянето мина добре — Ейбрахъм глътна всяка трошичка.

На следващия ден ми продаде два от пистолетите, които му поисках, без документи, без формуляри. Само в брой. Твърде лесно.

С годините все повече ме забавляваше фактът колко бързо ми се доверяват заподозрените. Криминалният живот е брутална, а понякога и смешна игра на надцакване. Лошите все си доказват един на друг — и на себе си — че са по-лоши и корави от тоя до тях. Това бе една от причините Ейбрахъм да ме пита дали съм от „единия процент“.

Фразата е била измислена за моторджиите извън закона, които вдигнали патърдия по време на едно мотоциклетно събиране в Холистър, Калифорния, през 1947 г. Те били описани от Американската мотоциклетна асоциация като „единият процент от мотоциклетистите в Америка, които са престъпници“. Името останало и било носено гордо от тези моторджии, смятащи се за „разбойници“. Понеже обикновените моторджии — „деветдесет и деветте процента“ — нарочно загърбвали тези от „единия процент“, а и те били изгнаници от обществото така или иначе, започнали да сформират клубове. Тези мъже лесно се познавали по елеците си — кожени или дънкови якета, обикновено с отрязани ръкави и затова познати като „кътове“ украсени с тройната нашивка на моторджиите извън закона. Тази нашивка всъщност представлява три различни на гърба на елека; голяма нашивка по средата с логото на клуба (печално прочутата „Глава на смъртта“, нахилен череп с криле в случая на Хелс Ейнджълс); горен рокър, следващ извивката на раменете с името на клуба; и долен рокър, указващ от кой клон е собственика на елека — обикновено името на град, щат или, в случаите на международни клубове, държава. Четирите основни клубове в Америка са Езичниците на изток, Разбойниците в Средния Запад, Бандитосите в Тексас и Хелс Ейнджълс, които са навсякъде из двайсетте щата. Останалите три клуба може да не са съгласни, но Хелс Ейнджълс са лидерите — и в САЩ, и по света.

Ейбрахъм искаше да знае дали съм от единия процент, защото тогава печелех моментално доверие. Нямаше значение, че не съм, все пак, защото за дребни риби като него, доверието беше евтино.

След още няколко продажби, Ейбрахъм ме представи на Скот Варвил, Джон Кор и Шон Макманама, който пък ме представи на Тим Холт, стругар, с когото се споразумяхме да ми направи няколко заглушителя. Всеки от тези мъже имаше четири общи неща с другите: обичаха патлаците, бяха бели, бяха бедни и ми казаха, че познават Смити, местния бабаит от Хелс Ейнджълс.

Смити беше член на местния аризонски номадски клон на Хелс Ейнджълс. Повечето големи клубове от единия процент си имаха номадски клонове. Те са подразделения, принадлежащи към определен щат, но без фиксирано местоположение. По това време, аризонските Хелс Ейнджълс имаха постоянни клонове в Тюсон, Меса, Финикс, Кейв Крийк и Скъл Вали, а номадският им клон поддържаше малка база във Флагстаф. Бяха се пръснали по целия щат.

Мярках Смити от време на време. Варвил повтаряше, че Ейнджълс искали да го направят член, но не можели заради работата му, която той отказвал да напусне. Работеше като санитар в училище, което просто не беше достатъчно мъжествено.

Варвил бе най-интересният от групичката от Мохаве Файърармс. Срещнахме се за пръв път с него на седми ноември, три бързо преминали седмици след запознанството ми с Ейбрахъм. Аз и Ейбрахъм отидохме, заедно с информатора Чък. Исках да оставя своя Панхед от шейсет и трета, да видя дали Варвил може да го поправи. Каза, че може. Полюбувахме се на неговия Харли Роуд Кинг с мека опашка и докато Варвил злорадстваше колко по-добър е от моя, Чък каза:

— Е, видяхме ти скутерчето, къде са оръжията?

Варвил попита Ейбрахъм дали ни вярва, а той отвърна:

— Те знаят за моите играчки, така че ако ни прецакат, ще се навътрим и ти, и аз. Но, да — вярвам им.

Варвил ни пусна в оръжейния си склад, стая с около тридесет квадратни метра площ, до която се стигаше през гаража му. На всяка стена висяха огнестрелни оръжия от кажи-речи всяко десетилетие на двайсети век и от поне две дузини държави. Той ми подаде една АР-15 с три режима на стрелба и каза:

— Мда. Пълен автоматик. Сам свърших работата. — Той посочи с палец една огромна фабрична машина. — Пич, мога да модифицирам тия пушки цял ден.

Браво на него. След известно време си тръгнахме.

Минаваха седмици, работехме. Тия типове бяха пълни със стока. Измислих си история и направих сделка с Джон Кор. Казах му, че ще продавам оръжия на някаква мексиканска банда в един автомобилен сервиз и го помолих да ме придружи. Преди да стигнем, спряхме на една бензиностанция, за да презаредим и да си вземем по един Биг Гълп^[1]. Когато напълниха колата ми, изсипах газираното на земята и напълних кутията с бензин. Казах:

— Гледай сега, тия са гадни копелдаци. Ще отидем там и ще свършим работата, обаче ако нещо се засере, ще залея главния с това и после ще го замеря с цигарата си, за да го пална. После бягаме.

Тия, с които правехме сделката, естествено, бяха ченгета до един и нищо от това нямаше да се случи, но Кор мислеше, че е истинско като изгрева всяка сутрин. Толкова нервничеше по време на цялата работа, че гасеше цигарите си във върховете на обувките си, за да не обиди домакините като хвърля угарки на земята.

След това уредих някои сделки с Кор и Шон Макманама и с помощта на последния получих от Тим Холт ръчно изработени заглушители. Макманама също така ме помоли да убия бившия съпруг на жена му и ми даде пистолет за целта.

Този сценарий с наемните убийства ми беше познат. Обикновено забавях цялото нещо, изисквах от тях да ми дадат неограничено време, понеже ще извършвам сериозно престъпление. Често заподозрените си променяха решението междувременно. Наемните убийства обикновено ми помагаха — печелех кредит на доверие, затова че съм готов да убивам за пари, а прокурорите можеха да обвинят заподозрения в заговор, когато го изправеха на скамейката.

Приех предложението на Макманама според собствените си условия и, разбира се, след няколко седмици той ми се обади да отмени поръчката, докато през това време култивирах репутация на наемен убиец.

Останах близо до Варвил, но той само си лаеше. Отидох да си прибера мотора и го открих да бачка на машината си, облечен в небесносинята си униформа на санитар. Когато ме видя, се изправи и взе от масата един Зиг Зауер, навря го на кръста си, така че дръжката стърчеше над връвта, която стягаше панталоните му. Ръкувахме се и той ме заведе при мотора. Седна на него, запали го.

Извика през шума от двигателя:

— Оня пистолет Спектър, дето ти го продава Кор, колко ти иска?

— Хилядарка — извиках в отговор.

— Мале. Твърде много за един пистолет, Пиле. Аз бих ти искал тристатина.

— Готино от твоя страна, ама не си ти. Той не ще да сваля. Все ми е тая, де, просто ще поработя още… — Той спря двигателя и в рязката тишина се чух да викам: — … по следващата сума за събиране.

Той сви рамене.

— Твои са си парите.

Посочих с брадичка мотора.

— Добре звучи.

— Като животно е. — Той заметна крак над седалката плавно, а пистолетът още висеше на кръста му. Направо не се подчиняваше на гравитацията, прикрепен едва-едва в леките памучни гащи на Варвил. — Ей, ела. Искам да ти покажа нещо.

Заведе ме в оръжейната. Същото като преди: патлак до патлак до патлака. Варвил отвори голямо чекмедже и затършува вътре, вадеше парцали, приклади, кобури, бронежилетки, мяташе всичко на едно място. Говореше като пълноводна река. Звучеше като друсан на амфети.

— Ейбрахъм и другите искат да им модифицирам всичко. Ебал съм ги. Не ми трябват още автоматични говна, дето да ме инкриминират. Тия не разбират шибания риск, който поемам, като им върша тая работа. Мамка му, имам цяла ПВЦ-градинка отзад, от която Тед Нюджънт^[2] би се изпразнил. — Предположих, че има предвид задния си двор, където бе заровил излишните си оръжия в изолирани ПВЦ-тръби. Спря да рови из чекмеджетата, извади един МП-40. — Ето. Това е германски шмайзер. Нацистите са ги ползвали при нахлуването в Полша. Автоматично отваряне на затвора, има си блоубек система, ниска честота на стрелба. А това… — извади пистолет. — Това е британско. Стен. От време на време ми се намират.

— Готино. Може ли да ми дадеш един от тия?

— Разбира се. Ще се ослушвам. Това пък! Това е МП-44, руски, предшественик на АК-47.

Той нареди автоматите срещу празната стена до касата на вратата. Подаде ми Стен-а. Сложих го до шмайзера и отстъпихме крачка. Варвил гледаше колекцията си със скръстени ръце. Вдиша дълбоко през носа и леко изсумтя. Загубен в страхопочитание.

— Пиле? Това, дето го гледаш, ми е любовта на живота.

* * *

Правехме сделки постоянно, неспирно, а аз не давах мира. Шугърбеър с мъка ми смогваше. За дванайсет седмици бях купил цяла торба оръжия, както и четиридесет и нещо заглушителя от Холт, със съдействието на Макманама. Последните, както и поне три от оръжията бяха забранени. Никога не искаха да попълвам документация, понеже все намеквах, че използвам оръжията за убийства или за сделки в Мексико. Никой не задаваше въпроси. Бързо изчисляваха печалбата и ми кимаха като на скъп брат. Измъкнах се от четири договора за покушения, бавех времето, блъфирах и така и никого не убих. Но това ме държеше зает.

Есен и зиме синът ми Джак също ме държеше зает.

Направих така, че два пъти седмично да се връщам в Тюсон, за да тренирам бясна банда седемгодишни в едно от първенствата по ти-бол^[3]. През целия случай не пропуснах нито една тренировка, дори да трябваше да карам цяла нощ и да се появявам на терена, точно когато мъниците излизаха да загряват. Правех го, защото се чувствах виновен, че отсъствах, но и защото ми харесваше. За по няколко часа седмично се намирах около невинността. Можех да ги насърчавам и да ги прегръщам, ако направеха някоя сладка глупотевина. Това бе връхната точка на седмицата ми.

Една събота в средата на януари Джак ми припомни, че нямаме мач във вторник.

— Защо? — попитах.

— Не знам. В понеделник е денят на Мартин Лутър Кинг, и отмениха мача във вторник.

— Ясно. Значи следващата събота.

В неделя се върнах в БХС с пълен багажник храна от Гуен. Докато палех колата, жена ми и децата ми махаха от двора. Помислих си, Джей, късметлия си.

Същата нощ зависнах с Ейбрахъм и Варвил в Инферно. Барът беше мястото, където да бъдеш и да те забележат в Булхед. Тъмно, безлично място, разположено в незапомняща се двуетажна бетонна сграда, в която единствено бикинестите сервитьорки караха клиентите да се връщат. Обичайната клиентела бяха граждани и дребни престъпници, но мястото привличаше и моторджии извън закона. Смити наминаваше два-три пъти седмично.

Варвил и аз седяхме на бара и говорехме за Прехода до затворите във Флорънс. Всички знаеха за Прехода до Флорънс. Всички клубове в щата Аризона оседлаваха моторите и тръгваха да обикалят по затворническите комплекси в град Флорънс, за да се срещнат с братята си там. Казах, че никога не съм ходил, а Варвил ме увери, че гледката е величествена. Отвърнах му, че ще отида, ако трябва и сам. Твърде готино звучеше.

Ейбрахъм излезе от кенефа, стигна до нас и си седна на стола. Прегърна в шепи бирата си и зяпна телевизора, където даваха някакво интервю на Колин Пауъл и от време на време — документални кадри за талибаните в Афганистан. Ейбрахъм рече с копнеж:

— Пичове, ей т’ва е шибан пазар…

Двамата с Варвил не продумахме, защото не бяхме сигурни какво има предвид. Той продължи:

— Ако можех, щях да построя шибан мост от Афганистан до входа на магазина си…

Варвил се втрещи.

— Боб, какви ги приказваш?

— Бих продал на тия арабски пичове оръжия, това приказвам!

Варвил почти се задави.

— За да избиват с тях американци?!

— Ми да! Не ми пука. Парите са пари и ако някакъв шибаняк иска оръжие, искам да съм неговият човек.

— Пич, не си в ред — измърморих.

Варвил, бившият морски пехотинец, изгледа Ейбрахъм сякаш бе прокажен и се върна към бирата си.

Ейбрахъм смени темата.

— Ей, Пиле, утре ще правиш ли нещо?

— Ми май не.

— Отивам в пустинята, да пострелям. Искаш ли да дойдеш?

— Какъв е поводът?

Той дръпна дълга глътка бира и каза:

— Мангалски понеделник. Знам, че тъпите ченгета все си почиват по празниците, напиват се, висят си на тирантите и прочие, затова знам, че никой няма да ме хване да си играя с наистина интересните ми играчки. — Той се почука по слепоочието, сигурно за да посочи мозъка си, който бих изсипал с удоволствие на асфалта, ако можех.

Казах, че едва ли ще успея, довърших си бирата и излязох.

Не си взех почивка в деня на Мартин Лутър Кинг. Писах доклади, като се фокусирах върху Ейбрахъм, и посетих магазина на Холт за още няколко заглушителя. През цялото време си мислех: Ейбрахъм, дебел педераст такъв, има едно ченге, което не си почива през уикенда и един ден ще те осъдят на няколко години повече, само защото съм решил да работя в „Мангалския понеделник“.