Нелсън Демил
Последният скок на лъва (3)

2

Около три часа след като госпожица Симс не си взе кифлата в Манхатън, отбихме в дългата алея на Тадж Махал, покрай която бликаха фонтани. Тадж е накичен с разни дундести куполи и минарета, така че Голямата птичка сигурно го беше взел за джамия.

Госпожица Симс имаше информацията за контакт с нашия екип там и се обади предварително, за да им съобщи, че обектът е на път, за да могат да се настанят на рецепцията преди него. Освен това описа облеклото му и добави:

— Обектът е с кодово име Голямата птичка.

Аз пък се свързах с Втори екип, който беше паркирал на известно разстояние от входа, и казах:

— Можете да си тръгвате.

Мел Джейкъбс и Джордж Фостър изявиха желание да останат, нещо, което далеч надхвърляше позива на дълга.

— Правете каквото искате — казах им. — Времето си е ваше.

Естеството на тази работа и на тази спецчаст е такова, че всички имаме доверие, че другият върши правилното нещо. Естествено, има правила, но сме доста неформални и освободени от голяма част от бюрократичните тъпотии, които само пречат да се свърши работата. А по мое мнение онова, благодарение на което спецчастта наистина работи, е, че близо половината й агенти са бивши нюйоркски ченгета като мен — което означава, че не ни пука особено за кариерите ни. Има втори опити, може би последни опити, плюс това можем да импровизираме на воля и не се тревожим, че ще прекрачим една или друга граница. Разбира се, наред с това вкарваме в играта и уличното хитроумие на НЙПУ. Е, резултатите може и да варират, но в общи линии работата се върши.

Шофьорът потегли с мерцедеса без Голямата птичка, който влезе вътре с малък сак. Не можехме да дадем напълно екипираната кола на момчето от паркинга, така че просто спряхме недалеч от входа и я заключихме. Размахах значката си и казах:

— По работа сме. Наглеждай колата.

Бутнах му двайсетачка и то каза, че няма проблем.

Влязохме в пищно украсеното мраморно фоайе. Видях Голямата птичка на гишето за ВИП гости. Забелязах също и двама от отдел Специални операции. Погледите ни се срещнаха и те дадоха знак, че поемат случая.

Чудесна новина. Време беше за питие.

Не ми се вярваше, че Голямата птичка ще ни познае от кратката размяна на поздрави от разстояние, така че ескортирах госпожица Симс покрай рецепцията, където се регистрираше обектът. Той, естествено, знаеше, че го следят, но не се озърташе нервно. По принцип не можеше да се отдалечава толкова много от Трето авеню, но не правим проблем от това — стига някой от Вашингтон да не поиска да го направи на проблем. Дипломатите от повечето страни могат да пътуват свободно из Съединените щати, но някои като кубинците са ограничени само в рамките на Ню Йорк, а на други — като иранците — им се определя някакъв радиус. Ако зависеше от мен, всички щяха да живеят и да работят в Айова. В края на краищата ние нямаме дипломатически отношения с Иран, откакто превзеха посолството ни и задържаха служителите му за заложници, но те са член на ООН, така че са тук. Освен това, тъй като ние нямаме дипломати в Иран, можем да тормозим тези типове, без да се притесняваме, че ще ни го върнат в Пясъчландия. С други думи — стой нащрек.

Както и да е, двамата отскочихме до едните места, после отидохме в казиното.

— Кифла? — попитах госпожица Симс.

— Дължа ти едно питие.

Насочих се право към салон Его, който късно вечер се прекръства на Либидо. Седнахме на бара.

— Идвал ли си тук? — поинтересува се госпожица Симс.

— Май да. По работа.

Барманът — всъщност барманка с големи… очи — попита какво ще пием и госпожица Симс си поръча бяло вино, а аз избрах обичайния Дюърс със сода.

Чукнахме чаши.

— Наздраве — каза тя и попита — Защо сме тук?

— Просто за да сме сигурни, че Голямата птичка играе по правилата и не се среща с някого — отвърнах аз.

— Имаме хора тук — напомни ми тя. — Освен това ГП може да има среща в стаята си и да не разберем нищо.

— Момчетата от СО щяха да разберат — казах и я посъветвах: — Освен това никога не е зле да си наблизо, ако нещо се издъни. Да си на точното място в точното време не е случайност. Слушаше ли историите ми?

— Всяка думичка.

— Трябва ли да ходиш някъде другаде?

— Не.

— Добре. Ще останем около час.

Всъщност нямаше причина да оставаме, освен че се нуждаех от питие. Пък и бях бесен на Голямата птичка, че ми показа среден пръст. Не беше много дипломатично от негова страна. Така де, това е моята страна, нали? Той е гост. А аз не съм домакинът му.

— Джон? Казах, че съжалявам, че не можех да ти кажа предварително. Искаха всичко да мине като стандартно наблюдение, така че обектът да не се досети по действията ни, че знаем къде отива — обясни тя. — Знаех само аз в случай, че го изгубим.

— Ясно де.

Нямах представа чия гениална идея е това, но можех да се досетя, че се е зародила в главата на Том Уолш — главния специален агент на ФБР в АТС в Ню Йорк. Уолш е нещо средно между гений и идиот, а между двете няма голяма разлика. Освен това обича стила на наметалото и камата и не е много наясно със стандартната полицейска работа. Всички тия игри на секретност изобщо не се случваха, когато бях ченге. Но това е нов свят и нова работа, пък и аз не приемам нещата твърде лично.

Реших да сменя темата.

— Обади се на екипа от СО да видим на какъв хал е ГП.

Всички имахме от онези телефончета, които, както вече споменах, имат блинг функция, или с други думи, могат да се използват като уоки-токи. Госпожица Симс се блингна с един от СО, съобщи къде сме и поръча да ни обадят, ако Голямата птичка излезе от стаята си и тръгне към казиното или другаде.

Заприказвахме се, предимно за нейния живот и работа в Ню Йорк, който не й харесваше лично, но й допадаше професионално. Лиза Симс ми напомняше донякъде на жена ми Кейт Мейфийлд, с която се запознах преди три години, докато работех по вече споменатия случай с либийския задник. Кейт също беше от хинтерланда и първоначално не беше очарована от назначението си в Ню Йорк, но след срещата с мен не можеше да живее никъде другаде. После дойде 11/9. След атаката тя искаше да се махнем от Ню Йорк, но след като травмата отшумя — и двамата бяхме там, когато се случи — размисли и осъзна, че не може да се махне. Което беше добре, тъй като аз нямах намерение да се махам.

Поръчах си второ питие, но госпожица Симс — вече Лиза — мина на сода, тъй като я уведомих, че ще кара и на връщане.

Телефонът й блингна, тя го взе, заслуша се и каза:

— Добре, вероятно ще тръгваме. — Затвори и се обърна към мен. — Голямата птичка е сам на рулетката.

— Печели ли?

— Не попитах. — Поиска сметката, плати и излязохме от салон Его.

Тя понечи да тръгне към фоайето, но я спрях.

— Искам да огледам този тип по-добре.

Тя се поколеба, но накрая отстъпи пред професионалната ми преценка и кимна.

Тръгнахме към просторното казино и Лиза блингна своя човек от СО и получи информация за хала на Голямата птичка.

След минута го забелязахме да седи на рулетката с чаша в ръка.

Греховното поведение на иранците не е мой проблем (всъщност то се филмира, понеже може да се окаже полезно), но си мисля, че у тези хора има нещо дълбоко шизофренично — тотално изключване, което определено не е добре за главата.

— Доволен ли си? — каза Лиза. — Ето го. Да вървим.

— Сатаната е влязъл в душата му — отбелязах дълбокомислено.

— Аха. Виждам.

— Трябва да му помогна.

— Джон…

— Я да вземем малко жетони и да идем на едноръките бандити.

— Джон…

— Ела. — Хванах я за ръка и я поведох към касата. Взех сто еднодоларови жетона със служебната си кредитна карта (в счетоводството щяха да ме спукат от майтап) и тръгнахме към машините, от които имахме добър изглед към гърба на Голямата птичка.

Седнахме един до друг пред две покер машини.

— Играла ли си някога на машина? — попитах.

— Не.

— А покер играеш ли?

— Да.

И тъй, разделих сребърните жетони, обясних накратко играта на машина и започнахме да играем покер. Трябва да измислят и игра гадно копеле. Падат ти се пет гадни копелета, машината те изритва в топките и гълта всичките ти жетони в металния си търбух.

Взехме си по питие от минаващата сервитьорка и вдишах дима от цигарата на кататонично тлъстата дама, седяща до мен.

Както и да е, ту печелехме, ту губехме и Лиза започна да се зарибява с надеждата за ранно пенсиониране с джакпот от безброй долари. Междувременно с всяко завъртане на рулетката Голямата птичка потъваше все повече в пламъците на ада. Трябваше да го спася.

 

 

След около половин час Голямата птичка прибра жетоните си и стана.

Помъкна се към масите за блекджек, после се поколеба и реши да иде някъде другаде.

На Лиза й се падна каре попове, машината зазвъня и избълва в легенчето рой жетони.

— Голямата птичка се размърда — казах й. — Стой тук и играй на моята машина. Обади се на хората от СО и им кажи, че съм го поел.

Тя се огледа и се върна в реалния свят.

— Добре…

Тръгнах през казиното с надеждата, че Голямата птичка ще продължи към асансьорите, към тоалетната, към терасата — където и да е, стига да имаме възможност да останем на четири очи и да побъбрим.

Вървеше така, сякаш имаше спешна нужда да си изпразни мехура. И наистина зави към тоалетните.

Излязох в коридора и го видях да влиза в мъжката. Последвах го.

Тези типове не пикаят в писоарите — обичат да са сами, когато си вадят пикалата. Голямата птичка не беше изключение и се беше намърдал в една от кабинките.

На писоарите имаше двама типове, както и още един при умивалниците. Много тихо и дипломатично им показах значката си и ги помолих да се изнасят бързо, като заръчах на единия да остане пред вратата и да не пуска хора.

Всички излязоха, а аз застанах пред умивалника и се загледах в огледалото. Вратата на кабинката се отвори, но не се чу звук на течаща вода. Всъщност Голямата птичка дори не направи опит да си измие ръцете.

Обърнах се, той ми хвърли един поглед и доколкото можех да преценя, не ме позна. Но после направи хода си. Внезапно се нахвърли върху мен и някак успя да ме фрасне с топките си по юмрука. Естествено, това ме изненада и отстъпих назад, докато той правеше следващия си агресивен ход, а именно — да се свлече на колене и да започне да стене заплашително към мен. Очите му се завъртяха като барабани на еднорък бандит, след това той политна напред и остана да лежи на пода и да диша тежко, готов за нова атака. Не исках да причинявам международни инциденти, така че се извиних с едно: „Майната ти“ и излязох.

В коридора освободих помощника си и се върнах в казиното, където се натъкнах на Лиза — мъкнеше пълно с жетони пластмасово легенче.

— Къде беше? — попита ме тя.

— В тоалетната.

— Къде е Голямата…

— Време е да вървим.

Тръгнахме към фоайето и тя попита:

— Какво да правя с тези жетони?

— Дай ги на счетоводството.

Излязохме и тръгнах право към джипа.

— Какво стана? — попита Лиза. — Къде е Голямата птичка?

Естествено, колкото по-малко знаеше, толкова по-добре, така че отговорих:

— В тоалетната.

— Кой го покрива? — попита тя. — В движение ли е?

— Ъ-ъ-ъ… не много.

— Джон…

— Обади се на екипа от СО и им съобщи последното му местоположение.

Стигнахме джипа и заявих, че аз ще карам. Тя ми даде ключовете, качихме се и потеглихме.

Лиза се обади на наблюдаващия екип и им каза, че съм оставил Голямата птичка в мъжката тоалетна. Те вече знаеха. Лиза се заслуша, после прекъсна връзката и се обърна към мен.

— Голямата птичка е… паднал или нещо такова.

— Мокрото обикновено върви с хлъзгаво.

Насочих се към автострада Ню Джързи. След няколко минути мълчание тя попита:

— Да не би… да си се сблъскал с него?

— Как се справихме всъщност? Колко има тук?

Тя погледна легенчето на пода.

— Мисля, че спечелихме десетачка.

— Не е зле за един час работа.

Тя помълча, после каза:

— Е… мисля, че не е в добра позиция да подаде оплакване.

Не отговорих.

Подкарах по автострадата към града, който беше на около двеста километра — по-малко от два часа, ако пришпорвах усърдно колата. Слънцето се беше спуснало под хоризонта и небето на запад бързо се губеше в мрака.

— Да не би случайно да си обираме крушите? — попита Лиза.

— Не. Ние сме законът.

— Да бе — съгласи се тя и добави: — Казаха ми, че ще науча много от теб.

— Да не би да съм легенда?

— Само във въображението си — каза тя, но отбеляза: — Изглеждаш готин тип и си умен. Но имаш и някаква друга страна.

Не отговорих.

Тя продължи с наблюденията си:

— Обичаш да си връщаш.

— Е, ако е така, значи съм си намерил правилната работа.

Тя нямаше какво да отговори, така че продължихме в мълчание.

След известно време тя каза:

— Ако изникне нещо за тази вечер, през цялото време си бил пред погледа ми.

— Нищо няма да изникне — уверих я. — Но все пак благодаря.

— И може би някога ти ще направиш същото за мен.

— Без „може би“.

Тя ме стрелна с очи, после се загледа напред в тъмния път.

— Това е работа.

„А какво беше първото ти впечатление?“ — помислих и отвърнах:

— И става все по-тежка.

Тя кимна, после каза:

— Добре.

Спрях на една бензиностанция, Лиза Симс най-сетне си получи кифлата, аз налях бензин и двамата си взехме кафе, за да се поободрим.

През останалата част от пътуването разговаряхме предимно за живота в Ню Йорк и малко за мен при Кулите, когато бяха ударени. Подобни неща те променят. Да видиш как измират хиляди хора определено не те оставя същия като преди.

Влязохме в тунела „Холанд“ към Манхатън и я оставих на Федерал Плаза, където тя имаше да довършва някаква работа. Напомних й да даде жетоните на счетоводството.

После продължих към апартамента си на Източна 72-ра и си бях вкъщи малко след десет.

Кейт гледаше новините.

— Как мина?

— Добре. Обектът отиде до Атлантик Сити и го проследихме.

— Питие?

— Разбира се. А при теб как мина?

— Цял ден в офиса.

Приготвихме питиетата, чукнахме чаши, сръбнахме и седнахме да догледаме новините заедно.

Чаках съобщение за ирански дипломат от ООН, открит в мъжката тоалетна на казино „Тадж Махал“ с натикани в гърлото топки, но явно това нямаше да е сред новините.

Изключих телевизора и с Кейт си поговорихме за деня, прекаран във война с тероризма.

След като изчерпахме всички теми, тя ми напомни, че за уикенда ще ходим в провинцията да скачаме с парашути.

Това не беше любимата ми тема, макар че тя бе доста развълнувана от перспективата.

Като изключим факта, че не обичам дървета, гори, мечки или каквото там се въди северно от Бронкс, определено не си падам по скачане от самолети. Нямам някакъв страх от височини и дори от смъртта, но не виждам причина да се излагам на опасност само за веселбата. Така де, работата ми осигурява достатъчно опасности. И цялата веселба, която ми е нужна. Като тази вечер например.

Но аз съм добро момче и добър съпруг, така че щеше да се наложи да скачам. И в духа на quid pro quo, както казват дипломатите, Кейт започна да си пада по пиенето и свирките. Действа.

Излязох на балкона на трийсет и четвъртия етаж и се загледах на юг по дължината на остров Манхатън. Страхотна гледка. От нея обаче липсваха Близнаците, така че вдигнах два пръста във формата на V на мястото, където бяха. Победа и мир.

Не докато съм жив, но може би някога.

А дотогава играта, както се бе сетила Лиза Симс, беше да си го върнеш.