Нелсън Демил
Последният скок на лъва (21)

20

Преспах на стола в стаята на Кейт и на сутринта излязох на паркинга, намерих джипа и взех някакви дрехи от багажа. Преоблякох се в интензивното, отново седнах до Кейт и я загледах как спи. Една сестра дойде да провери показателите й и я помолих да прибере окървавения ми парашутистки екип в найлонов плик и да го предаде на щатските полицаи, които вероятно щяха да го поискат като доказателство. Може пък и да не им беше нужен, но аз не го исках и се надявах, че през остатъка от живота си едва ли ще видя подобен екип.

Кейт се събуди. Изглеждаше забележително добре за човек, стоял на прага на смъртта, но дежурният хирург реши да остави тръбата за дишане, така че Кейт не можеше да говори, а се налагаше да ми пише бележки. Едната гласеше:

„Намери Халил, преди той да намери теб“.

— Ще го намеря — уверих я.

Но всъщност аз не бях следващата му цел, както очаквах. Винс Парези ми се беше обадил вчера следобед с новината за Гейб Хейтам, жена му и дъщеря му. Смъртта на един от нашите, наред със семейството му, в собствения му дом, беше променила напълно случая от опит за убийство на федерален агент в… ами, в нещо напълно различно. Няма да кажа, че преследвачите бяха станали преследвани, но определено изглеждаше по този начин.

Познавах Гейб, харесвах го и го уважавах. Беше извънредно полезен при предишното идване на Асад Халил. Предполагах, че Халил също знае това — или просто беше научил, че в спецчастта има американец от арабски проход, и бе решил, че Гейб Хейтам е предател и заслужава да умре. Но защо да убива жена му и дъщеря му? Защото се е случило да са си у дома? Не, Халил го беше планирал по този начин. В неговия свят нямаше невинни цивилни. Както и да е, Парези ми каза и че според следователя на местопрестъплението Гейб е оказал съпротива. Браво на теб, Гейб.

Би трябвало да обвинявам себе си, че не се бях сетил по-рано за Гейб Хейтам… а когато се сетих, може би трябваше да съм по-настоятелен пред Парези. Но нямах намерение да се бичувам с този пропуск. Смятах да пипна Асад Халил и да го дам на правосъдието. Или, както все по-често казваме напоследък, ние щяхме да му въздадем правосъдие.

Така или иначе, не казах на Кейт за избиването на семейство Хейтам. Щях да го направя, но не точно сега.

„Как я караш?“ — написа ми Кейт.

— Чудесно — отвърнах. — Само съм малко депресиран, че пропуснах следващите два скока.

„Искам пак да скачам“ — написа тя.

— Страхотно. — Следващия път няма да качим либийския терорист с нас. Зачудих се дали пък не мога да съдя Крейг, че е пуснал Асад Халил в клуба.

Дойде поредната сестра да провери мониторите, системите или каквото там и аз използвах момента да помисля за случая.

Колкото до новинарското отразяване на убийството на семейство Хейтам, според Парези НЙПУ под силния натиск на Министерството на правосъдието разследвало случая като нахлуване на неизвестен извършител или извършители с неизвестни мотиви. Можехме да минем с тази версия около седмица, преди пресата да надуши нещо или да стане прекалено любопитна. Или докато не се появи още някои труп на федерален агент. Моят например. Но тъй като работех в правозащитен орган, беше донякъде по-лесно да държа журналистите на тъмно и да ги храня с боклуци, особено след като беше намесена националната сигурност.

Освен това след 11/9 ФБР бяха получили едва ли не военновременни правомощия по силата на Пейтриът Акт и други по-малко известни закони и разпоредби. Но не бяха само законите — нагласата на Министерството на правосъдието също се беше променила и хората, които вършеха реалната работа, бяха станали по-агресивни и по-неразговорливи пред медиите.

Колкото до медийното отразяване на случилото се в окръг Съливан, нещата не бяха трудни. Първо, всичко се бе случило на затънтено място и второ, за свидетелите покушението изглеждаше като нападение на ненормален — каквото си беше в действителност. Името на жертвата бе премълчано от властите. Край на изявлението за пресата.

Като стана въпрос за споделяне и разпространяване на информация, казах на Кейт, че ще се обадя на родителите й и ще им кажа за станалото — естествено, без да ги тревожа. Нещо от сорта на:

„Здрасти, госпожо и господин Мейфийлд, един ислямски терорист клъцна гръкляна на дъщеря ви, но тя вече е добре“.

„Не, аз ще им се обадя, когато разкарат шибаната тръба от гърлото ми“ — написа Кейт със стегнатия си почерк.

— Бъди така добра да не ругаеш — казах аз.

„Намери ми лаптоп, за да мога да пращам имейли и да влизам в интернет“ — написа тя.

Не исках да прочете нещо за Хейтам, затова започнах да шикалкавя.

— В интензивното лаптопите са забранени. Излъчват микровълни и разни такива неща, дето могат да прецакат мониторите.

Тя като че ли се хвана, така че може би беше вярно.

Д-р Голдбърг дойде да провери пациентката си и се ухили до уши. Хубаво е да спасиш нечий живот, вероятно това дори те кара да се чувстваш много добре. Докато бях детектив от отдел Убийства, срещите ми с почти всички жертви на престъпление ставаха в моргата, а не в болницата. И ако трябва да съм честен, аз самият съм пратил неколцина извършители на двете места и това не ме е карало да се чувствам добре. Е… с някои изключения.

Като стана въпрос за сурово правосъдие, отново си спомних последния си разговор с Асад Халил по телефона на Кейт преди три години. Беше казал:

„Просто исках да се сбогувам с теб и да ти напомня, че ще се върна“.

Явно беше развил силна лична неприязън към мен и към Кейт. Пък и ние не си падахме особено по него. Така де, кучият му син се опита да ни убие. Нищо чудно, че професионалните ни отношения — между престъпник и правозащитник — се бяха изродили в нездрава лична вражда. Асад Халил се беше отказал от планираната си мисия, а аз се бях отказал да се опитвам да го арестувам. Новата игра се казваше „Убий другия“. Проста работа. Така че когато преди три години ми обеща, че ще се върне, аз му отговорих с ентусиазъм:

„С нетърпение очаквам пак да се срещнем“.

И точно тогава той ми каза:

„Ще те убия. Ще убия и курвата, която е с теб, дори да ми трябва цял живот“.

Погледнах Кейт в леглото й и си припомних, че не беше особено щастлива, че Асад Халил я нарича курва. И, честно казано, изобщо не я виня за това. От друга страна, трябва да се имат предвид някои културни различия и, както й бях обяснил тогава, в качеството си на федерален служител тя трябва да се отнася с разбиране към по-традиционното възпитание на Асад Халил относно ролите на представителите на различните полове. Да се надяваме, че ще успеем да изгладим тези различия, преди да го убия.

Д-р Голдбърг говореше нещо и изглеждаше много доволен от възстановяването на пациентката си. Увери ни, че след около два дни Кейт може да бъде преместена с медицински хеликоптер в града, да полежи още няколко дни в болница, после да остане у дома и да се върне на работа в рамките на един месец. Звучеше добре, но ясно личеше, че на Кейт това й се струва твърде дълго време.

След като докторът си отиде, тя ми написа:

„Искам да се върна на работа следващата седмица“.

— Хайде първо да те приберем у дома — отвърнах. — Искам да преценя степента на мозъчното ти увреждане.

Тя се опита да направи знака на мира, но беше останала без сили и успя да вдигне само средния си пръст.

Исках колкото се може по-скоро да се заловя за работа, но прекарах още половин час с нея. Тя изписа сума ти въпроси за това как върви случаят и й казах всичко, което знаех, с изключение на смъртта на семейство Хейтам. Освен това пропуснах да спомена, че телефонът й пистолетът й са изчезнали и вероятно са в ръцете на нападателя й. Подобни неща наистина могат да разстроят едно ченге или агент на ФБР и макар Кейт да нямаше вина, щеше да го приеме зле. Не исках и да се впускам в подробности какво точно се случи, след като скочихме от самолета, но от въпросите й се виждаше, че тя търси някакво уверение, че е направила всичко по силите си да окаже отпор на Асад Халил. Това беше въпрос на его — подобно на повечето жертви на нападение, Кейт се чувстваше насилена. Професионалната й чест също бе накърнена. Татко й е бил агент на ФБР и малкото му момиченце би трябвало само да се справя с големите лоши типове и тъй нататък.

Така че бях съвсем откровен.

— Той е по-едър и по-силен от теб. Освен това беше замислил нападението и не е глупав. Ти направи всичко възможно и спаси живота си, като отби ножа. Това е реми. Следващият рунд е наш.

Тя кимна замислено и написа:

„Опитах да го изритам в топките, но беше увил краката си около моите“.

— Точно затова ги е бил увил.

Използвах възможността да й кажа, че екипът на Бърза помощ се е представил невероятно и че трябва да ги похваля пред шефа им.

Тя кимна.

Определено не исках да се надувам и да изтъкна как храбро рискувах собствения си живот, когато я пуснах в свободно падане, за да не й изтече цялата кръв, преди да е стигнала до земята. Нямах намерение и да споменавам, че бързо и професионално спрях кървенето през онази критична минута преди пристигането на парамедиците. Не, Джон Кори е скромен човек и да видя Кейт жива и здрава бе единствената награда, която ми трябваше за геройските ми постъпки.

Сигурен съм обаче, че Кейт щеше да поиска да прочете пълния ми доклад за инцидента, в който бях задължен да изложа подробно всички тези неща. Пък и сигурно щеше да поиска да види видеозаписа на скока. После щеше сама да си направи изводите за храбростта и бързия ум на съпруга си. И, естествено, аз щях да кажа:

„Просто си свърших работата“.

Можеше също да спомена, че Крейг е припаднал, като е видял кръв.

— Е, трябва да ида в службата и да си подготвя доклада — казах. Умът й явно се беше зареял нанякъде, така че добавих: — Много писане ме чака.

Тя кимна разсеяно, после почна да пише. Обърна бележника към мен.

„Искам да го убия“.

Откъснах страницата и я прибрах в джоба си. Дори след 11/9 не ни е позволено да казваме — да не говорим да пишем такива неща.

— Ще го задържим и ще го дадем на правосъдието — уверих я.

Естествено, тя знаеше, че Джон Кори има наум нещо друго, и прокара пръст през гърлото си. Намигнах й.

Тя отново започна да пише и ми подаде бележника.

„Както и миналия път, Халил има хора тук. Убива връзките си. Ако изникне някой мъртъв либиец, провери мобилния му телефон и записите и виж с кого е разговарял напоследък. Един от номерата ще е на Халил. Започнете да го следите“.

Усмихнах се и й върнах бележника.

— Умно. — Трябваше само да намерим мъртъв либиец с мобилен телефон и нещата щяха да са в наши ръце. — Мисля, че току-що издържа неврологичния изпит.

„Късмет на твоя“ — написа тя.

Отново се усмихнах.

— Връщам се в службата. Ще поддържам връзка с болницата и ще те махнем оттук при първа възможност. Дотогава си почивай и слушай докторите. — И добавих: — И тъй като нямаш друга работа, мисли за случая.

Целунах я по бузата, тя хвана ръката ми и я стисна. После написа:

„Много, много внимавай“.

Имаше право.