Нелсън Демил
Последният скок на лъва (42)

41

В десет вечерта слязох във фоайето, където ме чакаше началникът от „Специални операции“ специален агент Боб Старк. Познавах го, беше от свестните типове.

Носех сиво-кафяви панталони, бели маратонки без светлоотразители и бял вълнен пуловер. Навън ръмеше, така че бях взел жълто-кафяв шлифер и шапка в същия цвят. Получи се доста тъп костюм и се надявах, че няма да попадна на някой познат. Естествено, без да броим либиеца. По-важното бе, че се надявах Халил или приятелчетата му да не си дадат сметка, че съм облечен така, че да се виждам в тъмното.

Със Старк обсъдихме мисията. Взех от него карта в случай, че се загубя — случва ми се от време на време в парка. Направихме проверка на радиовръзката и се уверихме, че проследяващото устройство работи нормално.

Естествено, бях си сложил бронежилетката, глокът се намираше в кобура на бедрото, а револверът беше пъхнат в колана ми отляво, за да мога да го извадя бързо.

Старк забеляза армейския нож, но не каза нищо.

Освен това бях взел и белезници, както е по правилник, макар да се съмнявах, че ще тръгна да ги използвам.

Като стана въпрос за залавянето му жив, Боб ми предложи флакон сълзотворен газ.

— Благодаря, но си забравих чантичката — отвърнах.

След като се увери, че съм в пълна готовност, той каза:

— Добре, аз ще съм в свързочния микробус. Позивната ми е СО Едно, ти си Пешеходец…

— Ловец.

— Няма… добре, ти си Ловец. Както знаеш, каналът е отворен, така че когато говориш, всички от наблюдателния, контранаблюдателния и специалния екип ще те чуват. Гледай обаче трафикът да е минимален. Моите хора ще разговарят с мен по клетъчното радио, а аз ще предавам на теб, макар че ако изникне нещо спешно, ще го чуеш направо от някой от екипите.

— Разбрано.

— Успешен лов, детектив — каза той.

— Ако стане късно и времето се развали, ще ми кажете ли, ако тръгнете да се прибирате? — попитах.

Той се усмихна.

— Моментът не е подходящ да се шегуваш с ФБР.

— Уместна забележка.

И се започна.

Излязох навън и спрях под лампите на козирката, после тръгнах към тротоара и спрях за момент там, като се преструвах на унил и незнаещ накъде да тръгна. Това бе единственото място, където можех да бъда забелязан от лошите, така че се позадържах, без да е прекалено очебийно.

Източна 72-ра е широк двупосочен път с много платна, движението е натоварено и затова ми беше трудно да определя дали някой ме следи от улицата или от някоя кола. Наблюдателният екип обаче досега щеше да го е забелязал, а Старк не говореше в слушалката ми.

Предвид факта, че Халил беше планирал всичко това години наред и че имаше помагачи тук, предположението ми бе, че приятелите му са наели апартамент или офис на тази улица — както бях споделил с Парези. Освен това му казах, че тези типове сигурно следят денонощно вратата на блока с миниатюрна камера, монтирана на някой от хилядите прозорци. Това си е съвсем стандартен метод за наблюдение от безопасно разстояние и изисква единствено пари и хора, които нямат нищо против да се взират по цял ден и по цяла нощ в монитора и да гледат входната ми врата. Ако искаш да убиеш някого, не е зле да знаеш къде се намира и накъде е тръгнал.

Обърнах се надясно и поех към Сентръл Парк. Ако ме бяха видели, Абдул вече би трябвало да се обажда на Амин, който пък щеше да звънне на Асад.

Вървях бавно по тротоара, който въпреки късния час и лекия дъжд все още беше пълен с хора. Хрумна ми, че ако Халил не се е заврял накъде в района, ще му е нужно известно време да стигне до парка и да се свърже с приятелите си, които ме следят. И че ако не са професионалисти, те може да ме изгубят преди появата на Асад.

Следователно… ако наистина имаха апартамент или офис на Източна 72-ра, той би трябвало да е не само наблюдателен пост, но и мястото, където живее и се крие Халил. Ето това се казва съкварталец.

Продължих напред и в ухото ми се разнесе гласът на Боб Старк.

— Ловец, тук СО Едно. Чуваш ли?

— Ловец чува — казах на малкия микрофон под ризата ми.

— Добре, с теб сме. Мисля, че си сам.

— Добре. Все пак ще спра при входа на парка, за да видите дали някой не проявява интерес към мен.

— Ясно. Имаме двама души там. Мъж и жена, непосредствено зад входа.

Описа ми облеклото им.

— Гледай да държиш хората си по-далеч от мен, след като вляза в парка — казах. — Не искам да подплаша опашката си.

— Добри сме в работата си.

— Знам. Просто искам да кажа, че мога да се погрижа за себе си.

— Както кажеш. Следващия път можеш да тръгнеш самичък.

— Не ставай докачлив — отвърнах.

— Разбрано.

Между другото, ако вървите по някоя нюйоркска улица и си говорите сами, никой не ви обръща внимание — освен може би другите, които си говорят сами.

Както и да е, пресякох Пето авеню и застанах до ниската именна стена, която огражда целия парк. Около входа все още имаше улични продавачи и тъй като трябваше да се помотая тук, използвах възможността да си купя хотдог с чили. Всъщност два. Та това можеше да е последното ми ястие, нали така?

Седнах на една мокра пейка и задъвках, като се мъчех да приличам на унил вдовец — трудна работа, когато държиш в ръцете си два великолепни хотдога. Приключих с вечерята и влязох в парка. Видях двамата от екипа на една пейка. Изглеждаха точно като любовници — не като съпруг и съпруга, а като любовници, защото се държаха за ръце и разговаряха. Добре де, това беше гадничко. По-важното бе, че изобщо не ме погледнаха. Усетих, че са истински професионалисти.

Продължих да вървя и докато навлизах все по-дълбоко и по-дълбоко в парка, далеч от Пето авеню, бях поразен от това как се променя усещането и настроението — сякаш се бях върнал във времето, когато остров Манхатън е бил целият в гори, поляни и скали. Можете обаче да видите осветените небостъргачи около парка, а в самия него има павирани алеи и украсени улични фенери. Тръгнах по една от алеите на север към първата ми спирка, която беше Лодките.

Дъждът беше прогонил големите тълпи посетители, а също така държеше останалите настрани от поляните. Всъщност наоколо нямаше много хора, което беше добре. Продължих на север, след което завих по пътеката, която ме отведе до навеса за лодки при езерото.

Опитах се да забележа хората от екипа, но освен двамата, които вървяха хванати за ръце на петдесетина метра зад мен, не успях да идентифицирам никого.

Опитах се да видя дали не ме следи и някой друг, но като че ли никой не проявяваше интерес към моя милост. Всъщност гласът в слушалката каза:

— Ловец, тук СО Едно. Изглежда, си сам. Ясно?

— Ясно — отговорих.

И това беше всичко. Нямаше друго за казване. Стигнах до навеса, където се пазеха лодките модели за запалянковците, спрях на каменната площадка между навеса и езерото и загледах водата. Някъде на отсрещния бряг беше специалният екип със снайперите си. Онези момчета можеха да улучат дъвка в устата на човек, без да му одраскат зъбите, но изглежда, аз бях единственият посетител тук.

Покрай брега имаше пейки и аз седнах на една, като се мъчех да изглеждам унило — което не е трудно, когато задникът ти е мокър и дъждът става все по-студен.

Останах десетина минути и тъкмо се канех да стана, когато Старк рече:

— Някой те приближава от север.

— Разбрано.

Извадих глока и го сложих в скута си.

Чух приближаващи стъпки отдясно и погледнах към ъгъла на навеса.

Някакъв мъж — висок мъж — стоеше под светлината на един фенер. Гледаше ме. После бавно тръгна през площадката към мен.

Носеше дълго черно палто, което бе прекалено дебело за това време на годината, както и голяма торба от онези, които мъкнат бездомниците. Когато приближи, започнах да различавам лицето му.

Следях го как приближава, но не беше Асад Халил — макар че можеше да е някой от приятелчетата му.

Той се настани на съседната пейка и ме попита:

— Как я караш?

— Жена ми умря и смятам да се удавя в езерото.

— Сериозно? Съжалявам, човече. Виж, такъв е животът…

— С кого говориш? — попита Старк.

— Не зная. Момент — отвърнах и се обърнах към господина. — Как се казваш?

— Скип. А ти?

— Том Уолш. Момент. Със Скип — казах в микрофона.

— Кой Скип?

Преди да успея да се поинтересувам как е фамилното му име, Скип ме попита:

— На кого говориш?

— На мен си. Ти не си ли говориш сам?

— По дяволите, не. Само лудите си говорят самички.

— Ловецо, кой е това? — попита Старк.

— Ти арабски терорист ли си? — попитах Скип.

— Да бе — отвърна той. — Арабски терорист съм.

— Казва, че бил арабски терорист — казах в микрофона.

— Какво правиш, по дяволите?! Разкарай този тип.

— Прието. — Обърнах се към Скип. — Трябва да си вървиш.

— Кой казва това?

— Гласът в главата ми.

— Да ти се намира някой долар?

— Ще му дам някой долар, но няма да е зле да го провериш, когато се махне — казах на Старк. — И си искам парите обратно.

В слушалката се чу смях — смееха се хора от екипите.

— С кого говориш бе? — отново ме попита Скип.

— С извънземни. — Извадих два долара, но Скип вече си беше тръгнал.

Реших да последвам примера му и казах:

— СО Едно, Ловецът е на път.

— Разбрано.

Тръгнах към следващия водоем — езеро Белведере, което бе на половин километър на северозапад.

Вървях бавно през района, известен като Разходката, който е с множество дървета и е чудесно място за засада, макар че ми се струваше, че съм единственият наоколо. Но нали знаете, понякога човек има усещането, че го наблюдават. Стигнах до Белведере и Старк ми каза:

— Разходи се около езерото.

Трогнах бавно около езеро Белведере, известно също като езерото на костенурките. За тази вечер може би най-подходящ щеше да е Езерото на тъпата патица.

Завърших обиколката, без да попадна на нищо интересно. Спрях до сградата на име Замък Белведере, седнах на една мокра пейка и се загледах в езерото.

— Ловецът почива — казах в микрофона.

— Виждаме те — отвърна Старк. — Никой не те следеше, но остани малко.

Поседях петнайсет-двайсет минути, после Старк каза:

— Мислим, че ако имаше компания, досега да сме разбрали. Затова може и да спестим Резервоара.

— На мен пък ми е забавно — отвърнах.

Стори ми се, че някой изстена в слушалката ми.

— Ти решаваш — каза Старк.

Станах.

— Ловецът е на път. Откъде искаш да мина?

— Покрай Голямата поляна, от запад — отговори Старк.

— Разбрано.

Тръгнах да заобикалям Голямата поляна по пътеката покрай гората. Нямаше жив човек, с изключение на някакъв тип с колело, който караше към мен. Продължих да вървя и когато доближихме, видях, че ме гледа. Докоснах дръжката на револвера.

— Ловецо, аз съм онзи с колелото — каза глас в слушалката ми.

— Прието.

Той ме подмина и продължи нататък.

Аз също продължих. Отляво видях някакъв човек да разхожда куче между дърветата. Кучето душеше по начина, по който душат кучетата, преди да се изсерат, а човекът говореше по мобилния си. Сигурно казваше на жена си или на половинката: „Защо аз трябва да го разхождам всеки път, когато вали? Това е твоето куче“. И така нататък. Бях еди-къде си, направих еди-какво си.

Продължих напред, но се озърнах към кучкаря, за да се уверя, че той и псето не са терористи.

Вече виждах жилищните блокове на Сентръл Парк Запад и си представих как Винс Парези седи в приятния си топъл апартамент с чаша вино в ръка и се чуди какво всъщност става днес, че трябва да кисне до телефона. Всъщност Парези имаше у тях базова радиостанция и можеше да следи целия радиотрафик, в това число и моята жица, така че казах:

— Капитане, оттук виждам дома ти. Махни ми.

В слушалката се чу смях, но шефът не отговори. Както и да е, вече беше към единайсет и половина и продължаваше да ръми. Застудяваше, бях подгизнал и вече единственото, което можеше да ме направи щастлив, беше Асад Халил. И като стана дума за него, бях напълно сигурен, че мога да му резна гръцмуля, преди наблюдаващите екипи да успеят да се намесят.

Пресякох Напречната улица при 86-а и отдясно видях светлините на Парковата охрана. Работата не е лоша, ако обичаш да си на открито. От друга страна, има и зими. Никоя работа не е идеална. Дори тази.

Така или иначе, пред мен беше Резервоарът, който представлява голям водоем с дължина близо осемстотин метра. Покрай него има алея за тичане и видях двама души, които правеха крос заедно. Кой ненормалник ще излезе да тича посред нощ?

— Ловецо, имаме хора при Резервоара — каза Старк. — Докладват, че има само неколцина спортуващи. Никой не те следи, така че мисля, че е време да прекратим.

— Смятам да направя една обиколка — отвърнах. Отново се чуха стонове, този път повече и по-силни. Стига де, пичове. Аз съм онзи, който се мъчи да бъде спипан от терорист.

Излязох на алеята и започнах да тичам обратно на часовниковата стрелка, както е по правилата. Маратонките и чорапите ми бяха мокри и чувах как краката ми жвакат.

Алеята е дълга около два километра и половина и след около пет минути започна да ми харесва, което е първата коварна стъпка към превръщането на нормалния човек в крос-зомби. Естествено, вече бях оставил всяка надежда да се видя с Асад Халил, но ако някой от аверите му гледаше, сега сигурно звънеше на Халил и му казваше:

„Този тип ще умре от пневмония или инфаркт, преди да успееш да го убиеш. Идвай по-бързо“.

Както и да е, направих обиколката за двайсетина минути, което не е чак толкова зле. До такава степен се бях джазирал, че поех дълбоко дъх и казах на Старк:

— Ще направя още една.

— Задръж — отвърна той. — Опитвам се да убедя специалния екип да не те застреля.

— Стига де. Само още една…

— Край. Край на операцията. Наблюдаващите и контранаблюдаващите екипи докладват, че всичко е спокойно. Време е да се прибираме.

— Добре… ама ще се върна през парка. — Казах му маршрута си покрай източния край на парка и поех по трикилометровия път обратно към блока си.

Вървях на юг по пътека, която ме отведе покрай задната част на музея „Метрополитън“, който беше отляво и египетския обелиск отдясно. Погледнах извисяващия се каменен стълб, който бе на около 3500 години, и в главата ми се заформи дълбоката мисъл:

„Адски е древно, мамка му“.

Както и да е, продължих напред — разочарован и странно въодушевен. Беше точно както го бе казал Парези — ние правихме нещо, което е по-добре от това да бездействаме, по-добре, отколкото да седим и да чакаме онзи задник да направи следващото си движение.

За тази вечер операцията беше приключила, но бях все още нащрек и се надявах екипът ми да не се е разотишъл, докато съм все още в парка.

— СО Едно, тук Ловец — казах. — Още ли сте с мен?

Мълчание.

— СО Едно, тук Ловец. Ехо?

— Май всички си тръгнаха — каза Старк.

— Майтапиш се, нали?

— Майтапя се. Хайде ускори малко крачка. Всички искат да се прибират.

Не си падам по майтапи в сериозни ситуации — освен ако сам не ги правя.

— Направи ми една услуга — казах. — Обади се в Белвю, прескочи централата и кажи някой от охранявания етаж да отскочи през стаята на жена ми и да й предаде, че се прибирам.

— Разбрано.

Продължих напред с мисълта, че все още има някакъв шанс да установя контакт с врага. Но врагът или беше в неведение, че съм в парка, или ме бяха видели, бяха съобщили на Халил и той бе надушил капана. Но аз бях готов да го направя отново утре вечер и всяка следваща вечер, стига Уолш и Парези да вярваха, че планът може да проработи, и стига да желаеха да отделят необходимите ресурси. Всъщност това бе всичко, с което разполагахме. Единственият друг начин да намерим Халил беше да го чакаме да задейства собствения си план срещу нас.

Пред мен беше статуята на Алиса в Страната на чудесата. Спрях да я разгледам. Лудия шапкар ми приличаше на Уолш.

Продължих напред, излязох от парка на Пето авеню и 72-ра и поех към дома. Улицата бе тиха, дъждът беше започнал да се засилва.

— Утре вечер ще пробваме друго място — каза Старк.

— Благодаря — казах на всички. — Чудесно се справихте.

Осем-девет гласа измърмориха нещо в отговор. Влязох във фоайето. Дежурен бе не друг, а специален агент Лиза Симс.

— Как мина? — попита тя веднага.

— Добра репетиция.

Тя кимна и каза:

— Съжалявам за съпругата ти.

— Благодаря. Добре е.

— Хубаво. — Лиза извади нещо от джоба си и ми го подаде. Оказа се сребърен жетон от „Тадж Махал“. — За късмет.

Усмихнах се.

— Благодаря. Миналия път подейства.

Тя също се усмихна.

— Имаш вид на човек, който се нуждае от добър сън.

— Да. Но ти ще трябва да стоиш будна.

— Вярно… е, ако те замъчи безсъние… тук съм.

Как трябваше да го разбирам това?

Пожелах й лека вечер, отидох до асансьора, качих се и извадих глока.

Влязох в апартамента с пистолет в ръка. Бях оставил всички лампи включени и пак си бяха така. Претърсих стаите, върнах се при вратата и я залостих. Резето беше добро, но не от най-добрите, макар че никога не се бях притеснявал за това. Ако някой използваше таран, можеше да се справи с ключалката и с резето само с един-два удара.

Не ставах параноичен или страхлив — просто мислех за възможно най-черния сценарий.

Лошите типове понякога могат да са умни и хитри, но умните хора знаят и кога да не са умни и хитри, а да използват груба сила. Скорост, изненада и фронтална атака — и щях да летя трийсет и четири етажа от балкона си, без парашут. А Халил щеше да ми маха за сбогом и да ми вика: „Това е последното ти свободно падане, господин Кори!“ Пляк.

Това направо крещеше за питие, но също така налагаше да съм абсолютно трезвен. Така че си налях половин питие. Наистина го мразех това копеле.

Замъкнах дивана в антрето и запречих вратата с него. После облякох сухи дрехи и седнах в креслото си. Включих телевизора и попаднах на един чудесен стар филм с Джон Уейн — „Опасността препуска по хълмовете“. Когато Джон започна престрелка с лошите, насочих револвера към екрана и му помогнах. Бам, бам. Внимавай, Дюк! Бам.

Легнах си към два след полунощ. Вратата на спалнята има добро резе, както бях установил по трудния начин от двете си съпруги и една приятелка. За първи път се случваше аз да го пускам.

Бях абсолютно вбесен, че ми се налага да живея по този начин, това беше против обучението ми и против природния ми инстинкт да играя нападащия. Понякога обаче се налага просто да чакаш другия да направи своя ход. Е, когато това станеше, играта щеше да приключи бързо.

Потънах в неспокоен сън. Сънувах, че двамата с Халил излизаме на голяма арена от противоположните краища и вървим един към друг. Беше нощ, стадионът бе празен и бе много тихо, само няколко лампи светеха, по полето имаше тъмни сенки и двамата крачехме през светлина и мрак. Накрая се изправихме лице в лице, на няколко стъпки един от друг в кръг от светлина. Кимнахме си, после той извади нож от колана си и видях, че е покрит с кръв — с кръвта на Кейт. И той го близна. Извадих собствения си нож — стария „Кей-бар“ — и го вдигнах, за да го види. Той отново кимна и тръгнахме един към друг. Лампите на стадиона внезапно угаснаха… и можех да чуя дишането му в мрака. После се озова толкова близко до мен, че го надуших. Чух го да казва: „Запазих те за последно“. Хвърлих се към гласа в тъмното и усетих по гърдите си топла кръв, но не знаех дали е негова, или моя — или и на двама ни.

Събудих се задъхан и плувнал в пот. Седнах в леглото, вперих поглед в тъмното, представих си лицето му и казах на глас:

— Аз пък те запазих за себе си.