Нелсън Демил
Последният скок на лъва (39)

38

Борис ми посочи един огромен тапициран фотьойл и се настани в друг такъв срещу него. Беше с черен европейски костюм и копринена риза с разкопчана яка. Подобно на мен, носеше „Ролекс“, но подозирам, че неговият струваше повече от четиридесет долара. Все още изглеждаше в прилична форма, но не бе така жилав и корав, какъвто го помнех.

Виктор остана в стаята и прие поръчката за питие на шефа си — бутилка ледена водка.

Борис наля в две кристални чаши, вдигна своята и каза:

— Здраве.

— Наздоровье — отговорих аз, което май означава „здраве“ — или може би „обичам те“?

Така или иначе, водката, чийто етикет бе изписан на кирилица, се хлъзна добре по гърлото.

Борис ме чакаше да кажа нещо — като например защо съм тук, — но аз обичам да прекарвам няколко минути в приятелско мълчание, което понякога изважда другия от равновесие и го кара да си мисли, че има необявено посещение от ченге. Пък и Виктор все още бе тук и Борис трябваше да му каже да се махне. Борис обаче беше от хладнокръвните и мълчанието не го обезпокои. Отпи от водката си и запали цигара, още беше на „Марлборо“, без да ме пита дали нямам нещо против и без да ми предложи.

Точно като онзи виц за двамата руснаци, които отиват в бар, поръчват си бутилка водка, сядат и пият цял час, без да проронят нито дума. Накрая единият казва:

„Хубава водка“ а другият отговаря: „Да пиеш ли си дошъл, или да дрънкаш глупости?“

Огледах просторната стая без прозорци, която приличаше по-скоро на дневна, отколкото на офис. Паркетът бе застлан с ориенталски килими и цялото помещение беше пълно с мешавица от руски предмети — може би антики — като икони, фаянсова печка, сребърен самовар, рисувани мебели и купища дрънкулки. Изглеждаше много уютно, точно като дневната на баба, стига баба ви да се нарича Светлана.

Борис забеляза интереса ми към вехториите и наруши тишината с думите:

— Това е работният ми апартамент.

Кимнах.

Той посочи една двойна врата.

— Там имам кабинет и спалня.

Аз имах същите неща на Източна 72-ра и като че ли и двамата щяхме да се сврем в работните си апартаменти за известно време, макар че Борис все още не знаеше това.

Както казах, неговият английски беше почти перфектен и бях сигурен, че е научил много нови думи от последната ни среща — като „отчет за приходите и разходите“, „работен капитал“ и тъй нататък.

Сигурен бях и че не е свикнал да го размотават.

— Благодаря, че се отбихте — каза той. — Беше ми много приятно да поговорим.

После каза нещо на Виктор, който отиде до вратата, но не я отвори, преди да погледне през шпионката. Може би това бе нормалната предпазна мярка за руски клуб. Или параноя. Или пък нещо друго. Борис стана.

— Тази вечер съм доста зает.

Останах във фотьойла си и отвърнах:

— Виктор може да си върви.

— Той не знае английски — уведоми ме Борис.

— Моментът не е подходящ да го учи.

Борис се поколеба, после каза на Виктор да си обира крушите, което на руски май е една дума.

Виктор излезе и Борис заключи вратата.

Станах и погледнах през огледалния прозорец, който заемаше половината стена и разкриваше изглед към ресторанта долу и към бара зад стъклената стена. Вероника още беше там. На задната стена на ресторанта над мястото на метрдотела имаше високи прозорци, гледащи към плажа и океана. Доста добре, Борис. Либия ряпа да яде.

Точно отдолу беше сцената и през редиците прожектори, скрипци и друго сценично оборудване успях да различа двама акробати — мъж и жена, които летяха из въздуха с лекота и грация.

— Хареса ли ви представлението? — попита Борис. Явно ме беше видял да чакам при стойката на метрдотела.

— Добро шоу изнасяте — отвърнах.

— Благодаря.

Обърнах гръб на прозореца-огледало.

— Добре сте се справили.

— Изисква много работа и грижи — отговори той. — Редовно ме посещават какви ли не държавни инспектори — пожарна, здравеопазване, алкохол. Знаете ли, че повечето от тях не вземат подкупи?

— Страната се е понесла към ада — съгласих се аз.

— И трябва да се справям с нечестни доставчици, крадлив персонал…

— Избийте ги.

Той се усмихна.

— Да, понякога ми липсва някогашната ми работа в Русия.

— Заплащането е било гола вода.

— Но пък властта беше опияняваща.

— Не се и съмнявам. А някогашната работа в Либия липсва ли ви?

Той поклати глава.

— Ни най-малко.

Вече сигурно се беше сетил, че съм дошъл да поговорим за единственото нещо, което бе общо помежду ни — и съвсем правилно. Аз обаче бях казал, че посещението ми е неофициално, така че трябваше да остана верен на думата си и да оставя Борис да ме попита за любимата ни тема.

Той ми предложи още едно питие. Приех. Колко водки станаха? Две, за които платих, а това беше второто черпене. Границата ми през работно време е пет. Четири, ако смятам, че може да се наложи да вадя пистолета.

Като стана въпрос за оръжия, бях сигурен, че не съм единственият в помещението с такова, макар че Борис почти сигурно нямаше разрешително. Ах, добрите стари времена в СССР, когато КГБ е управлявал всичко. Но парите също са хубаво нещо. Все пак пари и власт са най-добрата комбинация.

Преди да се срещнем с Борис в централата на ЦРУ, с Кейт не бяхме подробно инструктирани за чина и длъжността му в някогашния КГБ, нито в кое управление е бил и каква е била същинската му работа. След това обаче един агент на ФБР сподели с нас, че Борис бил агент на СМЕРШ, което означава, че е имал разрешително да убива — нещо като Джеймс Бонд на лошите. Ако го знаех преди това, пак щях да се срещна с него, но едва ли щях да го намеря за толкова очарователен. Колкото до Кейт… какво пък, тя винаги си е падала по лоши момчета.

Всъщност не ми пукаше особено с какво си е вадил хляба Борис в Съветския съюз. Това беше минало. Притесняваше ме обаче, че се беше продал на една разбойническа държава и беше обучил човек като Асад Халил. Сигурен съм, че сега съжаляваше, но пораженията бяха нанесени и никак не бяха малки.

Така и така бях прав, използвах възможността да се разходя из просторното помещение и да разгледам дрънкулките. Борис с удоволствие ми разказа за иконите, лакираните дървени кутии, порцелана и всичките си други съкровища.

— Всички са антики и са много ценни — обясни ми.

— Което е и причината да си осигурите такава добра охрана — предположих аз.

— Да, точно така. — Видя, че го гледам, и добави: — Естествено, най-ценното нещо тук съм аз. — Усмихна се и обясни: — В бизнес като този човек може да си спечели неприятели.

— Също като в предишния — напомних му.

— Както и във вашия, господин Кори.

— Май няма да е зле да се огледаме за някакъв друг — подметнах.

Той се замисли за момент и напълно правилно заключи.

— Старият бизнес винаги те следва.

Това беше моят шанс да поема нещата и да кажа: „Като стана въпрос за стария бизнес, имам лоши и още по-лоши новини“, но исках първо да преценя по-добре този човек. Така де, не бях тук само за да го предупредя; бях дошъл да потърся помощ за решаването на общия ни проблем.

Отново си помислих за онзи час с Борис в централата на ЦРУ и си спомних, че ми беше трудно да съчетая онзи приятен мъж с човека, обучил Асад Халил срещу пари. Ние с Кейт — ченге и агент на ФБР — бяхме продукти на възпитанието и на произхода си и морално безтегловният свят на Борис, свят на международни интриги, двойни сделки и убийства, не беше начинът, по който живеехме и работехме. От друга страна, ЦРУ като че ли нямаше никакъв проблем с миналото на Борис. Той бе част от техния свят и от ЦРУ не правеха морални оценки — просто бяха щастливи, че им снася информация.

— За какво сте се замислили? — попита Борис.

— За срещата ни в Лангли — отвърнах.

— Хареса ми. Бях сигурен, че ще се видим отново. Стига да не се случи нещо с вас — добави той.

— Е, засега не се е случило нищо прекалено фатално, така че ето ме тук.

Оставих думите ми да увиснат във въздуха и продължих обиколката на стаята. На стената имаше стар съветски плакат с карикатура на Чичо Сам, който по някаква причина приличаше по-скоро на евреин, отколкото на англосаксонец. Държеше торба с пари в едната си ръка и атомна бомба в другата. Беше стъпил с разкрачени крака върху планетата и под ботушите му бяха вратовете на горките местни жители от цял свят. Съветският съюз — СССР — беше обкръжен от американски ракети, всички насочени към Родината Майка. Не можех да прочета руския текст и иконографията бе може би малко неясна за мен, но мисля, че схванах общата идея.

Борис забеляза, че изучавам плаката, и каза:

— Късче носталгия.

— Носталгията вече не е онова, което беше — отвърнах. — Ще ви намеря постер на Норман Рокуел.

Той се разсмя, после каза:

— Някои от американските ми приятели все още намират този плакат за обиден.

— Не мога да си представя защо.

— Студената война свърши. Вие спечелихте — напомни ми той. — Ако са оригинални, тези плакати са доста скъпи, този например ми струваше две хиляди долара.

— Не са кой знае колко за успешен предприемач.

— Да — съгласи се той. — Сега съм капиталистическа свиня с торба пари в ръката. Шантаво нещо е съдбата.

Отново запали цигара, но този път предложи и на мен.

Отказах.

— Как ме открихте? — попита той.

— Борис, все пак работя за ФБР.

— Разбира се. Но приятелите ми в Лангли ме увериха, че цялата информация за мен е засекретена.

— Това може да ви шокира, но ЦРУ лъже — отвърнах.

И двамата се усмихнахме.

После той отново стана сериозен.

— И всяка информация за мен е с ограничен достъп. — Дръпна от цигарата. — Е, какво искате да знаете, господин Кори?

— Хайде да минем на ти — отвърнах. — Викай ми Джон.

— Добре, Джон. Какво искаш да знаеш?

— Е, радвам се, че попита. — Смених темата и тактиката. — Виж какво, пия на празен стомах.

Той се поколеба за момент.

— Разбира се. Къде са ми обноските.

— Не, трябваше да се обадя предварително. Не се притеснявай. Мога да се обадя и да поръчам пица.

Той отиде до телефона на масата.

— Няма проблем. Ако не си забелязал, това е ресторант.

— Вярно бе. — Борис имаше саркастична жилка, което показва интелигентност и добро душевно здраве, както често ми се налага да обяснявам на съпругата си.

Домакинът ми заговори по телефона на руски и чух думата „закуски“, за която от приятелчето си Иван знам, че означава мезе. Някои думи просто ти се загнездват в ума. Разбира се, Борис можеше да казва също и: „Добавете сънотворно в борша“.

— Правите ли гушнати прасенца? — попитах, преди да затвори.

Той ме погледна и добави към поръчката си:

— Колбаса en croute.

Какво?!

Както и да е, той затвори и се обърна към мен.

— Защо не седнеш?

Седнах и двамата се поотпуснахме, отпивахме от водката и се наслаждавахме на момента, преди да започна с онова, което той знаеше, че няма да му хареса.

— Забравих да те попитам — каза Борис. — Как е онази мила дама, с която беше в Лангли?

Както вече казах, в този бизнес никога не бива да разкриваш лична информация, така че отговорих:

— Засичаме се на работа от време на време. Добре е.

— Радвам се. Много ми хареса компанията й, Кейт, нали така? Много поздрави.

— Ще й предам.

Той се усмихна.

— Бях останал с впечатлението, че сте повече от колеги.

— Така ли? Хей, да не си мислиш, че бих изпуснал подобно парче?

Той сви рамене и ми даде безценен съвет:

— Жените са трудни за разбиране.

— Сериозно? — За майтапа казах: — Мисля, че е женена за някакъв от ЦРУ.

— Лош избор.

— И аз така мисля.

— Толкова лош, колкото да избере човек от КГБ.

Усмихнах се и попитах:

— Женен ли си?

— Да — отвърна той без особен ентусиазъм.

— За руско кокиче ли?

— Моля?

— За руско момиче ли?

— Да.

— Деца?

— Не.

— Е, как се запознахте?

— Тук.

— Ясно. Обзалагам се, че е хубаво място да се запознаваш.

Той се разсмя, но не отговори.

— А ти? — попита ме.

— Никога не съм се женил.

— И защо, ако мога да попитам?

— Никоя никога не ме е поискала.

Той се усмихна и ме осведоми:

— Мисля, че би трябвало да поискаш тях.

— Е, тая няма да я бъде.

— Бях забравил за чувството ти за хумор — рече Борис. Последва кратко колебание — Ако искаш, мога да ти пратя жена.

— Сериозно? За вкъщи?

На Борис наистина му харесваше чувството ми за хумор. Разсмя се.

— Да. Ще я сложа в кутията с остатъците от яденето.

Подобно щедро предложение, известно понякога и като капан, беше сериозно нещо и трябваше да отговоря.

— Благодаря за предложението, но не искам да се възползвам от гостоприемството ти.

— Нямаш грижи — каза той. — Но ако размислиш, обади ми се.

Хрумна ми, че Борис всъщност има и друга основателна причина за всичките тези мерки за сигурност, освен личната безопасност и охраната на произведенията на изкуството — неочакваните посещения на госпожа Корсакова.

Домакинът ми най-после подхвана въпроса за гардероба ми.

— Изглежда, си доста заможен.

— Просто се облякох за случая.

— Тъй ли? Този часовник струва… към десет хиляди долара, ако не се лъжа.

— Не ми струваше нито цент. Свалих го от един труп.

Той запали поредната цигара и каза много хладно:

— Да, и аз имам някои сувенири.

Реших, че е време да задвижа нещата и попитах:

— Правителството даде ли ти заем за този бизнес?

— Защо питаш? И защо не знаеш?

Не отговорих на тези въпроси, а зададох друг:

— Чувал ли си се с приятелите си от Лангли напоследък?

— По официална работа ли си тук? — отвърна той с въпрос.

— Да.

— В такъв случай ще трябва да те помоля да си вървиш и да се обадя на адвоката си.

— Можеш да го направиш, когато пожелаеш. Това не е Съветският съюз — уверих го.

Той пренебрегна забележката ми.

— И защо трябва да говоря с теб?

— Защото твой граждански дълг е да съдействаш при разследването на престъпление.

— Какво престъпление?

— Убийство.

— Чие убийство?

— Ами, може би твоето.

Това налагаше още едно питие и той си наля.

— Асад Халил се е върнал — казах, без да е необходимо.

Той кимна.

— Изненадан ли си?

— Ни най-малко.

— Аз също.

Прозвуча кратка мелодия — Чайковски — и Борис стана, отиде до вратата и погледна през шпионката. Зачудих се къде ли е мониторът на охранителната камера.

Борис отвори и влезе келнер с количка, следван от Виктор.

Виктор затвори и пусна резето, а келнерът започна да сервира храната на черна лакирана маса. Борис сякаш забрави за лошата новина и се зае да му дава разпореждания. Масата скоро се отрупа с храна и бутилирана минерална вода, след което келнерът се зае да поставя ленени салфетки, прибори и кристални чаши.

— Моля — каза Борис. — Сядай.

Седнах, а Борис изпрати келнера и Виктор до вратата, заключи след тях и се настани срещу мен.

— Харесва ли ти руската кухня?

— Че кой не я харесва?

— Това е пушена чига, онова там е маринована херинга, а това е пушена змиорка…

Изреди всички ястия и започнах да губя апетит. Завърши с:

— И най-неустоимото — гушнати прасенца.

Гушнатите прасенца всъщност представляваха парчета тлъста наденица (колбаса?), увита в нещо като пържени кнедли. Поставих няколко в чинията си заедно с други неща, който изглеждаха безопасни.

Борис си наля минерална вода и започна да нагъва.

Наденичките се оказаха изненадващо добри. Тлъстото винаги върви добре с тестено, но голямата награда отиде у маринованите домати.

— Как разбра, че се е върнал? — попита Борис.

— Уби няколко души — отвърнах.

— Кои?

— Нямам право да разкривам нищо, но мога да ти кажа, че е завършил мисията си от миналия път.

Борис спря да се храни.

— Искам да знаеш, че когато го обучавах, не го подготвях за някаква конкретна мисия, а просто как да действа на Запад.

— И как да убива.

Той се поколеба.

— Ами… да, и да убива, но това са умения, които трябва да владее всеки агент… в случай, че се наложи да ги използва.

— Всъщност — посочих аз, — Халил не е бил агент на разузнаването, на когото може да се наложи да убива. А същински убиец — обучен от теб. Точно затова дойде тук.

Борис се опита да подходи към темата от друг ъгъл.

— Разбери, че нямах представа за мисията на Халил в Америка. Либийците определено не биха ми казали подобно нещо. Обясних това на ЦРУ — добави той. — И те ми повярваха, защото е логично и защото е истина. И съм сигурен, че са ти казали това преди срещата ни.

Не отговорих.

— Ако от ЦРУ са смятали, че Халил е щял да убие американски пилоти, щяха ли да ме измъкнат от Либия? — риторично попита Борис. — Щяха ли да ме оставят жив?

Добър въпрос, на който нямах добър отговор. Едно знаех със сигурност: ЦРУ и Борис Корсаков бяха сключили дяволска сделка — те му спасяват живота, а той им изпява всичко. Може да имаше и още нещо, но нито Борис, нито ЦРУ щяха да кажат на Джон Кори какво е то. Официално Борис Корсаков, бивш агент на КГБ и най-вероятно убиец, беше продал услугите си на разбойническа държава и беше обучил на изкуството на убиването един, а може би и повече от техните бойци на джихада. Но самият Борис нямаше кръв по ръцете според самия него и беше добре дошъл в Америка като легитимен беглец. Ако оставим настрана моралните съмнения, финансово Борис се справяше доста добре да не говорим, че и живееше чудесно, а останалите от нас, които все още бяхме в този бизнес, не ядяхме хайвер, заобиколени от вино, жени и песни. Да, животът не е честен, но пък и не би трябвало да награждава предателството и да плаща мизерни заплати за верността.

От друга страна, всички правим избори и живеем — или умираме — според последствията от тези избори.

Във всеки случай Борис се опитваше да реабилитира репутацията си, доколкото я имаше, и аз трябваше да продължа нататък, но вместо това казах:

— Предполагам, че от ЦРУ са ти разказали за всичко, което направи Халил преди три години.

— Не всичко. Не беше необходимо да знам.

— Но каза, че знаеш, че е убил американски пилоти.

— Да… това ми го казаха.

— Борис, тези тъпи номера са малко старички — казах.

— За теб — може би. Не и за мен.

— Ясно. — Не се опитвах да открия каквато и да било истина с тези въпроси, а само да го поставя в защитна позиция, и го бях постигнал. — Добре. Да продължим нататък. Ти яж, аз ще говоря. — Отместих чинията си. — Халил е в страната вероятно от около седмица. Убил е последния пилот, участвал във въздушната атака — свестен тип, казваше се Чип, после уби още няколко души, при това, без да си прави труда да скрие кой е. Така че, да, знаем, че е тук. Всъщност е в града.

Борис не се озърна през рамо или нещо подобно, но спря да дъвче. Така де, този тип беше корав, но (а) беше обучил въпросния убиец, така че знаеше колко е добър и (б) Борис несъмнено беше поомекнал — умствено и физически — през последните три години. Докато Асад Халил несъмнено беше станал по-корав и по-добър в работата си.

— Хрумна ми, че Халил има да урежда някои сметки с теб — продължих аз. — Ако греша, кажи ми и ще си ида.

Борис ми наля още минерална вода, така че продължих:

— Честно казано, не очаквах да те открия жив.

Той кимна и естествено отговори:

— Даже съм изненадан, че ти си жив.

— Имаш късмет, че съм жив. Виж, знам, че и двамата сме в задължителния му списък, така че реших да поговорим.

Борис кимна.

— Може би приятелката ти Кейт също е изложена на опасност.

— Може би. Но ще ти дам малко повече информация, отколкото е нужно да знаеш — в момента тя се намира на място, което е по-сигурно и от твоето. Направихме го, за да редуцираме броя на потенциалните мишени — излъгах. И му казах добрата новина — Така че май останахме само ти и аз.

Той прие думите ми добре, в смисъл, отвърна с шегичка:

— Можеш да преспиш тук на дивана.

— Ти също трябва да останеш тук.

— Може би.

— Жена ти ще те разбере.

— Уверявам те, че няма. — Замисли се за момент, после каза: — Всъщност тя утре пътува за Москва.

— Това е добре.

Борис си наля коняк, наля и на мен и каза:

— Предполагам, че имаш по-добър план от това да се криеш.

— Всъщност наистина имам. Планът ми е да те използвам за примамка и да пипна Халил.

— Не съм сигурен, че планът ти ми допада.

— Вижда ми се идеален.

Той се усмихна пресилено, но не отговори.

Моята нова работа беше да съм стръв и аз нямах проблем с това. Всъщност исках да съм единственият човек с възможност да убие Асад Халил. Но Борис Корсаков също беше мишена и бях длъжен да му го кажа, а освен това трябваше да загърбя собственото си его и гнева си в името на мисията. Нямаше да съм очарован, ако Борис видеше сметката на Халил, но в крайна сметка кучият син така или иначе щеше да е скочил в сандъчето.

— Имате ли изобщо някаква информация, че той знае къде съм? — попита Борис.

— Нямаме — отвърнах честно. — Но защо да не приемем, че знае къде си? Разполагал е с три години да те открие. А освен това си има приятели в Америка.

Борис кимна и се усмихна.

— Всъщност споменаван съм в няколко публикации за храна или за руската имигрантска общност.

— Надявам се да не са публикували и твоя снимка.

Той сви рамене.

— Няколко пъти. Това е част от бизнеса ми — обясни той този пропуск в сигурността. — И ако трябва да съм честен, нямам нищо против известността и не мислех за личната си безопасност.

— Явно не си. — После попитах: — Това ли е истинското ти име?

— Да. ЦРУ ме увещаваха да го сменя, но… то е всичко, останало от моето минало.

— Ясно.

„И сега ще го изпишат на надгробния ти камък“. Е, предполагам, че Борис Корсаков се бе чувствал в безопасност в Брайтън Бийч, Бруклин, въпреки че беше вбесил либийското разузнаване, Асад Халил, а може би и старите си приятелчета от КГБ. Но не можеше да се чувства напълно спокоен с това минало, което бе и поредната причина за всички ключалки и резета на вратата.

— И тъй, да приемем, че Халил знае, че си собственик на „Светлана“ и че имаш жена и апартамент на Дванайсета улица — казах аз. — Можеш да бягаш, можеш да се криеш, но можеш също и да седиш тук и да го чакаш, а аз ще пратя хора, които да го чакат заедно с теб.

— Е, ще си помисля — отвърна той. — Междувременно ти и твоята организация би следвало да измислите някакъв друг начин да го пипнете — или да го убиете.

— Мисля, че го познаваш по-добре от федералните — измънках аз.

Той се замисли за момент, после каза:

— Да, ще е труден за откриване. Но той ще те намери.

— Борис, това ми е известно. Аз не се крия. Възможно е вече да е открил теб — напомних му. — Въпросът е аз как да го намеря?

Борис се облегна в стола си и запали поредната цигара.

Загледа се в нищото и заговори сякаш на себе си:

— Въпреки всичките си недостатъци Съветският съюз никога не е подценявал американците. Ако не друго, по-скоро ви надценявахме. От друга страна, Халил е от култура, която подценява Запада и особено американците. И в това може би е неговата слабост. — Замисли се за момент. — Той не се интересува от пари, жени, комфорт… няма пороци и смята, че онези, които имат, са слаби и покварени. — Отново замълча, после продължи: — Наричат го Лъва заради храбростта му, заради това, че е невидим, заради бързината му и способността му да усеща опасността. Но по отношение на последното… той често пропуска сигналите за опасност заради вярата си, че е силен физически, умствено и морално и че враговете му са слаби, тъпи и покварени. — Погледна ме. — Веднъж го предупредих за това, но не си направих труда да го направя отново.

Беше се увлякъл в спомените си за ученика си, така че не го прекъснах.

— Халил имаше наставник. Един старец, Малик, който беше донякъде мистик. Подобно на мен, Малик се опитваше да го научи на предпазливост, но също така го беше убедил, че е благословен, че има специални способности, шесто чувство за опасността и способност да усети, когато плячката му е наблизо. Пълни глупости, естествено, но Халил им вярваше и затова прави глупави неща. Досега му се разминава и това само подхранва безразсъдното му поведение. Но може би късметът му е на път да му изневери.

— Може би — съгласих се, макар че едва ли бихте се съгласили с мен.

Всъщност малцината убийци, мислещи, че Господ е на тяхна страна, на които бях попадал, представляваха проблем. Те определено не бяха благословени от Бог, но си мислеха, че са и това ги правеше непредсказуеми и по-опасни от средния безмозъчен главорез. Борис дръпна от цигарата.

— Той беше отличен ученик — много бърз, много интелигентен. А също и много мотивиран, но онова, което го мотивираше, беше омразата. — Погледна ме. — Както знаеш, американците убиха цялото му семейство.

Не отговорих.

— А омразата замъглява преценката — правилно отбеляза Борис.

Отново не отговорих, но се замислих за тази странна двойка — Борис Корсаков и Асад Халил, учител и ученик от два противоположни края на вселената. Бях сигурен, че Борис се е справил добре с обучаването на младото си протеже как да убива и да бяга, но в края на обучението Асад Халил си бе останал същият умопобъркан, какъвто е бил в началото.

— Той е единак — продължи Борис. — Не се нуждае от приятели, жени, дори от колеги, макар че използва хора и после се отървава от тях. И така, как да намериш подобен човек? Е, както вече казах, няма да го намериш — той ще те намери. Но когато това стане, има по-голяма вероятност да направи грешка в сравнение с професионалните убийци — грешка в преценката, а оттам — и в тактиката. И с това, господин Кори, искам да кажа, че той ще пропусне възможността да пръсне безопасно главата ти от двеста метра, а ще те нападне по най-личния начин. По начина, по който напада лъвът — със зъби и нокти. Той има нужда да вкуси кръвта ти. И както котката си играе с мишката, той често си играе с жертвата си и й се подиграва, преди да я убие. Това е важно за него. Така че ако оцелееш при първоначалната атака, имаш възможност да отговориш. Това е всичко, което би могло да ти бъде от помощ — завърши Борис.

Е, като не броим Малик мистика, не научих кой знае какво ново. Всъщност двамата с Кейт неотдавна се бяхме запознали съвсем отблизо с начина на действие на Халил. Но не беше лошо да чуя потвърждение на собствените си мисли и заключения.

— Значи трябва да се наведем и да кажем сбогом на задниците си, така ли? — попитах.

Той се усмихна и като добър домакин ми направи комплимент:

— Имам чувството, че можеш да се справиш със ситуацията, ако възникне такава. — И, естествено, добави: — Аз също.

Може би не трябваше да спирам тренировките във фитнес залата. Върнах се към предишното си предложение:

— Друг начин да хванеш или убиеш лъв е да сложиш примамка в капана.

Той явно вече беше обмислил това.

— Да. Ако лъвът ти трябва жив, слагаш жива коза в клетка и когато лъвът влезе, вратата на клетката се затваря. Лъвът влиза в капана, но козата е изядена. Ако пък лъвът ти трябва мъртъв, връзваш козата за някое дърво и докато лъвът я убива, стреляш. И в двата случая козата е мъртва. Но козите са заменими.

— Добър довод. Но ние знаем, че не си коза и ще се погрижиш за безопасността си — уверих го.

Той не беше толкова уверен в това. Честно казано, аз също не бях.

— Първо ти опитай — каза Борис.

— Добре. После ще ти кажа как съм се справил.

— Да, стига да си в състояние. — Все пак добави: — Идеята е интересна и може би е единственият начин, по който да го заловиш или убиеш. Но имай предвид Джон, че докато ти му залагаш капан, той може да подготвя капан за теб.

— Имам го предвид.

Борис продължи с лъвската метафора:

— И няма да си първият ловец, тръгнал по дирята, който открива, че лъвът е направил кръг и вече е зад него.

— Чудесна аналогия. Ще го запомня.

— Няма да е зле.

Следващият ми въпрос не беше точно по темата, но трябваше да знам отговора.

— Ти ли научи Халил как да убива с ледокоп?

Погледна ме, отначало изненадан, после малко смутен.

Така де, въпросът не беше от абстрактните. Поколеба се, преди да отговори.

— Мисля, че да. Защо питаш?

— Защо питам според теб?

Той не отговори на въпроса ми.

— Този идиот никога не беше виждал ледокоп и когато му го показах, беше като дете с нова играчка.

— Не се и съмнявам.

— И какво, жертвата умря ли?

— И още как. Но май й е отнело известно време.

— Колко удара? — попита той.

— Само един.

Борис изглеждаше раздразнен, може би дори разочарован от стария си ученик.

— Казах му два или три.

— Хлапетата не слушат.

— Той не е хлапе. Той е… идиот.

— Всъщност откъде идва тази любов на руснаците към ледокопите? — попитах. — Не видяхте ли сметката и на Троцки с такова нещо?

Темата явно се видя интересна на Борис.

— Ами, както можеш да си представиш, в Русия има много ледокопи и затова те са често срещано оръжие, особено през зимата.

— Уф. Трябваше да се сетя.

Борис ме изгледа за момент. Сигурен съм, че се питаше дали не се бъзикам с него. Подхвана играта, като взе един остър нож от масата.

— Ако не знаеш как да използваш това, няма да нанесеш фатална рана. Ще улучиш кост, ще забиеш острието в мускул или ще нанесеш няколко рани, които не са смъртоносни, и противникът ти ще има възможност да избяга или да те нападне. Дори дълбоката рана в корема не е фатална, освен ако не улучиш артерията. Ножът е добър преди всичко за гърлото — обясни той и го опря до врата си. — За югуларните вени или сънните артерии, ето тук. Ударът е фатален, но труден за нанасяне, ако си с лице към противника. Трябва да си зад него, за да му прережеш успешно гърлото. Нали? — Остави ножа и продължи: — А ледокопът лесно прониква в черепа от всеки ъгъл, а също така може да пробие гръдния кош и да стигне до сърцето дори жертвата да носи дебело зимно облекло. И в двата случая раната е фатална, макар че смъртта не настъпва веднага.

Като че ли се усети, че се е увлякъл, и се усмихна малко насила.

— Може би темата не е подходяща за маса.

— Аз я повдигнах. Ти просто я разви.

— Опитай коняка.

Отпих малка глътка, колкото да не го обидя. Въпреки целия погълнат алкохол Борис изглеждаше съвсем свеж — може би отрезвяващата мисъл, че е белязан да умре, държеше ума му бистър.

— Този път ти трябва да се погрижиш за него — каза той. — Не го ли направиш, няма да имаш нито ден покой.

— Ти също.

Той пренебрегна забележката ми.

— Как е успял да се измъкне миналия път?

Борис имаше опит в играта, така че това не беше просто професионален или академичен въпрос.

— Определено не мога да ти кажа повече от онова, което са ти казали приятелите ти от ЦРУ преди три години — отвърнах. — Ако не знаеш, значи не са искали да научаваш.

И тъй като стана дума за ЦРУ, го попитах:

— Какво ти казаха от Управлението за интереса им към Асад Халил?

Той помълча известно време.

— Почти нищо. От собственото си обучение и опит обаче останах с впечатлението, че интересът на ЦРУ към Халил не е същият като интереса на ФБР.

— В смисъл?

— В смисъл, естествено, че ЦРУ искаха да използват Халил за свои собствени цели.

— Които са?

Той сви рамене.

— Ако не знаеш, значи не са искали да научаваш.

Време беше да измъкна малко информация.

— В ЦРУ със сигурност знаят, че Асад Халил е в Америка — посочих. — Никой ли от Лангли не ти се обади да ти каже: „Хей, Борис, старото ти приятелче се е върнало и сигурно иска да прибере главата ти в сака си, но ние ще те защитим“?

Борис сто на сто си беше помислил за това в секундата, след като му казах, че Халил е тук, а аз изобщо не бях спирал да мисля по този въпрос.

— Отношенията ми с тях са… сложни. Всъщност не съществуват от последния ми инструктаж. Прехвърлиха ме на ФБР и вече не се чувам с тях. И именно това е причината тук да си ти, а не някой друг.

Всъщност не това беше причината да съм тук — работех на свободна практика. Колкото до това, че ФБР е бавачката на Борис, между Бюрото и ЦРУ често имаше несъгласия относно програмата за установяване на бивши съветски граждани. Понякога ставаше въпрос просто за дребни спънки, друг път — за безразличие от страна на ФБР. Борис нямаше никаква стойност за Бюрото и сега се намираше във висящо положение. Но ако някой от ЦРУ или ФБР си дадеше сметка, че Борис Корсаков е станал примамка за Лъва, веднага щяха да цъфнат тук. Както винаги, проблемът със системата беше в лошата комуникация, защитните стени между агенциите и лоша институционна памет. Благодарение на това Джон Кори можеше да хапва мариновано цвекло с Борис Корсаков. Или… може би ФБР и ЦРУ вече се бяха заели с това и половината от клиентелата на „Светлана“ бяха федерални агенти, които — за разлика от мен — не казваха на Борис, че Халил може да му дойде на гости. Е, съвсем скоро щях да разбера дали посещението ми тук е било записано от някой колега.

— Надявам се, че нежеланието ми да стана стръв, както се изрази, няма да бъде използвано срещу мен — каза Борис.

— Разбира се, че не. Ние защитаваме всички граждани… а бе, ти гражданин ли си?

— Не.

— Ох, ами тогава… по дяволите…

— Но имам американски паспорт.

— Аз също. Май няма да е зле двамата с теб да заминем за Москва с жена ти.

— Предпочитам да съм в Ню Йорк с Асад Халил, отколкото в Москва с жена си — уведоми ме той.

Пропуснах това покрай ушите си и го уверих:

— Дори да не искаш да играеш ролята на стръв, можем да ти измислим някаква защита.

Той имаше друга идея.

— Знаеш ли, тук съм в пълна безопасност и нямам намерение да напускам това място… докато Халил не бъде убит, заловен или не избяга… така че не съм сигурен, че се нуждая от охраната ви. Всъщност плащам доста солидна сума за собствената си защита.

В думите му имаше подтекст и си помислих, че Борис си дава сметка, че не иска от НЙПУ или ФБР да се мотаят из „Светлана“ по куп причини, било то основателни или не чак толкова.

Хрумна ми също, че Борис стига до някои от заключенията, до които бях стигнал и аз — той също искаше да убие Асад Халил без участието на полицията или ФБР. И неговите причини минаваха отвъд моето просто желание за отмъщение и намиране на така желания покой. Заподозрях, че Борис иска смъртта му, защото Асад Халил знае прекалено много за него. И онова, което знаеше, можеше и да не съответства на онова, което Борис вече бе казал на ЦРУ преди три години — че не е знаел, че Халил ще дойде в Съединените щати, за да убива американски пилоти например. Ето защо не искаше Халил да бъде заловен жив и разпитан от ФБР и ЦРУ. Борис нямаше да е първият беглец негражданин, върнат в старата си родина. Всички тези предположения може и да бяха погрешни, но определено имаше някаква причина Борис да иска пръв да се добере до Халил.

Може би другата причина беше наградата, за която сигурно беше чувал.

— За залавянето на Халил, било то жив или мъртъв, има награда от един милион долара — казах. — Знаеше ли го?

— Предположих — отвърна той. — Не са много пари точно за него… но аз не мисля да го залавям… казах, че смятам да се защитя.

— Стига, Борис. Знам какво си мислиш. Че ако някой може да залови или убие Асад Халил, това си ти.

Той не отговори.

— Само не ставай твърде самонадеян — посъветвах го. — Халил не е прекарал последните три години във въртене на нощен клуб и пиене на водка.

Това го раздразни, както си и знаех. Той се наведе към мен.

— Не се страхувам от него. Аз го научих на всичко, което знае. И няма да е зле, ако успея да му преподам един последен урок.

— Ох, започна се. Ти си научил онзи млад кретен на всичко, което знае, и все още можеш да му нариташ задника.

Борис не отговори.

— Е, ще предам заявлението ти, че не желаеш охрана. Твое право е да откажеш полицейска защита и определено не си длъжен да играеш ролята на примамка — казах му официално. — Но не можеш да попречиш да наблюдават имота ти, нито движението ти. — И добавих: — Все пак би било по-лесно и по-добре за всички, ако ни сътрудничиш и действаме координирано.

— Имам… бивши колеги, на които имам доверие, че ще ми помагат и ще ме защитят.

— Имаш предвид стари пушки от КГБ, които знаят как да се справят с изроди като Халил и какво да правят с него в задната стаичка, след като го пипнат ли?

Борис отново запали цигара.

— Без коментар.

— Ако някак успееш да го заловиш жив, обади се най-напред на мен.

— Щом настояваш.

Борис явно губеше желание за разговори и беше време да си тръгвам. Следващото, което трябваше да направя, бе да докладвам за тази среща на Уолш и Парези. Можеше да ми се размине с това, което бях направил дотук — ченгетата и агентите често правят нещо, без да казват на шефа си всичко, което са намислили. Но ако не направиш бърз и пълен доклад за нещо такова, загазваш здравата.

От друга страна… не трябваше дори да съм тук. Така де, Уолш май съвсем ясно се бе изразил за ограничените ми задължения и право на движение, както и че трябва да нося проследяващото устройство. Друга причина да не докладвам бе, че двамата с Борис като че ли бяхме на едно мнение по въпроса. Халил не трябваше да бъде задържан — а убит.

Изправих се и казах:

— Утре можем да поговорим още.

Борис сякаш не ме чу. Беше потънал в размисъл.

Както вече казах, Борис не беше глупак и навремето беше играл далеч по-опасни, коварни и сложни игри от тази. А определено си личеше, че кагебейският му ум е буден и работи. Не се съмнявах, че се е заинтересувал и се вълнува, че отново се връща към стария бизнес. Погледна ме.

— Някой знае ли, че си тук?

„Ами, Вероника знае. Виктор. Ти“. Това не беше въпросът, който исках да чуя. И имах добър, силен отговор.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че знаеш какво искам да кажа. Защо си сам?

— Защото работя сам. Като Джеймс Бонд.

Борис поклати глава.

— С теб би трябвало да има и агент на ФБР. Не искам да покажа неуважение, Кори, но ти си полицейски детектив, както ми беше казано преди три години. Къде е партньорът ти от ФБР?

— На бара.

— Не. Мисля, че сам си се заел с този проблем, и ми се струва, че разбирам защо.

— Мисли каквото си искаш. Утре ще се върна с хората си.

Той се замисли, после ме погледна и рече:

— Дай ми седмица. Дай седмица на себе си. Мисля, че един от нас ще реши проблема по начин, който е най-добър за нас.

Естествено, отговорих:

— Не става дума за нас. А за закона, справедливостта и националната сигурност.

Борис отново поклати глава.

— Не. Става дума точно за нас.

Не исках да задълбавам в темата, така че я смених.

— Имаш визитката ми. Трябват ми и твоите телефони.

Той извади картичка и химикалка от вътрешния си джоб, написа номерата и ми я подаде.

— Моля, дръж ме в течение.

Извадих снимката на Халил и му я връчих.

— Да опресниш паметта си.

Той я взе, без да я поглежда.

— Паметта ми не се нуждае от опресняване.

— Е, тогава я размножи и я раздай на хората си.

— Да, благодаря. Между другото, много го бива да променя външния си вид.

— Точно така. И снимката е правена преди три години, макар да имам информация, че изглежда по същия начин. Пък и очите никога не се променят.

Борис погледна снимката.

— Да… тези очи.

Тръгнах към вратата и казах:

— И сам ще се оправя.

— Боя се, че не. — Борис стана, отиде до телефона, включи интеркома и каза нещо на руски, след което се обърна към мен. — Искам да ти задам въпрос, който може да се окаже важен и за двама ни.

Обичам важни за мен въпроси, така че отговорих:

— Давай.

— Имаш ли представа дали Халил действа сам или работи за либийското разузнаване, или може би за някоя друга група?

— Защо питаш?

— Ами защото това определено би трябвало да се отрази на неговите… възможности. На способността му да открие онова, което трябва да знае за нас. И вероятно би трябвало да се отрази и на мисията му.

— Ясно. Е, не мога да отговоря директно на този въпрос, но ще кажа, че изглежда, разполага с помощ.

Борис кимна.

— В такъв случай можеш да си сигурен, че ще направи нещо различно от миналия път.

— Не схващам накъде биеш, Борис.

Той ме погледна.

— Ще взриви бомба. Или може би ще бъде биологична атака. Антракс. Или химическо оръжие. Може би нервнопаралитичен газ.

— Мислиш ли?

— Да. Трябва да се отплати на онези, които му помагат в личното му отмъщение. Не си ли се замислял за това?

— Мина ми през ума — признах аз. — Но съм сигурен, че това няма да се случи, преди да си е уредил сметките с теб и мен.

— Ясно. — Нямам навик да дискутирам подобни неща с хора като Борис, но той имаше опит с Халил и навремето бе работил в този бизнес, така че му казах: — Помисли върху това и ми кажи до какви изводи си стигнал.

— Добре.

В стаята отново прозвуча Чайковски. Борис отиде до вратата, погледна през шпионката, дръпна резето и отвори.

Виктор отстъпи настрани, за да ми направи място. Докато излизах, се обърнах към Борис.

— Ако гледаш през шпионки, можеш да си докараш сериозно очно и мозъчно нараняване, ако от другата страна те гледа дуло. Или ледокоп.

Той явно се подразни от критиката ми към предохранителните процедури.

— Благодаря, детектив.

— Къде е мониторът на камерата? — попитах.

— Има един в кабинета ми, а в ей онзи шкаф има телевизор. Един от каналите е настроен за камерите.

— Би трябвало да го ползваш.

— Благодаря още веднъж.

— И аз ти благодаря за отделеното време и гостоприемството. — Прекрачих прага, после направих едно от стегнатите си обръщания кръгом. — О, и още нещо. Чип. Пилотът, убит от нашия човек. Халил му отрязал главата.

Борис запази самообладание.

— Никога не съм го учил на такова нещо.

— Може би си има нов учител — предположих.

Излязох от апартамента на Борис. Вратата зад мен се затвори и чух как резето се спуска.

Горкият Борис — сврян на работното си място без съпруга и без какво друго да прави, освен да яде, да пие, да гледа през онова огледало, може би да пуска някой руски канал, да слуша музика и евентуално да се наслаждава на компанията на една-две дами. Но дори това започва да писва след няколко дни. Добре де… може би след няколко седмици.

Виктор посочи към асансьора, но аз му казах:

— Хайде да слезем по стълбите.

Той се направи, че не ме разбира.

— Стига, Виктор. Знам, че преподаваш английски в Бруклинския колеж. — Отидох до стоманената врата на стълбището и Виктор я отключи.

Беше в общи линии авариен изход, а пожарните инспектори по принцип не обичат да виждат ключалки и резета, но Борис сигурно им бе казал:

„Вижте, момчета, много хора искат да ме убият, така че трябва да се заключвам.“

Или пък махаше вратите, когато му идваха на проверка.

Оставих Виктор да води и тръгнах след него. Вратата долу също беше заключена и Виктор отново бръкна за ключ. Влязохме в малката стая с камерата, после Виктор отключи вратата към коридора и го последвах през червената завеса в ресторанта.

Е, охраната беше добра, но все пак твърде много зависеше от човешкия фактор и два ключа — един за асансьора и един за всички стоманени врати. Освен това вратата на апартамента трябваше да се залоства ръчно. Борис имаше нужда от електронни ключалки за всички врати между външния свят и себе си, както и до по-лесен достъп до мониторите на камерите.

Може да имаше и други мерки за сигурност, които не виждах — паникбутон или може би защитена стая, но в крайна сметка основното в личната сигурност си е бдителността и едрокалибреното оръжие.

Виктор ме изпрати през ресторанта, който вече бе започнал да се изпразва.

— Някой иска да убие шефа ти — казах му. — Така че, не си дръж главата завряна в задника.

Той не отговори, но кимна.

— Имаш ли оръжие?

Той отново не отговори, но потупа лявата страна на сакото си.

— Трябва да поработиш над произношението — посъветвах го.

Както и да е, промъкнах се през бара покрай Вероника и излязох през задната врата. Наближаваше полунощ и алеята и плажът бяха почти пусти.

Ако моите хора ме следяха, сега със сигурност някой ще да дойде при мен. А ако ме следяха хора на Халил, времето и мястото за среща бяха подходящи като всички други.

Останах около минута на място, но като че ли никой не проявяваше интерес към мен.

Отидох до предния вход на „Светлана“, където чакаха няколко таксита.

По обратния път към Манхатън, докато минавахме по Бруклинския мост, отново ме споходи мисълта (вече подкрепена и от Борис), че Асад Халил наистина е замислил нещо голямо за финал — нещо, което ще се хареса на поддръжниците му и ще му осигури кредитна линия за следващата му мисия. И единствените, които стояха между него и кулминационната точка, бяха Борис Корсаков и Джон Кори.

Така че да, Борис беше прав. Ставаше въпрос за нас — за него, за мен и за Асад Халил. Както и за миналото, което ни следваше и ни настигаше.