Нелсън Демил
Последният скок на лъва (12)

11

Докато линейката летеше към болницата, извадих мобилния си телефон и набрах 911. Представих се на оператора като пенсиониран детектив от отдел „Убийства“ на НЙПУ и служител на федерална правозащитна организация. Бързо обясних, че съобщавам за опит за убийство на ЧС — член на службата и поисках да ме свържат с щатската полиция.

След няколко секунди разговарях с дежурен офицер от управлението на щатската полиция в Либърти, щата Ню Йорк. Описах му случилото се и добавих:

— Аз съм съпруг на жертвата, която е агент на ФБР. Нападателят е все още на свобода. — Съобщих му мястото на инцидента. — Трябва да изпратите хора, които да се опитат да го открият.

— Разбрано.

Но знаех, че Асад Халил няма да се мотае наоколо с екипа си и да си сгъва парашута. Сто на сто бе имал и кола от другата страна на гората и отдавна се беше махнал.

— В момента сте на път за Регионалния медицински център Катскил, така ли? — попита дежурният.

— Да. Искам полицейско присъствие в болницата и освен това бих желал да се срещна със старши следовател от отдел Убийства.

— Ще ви свържа със задната стая — каза дежурният.

— Благодаря. — Задната стая бе мястото, където работех навремето.

След трийсетина секунди се обади друг мъж.

— Следовател Харис. Дежурният ми обясни ситуацията и предаде искането ви за полицейско присъствие в болницата.

Разговаряхме около минута като ченге с ченге.

— Изпратихме хора на местопрестъплението да търсят извършителя, ще пратя и други в болницата — каза следовател Харис. — Ще видя дали мога да намеря старши следовател от Убийства, който да се срещне с вас.

— Благодаря.

— Как е жена ви?

Погледнах Кейт и отвърнах:

— В критично положение.

— Съжалявам… Можете ли да опишете извършителя?

— Да. Либиец по националност, на възраст около… трийсет, казва се Асад Халил, висок, мургав, с гърбав нос, въоръжен и опасен. Обадете се на дежурния офицер на Федерал Плаза двайсет и шест в Ню Йорк, те ще ви дадат повече подробности и ще ви изпратят снимка на този тип. Министерството на правосъдието го издирва за множество убийства на територията на страната. Той е международен терорист, търсен също така от Интерпол и половината свят.

Настъпи кратко мълчание, след което следовател Харис каза:

— Разбрано… Леле! Добре, ще се свържа със старши следовател Милър, който ще се срещне с вас в болницата.

— Благодаря. — Дадох му номера на телефона си, затворих, поех дълбоко дъх и отново погледнах Кейт. Кожата й беше влажна, около тръбата за дишане се беше събрала кръв.

Обърнах се към Рон и Пит.

— Да не сте казали и дума за това, което чухте преди малко.

Продължавах да притискам силно артерията на Кейт, но в същото време си давах сметка, че като не позволявам кръвта й да изтече, намалявам и кръвоснабдяването на мозъка й.

Парамедиците на няколко пъти светнаха с фенерче в очите й и изглеждаха оптимистични, че все още има признаци на мозъчна дейност. Вдигнах клепачите й и погледнах сините й очи. Стори ми се, че животът в тях помръква.

 

 

Все още бяхме в селски район и се тревожех, че сме далеч от болницата. После обаче видях пред нас бяла шестетажна сграда с червен надпис:

РЕГИОНАЛЕН МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР КАТСКИЛ.

Екипът ни чакаше на входа за спешни случаи и откараха Кейт право в противошоковата зала. Бързо попълних някакви формуляри и една сестра ме заведе в малка чакалня пред операционната.

— Ще оперира доктор Андрю Голдбърг — каза ми. — Той е най-добрият съдов хирург в болницата. Ще се срещне с вас след края на операцията. Вие по-добре се обадете, на когото решите, че трябва.

Бях сам в чакалнята, така че може би това бяха всички спешни случаи в окръг Съливан през тази майска неделя. Поне засега.

Като стана въпрос за това, разкопчах джоба си, в който бе пистолетът. Не знаех дали щатските полицаи вече са пристигнали, а бях сигурен, че Асад Халил знае, че Кейт ще бъде докарана именно тук, жива или мъртва, и че именно на това място ще се намира и жертва номер две — Джон Кори. Ако изпечен убиец ти каже, че ще ти види сметката утре, не приемай графика му буквално. Утре може да означава и по-късно днес.

В чакалнята влезе някаква медицинска сестра. Бях сигурен, че ще ми съобщи най-лошата новина, но тя просто ми подаде найлонова торбичка.

— Личните вещи на съпругата ви.

Поколебах се, после взех торбичката.

— Благодаря.

Зачаках я да съобщи нещо за Кейт, но вместо това тя каза:

— Когато имате свободен момент, моля да минете през пункта на сестрите да се подпишете.

— Добре… Тя как е?

— Подготвят я за операция.

Кимнах и сестрата си тръгна.

Погледнах нещата в торбата и извадих портфейла на Кейт. В него имаше малко пари. Имаше и моя снимка. Поех дълбоко дъх и огледах другите неща — гребен, дъвка, пакетче кърпички, гланц за устни. Най-отдолу намерих годежния й пръстен.

Прибрах торбичката в един джоб на костюма. Налагаше се да приема, че Халил е взел пистолета й. А какво бе станало с телефона? Дали не беше паднал от джоба й? Или го беше оставила в мотела или в колата? Не исках да си помислям, че Асад Халил е взел и телефона й с всичките й записани номера.

Като стана дума за телефони, излязох в коридора и извадих моя.

„Вие по-добре се обадете, на когото решите, че трябва“.

Иначе казано, на следващия най-близък. Започнах да набирам номера на родителите на Кейт в Минесота. Но какво щях да им кажа? Както вече споменах, баща й беше агент на ФБР, сега пенсионер. Можех да говоря с него като мъж с мъж, като правозащитник с правозащитник… като зет с тъст. Но може би щях да имам повече — и по-добри — новини по-късно.

Трябваше да се обадя в службата.

Би трябвало да звънна в оперативния център на ФБР, но през уикенда щях да попадна на някой дежурен офицер, който можеше да се окаже зелен новобранец. Следовател Харис сигурно щеше да се обади именно там. Но след 11/9 агентите на НЙПУ можеха да наберат един пряк номер и да се свържат с дежурния командир, който бе детектив от НЙПУ. Предпочетох именно това, без да се съобразявам с протокола.

Набрах прекия номер и след няколко позвънявания ми отговори женски глас.

— Детектив Линч.

Познавах я.

— Здрасти, Джанет. Кори съм.

— Здрасти, Джон. Какво има?

— Съобщавам за опит за убийство на федерален агент от известен терорист — отговорих.

— Ох… Господи. Кой? Имам предвид, кой е жертвата?

— Кейт.

— Господи! Как е тя? Къде сте?

— Тя е… в критично положение. Намираме се в Регионалния медицински център Катскил.

— Ох, Джон, толкова…

— Разговорът записва ли се?

— Да. Записва се.

— Добре. Нападателят беше Асад Халил.

— Асад…? Либиецът?

Направих пълен и да се надяваме свързан доклад за всичко случило се до момента, в който стоях в коридора на болницата и се оглеждах да видя дали не идва някоя сестра или хирург, за да ми съобщи добра или най-лошата новина.

Джанет беше разстроена и не задаваше много въпроси, освен за Кейт. Каза ми, че ще се моли за нея. Благодарих й.

— Обади се на Уолш и Парези и им кажи, че Лъва се е върнал.

— Добре…

Джанет беше нова във ФАТС и съответно слабо запозната с посещението на Асад Халил в Съединените щати преди три години. Малкото, което й бе известно, бе свързано предимно с факта, че Халил беше убил трима души от Антитерористичната спецчаст — Ник Мокти от НЙПУ, рецепционистката Нанси Тейт и агента на ФБР Мег Колинс. Подробностите около посещението на Асад Халил бяха засекретени, но имената на нашите хора, които бяха станали негови жертви, се съобщаваха на всеки новоприет в службата.

Освен това Джанет бе виждала и афиша с надпис ТЪРСИ СЕ в стаята за почивка. На него имаше снимка на Асад Халил, а през трите години доста агенти бяха добавили надписи като „отрепка“ и „убиец на ченгета“. Аз самият бях написал „Задникът ти е мой, боклук“.

Е… сега ми се отваряше шанс.

— Казах на щатската полиция в Либърти да се обадят в оперативния център на ФБР и да поискат снимки на Асад Халил по имейл или по факс, заповед за арестуването на кучия син и афиша с „Търси се“ — казах на Джанет. — Свържи се с Центъра и се погрижи всичко да бъде направено така, както трябва.

— Разбрано.

— И никакво разгласяване пред медиите. Случаят е засекретен.

— Ясно. Джон, много съжалявам.

— Благодаря.

Затворих, намерих мъжката тоалетна и измих кръвта на Кейт от ръцете си.

Гледах как кръвта й изчезва в канала и за миг се върнах четири години назад, на Сто и втора улица, когато собствената ми кръв изтичаше от тялото ми в канавката, а партньорът ми Дом Фанели, вече покойник, стоеше над мен и казваше: „Дръж се, Джон. Дръж се“. Дръж се, Кейт. Дръж се.

Наплисках лицето си с вода и пийнах няколко глътки. Когато излязох от тоалетната, отвън ме чакаше медицинска сестра и сърцето ми прескочи.

— Един полицай от щатската полиция дойде да ви види — каза тя.

Последвах я до пункта на сестрите. Някакъв мъж със спортно яке разговаряше с една от тях и си водеше бележки в детективски бележник. Видя ме, хвърли поглед към окървавения ми екип, после тръгна към мен и протегна ръка.

Здрависахме се.

— Старши следовател Мат Милър, Бюро за криминални разследвания — представи се той и добави — Част Ф, Либърти.

Вече знаеше кой съм, както и коя е Кейт, така че отговорих:

— Благодаря, че дойдохте.

Следовател Милър беше осигурил една малка стая за почивка и двамата седнахме на пластмасови столове с маса помежду ни. Под спортното яке той носеше джинси и блуза за голф и останах с впечатлението подсилено от миризмата на дървени въглища, че му се е наложило спешно да напусне някакво барбекю. Имаше вид на интелигентен човек, както би трябвало да се очаква от един старши следовател от щатското Бюро за криминални разследвания. Доколкото можех да преценя, беше около четиридесетте — донякъде млад за поста си, така че беше или много умен, или имаше добри връзки. Надявах се да е първото. Започна с думите:

— Съжалявам за съпругата ви.

— Благодаря.

Следовател Милър учтиво поиска да види личните ми документи и ми зададе няколко предварителни въпроса.

Щатската полиция е добра организация, много опитна и дисциплинирана. В Антитерористичната спецчаст имаме неколцина щатски полицаи от БКР. Бях сигурен, че подхождат за тази задача, но също така не се съмнявах, че ФБР ще се изсипе в окръг Съливан и ще поеме случая. Но засега онова, което ми трябваше, бе щатската полиция да плъзне навсякъде и да търси Асад Халил, преди да е успял да се измъкне. Или преди да се появи тук.

Във връзка с това следовател Милър каза:

— Току-що ми се обадиха полицаите от местопрестъплението. Открили са следи от гуми в края на гората. Водят до един път. Не са открили парашутистки екип или парашут, но продължават да търсят. — Запозна ме с подробностите на издирването, но заключението му бе вярно.

— Ако следите са от колата на извършителя, той има двайсетина минути преднина, а ние дори не знаем какъв точно автомобил да търсим. Все пак блокираме пътищата и се оглеждаме за мъж, който да отговаря на описанието. Или за такъв, който има парашутистки костюм или парашут в колата си.

— Няма да ги намерите у него — казах аз. Всъщност, освен ако не беше затъпял неимоверно през последните три години, Асад Халил бе замислил измъкването си най-малко толкова грижливо, колкото и покушението. Все пак нямаше да му е лесно да се измъкне от района, щом щатската полиция затягаше примката.

— Кажете на хората си, че този тип е въоръжен и много опасен и че няма да се поколебае да убие ченге.

— Вече се е опитал да убие агент на ФБР — съпругата ви. Така че това ни е известно — отвърна той и добави: — Спомням си случая с Халил. Преди около три години. Беше пристигнал с въоръжена охрана на летище Кенеди и беше избил охраната си и други хора на земята. Точно в същия ден пристигна онзи самолет с отровните изпарения, които бяха убили всички на борда.

— Точно така. — Всъщност полетът беше един и същ. Асад Халил лично се бе погрижил за отровните изпарения, които бяха убили всички, с изключение на него. Но този случай беше толкова дълбоко засекретен и дезинформацията от страна на властите бе толкова голяма, че малцина знаеха какво се бе случило в действителност. Аз бях един от тях, но не беше нужно да споделям всичко това със следовател Милър. Трябваше просто да му дам достатъчно информация, за да си свърши работата.

— По онова време се смяташе, че заподозреният е работил за либийското разузнаване. Той е професионален убиец.

Подобно на повечето ченгета, следовател Милър не бе особено впечатлен. „Професионален убиец“ не фигурираше в речника му. Заподозреният беше просто убиец. Това го устройваше, както устройваше и мен.

Следовател Милър продължи по същество:

— Следовател Харис ми каза, че сте разговаряли с него и че сте се свързали със службата си, предаде ми и някои подробности около случилото се. Разположили сме униформени и цивилни полицаи на този етаж. Един човек е на пост пред операционната. От работата ви получихме по имейл снимки на предполагаемия извършител. Вече са разпратени на всички патрулни коли и местни управления в окръга и съседните окръзи.

— Добре.

— Освен това получихме и афиша „Търси се“. Виждам, че Министерството на правосъдието е обявило награда един милион долара за този тип.

— Точно така.

— Избягал от федералното правосъдие и се издирва за убийство на агенти на федерални правозащитни служби. Предполагам, че имат предвид въоръжената му охрана по време на полета.

— Точно така.

Както и още трима на земята.

— Няма обаче конкретни подробности относно неговото… бягство и какво е направил след тези убийства.

Милър ме погледна за повече информация.

— Е, не обичам да използвам думите „национална сигурност“, но в общи линии нещата опират до това — отвърнах. — Като се има предвид това, аз и службата ми бихме желали вашите хора да държат медиите по-далеч от болницата. Бих искал също да уведомя вашето управление и болницата, че няма да бъдат публикувани медицински доклади — без имена и подробности около нападението. Не нищо.

— От службата ви бяха пределно ясни по този въпрос.

Следовател Милър сигурно се чудеше как всичко това се е стоварило точно на неговата глава през този спокоен следобед в тази обетована земя. Все пак не зачепка въпроса с националната сигурност.

— Сигурен ли сте, че човекът, когото сте видели по време на скока, е същият като онзи на афиша? Асад Халил?

— Сигурен съм. — Милър щеше да повярва на думата ми, но все пак добавих: — Аз и жена ми работехме по случая с онези убийства.

Той се замисли.

— Значи… този тип е нападнал жена ви… защото е работила по случая ли?

— Явно.

— Вие или съпругата ви имали ли сте личен контакт с него? Да сте го разпитвали? Да сте го вбесили?

Е, двамата с Кейт проведохме няколко телефонни разговора с Халил и аз определено го бях вбесил. Но ако бях имал личен контакт с него, нямаше да се стигне до разпити и сега единият от двама ни щеше да е покойник.

— Не мога да ви дам подробности, но ще ви кажа, че това е второто му покушение срещу нас.

Той вдигна вежди, записа си и попита:

— А първият път е бил преди три години, така ли?

— Да.

— Значи със съпругата си сте работили заедно по случая?

Следовател Милър трябваше да зададе стандартните въпроси, но те нямаха отношение към това разследване или към задържането на нападателя, а аз се опитвах да му кажа, че информацията е класифицирана. Все пак отговорих.

— Да, работихме заедно. — Реших да сменя темата и да внеса в разговора ни малко личен момент. — Тогава тя не ми беше съпруга — обясних. — Запознахме се по време на разследването.

А сега, мислеше си той, тя можеше да бъде убита заради това разследване, от същия тип.

— Тя ще се оправи — казах аз, колкото на него, толкова и на себе си.

Той ме погледна. Сигурен съм, че се чудеше защо ли мисля така. Сестрите не му бяха казали същото и вече се беше сетил, че вероятно става дума за убийство. Бил съм на неговото място много пъти, без да зная дали жертвата ще се справи. В такива случаи не знаеш какво глаголно време да използваш.

— Мислите ли, че онзи тип има съучастници? — попита следовател Милър.

— Единак е — казах аз. — Последния път, когато дойде в Щатите, имаше неколцина неволни съучастници, но после се отърва от тях. Така че има вероятност да откриете един-два трупа в района.

Той отново си записа, отпи глътка кафе и ми зададе още няколко стандартни въпроса, на които отговорих.

Исках да съдействам на щатската полиция да залови Асад Халил, но нямаше да успеят да го направят, като използват обичайните детективски похвати. Ако го хванеха, щеше да е чист късмет на някоя патрулна кола, или защото някой местен е съобщил, че в местния супермаркет някакъв странен тип търси камилбургер.

Освен това имаше вероятност в момента Халил да се намира не другаде, а в самата болница.

— Имаме си работа с професионалист, с много добре обучен убиец, който не прави обичайните грешки, на които разчитаме при издирването на глупави убийци — казах на Милър. — Асад Халил не изпитва страх във вида, в който го разбираме ние, но в същото време не е и самоубиец. Той е много целеустремен и целта му днес беше да убие жена ми и да ме остави жив, за да го видя с очите си. В случая се провали… и може да го знае или да не го знае. Затова искам от вас да осигурите денонощна полицейска охрана в болницата и пред стаята на съпругата ми, докато не успея да я върна в града.

Той кимна.

— Разбрано. Вие самият искате ли охрана?

— Мога сам да се погрижа за себе си.

Не се съмнявам, че си помисли: „Прочутите последни думи“, но запази професионалната си учтивост.

— Хубаво — каза той. — Въоръжен ли сте?

— Да.

— Добре. Къде е оръжието на съпругата ви?

— Не беше в парашутисткия й екип — отвърнах. — Извършителят може да й го е взел, или пък е паднал в зоната на приземяване. Глок двайсет и две, четиридесети калибър, модел на ФБР.

Следовател Милър си записа.

— Ще пуснем доброволен екип да претърси зоната за приземяване.

— Парамедиците могат да ви посочат точното място — казах и добавих за доклада му: — Покушението стана на около две хиляди и четиристотин метра над него.

Той кимна замислено.

— Невероятно.

— Наистина невероятно. — Сетих се още нещо. — От клуба имаха видеокамера на земята, така че е възможно да са записали инцидента.

Той си записа и се поинтересува за клуба.

— Хлабава организация — отвърнах. — Сигурен съм, че Асад Халил не е от редовно плащащите членския си внос. Свържете се с Крейг Хоузър. Той може да ви даде повече подробности. — Зачудих се дали клубът е направил другите си два скока. — Може би все още са на летището — казах на следовател Милър. — Всички членове на клуба са отседнали в мотел Хай Топ в Монтисело.

— Къде са служебните документи на съпругата ви? — попита той.

— У мен. Телефонът й Некстел, изглежда, е изчезнал.

Той се замисли.

— Ако извършителят го е взел, значи разполага с всичките й телефонни номера. Освен ако не използвате парола за достъп.

Колкото и да не е за вярване, не ти трябва парола, за да видиш телефонния указател. Съвсем свободно можеш да четеш и текстовите съобщения. Само гласовата поща е защитена, така че ако телефонът на агент се окаже в неподходящи ръце както вероятно бе станало, неоторизираният, в случая Асад Халил, разполага с телефонните номера и има достъп до всички получени съобщения, като същевременно може и да изпраща свои. Освен това апаратът имаше и уоки-токи функция.

— Няма парола за телефонния указател, за уоки-токи функцията и за текстовите съобщения.

Той повдигна вежди, но не коментира.

— Ще кажем на екипа да се оглежда и за мобилен телефон.

— Добре.

Ако Халил наистина разполагаше с телефона на Кейт, от предишния ми опит с него изобщо нямаше да се изненадам, ако ми се обадеше да изрази съболезнованията си за смъртта на жена ми.

— Няма да е зле да пратите човек в мотела да огледа стаята ни и да види дали телефонът не е там — посъветвах следовател Милър. — И също да провери дали някой не ни е търсил.

Той не изглеждаше много раздразнен от това, че му казвам как да си върши работата.

— Ще го направим.

— Мога ли да ви помоля и за една услуга? Не мисля, че ще се връщам в мотела, така че бихте ли се погрижили да освободите стаята на господин и госпожа Кори и да приберете вещите ни?

Той кимна и ми спести обясненията ми какво да прави с думите:

— Ще поставим наблюдателен екип в случай, че някой реши да ви потърси там.

— Умно — казах аз. — И още нещо. Колата ми е паркирана на летището…

— Ще ви я докараме.

— Благодаря. Можете да я огледате за телефона — добавих ненужно.

Дадох му ключовете и номера и го помолих да докарат Черокито с багажа ни при болницата. Между ченгетата по цял свят наистина съществува силна връзка и сме готови да си помагаме професионално във всичко — дори с прекомерните искания, стига да е възможно. Затова попитах следовател Мюлер:

— Ако се случи да задържите този тип, ще ме уведомите и ли незабавно?

— Разбира се.

— А ще ме оставите ли десетина минути насаме с него?

Той се усмихна малко насила, поколеба се и отговори:

— Ако ми кажете, че е въпрос на национална сигурност, да.

— Благодаря. — Имаше и още нещо. — Няма да е зле да проверите колата за прясно инсталирано проследяващо устройство и да видите дали сред личните ни вещи няма нещо, на което не му е мястото там.

Той не си записа това, а ме попита:

— Наистина ли смятате, че този индивид е толкова… изтънчен?

— Определено.

Той не пожела да попита защо мисля така и да чува отново думите „национална сигурност“, така че каза само:

— Добре. Ще го направим. После обсъдихме още някои детайли около инцидента и непосредствените ни задачи, които включваха охрана, блокиране на пътищата, пропускателни пунктове и разпространяване на снимката на Халил. Всъщност Асад Халил най-вероятно отдавна бе напуснал окръг Съливан и околностите — освен ако в момента не беше в коридора, облечен в хирургически дрехи.

Накратко се спряхме върху обичайните процедури — изпращане на полицаи или следователи с фотографии на заподозрения в мотели, агенции за автомобили под наем, ресторанти и бензиностанции, гари и автогари, пунктове за плащане на магистрали и т.н. с надеждата, че някой може да го идентифицира.

Колкото до начина му на придвижване, при предишното си посещение Халил беше използвал частни чартърни самолети, така че бе напълно възможно да е долетял до окръг Съливан и да го е напуснал по същия начин. Споделих това със следовател Милър и той каза, че е пратил човек на летището да провери пристигналите и заминалите чартърни самолети. Онова, което най-много ме бе впечатлило у Халил, като не броим ума и находчивостта му, бе скоростта на атаките и измъкването му. Може би още по-впечатляващо бе шестото му чувство за опасността.

Не можех да споделя със следовател Милър подробности около предишните убийства на Асад Халил, понеже бяха частично засекретени, но го запознах с начина на действие на заподозрения, в това число със способността му да приема множество образи, за да се добере до жертвите си.

— Например тази сутрин беше парашутист. Сега може да е санитар в болницата. Колегите го наричат Лъва заради липсата му на страх. Но има нещо повече — той притежава инстинктите на котка. На голяма гадна котка.

Старши следовател Милър не си отбеляза това и не мисля, че щеше да го спомене на инструктажа.

Бих могъл да добавя, че Халил обича вкуса на човешка кръв. В буквалния смисъл. И това ме накара да се зачудя дали не е… Изхвърлих тази мисъл от главата си.

— Само си помислете що за мислене има човек, готов да си създаде толкова много проблеми само за да пререже нечие гърло — казах аз.

Следовател Милър явно вече си мислеше по въпроса.

— Да — отвърна той. — Това е като… онези ритуални убийци.

— Точно така. Убиването е вторично. Ритуалът е основното.

Той кимна.

— Поради което не е посегнал и на вас този път. — Беше му хрумнало нещо интересно и го сподели: — Вие сте следващият в списъка му, така че всъщност не е нужно да го търсите. — И добави ненужно: — Той сам ще ви намери.

Кимнах.

— Но няма да знаете къде или кога.

— Всяко време и място ме устройват.

Той нямаше отговор на това. Реших, че съм предложил на следовател Милър цялото си съдействие и съм му предоставил добра информация и предложения. Трябваше да говоря и с други хора, а той трябваше да задейства куп неща, така че станах.

— Ще бъда в болницата, докато не изникне още нещо.

Дадох му визитка с номера на мобилния си телефон и той направи същото.

— Обещавам, че ще направим всичко възможно да пипнем този тип. Не се безпокойте за нищо друго, освен за жена си — каза ми. И тъй като явно не желаеше още жертви на своя територия, добави: — Пазете се.

Стиснахме си ръцете и излязох.

Е, винаги съм знаел, че този ден ще настъпи, но не бях подозирал, че ще се случи на 4200 м. над някакво пасище в северната част на щата Ню Йорк.

Халил винаги сам избираше времето, мястото и начина за нападение. Но сега познавах мисленето му малко по-добре. Освен това елементът на изненада беше изчезнал, макар че за него това правеше играта само малко по-интересна.

Спомних си последните думи, които ми бе казал по телефона на Кейт преди три години.

„Ще те убия. Ще убия и курвата, която е с теб, дори да ми трябва цял живот“.

Ако не беше затворил, щях да му обещая нещо подобно, но той си го знаеше. И сега, три години по-късно, и двамата знаехме, че единият от нас ще е мъртъв в най-близко бъдеще.