Нелсън Демил
Последният скок на лъва (29)

28

Седнах на бюрото си и се загледах над ниските прегради между кабинките. Все още беше обедна почивка и Федландия пустееше — нещо много нетипично за едно полицейско управление в които и да било час на денонощието.

През няколко бюра беше работното място на Гейб Хейтам. Забелязах, че хората от Човешки ресурси вече са разчистили и са прибрали нещата в шест хубави бели кутии лични и работни. Запитах се дали Гейб има роднини, които да получат личните му вещи.

В другия край на голямото помещение бяха кабинките на агентите на ФБР. Погледнах към бюрото на Кейт.

Капитан Парези влезе и тръгна към мен.

— Посещаване на бедняшкия квартал ли? — поинтересувах се.

Той седна на стола за посетители.

— Как я караш?

— Супер.

— Мисля, че си в посттравматичен стрес — каза той.

Явно Уолш беше измислил основателна причина да ме прати в отпуска за известно време. Не отговорих.

— Никой тук — увери ме Парези и махна с ръка към празните бюра — няма да си помисли нещо лошо за теб, ако поискаш да си до жена си известно време. От един мъж се очаква подобно нещо, щом е за съпругата му.

Не съм сигурен, че бих приел брачен съвет от човек, който се е женил три пъти.

— Откъде научи за убийството на Амир повече, отколкото ти казах? — попита той.

— От мои си източници — отвърнах.

Той смени темата:

— Ще взема досието ти на Халил.

Извадих ключовете от джоба си и отключих шкафа до бюрото. В най-долното чекмедже имаше папка с надпис „Програма Ислямска общност“. Извадих я и я подадох на Парези. Той погледна индекса, усмихна се и отбеляза:

— Надявам се, че си чел внимателно тези записки.

— Не знаеш ли, че тъкмо аз организирам състезанията мокра бурка в пушалните на Бей Ридж?

Той отвори папката, прелисти страниците и ми зададе няколко въпроса. Запознах го накратко с дейността на Ловците на лъвове през изминалите три години.

— Като че ли никой от мюсюлманската общност като цяло не е чувал за Асад Халил. Малкото либийци обаче знаят за него. Баща му, капитан Карим Халил, е бил голяма клечка в правителството на Кадафи и семейството на Халил е било близко с това на Кадафи — обясних. — Капитан Халил бил убит в Париж, уж от израелски агенти, което го направило мъченик за исляма и му осигурило безусловен пропуск в рая. — И добавих — Всъщност самият Кадафи е наредил удара.

— Защо?

— Според ЦРУ Кадафи е имал сексуални връзки с госпожа Халил. Мамчето на Асад.

— Сериозно?

— Сложно е, но от ЦРУ се опитаха да снесат тази информация на Асад Халил и да го накарат да види сметката на Кадафи.

Парези се замисли, но не коментира.

— Мога да кажа само толкова и това е всичко, което е необходимо да знаеш… а, и дръж под око момчетата от Бродуей двеста и деветдесет.

Парези кимна.

— Преди да се пресели в рая, Карим Халил живеел със семейството си в бившия италиански военен лагер в Триполи Ал Азизия — продължих аз. — Това е привилегирован квартал, където Кадафи също притежавал къща. Било приятно и спокойно местенце до нощта на петнайсети април осемдесет и шеста, когато четири американски самолета F–111, част от по-голяма атакуваща група, пуснали върху лагери осем големи гадни бомби и наред с останалите убили осиновената дъщеря на Кадафи и както вече ти казах, цялото семейство на Асад Халил — майка му, двете му сестри и двата му братя.

Капитан Парези поумува над това и попита:

— А кучият син как е оцелял?

— Не знам — отвърнах. — Но самият Асад Халил би ти казал, че е пощаден от Бог, за да отмъсти за себе си и за великия си вожд Муамар Кадафи.

— Ясно. Значи още е бесен след всички тези години.

— И аз щях да съм бесен на негово място.

— И тъй, Чип Уигинс е бил последният от онези осем пилоти.

— Беше — съгласих се.

— Значи е време Халил да си върви у дома.

— На негово място бих си тръгнал. Ти също. Но нали се сещаш, той така или иначе е тук, така че защо да не види сметката на още неколцина на заминаване?

— Явно омразата му гризе здраво червата — отбеляза капитан Парези.

— Мислиш ли?

Парези отново прелисти папката.

— Тук има ли нещо друго, което мога да използвам за откриването му?

— Имената и информацията за свръзка на хората, с които сме работили по цял свят — хора от чужди разузнавания, полицейски агенции, Интерпол и информатори.

— Добре. Някой да го е засичал?

— Не. Изчезна безследно за три години. От друга страна, лошите типове обикновено го правят, преди да се появят отново за някоя голяма мисия.

Парези кимна.

— Явно се е подготвял за това.

— Или пък се е сражавал в Афганистан или Ирак.

Парези отново кимна и попита:

— А как стои въпросът с наградата от един милион? Да има претенденти?

— Не, но се появиха няколко заинтересовани групи.

— Ясно. Точно така намираме деветдесет процента от кучите синове, които търсим. Парите си вършат работата.

— Освен ако хората не се насират от страх. Или ако онзи, когото търсим, не се е превърнал в легенда. Колко предлагаме в момента за Осама Бин Ладен?

— Мисля, че двайсет милиона.

— А за Саддам Хюсеин?

— Двайсет и пет.

— И имаме ли напредък?

— Ще видим.

Поговорихме още малко и се стигна до въпроса къде може да се крие Халил. И двамата бяхме съгласни, че едва ли се е сврял в някой мюсюлмански квартал, където детективите от спецчастта със сигурност щяха да го търсят — или където някой може да реши, че дори някакъв си мизерен милион си е доста изкусителен.

— Както се вижда, Халил е добре финансиран и има сериозна подкрепа, вероятно от някоя мрежа или клетка в Ню Йорк — казах аз. — Които и да са тези хора, те вероятно разполагат с няколко тайни убежища в Манхатън — апартаменти, наети от някоя фиктивна корпорация за посещаващи града колеги. Могат да имат апартамент дори в твоя блок — добавих.

Парези се усмихна криво.

— Или в твоя.

— Да де. Или в блока на Уолш. Важното е, че Асад Халил не спи на дивана на братовчеда Абдул в Бей Ридж и не пие чай в някоя пушалня. Той е напълно откъснат от сънародниците си, докато не му притрябва нещо от тях, а дори и тогава има един или двама представители, така че не му се налага да си има вземане-даване директно с човека, с когото се среща в крайна сметка. Например, когато Фарид в Калифорния и Амир в Ню Йорк са се срещнали с Асад Халил, това е била първата им среща — и последната.

Парези за момент се замисли.

— Ако Халил е прочел съобщението на Уолш до телефона на Кейт, може да се е уплашил. Което е и добро, и лошо. Добро, защото го откъсва от либийските му контакти, а лошо, защото не ни остава много надежда да проследим някой Абдул, който да ни отведе до друг Абдул, а той — до Халил.

— Да. Но лично аз предпочитам Халил да е подплашен и изолиран от контактите си. Знаем за три блока с тайни апартаменти в Манхатън — напомних му. — Трябва да ги следим денонощно.

— Правим го.

— Сигурен съм обаче, че благодетелите му са му осигурили място, което не е било използвано досега.

Парези обмисли всичко това и заключи:

— Няма да е лесно да намерим този тип по обичайния начин.

— Но ще го намерим.

— Да. Убийците винаги оставят следи, а понякога се прецакват на местопрестъплението.

— Правилно. А ние имаме предимството да познаваме поне един от хората, които е замислил да убие.

Капитан Парези като че ли си припомни, че той също може би е в списъка на Халил, и каза:

— Ще обсъждаме личната безопасност в кабинета на Уолш.

— А сега може би е по-добре да обсъдим мисълта ти какво друго се кани да направи Халил, за да се отплати на благодетелите си — отвърнах.

Той помълча няколко секунди, после каза:

— Ще е преливане от пусто в празно. Не разполагаме с никаква информация за тази възможност.

— Трябва обаче да мислим и за това и да потърсим данни за по-мащабна терористична атака — посочих.

— Трябва да го задържим бързо, за да не ни се налага да се безпокоим за това — уклончиво отговори той. — Ще му зададем тези въпроси, когато го пипнем.

Явно капитан Парези не искаше да се спира на въпроса, който сам беше повдигнал. Или най-малкото не искаше да се спира на него заедно с мен.

Винс Парези е свестен тип, честно ченге и подобно на мен, беше попаднал в различен свят на криминално правосъдие от онзи, в който беше работил преди. Бяхме се нагодили към новите обстоятелства и се надявахме, че правим правилните неща за истината, справедливостта и американския начин на живот. И мисля, че в повечето случаи беше така — само дето от време на време изникваше нещо шантаво и ни се казваше да си затваряме устата. А като доказателство, че сме аутсайдери, нито веднъж не поискаха от нас да вършим неща, които могат да повдигнат въпроси. Искам да кажа, че тия неща ги правя на своя отговорност.

Парези явно беше на същата вълна, понеже каза:

— Усещам, че май мислиш да се занимаваш с проблема на своя глава. Така че нека те посъветвам нещо — недей. Но ако все пак решиш да го правиш, бъди внимателен и гледай да успееш. Издъниш ли се, ще повдигнат обвинения срещу теб. А ако не си внимателен, ще си мъртъв. — И добави: — това извън протокола.

Не отговорих — за протокола.

Парези си погледна часовника.

— Закъсняваме с една минута. — Стана и тръгна към асансьорите.

С папката ми, разбира се.

Изчаках още минута и го последвах.