Нелсън Демил
Последният скок на лъва (8)

7

Парашутизъм.

Правил съм много глупости през живота си и би било трудно да ги степенувам по кретенизъм. Като се изключи Номер едно. Парашутизъм. И то свободно падане. Къде ми е била главата? Явно не съм мислил дори и с другата.

Обаче бих могъл да обвиня великолепната си съпруга Кейт. Когато преди три години се ожених за нея, не знаех, че навремето е била парашутистка. И когато преди половин година си го призна, ми се стори, че каза нудистка, което все някак можех да простя. Не мога да простя на себе си обаче, че успя да ме накара да се захвана с този така наречен спорт.

И тъй, ето ни тук — господин и госпожа Джон Кори, на летището на окръг Съливан, което в общи линии е в десета глуха, в северната част на щата Ню Йорк, много далеч от манхатънската ми територия. Ако си падате по природа и такива неща, планината Катскил изглежда хубаво, а беше прекрасна майска неделя с ясно небе и температури около двайсетина градуса. Най-важното за онова, което предстоеше, бе почти пълната липса на вятър — идеален ден за скачане от самолет. Нима може да има нещо по-хубаво от това?

— Възбудена съм — каза Кейт. Изглеждаше чудесно в сребристия си екип.

— Идеално. Да се връщаме в мотела.

— Това ще ми е първият скок от „Дъглас Ди Си седем Б“ — обясни тя.

— И на мен — признах чистосърдечно.

— Ще е страхотна добавка към списъка на скоковете ни.

— Наистина страхотна.

— Това е последният летящ „Ди Си седем Б“ на света.

— Не се изненадвам.

Погледнах огромния древен четиримоторен самолет. Заемаше по-голямата част от стоянката и май никога не го бяха боядисвали, ако не се броеше оранжевата мълния, минаваща по фюзелажа от носа до опашката. Голият алуминий беше придобил синьо-сивкав оттенък, какъвто може да се види по старите кафеварки. Впечатлението за кафеварка се допълваше от обстоятелството, че всички прозорци на този някога луксозен самолет бяха покрити с алуминий — естествено, без прозореца на пилотската кабина, който би могъл да се приеме за нещо като стъклена цедка… С две думи, самолетът приличаше на пълен боклук.

— Колко дърто е това чудо? — попитах жена си.

— Май е по-дърто и от теб — отвърна тя. И добави: — Но е част от историята. Също като теб.

Кейт е с петнайсет години по-млада от мен, а когато се жениш за толкова млада жена, разликата във възрастта напомня за себе си от време на време — като сега.

— Сигурна съм, че помниш тези самолети — продължи тя. Всъщност имах смътен спомен, че съм виждал подобни машини, когато отидох с родителите си на летище „Айдълуайлд“ (сега „Кенеди“) да изпращаме някакви хора. В епохата преди тероризма имаше едни наблюдателни тераси, на които можеше да се качиш и да махаш. Страхотна тръпка. Зареях се в спомените си.

— Президент беше Айзенхауер.

— Кой?

Когато преди около три години се запознах с Кейт, тя не показваше склонност към сарказма и веднъж ми посочи, че това е един от няколкото лоши навика, които е прихванала от мен. Да бе, точно така, обвинявай съпруга. Също така по онова време не ругаеше и не пиеше много, но всичко това се промени към добро под моето вещо наставничество. Всъщност тя отначало ме накара да обещая да намаля пиенето и ругаенето. За съжаление това ме направи леко слабоумен и почти ням.

Кейт, по рождение Катрин Мейфийлд, беше от някакъв затънтен щат в Средния запад, от онези, над които само прелиташ. Баща й бил агент на ФБР. Госпожа Кори все още използва моминското си име в работата или когато иска да се преструва, че не ме познава. Както вече казах, работата на Кейт е същата като моята — в Антитерористичната спецчаст, двамата всъщност сме партньори на работа, както и в живота. Една от професионалните ни разлики е, че тя е агент на ФБР като баща си и юрист като майка си, а аз съм ченге. Или по-точно бивше ченге, пенсионирано поради три-четвърти инвалидност. Е, не съм точно инвалид, но пък състоянието ми ми осигурява приличен чек всеки месец. За протокола — инвалидната пенсия е резултат от трите зле прицелени куршума, които срещнах на Западна сто и втора преди почти четири години. Всъщност се чувствам чудесно, освен ако не прекаля с пиенето и от дупките по тялото ми не започне да блика скоч.

Кейт прекъсна унеса ми.

— От работата трябва да ни плащат скоковете, както правят военните.

— Напиши докладна.

— Това е важно умение.

— За какво?

Тя подмина въпроса ми и насочи вниманието си към шейсетимата парашутисти, които блуждаеха безцелно наоколо в идиотски шарените си екипи, поздравяваха се ентусиазирано или си проверяваха един на друг раниците и ремъците. Никой — и имам предвид наистина никой — не може да докосне моята екипировка, дори жена ми. Поверил съм живота си на нея в буквалния смисъл на думата, тя е поверила своя на мен, но човек никога не знае кога на една дама няма да й стане криво за нещо.

Кейт, макар и със закъснение, все пак отговори на въпроса ми:

— Теорията ми е, че овладяването на трудни умения като скачането с парашут или алпинизма ти дава увереност в работата дори когато въпросното умение не е пряко свързано с нея.

Моята теория е, че от ФБР трябва да овладеят на първо място някои основни полицейски умения, като например как да използваш метрото или как да проследиш заподозрян, без да те блъсне такси. Но предпочетох да не изказвам мнението си.

Идеята на нашата смесена спецчаст е да се създаде съвместна сила чрез събиране на федерални агенти (които сякаш без изключение са от Айова като Лиза Симс и които си мислят, че в градския транспорт се качва целият град) и ченгета от НЙПУ, които познават града като петте си пръста и вършат по-голямата част от работата на улицата. На практика, макар и да е шантава, концепцията работи. Има обаче известно напрежение и някои малки неразбирателства между мъжете и жените от тези две много различни култури и предполагам, че това се отразява и в брака ми. И може би в нагласата ми.

Както и да е, докато Кейт оглеждаше другите парашутисти, аз погледнах пилота, който стоеше под крилото на самолета и надничаше в единия двигател. Не обичам, когато правят такива неща.

— Пилотът изглежда по-дърт и от самолета — отбелязах. — И какво наднича там, по дяволите?

Кейт хвърли поглед към самолета.

— Джон, да не те е страх?

— Не поставяй под въпрос храбростта ми. — Всъщност точно по този начин беше успяла да ме накара да започна курсовете по парашутизъм. — Ей сега се връщам.

Отидох при пилота, който имаше къса брада с цвета на алуминиевия си самолет. Отблизо изглеждаше още по-стар. Носеше бейзболна шапка на Янките, която сигурно скриваше плешиво теме, джинси и тениска с надпис „Телепортирай ме, Скоти“. Много смешно. Той откъсна вниманието си от вероятно проблематичния десен двигател и се обърна към мен.

— С нещо да ти помогна?

— Да. Как си със сърцето?

— Какво?

— Някаква резервна част ли ти трябва?

— А? О… не, просто проверявам нещо. — Представи се като Ралф и попита: — Ще скачаш ли днес?

Как позна, Ралф? По екипа в черно и синьо? Или може би по парашутната раница на гърба ми, или пък по шлема в ръцете ми?

— Ти ми кажи — отвърнах. Той загря намека и се усмихна.

— А, не позволявай на външния вид да те заблуди.

Не бях сигурен дали има предвид самолета, или себе си.

— От двигателите капе масло. — Показах му локвичките по пистата.

— Ами да де — съгласи се Ралф. — Тези стари витлови самолети направо плуват в масло. Когато се наложи да добавяме, просто изливаме един варел от двеста литра. Проблемът е, когато не виждаш масло.

— Ще успееш ли да го вдигнеш във въздуха?

— Виж сега, вие си имате парашути. Аз нямам. Трябва да ви е грижа единствено да стигнете догоре. А аз трябва да я приземявам тая бракма.

— Добре казано.

— Навремето това е бил луксозен авиолайнер на Америкън Еърлайнс — продължи да ме осведомява той.

— Направо не е за вярване.

— Купих го за жълти стотинки и го преоборудвах да мъкне товари.

— Умен ход.

— За първи път ми се случва да мъкна парашутисти.

— Е, успех.

— Вие тежите по-малко, но пък товарът не задава въпроси.

— И не се разтоварва на четири хиляди метра височина.

Той се разсмя.

Някакъв още по-дърт тип се замота наоколо и двамата с Ралф поговориха около минута за неща, които не разбирах, но които не ми звучаха добре. Накрая старецът се затътри нанякъде.

— Това е Клиф — каза Ралф. — Моят авиомеханик.

Аз пък си бях помислил, че е дядо му.

— На самолета няма компютри, така че за да излетим, са нужни трима души — осведоми ме Ралф и се пошегува: — Единият управлява, а другите двама размахват крилете.

Усмихнах се любезно.

— Клиф се занимава с дроселите на двигателите, смесването на горивото, такива неща — продължи Ралф. — От измираща порода е.

Надявах се, че няма да умре малко след излитането.

Преди да успея да го попитам дали с Клиф са сменили батериите на пейсмейкърите си, дойде младо момиче с джинси и поло. Изглеждаше най-много на дванайсет.

— Ралф, с Клиф направихме обиколката. Изглежда добре.

— Хубаво — отвърна Ралф. — Ще те оставя ти да вдигнеш самолета.

Какво?!

Ралф се сети за обноските си и се обърна към мен.

— Това е Синди. Днес тя ми е втори пилот.

Явно не го бях чул добре, така че пропуснах думите му и тръгнах обратно при Кейт, която разговаряше с един от така наречения ни клуб — един мухльо на име Крейг, който отчаяно искаше да изчука съпругата ми.

Когато ме видя, тъпата му усмивка увехна.

— С Крейг обсъждахме графика на скоковете за следващите няколко седмици — каза Кейт.

— За това ли се е нахилил такъв?

След кратко мълчание Крейг каза:

— Кейт тъкмо ми казваше, че си нещо загрижен относно самолета.

— Така е, но бих могъл да намаля теглото при излитане, като те пратя в болницата.

Крейг се позамисли, после се обърна и се отдалечи.

— Това беше абсолютно ненужно — уведоми ме госпожа Кори.

— Защо си му казала, че съм разтревожен за самолета?

— Ами… попита ме защо разговаряш с пилота и аз… — Сви рамене. — Съжалявам.

Бях наистина вкиснат.

— Ще го обсъдим след скока.

Тя подмина думите ми.

— Започваме да се качваме.

Групата вече се беше помъкнала към самолета. Изглеждаха като щастлива и развълнувана тайфа идиоти — пълна противоположност на десантчиците, които винаги са сериозни и съсредоточени, докато се строяват за качване в самолета. Десантчиците имат мисия, скачачите пък се забавляват. Аз не се забавлявам. Така че явно съм на мисия.

Всъщност носех 9-милиметровия си „Глок“ в закопчания джоб. Кейт също бе взела своя „Глок“ 40-и калибър. Надявам се все някога някой да ми обясни защо ченгетата и агентите на ФБР носят една и съща марка оръжие, но с различни калибри. Ами ако ми свършат боеприпасите по време на престрелка?

„Кейт, ще ми отпуснеш ли малко патрони?“

„Съжалявам, Джон, но моите са по-големи от твоите. Искаш ли дъвка?“

Така или иначе, нямахме нужда от оръжията си при скоковете, но според правилника не можехме да ги оставим в мотела, нито дори в багажника на колата. Ако си изгубиш пистолета или ти го откраднат, кариерата ти загазва сериозно. Така че мъкнем ютиите със себе си. Хей, пък и в зоната за кацане може да има мечки, казва ли ти някой?

Докато вървяхме към самолета, Кейт ме хвана за ръка.

— Хайде да направим само един скок и да пропуснем другите два.

— Платили сме за три, така че ще скочим три пъти.

— Хайде да го решим, когато пак се озовем на земята. Честно казано, не бих имала нищо против да обиколя антикварните магазини.

— Предпочитам да скачам от самолети, отколкото да се мъкна по антикварни магазини.

Тя се усмихна и стисна ръката ми. Знаеше, че още съм ядосан. Понякога подхранваш такива неща с все сили и отказваш дори свирка. Друг път просто ги подминаваш. Затова казах:

— Ще импровизираме.

Един тип от парашутисткия клуб беше застанал на пистата и разделяше хората на групи. Доколкото разбрах, имаше две големи групи, които трябваше да скочат заедно и да се опитат да направят някаква формация. Щяха да се помъчат да счупят някакъв рекорд. Например да направят Най-голямото колело от летящи задници.

Кейт беше достатъчно опитна да участва в някоя от тях, но това не се отнасяше за мен и затова двамата щяхме да скочим заедно, наред с неколцина самотни скачачи и няколко групички от по двама-трима. Макар технически вече да нямах нужда от инструктор за самостоятелните си скокове, Кейт щеше да поеме ролята, за да упражним някои съвместни техники по време на свободното падане. Някой ден щях да стана достатъчно квалифициран, за да участвам в някоя голяма формация, може би с вида на тел за разбиване на яйца.

Всъщност свободното падане ми харесваше, особено когато не ти се налага да се мъчиш да маневрираш, за да хванеш за ръцете някакви непознати. Съпротивлението на въздуха, когато летиш с повече от сто и шейсет километра в час, ми позволяваше да разположа тялото и ръцете си така, че да забавя или ускоря падането, дори да правя кълбета и да се превъртам. Като цяло усещането е по-скоро за летене, отколкото за падане. Честно казано, това ме караше да се чувствам повече Супермен, отколкото и без това съм.

Онзи от клуба сега стоеше на стъпалата, които водеха към големия товарен вход в задната част на фюзелажа. Държеше папка и отбелязваше имената на събиращите се по групи скачачи.

— В първа класа ли сме? — попитах Кейт, докато вървяхме към писаря.

— Да, докато не скочим.

Приближихме оня с папката.

— Кори — заявих високо. — Господин и госпожа.

Той погледна списъка.

— Окей… аха, ето ви. Трети етап, скачате заедно. Можете да се качвате. Отидете в предната част. Втора редица.

— Ще сервират ли обяд?

Типът с папката ме изгледа, но не отговори на въпроса ми, а каза:

— Приятен и безопасен скок, господин Кори.

А как стоеше въпросът с безопасното приземяване?

Кейт поведе по металните стъпала и аз я последвах в тъмния, подобен на пещера салон.

Когато летя с пътнически самолет, винаги се радвам да видя на борда монахини и свещеници. Парашутите обаче също стават. Въпреки това изведнъж ме обхвана някакво предчувствие. Работех в правозащитната система повече от двайсет години и може да звучи като клише, но съм си развил някакво шесто чувство за предстоящи неприятности и опасности. И точно то се обаждаше в момента.