Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lion, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ivelinbogomilov (2013)
- Редакция
- Краси (maskara)
- Допълнителна корекция
- hammster (2014)
Издание:
Нелсън Демил. Последният скок на лъва
ИК „Бард“, София, 2010
Редактор: Иван Тотоманов
Компютърна обработка: Десислава Господинова
История
- — Добавяне
- — Корекция
23
Докато приближавах тунела Холанд, погледнах през река Хъдсън към мястото, където се бяха издигали Близнаците. Гениите, захванали се с възстановяването на Световния търговски център, все още спореха какво да построят там и със скоростта, с която работеха, щяха да минат най-малко още две или три години, преди да поставят първата колона. Междувременно дупката в земята се бе превърнала в една от най-големите туристически атракции и постоянно напомняне за един отвратителен ден.
Докато чаках на опашката за плащане, дойде някакво младо униформено ченге от Пристанищни власти.
— Рутинна проверка на сигурността, господине. Мога ли да видя документите ви?
Защо точно мен? Нима изглеждам подозрително? Сигурно е заради големите ми сини очи. А в същото време пред мен Абдул е влязъл в шибания тунел с автовлак, пълен с Бог знае какво, а на него само му махват да продължи.
— Господине?
Показах му значката на НЙПУ и федералната си карта.
— Приятен ден, детектив — каза ченгето.
— Защо точно мен?
— Проверяваме наслуки. Всяка шеста кола.
— Бихте ли заложили на конни надбягвания по този начин?
— Просто правя това, което ми е наредено. Приятен ден.
Вдигнах прозореца и влязох в тунела.
„По-добре е да не правиш това, което ти е наредено“ — помислих си. — „Аз поне не го правя. Покажи малко инициатива и здрав разум, иначе току-виж си изгубил този тунел“.
Излязох от тунела и подкарах по оживените улици на Долен Манхатън. На Бродуей има отделени места за паркиране на държавни служители, макар че след 11/9 оставянето на коли пред Федерал Плаза 26 е забранено. Поради някаква необяснима причина обаче паркирането е разрешено пред съседната сграда на Бродуей 290 — „За държавни служители, забранено за терористи и коли-бомби“. Намерих си едно хубаво местенце и паркирах.
Докато търсех къде Кейт е скрила разрешителното за паркиране (в жабката? Под седалката? Зад сенника?), едно униформено ченге дойде небрежно до колата и почука на прозореца.
Свалих стъклото и ченгето каза:
— Само за държавни служители.
— Знам. Търся разрешителното. — Подадох му документите и размахах полицейската си значка, докато ровех под седалката. Защо Кейт всеки път го слага на различно място, по дяволите?
Ченгето, на чиято табелка пишеше Тимънс, ми върна документите.
— Благодаря, детектив.
И понечи да се разкара, но аз реших да се възползвам от шанса.
— Да знаете нещо за убийството на таксиметровия шофьор? Арабоамериканец. Либиец. Станало е… май вчера.
— Къде?
— Не знам. Колко таксиметрови шофьори от арабски произход са убити напоследък?
— Един. Вчера следобед, на Мъри Стрийт. Имаме описание на заподозрения.
— Значи има заподозрян?
— Да. Снимката му е в колата ми.
— Ясно. Хей, ако бяхте жена, къде щяхте да сложите разрешителното за паркиране?
Мислех си, че ще ми каже, че аз съм детективът, но той мъдро рече:
— Изобщо не бих и помислил да бръкна там.
— Ясно. Та как е бил очистен онзи тип?
— Нещо като ледокоп в главата.
— Ох. Как се казва жертвата?
Сигурен съм, че се чудеше защо не съм задал тези въпроси на шефа си, и си помислих, че отново ще поиска да ми види документите, но той отговори:
— Амир… и някаква арабска фамилия.
— Може да е в чантата й. Би ли сложила разрешителното в чантата си?
— Не зная. Но ще трябва да го намерите, иначе ще ви вдигнат колата. Тук е строго охранявана зона.
— Знам. Работя тук. — В зоната за вдигане на коли-бомби. — А как се казва заподозреният?
— Нямаме име.
— Но имате снимка.
— Да. Но без име. Интересно.
— Откъде дойде снимката?
— Не знам — отговори той. — Но търсим друг арабин. Последния път, когато са го видели, бил с тъмносиньо спортно сако, жълто-кафяви панталони и светлосиня риза.
Последния път, когато го видях аз, Халил носеше черен парашутистки екип и черен шлем. Предположих, че описанието е от пилотите — те сигурно бяха единствените останали живи, които можеха да кажат как е бил облечен.
— Има ли някакви особености около инцидента? — попитах.
— От отдел Убийства казват, че не е обир, така че май Абдул А е познавал Абдул Б и може би двамата са имали някакви разногласия.
— Ясно. След като нямате име обаче как може да сте сигурни, че заподозреният е арабин?
— Така ми казаха — отвърна той. — Онзи от снимката определено не е ирландец.
Припомних си афиша.
— Мургава кожа, пригладена черна коса, гърбав нос и очи на ненормален?
— Да. Снимката е в колата. Искате ли да я видите?
— Не.
— На пода е — каза Тимънс.
— Би трябвало да я държите на таблото.
— Не, разрешителното за паркиране. На пода зад вас е.
— Сериозно? — Обърнах се и наистина, проклетото разрешително беше на пода. Аз ли го бях сложил там?
Както и да е, ченгето се разкара. Взех разрешителното, сложих го на предното стъкло, заключих колата и тръгнах към Федерал Плаза 26.
Беше наистина хубав ден и всички на улицата изглеждаха радостни, че са живи. Аз също. Обзалагам се, че дори Асад Халил беше радостен, че е жив. Беше прекарал една чудесна неделя. Петима мъртви. Почти шестима. И може би още няколко, за които все още не знаехме. Изумително. Ако приемех, че бакшишът Амир е бил убит от задника Халил, това означаваше, че Халил е бил в Манхатън вчера, на няколко пресечки оттук. Значи първо окръг Съливан, после републиканското летище, Дъгластън, Куинс и накрая Манхатън. Движеше се бързо, също като миналия път.
Преди три години Асад Халил беше дошъл в Америка да убие останалите живи пилоти от американските ВВС, бомбардирали Триполи през 1986 г. Имената на пилотите би трябвало да са строго секретна информация и никой във Вашингтон не искаше американското общество, военните или светът да знаят, че в американската сигурност е направен пробив и че американски служители са били убити в домовете си, защото са си свършили работата отвъд океана. Подобно нещо не би се отразило добре на бойния дух или на онова, което днес се нарича вътрешна сигурност. И определено не би се отразило добре на имиджа на американската мощ.
Ето защо от Вашингтон не казаха нито дума за онези убийства преди три години и успяха да попречат на пресата да намери връзката между тях. Същото се случваше и сега.
Този път обаче разбирах какво става. И затова изходът щеше да е различен. Не непременно по-добър от предишния път, но различен.