Нелсън Демил
Последният скок на лъва (36)

35

Строго охраняваният етаж в Белвю е най-лошото от най-лошите места — болница, управлявана като затвор. Името ми фигурираше в списъка с оторизираните посетители, а благодарение на полицейската значка и федералните документи минах през пропускателния пункт без много разправии. Е, имаше си и добри страни — Асад Халил нямаше начин да стъпи на този етаж.

Всъщност Асад Халил не би трябвало да има представа, че госпожа Кори е жива, добре и тук. Все пак се запитах дали приятелите му в Ню Йорк не преглеждат некролозите или публичните записи за смъртта на Кейт. Не че съм параноик, но ако Халил разбереше или заподозреше, че Кейт не е мъртва, местните му приятели сигурно щяха да се сетят, че се намира точно тук. Можехме да пуснем фалшив некролог, както правим понякога, но тогава телефонът ми щеше да се стопи от звънене и половината самотни жени в блока щяха да ми чукат на вратата с касероли в ръце. Така че никакви некролози, но си отбелязах да кажа на Уолш да се погрижи за издаването на фалшив смъртен акт.

Седнах до леглото на Кейт и й казах, че трябва да остане известно време в болницата. Тя вече го знаеше и това не я правеше особено щастлива. Кейт обаче е федерален агент от кариерата и прави онова, което е най-добро за Бюрото, екипа и мисията. Аз на нейно място вече щях да се спускам от прозореца на въже от чаршафи.

Забелязах, че плюшеният лъв е обесен за врата на шнура на щорите.

— Мина ли през психотеста? — попитах.

Тя се усмихна.

— Опитвам да се уредя в лудницата, за да сме заедно.

Побъбрихме известно време и Кейт ми каза, че й звъннал Том Уолш, който, виждате ли, бил единственият човек на Федерал Плаза 26 освен Винс Парези, който знаел, че тя е в Белвю.

— Помолих го да ми прати мобилния телефон и го попитах у кого е оръжието ми.

Не отговорих.

— Той каза, че телефонът и пистолетът ми липсвали и вероятно са у нападателя — продължи тя.

— Щатската полиция все още ги издирва — отвърнах.

— Същото каза и Том… — Тя помълча известно време. — Не си спомням… но мисля, че може да е взел пистолета ми…

— Не се безпокой за това. Той си има предостатъчно пистолети.

— Но ако телефонът ми е у него, има достъп до указателя. — Погледна ме. — Ще ти се обади.

— Надявам се. — Реших да сменя темата. — Имаш ли нужда от нещо?

— От изписване.

— Скоро ще стане.

— Споделих с Том идеята си да проверят мобилния на убития таксиметров шофьор и да видят с кого е разговарял, но нямало никакви записи за телефона му.

— Да. Добра идея, но без резултат.

Известно време тя се взираше в тавана, после каза:

— Тук се чувствам толкова безпомощна… така безполезна…

Опитах се да я накарам да се почувства по-добре.

— Ти си единственият човек на планетата, който е оказал съпротива на Асад Халил и е оцелял, за да разказва за това.

Тя се усмихна насила и ми напомни:

— При това два пъти. Не ме улучи — не улучи и двама ни преди три години.

— Правилно. И ще съжалява за това.

— Той защо… защо не се опита да убие и теб? — попита Кейт.

Явно отново започваше да мисли за всичко това.

— Защото ти му пречеше — отвърнах.

Тя ме погледна и каза:

— Мисля, че искаше да видиш как умирам.

За да я отвлека от неприятните теми и да я успокоя, започнах да й разказвам как ходя навсякъде заобиколен от екипи от „Специални операции“ и че жилищният ни блок е под непрекъсната охрана.

Кейт кимаше разсеяно и си личеше, че умът й е някъде другаде. Накрая ме погледна и каза:

— Ние оставихме Халил да се измъкне, Джон.

Не отговорих и тя продължи:

— Имахме шанс да го убием или заловим преди три години, а…

— Кейт, не искам отново да минавам през всичко това какво сме можели или е трябвало да направим. Направихме най-доброто, което можехме. Покрай нас летяха куршуми.

Тя не отговори, но всъщност бях доволен, че е повдигнала въпроса и го е поставила на разискване. Факт бе, че двамата с Кейт бяхме последните, общували с Асад Халил, макар че така и не го видяхме. Той бе стрелец със снайпер, а ние бяхме мишените му. И макар че разполагаше с огнево преимущество, все някак можехме — аз можех — да му видим сметката. Това все още тормозеше Кейт. Мен също.

— Никой друг не е повдигал този въпрос — напомних й. — Никой нищо не е казвал. Така че не бъди по-сурова със себе си или с мен, отколкото бяха шефовете ни.

Тя отново не отговори, но не бях сигурен, че казаното от мен наистина е вярно. Факт бе, че така и не видяхме досието на Халил и никога нямаше да го видим. Не беше особено трудно да си представя, че Джон Кори и Кейт Мейфийлд са станали удобни изкупителни жертви. И може би точно така ни виждаше Том Уолш.

В полицейската работа онзи, който се измъква, е онзи, за когото мислиш повече, отколкото за успеха си. И си мислиш за това още повече, когато онзи, който се е измъкнал, се върне.

— Сега имаме шанс да… приключим с това — каза Кейт.

— Да. Пък и преди три години казах на Халил по телефона, че с нетърпение очаквам реванш — напомних й.

Дадох си сметка, че трябва да кажа нещо за Борис, преди Кейт да се е сетила за него и преди да е споменала името му пред Уолш.

— Когато разговаря с Том, каза ли му за отскачането ни до Лангли, след като Халил се измъкна? — започнах.

Тя не отговори няколко секунди.

— Не… Бях забравила за срещата с Борис. Ще му кажа…

— Недей.

— Защо?

— Ами… Бих искал да си припиша заслугите за тази информация. Не забравяй, трябват ми всички заслуги, до които мога да се добера.

Тя се замисли и стигна до друго заключение.

— Надявам се, че не работиш в тази посока на своя глава.

— Какво искаш да кажеш? — попитах невинно.

— Знаеш какво искам да кажа, Джон. Правиш го непрекъснато.

— Не е вярно. — Правя го само когато мога.

— Имаш нуждата да спестяваш нещо за себе си и си мислиш, че така получаваш някаква власт или нещо подобно, а после изведнъж скачаш пред всички и…

— Задръж. Не съм единственият на Федерал Плаза, който спестява неща за себе си.

— Не е там въпросът. Важното е, че си длъжен да споделяш с началниците си всичко, което знаеш…

— И смятам да го направя. — „Но не днес“. — Първо, не съм сигурен дали Борис може да помогне по някакъв начин за разрешаването на случая. И второ, и аз, и ти не знаем нищо за Борис, не знаем дори фамилното му име. Така че как бих могъл да го открия самичък? Ето защо със сигурност ще предам информацията на Том Уолш, който ще може да го открие за няколко часа — стига Борис все още да е жив.

Кейт се замисли.

— Добре. Ще те оставя ти да говориш с Том за Борис.

— Ще го направя.

Тя отново се замисли и каза:

— Халил ще търси Борис.

— Така е — съгласих се. — А може и вече да го е намерил.

Тя кимна.

— Спомням си разговора ни с него… Останах с впечатлението, че си дава сметка, че е създал чудовище.

Бях напълно съгласен.

— Разполагал е с много материал, с който да работи.

Кейт все още асимилираше всичко това.

— Бихме могли да използваме Борис, за да заложим капан на Халил.

— Да, бихме могли.

Мина един санитар и остави менюто за вечеря. Кейт си отбеляза някои неща и ми подаде листа.

— Вземи си нещо.

Ега ти кухнята — затворническо-болнична.

— Неразгаданата месна мистерия ми изглежда добре — отбелязах.

— Много смешно. Маруля с бешамел?

Отказах се да вечерям. Погледахме малко телевизия и разговаряхме, докато пристигне храната й.

От медицинска гледна точка Кейт можеше да бъде изписана след един-два дни, но Уолш щеше да се опита да я задържи тук, докато съпругът й и нейният нападател не осъществят последната си среща.

Руските нощни клубове отварят късно и щях да остана с Кейт до изтичането на часовете за свиждане, но тя каза, че е уморена (или уморена от мен), така че я целунах за довиждане и казах:

— Опитай се да си починеш.

— Че какво друго ми остава да правя тук?

— И помисли какво друго може да планира Халил.

— Мисля. Ти къде ще ходиш сега?

— На единственото място, което ми е разрешено. У дома.

— Добре. — Тя се усмихна. — И да не тръгнеш по клубове.

Странно, но го каза.

— Пази се, Джон. — Тя стисна ръката ми. — Обичам те.

— И аз те обичам. До утре сутринта.

Излязох от стаята и побъбрих с полицейската й охрана — дама на име Минди, която ме увери, че е наясно, че нападателят на Кейт не е обикновен малоумен престъпник. Каза също, че дори Конан Варварина нямало да се добере до тази врата — а ако все пак успеел, нямало да мине покрай Минди Дисейкъбс.

Не бях толкова загрижен за Конан Варварина, колкото за това, че Асад Задника може да се достави тук в сандък с клизми или нещо подобно.

Пожелах лека нощ на Минди и тръгнах през отделението, като обърнах внимание на залостените врати на стаите и униформените въоръжени мъже и жени от Изправителния департамент.

Ако бях Асад Халил, как щях да проникна тук и да се добера до Кейт? Ами, като за начало щях да се оставя да ме хвърлят в пандиза (с неизяснена самоличност), после да симулирам сериозно заболяване, което щеше да ми осигури изпращане в Белвю, зад залостена врата. След това Асад Халил не би трябвало да има проблеми с излизането от стаята и намирането на Кейт.

Но не трябваше да му приписвам свръхестествени способности, нали? А и той дори не знаеше, че Кейт е тук.

Слязох с асансьора и се срещнах с охраната си във фоайето — бяха все още полицаите Кен Джаксън и Ед Рейгън, на които сигурно толкова им бе писнало от мен, колкото и на мен от тях.

След петнайсет минути бях в блока си на Източна 72-ра.

Във фоайето киснеше детектив Луис Рамос, онзи с гевреците. Спрях и поговорих малко с него, после отидох при бюрото на Алфред.

Той остави вестника си („Уолстрийт Джърнъл“; явно не е зле да си в крак с финансовите новини) и попита:

— Как е госпожа Кори?

— Много по-добре, благодаря. Забравих да си взема ключовете от колата.

— У мен са. — Алфред отвори едно чекмедже и извади ключовете.

— Трябва да взема някои неща от гаража — продължих. — Би ли ми услужил с ключа си за товарния асансьор?

— Разбира се. — Той извади ключа и го сложи на бюрото, а аз го взех заедно с ключовете от колата в случай, че детектив Рамос наблюдаваше. Пожелах лека нощ на Алфред и тръгнах към асансьорите.

Другият начин да се измъкна, без да минавам през фоайето, беше противопожарното стълбище, но там имаше камери, а мониторът се намираше на бюрото на портиера, където Рамос и всеки друг можеше да гледа кой се изкачва или слиза — или да прегледа записите по-късно. Товарният асансьор не се наблюдаваше и стигаше до гаража, където смятах да отида.

Качих се в апартамента си. Вече си бях избрал клубното облекло.