Нелсън Демил
Последният скок на лъва (11)

10

Въпреки че шлемът покриваше ушите ми, ревът от въздушния поток бе като товарен влак, минаващ през главата ми. Извих тялото си в полудъга, после разперих ръце и крака и въздухът започна да стабилизира падането ми.

Сега се спусках с около 180 кмч, което беше пределната скорост за тази позиция на тялото ми.

Очаквах Кейт да се появи от дясната ми страна, както се бяхме уговорили, но понеже не я видях, завъртях глава надясно и нагоре. От нея нямаше и следа. Движението промени аеродинамиката ми и започнах да се отклонявам от посоката, към която се придържах. Бързо се върнах в стабилизираното положение с извито тяло и симетрично разперени ръце и крака. Отново започнах да се стабилизирам.

„Къде е Кейт, по дяволите?“

Тъкмо се канех да погледна отново, видях с периферното си зрение как тя ме настига. Това трябваше да се случи много по-рано и тя трябваше да е много по-близо до мен, за да си направим упражнението. Имах чувството, че е забавила скока си със секунда-две. Но защо?

Сега Кейт беше на петдесетина метра от дясното ми рамо. Видях и скачача в черно (който ми се бе сторил твърде близо до нея в самолета) и осъзнах, че той всъщност се е хванал за нея.

„Какво, по дяволите…?“

Дясната му ръка беше обвила тялото й, а с другата като че ли държеше левия ремък на екипа й. Видях също, че краката му са увити около нейните.

Двамата падаха по-бързо от мен заради по-голямото си общо тегло и начина, по който бяха разположени телата им във въздушния поток. След секунди вече бяха под мен и продължаваха да се отдалечават.

Не можех да повярвам на очите си. Какво ставаше? Може би някой от двамата имаше някакъв проблем и се бе вкопчил в другия? Може би онзи тип се беше паникьосал, по някакъв начин бе объркал партньора си или… дявол знае, всичко това беше абсолютно необяснимо.

Кейт и онзи тип вече бяха на няколкостотин метра под мен и продължаваха съвместното си свободно падане с пълна скорост. Изведнъж ми хрумна, че онзи може да е самоубиец и че поради някаква извратена причина е решил да помъкне Кейт със себе си.

После видях малкия водещ парашут да излиза от раницата на Кейт и да се разгъва. Малкият парашут извади основния и той започна да се изпълва с въздух.

„Слава Богу!“

Белият парашут на Кейт с червените шарки вече се беше разгънал напълно и стремглавото й свободно падане приключи с рязко дръпване, което намали скоростта й на около триста метра в минута. Аз продължавах да падам и видях, че стопаджията все още се е вкопчил в нея. Двамата се олюляваха под платнището.

Профучах покрай тях като куршум и по овладян навик погледнах цифровия алтиметър на китката си. 2500 метра. Защо беше отворила парашута си толкова рано? Хванах шнура на моя парашут, извих тялото си, огледах се да видя дали наблизо няма други парашути, след което дръпнах.

Направих необходимото броене — едно хиляда, две хиляда — в очакване дали няма да се наложи да използвам резервния парашут. Погледнах през дясното си рамо, както бях обучен, и видях как водещият парашут излиза навън. Отново се обърнах и усетих рязкото дръпване, когато той се отвори, после още едно, когато помъкна основния парашут от раницата.

Погледнах нагоре, за да потвърдя визуално, че бързото забавяне на скоростта, което чувствах, наистина е резултат от пълното отваряне на основния парашут и че нямам нужда от спасителния.

Вече напълно контролирах нещата и се огледах, за да видя дали Кейт и прилепалото й не ме настигат.

Кейт и пътникът й бяха на шейсет метра над мен и на трийсетина метра отпред. Тя отново се спускаше малко по-бързо поради тежестта на мъжа, който се беше вкопчил в нея. Ревът на вятъра вече беше утихнал значително и изкрещях:

— Кейт!

Тя като че ли не ме чуваше и виждаше, но онзи с нея погледна към мен.

— Кейт!

Трябваше да приближа преди по-бързото спускане на Кейт да ги отнесе твърде далеч под мен, но съвместната работа с отворени парашути е доста опасно начинание — всяко погрешно движение можеше да доведе до оплитане на парашутите, в резултат на което щяхме да полетим към земята като камъни. В Диленд ни бяха показвали ужасяващ филм точно за това нещо и всички от курса бяха схванали посланието.

Точно когато се изравнихме, дръпнах предните върви, с което скоростта ми на спускане стана колкото тяхната и можех да приближа парашута си по-близо до техния. За по-малко от минута между нас имаше само около петнайсет метра, което беше опасно близко.

— Кейт!

Тя ме погледна.

— Какво има? — извиках аз.

Тя изкрещя нещо, но не я чух.

Внимателно приближих още повече и вече виждах, че между тях има къса връв, свързваща ремъка на Кейт и този на мъжа. Това обясняваше как е останал с нея от самия скок от самолета през свободното падане и при рязкото намаляване на скоростта при отварянето на парашута. Но какво ставаше? Кой беше този идиот?

— Кейт!

Тя отново извика, но единственото, което чух, бе „Джон“, последвано от нещо като „Ил“.

Изкрещях на мъжа — бавно, отчетливо и силно:

— Какви… ги… вършиш?

Той като че ли ме чу и ми махна.

— Кой… си… ти?! — извиках.

Той се пресегна, дръпна левите върви на парашута и двамата се понесоха право към мен.

„Мили Боже…“

Пуснах моите върви и скоростта ми се забави, а те продължиха по-бързо и парашутът на Кейт мина само на три метра под краката ми. Този тип беше луд. Абсолютен самоубиец. Сърцето ми заби бясно, устата ми пресъхна.

Отново ускорих спускането и след минута между парашутите ни пак имаше петнайсетина метра. Пуснах вървите, свалих дясната си ръкавица и разкопчах джоба, в който беше пистолетът ми. Нямах представа кой е този тип и какво е намислил, но беше направил нещо много опасно и се бе вързал за жена ми; ако можех да стрелям на сигурно, смятах да го убия.

Кейт също имаше пистолет, но не ми се вярваше, че ще успее да се добере до него, докато оня се е увил около нея.

Вече бях горе-долу на същото разстояние от тях, както когато онова безмозъчно камикадзе се насочи към мен. Изкрещях му:

— Махай се от нея! Веднага! Откопчай се! Откопчай се!

А той се обърна към мен и вдигна маската на шлема си.

Хилеше ми се.

— Здравейте, господин Кори!

Зяпнах го.

Асад Халил.

Сърцето ми направо щеше да изскочи.

— Джон! — изкрещя Кейт. — Това е Халил! Халил! Има…

Халил я удари в лицето и главата й рязко отхвръкна назад.

Извадих пистолета и се прицелих, но се люлеех на въжетата, а Халил се беше извъртял така, че Кейт беше между него и мен. Не можех да стрелям на сигурно, но все пак можех да стрелям и пуснах два куршума вдясно от тях.

Това привлече вниманието на Халил и той се притисна още повече в Кейт.

Прибрах пистолета и заработих с въжетата, докато отново не се изравних с тях на петнайсетина метра.

Асад Халил.

Либийски терорист. Известен в международните антитерористични кръгове като Лъва. А на мен — като чистото зло.

Бях имал нещастието пътищата ни да се пресекат преди три години, когато бях новак във ФАТС. Така и не го бях срещал, макар че двамата с Кейт проведохме някои интересни телефонни разговори с него, докато прекарвахме една гадна седмица в следване на следата от кръв и смърт, която оставяше след себе си от Ню Йорк до Калифорния.

Халил дръпна въжетата на Кейт и отново се понесе към мен.

— Обещах ви, че ще се върна, господин Кори! — извика тържествуващо.

Вперихме погледи един в друг. Като го гледах как виси и се рее в ясното синьо небе, си спомних, че беше демонстрирал голяма показност и оригиналност в убийствата си — всъщност направо ги натикваше в лицата ни и не бях изненадан, че е избрал да се появи отново точно по този начин. Неговото присъствие ли бях усетил днес?

— Жена ви не изглежда много радостна да ме види! — извика той.

„Хайде, Кейт. Стегни се“.

Виждах обаче, че е зашеметена от удара в лицето.

— Искам да видиш това с очите си! — извика Халил.

Забелязах блясъка на отразена слънчева светлина от дясната му ръка. Пистолет.

Отново извадих глока.

Виждах единствено лицето на Халил, което надничаше над рамото на Кейт — и това беше всичко. Нямах възможност да стрелям, а в същото време бях открита мишена за него, както висях под парашута си.

Парашутите ни вече бяха на по-малко от три метра и отново бяхме на път да се сблъскаме. Трябваше да направя нещо. Можех да изхвърля аварийно главния си парашут и да премина в свободно падане, после да отворя резервния и така да се измъкна от Лъва и оръжието му. Но това нямаше да донесе нищо добро за Кейт, така че оставих Халил да доближи с надеждата, че ще имам възможност да стрелям преди него. Парашутите ни вече почти се докосваха. Не откъсвахме очи един от друг. Спомнях си тези тъмни, дълбоко разположени очи от фотографиите, в които се бях взирал толкова време. Държах пистолета насочен към лицето му и се чудех защо още не е стрелял по мен.

Халил пусна още една усмивка и отговори на въпроса ми:

— Днес тя ще умре! А ти ще живееш, за да го видиш! Утре ти ще умреш!

Прицелих се внимателно в лицето му, но преди да успея да дръпна спусъка, той скри глава зад нейната. После видях дясната му ръка да се вдига и осъзнах, че металният предмет в нея не е пистолет. А нож. Неговият или нейният нож за срязване на въжетата.

Видях как острието проблесна, когато Халил замахна. Кейт рязко се дръпна, лявата й ръка се стрелна към лицето на Халил, после тя изкрещя и почти в същия миг видях как кръвта се понесе във въздушния поток.

„О, Господи…“ Нямах възможност да го улуча, но стрелях над главите им.

Халил направи внезапно движение и видях, че е срязал въжето, което ги свързваше. Секунда по-късно пусна Кейт и полетя с главата напред надолу.

Можех да стрелям по него, но долу имаше хора, а Халил в момента не беше проблемът.

Бързо погледнах към Кейт, която висеше под парашута си и кръвта й пръскаше нагоре във въздуха.

Прибрах пистолета в джоба и дръпнах вървите, за да я приближа. Пускането на Халил я бе завъртяло и сега тя бе обърната към мен и виждах раната на гърлото й. Кръвта продължаваше да блика.

— Кейт! — изкрещях. — Притискай! Притискай!

Тя като че ли ме чу и ръцете й се вдигнаха към шията, но кръвта продължаваше да пръска във въздуха.

„Боже мой…“

Погледнах алтиметъра. 2000 метра. Още седем минути, докато стигнем земята. Дотогава щеше да е мъртва.

Трябваше да направя нещо.

Имаше само един начин да я спася.

Насочих парашута си директно към нейния и точно когато двата бяха на път да се докоснат, завъртях тялото си в дъга и докато парашутите се сблъскваха, посегнах към ремъка й с лявата си ръка и се вкопчих в него. Мярнах за миг лицето й и видях, че носът и устата й също кървят от удара на Лъва. Кръвта бликаше през пръстите й от дясната страна на шията, където Халил бе разрязал югуларната вена или сънната й артерия.

„Копеле!“

— Кейт!

Тя отвори очи, после отново ги затвори. Ръцете й се отпуснаха.

Оплетените парашути се свиваха и започнахме да падаме бързо, така че направих единственото възможно нещо. Дръпнах аварийното освобождаване на парашута й и той моментално се отдели, като помъкна мен с моя парашут и остави Кейт да пада свободно. Освободих собствения си парашут и той също се отдели. Сега и двамата падахме с краката напред.

Погледнах надолу и я видях да пада на няколко десетки метра под мен, с ръце над главата. Беше или в безсъзнание, или почти в безсъзнание и не можеше да спре кървенето или да контролира падането си. Развиваше почти пределната скорост от 320 кмч. Направих предно превъртане, така че главата ми да е насочена право надолу, и прибрах ръце и крака, за да мога също да достигна максимална скорост. Двамата се носехме стремглаво към земята — тя летеше към мен със скорост, каквато не бях развивал на такава ниска височина. Всичко долу удвояваше размерите си с всяка секунда, а на мен не ми оставаше друго, освен да чакам.

Барометричните устройства в раниците ни би трябвало да отворят резервния парашут, ако скачачът премине височината триста метра на висока скорост и не е дръпнал шнура, защото е изпаднал в паника, има някаква повреда или е в безсъзнание. Помислих си, че Кейт вече е в безсъзнание и проклетото устройство трябваше да отвори резервния й парашут, моя също, но засега не се случваше нищо, освен фаталното високоскоростно падане към земята.

Можех сам да дръпна шнура на резервния си парашут, но нямаше да го направя, докато не видя парашута на Кейт отворен.

Алтиметърът ми показваше шестстотин метра и знаех, че тези парашути трябва да се отворят сега. Взирах се в падащата на няколко десетки метра под мен Кейт и точно когато изгубих всякаква надежда, видях как резервният й парашут излиза от раницата и започва да се пълни с въздух. Да!

Сграбчих шнура, но преди да успея да го дръпна, моето барометрично устройство също се задейства. След няколко секунди малкият парашут се отвори напълно и тялото ми рязко премина от пределна скорост до бързо, но поносимо спускане.

Не откъсвах очи от Кейт. Ръцете й висяха отпуснати, главата й бе клюмнала на гърдите. Определено беше в безсъзнание… не мъртва… в безсъзнание.

Парашутът й се понесе към гъстата гора и аз насочих своя в същата посока. Тя бе на трийсетина секунди преди кацане и се замолих да се приземи на откритото, преди да стигне дърветата. Така или иначе кацането й щеше да бъде неконтролирано и можеше да си счупи нещо — или по-лошо, ако улучи дърветата.

Откъснах за момент очи от нея и огледах полето. Всички бяха осъзнали, че се е случило нещо много сериозно, и тичаха към носещия се парашут на Кейт. Видях също дежурната линейка да лети през полето. Къде беше Халил?

Кейт достигна земята на двайсетина метра от линията на дърветата и преди парашутът да я покрие, забелязах, че се удари силно, без да направи никакъв опит да контролира приземяването.

„По дяволите!“

Аз също се стоварих тежко на земята, приклекнах, претърколих се през рамо, скочих на крака, освободих се от парашута и спринтирах към Кейт.

Втурнах се през събралата се около нея тълпа, като виках:

— Направете път! Дръпнете се!

Тълпата се раздели и след секунди коленичих до жена си.

Кейт лежеше по гръб, очите й бяха затворени. Лицето й е мъртвешки бяло, в петна кръв. Устата и носът и кървяха от удара, раната на шията също кървеше, което означаваше, че сърцето и още работи.

Притиснах силно сънната й артерия под раната и кръвта спря. Задържах пръсти на място и проверих пулса с другата си ръка. Беше много бърз — сърцето препускаше, за да компенсира намалялото количество кръв и да поддържа кръвното и налягане. Още минута-две и нямаше да има какво да изпомпва.

Доближих лице до нейното.

— Кейт!

Никакъв отговор.

Поставих ръка на гърдите й и усетих бързо биещото сърце. Дишането й беше съвсем плитко. Лошо.

Тълпата около мен стоеше безмълвна, но някакъв тип зад мен попита:

— Какво стана, по дяволите?

Линейката спря на три метра от нас. Двама парамедици изскочиха с носилка и медицинско оборудване и се втурнаха към нас.

— Прекъсната артерия! — Извиках им.

Обърнах се отново към Кейт.

— Всичко е наред. Всичко е наред, скъпа. Само се дръж, Кейт. Дръж се.

Към двамата парамедици се присъедини жена — беше шофьорът на линейката и тримата много бързо прецениха ситуацията.

— Продължавайте да притискате — каза единият парамедик.

Другият пъхна в гърлото на Кейт тръба за дишане, а първият измери кръвното налягане, провери дишането, после и сложи система с физиологичен разтвор на едната ръка и още една на другата. Вторият закрепи на тръбата духало и започна да го стиска, за да вкара въздух в белите и дробове.

Бързо се консултираха дали да не й сложат яка, но решиха, че е твърде рисковано при прекъсната сънна артерия. Обърнаха Кейт на една страна и шофьорката на линейката пъхна дъска под нея, после я върнаха в начално положение и я завързаха с ремъци. Бързо качиха дъската на носилката и отново я завързаха с ремъци, докато аз продължавах да притискам артерията. Шофьорката вдигна задната част на носилката, така че краката на Кейт да са по-високо от главата й.

Парамедиците не бяха сигурни дали трябва да продължа с пациента им, освен ако аз също не се нуждая от медицинска помощ. Размахах служебната си карта.

— Федерални служби. Да вървим.

След минута всички бяхме в линейката и тя се носеше максимално бързо по неравното поле. Парамедиците, казваха се Пит и Рон, изглеждаха много мрачни, което потвърждаваше прогнозата ми.

Стоях над Кейт, притиснал с пръсти гърлото й. Двамата разрязаха костюма й и бързо я огледаха за други наранявания. Не откриха нищо външно, макар да не бяха сигурни за счупени кости или вътрешни рани.

Виждал съм всичко или по-голямата част от това неведнъж през двайсетгодишната си кариера на ченге и винаги съм се мъчел да бъда безпристрастен към тези отчаяни животоспасяващи процедури — дори когато аз самият се търкалях на улицата с три куршума в тялото. Но сега… сега умът ми бе съсредоточен върху всеки дъх, който поемаше Кейт.

Когато се увериха, че Кейт е стабилизирана, парамедиците поставиха на гърдите и ЕКГ датчици и включиха монитора.

— Нормален синусов ритъм… — каза Пит, — но силна тахикардия от порядъка на сто и четиридесет.

Не попитах какво означава това.

— Колко има до болницата?

— Ще стигнем за десет минути — отвърна Пит.

— Добре ли сте? — попита ме Рон.

— Нищо ми няма.

— Доста тежко паднахте — каза той. — Защо не починете малко? Аз ще продължа да притискам.

— Това е жена ми.

— Добре.

— В костюма й ще намерите документите и от ФБР, оръжието й и може би мобилния й телефон — казах им. — Тези неща ми трябват.

Пит прерови остатъците от костюма на Кейт, извади документите, подаде ми ги и каза:

— Няма нито оръжие, нито телефон.

Прибрах документите в джоба си. Може и да не беше взела телефона си. Но определено носеше пистолета.

Излязохме на някакъв селски път. Шофьорката пусна светлините и сирената и бързо набрахме скорост.

Наведох се и допрях устни до челото на Кейт. Кожата й беше студена и влажна.

Шофьорката говореше по радиото. Чух я да казва:

— Имаме нужда от противошокова зала. — И добави: — Наистина критично.

Парамедиците следяха сърцето на Кейт, кръвното налягане и дишането, проверяваха пулса и температурата. Аз поисках стерилна кърпа и почистих кръвта от лицето й.

Погледнах я.

Беше направила защитно движение точно когато Халил прерязваше гърлото й и той бе пропуснал югуларната вена и другите кръвоносни съдове. И това вероятно беше спасило живота й, защото господин Асад Халил беше много способен убиец и рядко — ако изобщо се случваше — оставяше набелязаната си жертва жива.

Независимо дали Кейт оцелееше или не, Асад Халил все още имаше недовършена работа — с мен. И това бе добре, защото щеше да се задържи тук поне докато аз не довърша своята работа с него.

Накрая попитах:

— Каква е прогнозата?

Няколко секунди двамата мълчаха, после Рон отговори:

— Състоянието й е много сериозно.

— Какво се е случило, по дяволите? — попита Пит.

— Раната е от нож — отвърнах.

И двамата само ме гледаха.

— Видяхте ли онзи с черния костюм, който се беше закачил за нея? — попитах.

— Да… — отвърна Рон. — Насочи парашута си към другата страна на гората. Не разбрах защо… но сега е ясно. Знаете ли кой е той?

Определено знаех. Най-лошият ни кошмар. Лъвът се беше върнал.