Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (30) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

„911! 911! Махай се от къщата“

Края на февруари 2003 г.

На двадесет и осми февруари иззвънтя мобилният ми. Тими, Джей Джей, Татенцето и аз се мотаехме в квартирата-прикритие на Ромли роуд.

— Да, Пилето.

— Махай се веднага от къщата! — Беше Слатс. Звучеше уплашен. Слатс никога не звучеше уплашен.

Завъртях пръст във въздуха. Всички станаха, грабнаха оръжията си и изхвърчаха от къщата. Последвах ги, като притисках с рамо телефона до ухото си.

— Какво има?

— Няма време. Идвайте веднага в Лехата. Пазете си задниците.

— Вече сме навън. Ще се видим след петнайсет минути.

Натъпкахме се в Кугъра. Включих двигателя и потеглих с мръсна газ. Покарахме в кръг, за да се убедим, че не ни следят. Влязохме в офисния паркинг на щаба и заобиколихме отзад. Вратите на гаража бяха отворени и влязохме вътре. Затвориха се зад нас.

Слатс крачеше насам-натам. Изплю се в една тенекиена кутия. Аз запалих цигара. Слатс каза:

— Хайде.

Влязохме в залата за съвещания и той ни разказа за какво става дума.

— От Бюрота за наркотиците имат доносник от клона във Финикс. Човекът, който го наблюдава се обади преди половин час, че Чико е събрал отряд екзекутори и са тръгнали към Ромли да ви очистят. — Говореше за Робърт „Чико“ Мора, Ейнджъла от Финикс, за когото Майк от Меса ме бе предупредил преди повече от година.

— Че защо ще искат да ни очистят? — попитах.

— Онзи гъз от Тихуана — Алберто? — е приказвал някакви неща за вас. — Бях чул нещо такова. В Мексико като цяло ни приемаха с отворени обятия и усмивки, но все се намираха кретени. Този Алберто беше вицепрезидент на Солос. Никога не ни е понасял особено. Предполагах, че си имат зъб с Руди отдавна и така и не би ни дал шанс да се докажем пред него. Избрахме да не обръщаме внимание на това с надеждата тази работа да си остане в Мексико.

Беше станало инак.

Слатс каза, че Алберто се оплаквал как сме се намърдали в клуба неправомерно, че никога не сме били кандидати, че не сме били истински Солос. Беше прав. Това някак бе стигнало до Чико.

Не знаехме какво да правим. Правилникът казваше в този случай да се изтеглят агентите от случая. Риск от скорошна смърт по никакъв начин не се толерираше. Ако имаше дори малък, но реален шанс който и да било от нас да бъде убит, тогава всичко приключваше. Щуреца и Слатс смятаха, че със случая е приключено. Започнаха да обсъждат кого могат да арестуват с наличните материали.

Но аз не бях толкова сигурен, че не можем да се измъкнем. Имахме много доказателства, които подкрепяха историята ни, че сме Соло Анхелес, просто трябваше да ги представим възможно най-скоро на правилния човек.

Тогава телефонът ми отново иззвъня.

— Да, Пилето. — Всички в стаята млъкнаха като пънове.

— Пиле. Боб е. — Гласът му звучеше по-дълбок, по-сериозен.

— Какво има, Боб?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

Той не губи време.

— Ти си истински Соло, нали?

— Боб, за какво приказваш, бе, да го еба?

— Знам, че си Соло. — Звучеше убеден по един неубедителен начин.

— Естествено, че съм, мамка му. Какво става?

— Трябва да поговорим. Много е спешно.

— Добре.

— Ела сам.

— Добре.

Съгласихме се да се срещнем в някакъв спортен бар до Бейслайн роуд, което никога не бяхме посещавали.

След час.

 

 

Целият екип се накичи с броня и оръжия. Част от хората тръгнаха преди нас, заеха места около бара и зачакаха. Седяха, решаваха кръстословици, правеха се, че гледат шоута по телевизията.

Тими и Татенцето стояха в микробуса. Тими беше въоръжен до зъби. Ако нещата с Боб не потръгнеха добре, вероятно щях да изляза без драскотина.

Но и така нямах добро усещане за срещата.

Преди да тръгна от щаба, Слатс ми помогна да събера импровизиран сбор от доказателства, че съм Соло. Снимки и кадри от новините, отразяващи декемврийския Преход за играчки, квитанции от членски такси, снимки на Татенцето и Руди от клона в Тихуана. Изрепетирахме срещата, Слатс беше Боб, а аз — Пилето. Щяхме да пробутаме това на Боб, както бихме пробутали престъпление на прокурор: физически доказателства, исторически доказателства и аргументи в защита на позицията ни. Излязох от роля и попитах Слатс дали според него Боб се опитва да покаже на събратята си към кого е лоялността му, дали Боб няма да се опита да ме очисти. Всички знаехме, че ако аз замина, заминават и Солос. Слатс отвърна, че не е сигурен, и ако не искам да ходя, не е нужно. Това значеше край на случая. Казах заеби, няма да стане. Той каза ами добре, давай да се махаме оттук.

Тръгнах с Кугъра и погълнах половин кутия цигари. Беше ме страх и никак не се гордеех от това. Обадих се на старата си дружка Крис Бейлес. Той ме мотивира по телефона с познатите думи „Исус мрази путьовците“ и приключи, точно докато паркирах.

Влязох и отидох на бара. Пет минути по-късно, умислен и измъчен на вид, се вмъкна и Лошия Боб. Огледа се, докато ме приближаваше. Мрачно рече:

— Да си намерим масичка.

Потърсихме тих ъгъл на бара и седнахме. Сложих ръце на масата и сплетох пръсти. Пръстените ми, моите пръстени. Значеха нещо за мен. За миг отразиха всичко, за което лъжех, всичко, което бях започнал да олицетворявам, всичко, което бях рискувал.

Реших да не им обръщам внимание, но първо ги помолих за закрила.

Боб заприказва за ставащото. Направих се на шокиран. Не отрекох обвиненията, че сме се наместили със сила в клуба, но настоявах, че сме си съвсем правомерни.

— Твоят нещо бърка, Боб, не знам как да го кажа иначе.

— Разбираш какво казваш, нали?

— Да. Нямам предвид да злословя, не ги наричам лъжци, просто информацията им не струва. Истински Солос сме, Боб. С вас се държим както подобава — да не мислиш, че не го правим със собствения си проклет клуб?

— Нищичко не знам за клуба ви, Пиле — само вас познавам.

— Еми, истински сме, човек. Повярвай, истински сме. Гледай. — Показах му снимките, дадох му записите от новините и му казах да ги гледа. Показах му квитанциите, както и разните дрънкулки и кръпки, които в предните месеци бяхме взели от Тихуана — фланелки, стикери, кръпки. Записах му номера на Учителя и му казах да му се обади и да пита дали сме истински.

— Виж, Пиле, искам да ти вярвам. — Той направи пауза. — Вярвам ти. Но съм в кофти ситуация. Трябва да звънна на Джоуни, — Джон Калстед, президента на клона във Финикс, — и да му кажа, че всичко е наред с теб: човек, когото познаваме от около година. Трябва също да му кажа, че Чико греши — човек, когото познаваме от две десетилетия. Как мислиш, че изглежда това?

Съгласих се, че не изглежда добре, но настоях, с нецензурни думи, че му казвам истината.

— Да излезем да изпушим по цигара — каза той.

— Да, хайде. — Увереността ми се беше повъзвърнала.

Барът имаше висока задна веранда. Там нямаше никого. Боб извади кутия цигари и се засуети с нея, докато извади една. Когато понечи да прибере кутията, не можа да реши в кой джоб — първо опита в левия вътрешен, после в десния, след това в левия долен. Отворих запалката си и му я предложих. Върхът на цигарата му потреперваше, докато се разгаряше в оранжево.

Лошия Боб беше нервен. Увереността ми отново се продъни.

Страхът ме връхлетя като четириметрова вълна. От години не ме е било страх така.

Боб пристъпи към ръба на верандата и ме въведе в един от ъглите. От три посоки бях напълно открит.

— Мразя подобни ситуации, Пиле. Мразя ги.

Преборих се с треперенето на собствения си глас и отвърнах сурово:

— И аз.

— В подобни ситуации хората си го отнасят. Много. Знаеш, нали?

— Зная. Но слушай…

Той махна с ръка. Млъкнах. Помислих си, че току-що е дал зелена светлина на някой стрелец да ми махне главата или да изпразни от съдържание гръдния ми кош. Помислих си, Джей, мъртъв си.

— Не. Слушай, Пиле. Зная, че си свикнал да се бориш за живота си…

— Само това правя. — Не знаеше колко е вярно това.

— Знам. Мъжете като нас само това правят. Но това, което ти казвам, е че никога не ти се е налагало да се бориш за живота си с нас. Прав ли съм?

— Да. Да, прав си.

Той дръпна дълбоко. Обърна се и закрачи към другата страна на верандата.

Това беше.

Главата изгърмява.

Гръдният кош хлътва.

Въздухът изсвистява навън.

Той се върна.

— Ще звънна на Джоуни и ще му кажа, че сте наред.

Издишай.

— Добре. Мерси.

— Не ти правя услуга, ясно?

— Разбира се.

— Правя го, защото знам, че не ме будалкаш.

— Знам. Не те будалкам.

— Но трябва да направиш нещо за мен.

— Каквото кажеш.

— Никакви цветове, докато не разреша. Привилегиите ви в Аризона от този момент са отнети.

Това не ме зарадва, но казах окей.

— Трябва да оправиш работата, Пиле. Не може някакви шибаняци да говорят гадости за собствените си хора, както го прави оня в Мексико. Да еба майка му, ние се грижим по-добре за вас от собствения ви клуб!

Така беше. Казах:

— Не се тревожи. Ще оправя работата. И зная, че се грижиш за нас, Боб. Не мога да изразя благодарността си.

Той измърмори:

— Шибани шибаняци. — Боб беше обиден, че Солос бяха обидили мен. Аз също бях обиден.

Той звънна на Джоуни и му каза да не се бърка. Каза, че ще му занесе всичко, което му бях дал — снимките, записите, всичко — и че ще говорят с тоя задник Учителя.

Върнахме се вътре. Аз платих сметката. Закрачихме към изхода. Стиснахме си ръцете със сериозен вид и се разделихме.

Знаех, че току-що съм спасил случая. Бях извадил от шапката си заек, гъска и змия, след това бях нахранил змията със заека и бях накарал гъската да снесе златно яйце. Бях забаламосал един от най-влиятелните Хелс Ейнджълс в Аризона и вълнението ми нямаше край.

Внезапно страхът ми си отиде. Несигурността ми също.

Бях неуязвим.

 

 

Докладвах на Слатс в колата му пред Лехата. Бяхме само двамата. Подаде ми бира, отвори си една, гаврътна я и си отвори нова.

— Това беше гадно — каза той.

— Не думай.

— Не, имам предвид, че не беше много добро. По-добре се представи на репетицията.

Не можех да повярвам. Казах:

— Честно, Джо, въобще не си спомних какво говорихме там. Но сработи, нали?

— Ще видим. Сложи лепенка на раната, да видим дали ще зарасне.

— Ще. Знаеш, че Боб ще се погрижи.

— Надявам се, мамка му.

— Ще.

Изпи си половината бира на две глътки.

— Но работата по-добре да потръгне, Джей. Не мога повече да понасям тоя постоянен стрес. Трябва да се придържаш към плана.

— Че кога не съм, бе, Джо?

— Всеки шибан ден, Джей. Всяка вечер си казваме едни на други „Днес Добинс ще превърти и ще трябва да го спасяваме“. Обзалагаме се кога ще стане, човече.

Това не го бях чувал.

— Добре, какво да бъде последно, Джо? Първо си „Дай да ги натиснем“, после „Карай по-полека“. Накъде? Давам всичко от себе си, Джо, не знам как още да се изцедя. Така работя! Ти го знаеше от самото начало! Затова ме нае!

— Слушай, Джей. Знам, че си под много стрес, но това не е нищо в сравнение с това, което имам да понасям аз. Аз те наех, но аз мога и да те разкарам?

— Какво да ме направиш?

Той си пое дълбоко въздух.

— Истината е, че вие сте десет процента от цялата картинка. Ти, Джей Джей, Тими и Татенцето. Ключови десет процента, но все пак само толкова. Трябва да се справям с вашите изцепки, също така с всички доказателства, цялото наблюдение, всички технически проблеми, всички пари, всички одобрения от всички места, всички протоколи и с какви ли не хора. Трябва да масажирам топките на всички над себе си и да масажирам гърбовете на всички под себе си. Може би ти се струва, че ти си в центъра на събитията, но грешиш.

Не можех да повярвам на ушите си. Запалих цигара. Все едно Слатс беше пресякъл пас, предназначен за мен, и сега трябваше да се отбранявам.

— Джо, може би работиш по всичките сто процента, но не работиш по-здраво от мен. Не си рискуваш главата и нервите повече от мен. И освен това всяка нощ се прибираш у дома си и спиш в едно легло с жена си, а децата ти спят в другия край на коридора! Знаеш ли кога беше последният път, когато прекарах всяка нощ от една цяла седмица заедно с Гуен и децата? Не мога да броя дотолкова! Не, вместо това спя в някаква дупка, а през половината време заподозрените ни се гъзят по диваните в хола! Докато ти броиш пари и пишеш доклади, аз седя лице в лице с някакви типове, които, ако разберат кой съм наистина, ще ме очистят! Затова не ми се слуша за твоите шибани мъки.

Отворих вратата, излязох и я треснах. Смачках си бирената кутия и я хвърлих с всичка сила нанякъде.

Не можех да схвана какво му ставаше на Слатс. Бях се отклонил от сценария — еми, да го еба, водих истински разговор с истински човек. Не можеш да предвидиш какво ще каже или направи — трябва да се реагира на момента. Това ми е работата, по дяволите!

Дълго време изпусках ядно пара. Трудно ми беше да вникна в положението на Слатс. Накрая заключих, че става въпрос за контрол. Той смяташе, че ако продължавам с непредвидимите си номера, юздите на Черна бисквита няма да са вече в неговите ръце.

Това не ме интересуваше. Случаят беше мой, а колкото до Слатс, можеше да върви по дяволите.