Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ivelinbogomilov (2013)
Редакция
Краси (maskara)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Нелсън Демил. Последният скок на лъва

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: Десислава Господинова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

23

Докато приближавах тунела Холанд, погледнах през река Хъдсън към мястото, където се бяха издигали Близнаците. Гениите, захванали се с възстановяването на Световния търговски център, все още спореха какво да построят там и със скоростта, с която работеха, щяха да минат най-малко още две или три години, преди да поставят първата колона. Междувременно дупката в земята се бе превърнала в една от най-големите туристически атракции и постоянно напомняне за един отвратителен ден.

Докато чаках на опашката за плащане, дойде някакво младо униформено ченге от Пристанищни власти.

— Рутинна проверка на сигурността, господине. Мога ли да видя документите ви?

Защо точно мен? Нима изглеждам подозрително? Сигурно е заради големите ми сини очи. А в същото време пред мен Абдул е влязъл в шибания тунел с автовлак, пълен с Бог знае какво, а на него само му махват да продължи.

— Господине?

Показах му значката на НЙПУ и федералната си карта.

— Приятен ден, детектив — каза ченгето.

— Защо точно мен?

— Проверяваме наслуки. Всяка шеста кола.

— Бихте ли заложили на конни надбягвания по този начин?

— Просто правя това, което ми е наредено. Приятен ден.

Вдигнах прозореца и влязох в тунела.

„По-добре е да не правиш това, което ти е наредено“ — помислих си. — „Аз поне не го правя. Покажи малко инициатива и здрав разум, иначе току-виж си изгубил този тунел“.

Излязох от тунела и подкарах по оживените улици на Долен Манхатън. На Бродуей има отделени места за паркиране на държавни служители, макар че след 11/9 оставянето на коли пред Федерал Плаза 26 е забранено. Поради някаква необяснима причина обаче паркирането е разрешено пред съседната сграда на Бродуей 290 — „За държавни служители, забранено за терористи и коли-бомби“. Намерих си едно хубаво местенце и паркирах.

Докато търсех къде Кейт е скрила разрешителното за паркиране (в жабката? Под седалката? Зад сенника?), едно униформено ченге дойде небрежно до колата и почука на прозореца.

Свалих стъклото и ченгето каза:

— Само за държавни служители.

— Знам. Търся разрешителното. — Подадох му документите и размахах полицейската си значка, докато ровех под седалката. Защо Кейт всеки път го слага на различно място, по дяволите?

Ченгето, на чиято табелка пишеше Тимънс, ми върна документите.

— Благодаря, детектив.

И понечи да се разкара, но аз реших да се възползвам от шанса.

— Да знаете нещо за убийството на таксиметровия шофьор? Арабоамериканец. Либиец. Станало е… май вчера.

— Къде?

— Не знам. Колко таксиметрови шофьори от арабски произход са убити напоследък?

— Един. Вчера следобед, на Мъри Стрийт. Имаме описание на заподозрения.

— Значи има заподозрян?

— Да. Снимката му е в колата ми.

— Ясно. Хей, ако бяхте жена, къде щяхте да сложите разрешителното за паркиране?

Мислех си, че ще ми каже, че аз съм детективът, но той мъдро рече:

— Изобщо не бих и помислил да бръкна там.

— Ясно. Та как е бил очистен онзи тип?

— Нещо като ледокоп в главата.

— Ох. Как се казва жертвата?

Сигурен съм, че се чудеше защо не съм задал тези въпроси на шефа си, и си помислих, че отново ще поиска да ми види документите, но той отговори:

— Амир… и някаква арабска фамилия.

— Може да е в чантата й. Би ли сложила разрешителното в чантата си?

— Не зная. Но ще трябва да го намерите, иначе ще ви вдигнат колата. Тук е строго охранявана зона.

— Знам. Работя тук. — В зоната за вдигане на коли-бомби. — А как се казва заподозреният?

— Нямаме име.

— Но имате снимка.

— Да. Но без име. Интересно.

— Откъде дойде снимката?

— Не знам — отговори той. — Но търсим друг арабин. Последния път, когато са го видели, бил с тъмносиньо спортно сако, жълто-кафяви панталони и светлосиня риза.

Последния път, когато го видях аз, Халил носеше черен парашутистки екип и черен шлем. Предположих, че описанието е от пилотите — те сигурно бяха единствените останали живи, които можеха да кажат как е бил облечен.

— Има ли някакви особености около инцидента? — попитах.

— От отдел Убийства казват, че не е обир, така че май Абдул А е познавал Абдул Б и може би двамата са имали някакви разногласия.

— Ясно. След като нямате име обаче как може да сте сигурни, че заподозреният е арабин?

— Така ми казаха — отвърна той. — Онзи от снимката определено не е ирландец.

Припомних си афиша.

— Мургава кожа, пригладена черна коса, гърбав нос и очи на ненормален?

— Да. Снимката е в колата. Искате ли да я видите?

— Не.

— На пода е — каза Тимънс.

— Би трябвало да я държите на таблото.

— Не, разрешителното за паркиране. На пода зад вас е.

— Сериозно? — Обърнах се и наистина, проклетото разрешително беше на пода. Аз ли го бях сложил там?

Както и да е, ченгето се разкара. Взех разрешителното, сложих го на предното стъкло, заключих колата и тръгнах към Федерал Плаза 26.

Беше наистина хубав ден и всички на улицата изглеждаха радостни, че са живи. Аз също. Обзалагам се, че дори Асад Халил беше радостен, че е жив. Беше прекарал една чудесна неделя. Петима мъртви. Почти шестима. И може би още няколко, за които все още не знаехме. Изумително. Ако приемех, че бакшишът Амир е бил убит от задника Халил, това означаваше, че Халил е бил в Манхатън вчера, на няколко пресечки оттук. Значи първо окръг Съливан, после републиканското летище, Дъгластън, Куинс и накрая Манхатън. Движеше се бързо, също като миналия път.

Преди три години Асад Халил беше дошъл в Америка да убие останалите живи пилоти от американските ВВС, бомбардирали Триполи през 1986 г. Имената на пилотите би трябвало да са строго секретна информация и никой във Вашингтон не искаше американското общество, военните или светът да знаят, че в американската сигурност е направен пробив и че американски служители са били убити в домовете си, защото са си свършили работата отвъд океана. Подобно нещо не би се отразило добре на бойния дух или на онова, което днес се нарича вътрешна сигурност. И определено не би се отразило добре на имиджа на американската мощ.

Ето защо от Вашингтон не казаха нито дума за онези убийства преди три години и успяха да попречат на пресата да намери връзката между тях. Същото се случваше и сега.

Този път обаче разбирах какво става. И затова изходът щеше да е различен. Не непременно по-добър от предишния път, но различен.