Нелсън Демил
Последният скок на лъва (48)

47

Рашид прекара таксито през тунела и излезе в Манхатън на Уест Стрийт, недалеч от мястото, където се беше издигал Световният търговски център. Асад Халил се обади по мобилния телефон, разговаря няколко секунди, после затвори и му каза:

— Ректор Стрийт.

Рашид продължи напред около минута, после зави по тясна еднопосочна улица. Беше къса и спокойна. В края й, недалеч от паркинга Батъри, беше спрял голям влекач с каросерия.

— Чакай ме тук — нареди Халил. Слезе от таксито и тръгна към влекача.

Върху дългата каросерия беше изписано СТРОИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ КАРЛИНО с адрес и телефонен номер в Уихокен, Ню Джързи. Халил беше научил, че въпросната фирма наистина съществува, но това не беше една от нейните коли и онова, което се намираше вътре, не бяха строителни материали.

Приближи камиона и видя лицето на мъж — наблюдаваше го в голямото странично огледало. Халил вдигна дясната си ръка и я сви в юмрук. Вратата се отвори, Халил се качи на стъпалото и се прехвърли в задната част на голямата кабина.

В нея — тя като че ли се използваше и за спално помещение — седеше як мъж с войнишка прическа, с джинси и тениска с логото на строителната фирма. Зад волана седеше друг мъж с бейзболна шапка, а до него беше човекът, който бе отворил вратата — той също носеше бейзболна шапка, джинси и синя тениска с надпис „Метс“.

Халил знаеше, че тези мъже са европейски мюсюлмани, бошнаци, които се бяха сражавали във войната срещу християните сърби, така че опасностите и убиването не им бяха чужди. Всички твърдяха, че са изгубили близки по време на кланетата, и според контакта от Ал Кайда в Ню Йорк се бяха наели с тази мисия не заради парите (които никак не бяха малко, както знаеше Халил), а като муджахидини в свещената война срещу неверниците.

Халил не беше толкова сигурен за мотивите им и би предпочел да си има вземане-даване с арабскоговорящи, на които можеше да се довери напълно. Но тази част от мисията му — частта, която щеше да приключи посещението му тук с масови унищожения и смърт — се контролираше от други, според които тези приличащи на западняци мъже бяха по-добре пригодени за онова, което трябваше да се направи.

Всеки от мъжете се представи на английски. Имената им звучаха странно на Асад Халил — не бяха добрите арабски имена, а му приличаха по-скоро на изопачени турски.

— Можете да ме наричате Малик — каза им Халил.

Избра името на духовния си наставник в Либия. Името можеше да означава „учител“, „господар“ или дори „ангел“, макар че тези мъже нямаше как да знаят или оценят това.

— Спряха ни при входа на тунела „Холанд“ — каза шофьора, който се казваше Едис.

Халил не отговори, нито пък искаше да научава повече — явно бяха успели да минат през тунела.

— Полицаят поиска да види книжката ми — продължи Едис. — Добре, че съм издържал изпитите за тази категория.

Халил отново не каза нищо.

Едис хвърли поглед към него и продължи:

— Накараха ни да отворим вратите. — Помълча малко, после добави: — Но единственото, което видяха, бяха натрупаните торби цимент и не си направиха труда да гледат по-подробно. Мързеливи са.

Тарик, който седеше до шофьора, реши да го поправи:

— Нас ни бива в блъфовете.

Думата беше непозната за Халил, но той знаеше мотива им да му разказват всичко това — искаха одобрение или вероятно още пари, или пък друга работа.

Халил нямаше откъде да знае дали наистина са ги спирали, а и не вярваше на неща, които не беше видял с очите си. Всъщност сега вярваше още по-малко на тези тримата. Не се доверяваше напълно дори на арабите, дошли да живеят на Запад, а изпитваше още по-малко благосклонност към тези тримата, които бяха европейци и най-вероятно бяха покварени от християнските си съседи.

Така или иначе, след няколко часа щяха да са мъртви.

— Кажете ми с какво разполагате — нареди той.

— С тор — отвърна Тарик от мястото до шофьора. Разсмя се и другите двама направиха същото. Халил остана сериозен и мъжете се умълчаха. На никой от тях не му харесваше особено да работи с араби. Арабите бяха почти оперирани от чувство за хумор, не си угаждаха с питие или цигара като босненските мюсюлмани и се отнасяха с жените си — с всички жени — много лошо.

— С какво разполагате? — отново попита Халил.

Този път Тарик отговори стегнато като войник:

— С амониев нитрат, течен нитрометан, дизелово гориво и гел „Товекс Бластрит“. Всичко това е смесено в двеста литрови варели, общо осемдесет и осем на брой, половината от които са свързани с електрически детонатори. — И добави: — Трябваха ни две години, за да съберем такова количество химикали, без да събудим подозрение.

— И откъде сте сигурни, че не сте събудили подозрение с тези покупки? — попита Халил. — Или химикалите са крадени?

— Всичко е купено — отговори Едис. — Всички химикали са напълно законни, ако се използват по предназначение, и бяха купувани в малки количества от хора, които имат разрешително да ги ползват, след което ни бяха препродадени на черно. — Усмихна се и добави: — Незаконно е смесването им.

Тарик и Боян, както се казваше третият, си позволиха да се усмихнат, но този път не се разсмяха.

— Незаконно е също поставянето на детонатори към сместа и взривяването й — добави Едис.

Този път дори Халил се усмихна, така че Едис допълни:

— По днешните цени най-скъпата съставка е дизеловото гориво.

Боян и Тарик се разсмяха.

— Арабите ще докарат тази страна до фалит с подобни цени на петрола — отбеляза Едис.

Тримата бошнаци избухнаха в смях и Халил си помисли, че са пълни идиоти — но полезни идиоти, които явно си бяха изпълнили задачата. Все пак реши да ги отрезви малко.

— ФБР не са като полицията в повечето страни — каза той. — Те не арестуват, когато засекат незаконна дейност. Наблюдават, чакат и продължават да наблюдават, докато не са сигурни, че са научили всеки и всичко, което има да се научава. Могат да чакат години наред, преди да започнат масови арести, понякога само часове преди началото на някоя операция.

Никой от мъжете не отговори, но накрая Тарик все пак рече:

— Не биха чакали толкова дълго — този влекач може да бъде взривен за секунди.

Халил кимна. В това имаше известна истина.

— След единадесети септември властите следят по-внимателно някои химикали — каза Едис на арабския им приятел. — Но ако имаш необходимите разрешителни за използването им и ги купуваш в малки количества, стига да имаш търпение, можеш да събереш материал за много голяма бомба.

— И колко голяма е тази? — попита Халил.

— Зад нас има двайсет хиляди и четиристотин килограма експлозив — отговори Тарик, който явно беше експертът. Не беше сигурен, че арабинът е разбрал, затова добави: — За сравнение: бомбата, която избухна в Оклахома Сити, беше само две хиляди и двеста килограма, натоварена в малък камион. А остави кратер с ширина десет и дълбочина три метра, разруши или повреди над триста сгради и уби сто шейсет и осем души.

Халил кимна, макар да не знаеше нищо за тази бомба.

Запита се кой ли я е заложил и защо.

— Взривяването на това количество химикали се равнява на близо двайсет и три тона тротил — продължи Тарик. — Ако се взриви в центъра на Манхатън, експлозията ще причини смърт и разрушения в радиус километър и половина във всички посоки и ще бъде чута и усетена на сто и петдесет километра.

Халил се замисли над думите му и му се прииска бомбата да беше взривена насред Манхатън, сред небостъргачите и стотиците хиляди души по улиците и в сградите. Но онези, които бяха планирали операцията, бяха решили нещо друго нещо, не толкова разрушително и смъртоносно, а символичен акт, който да разтърси американците и да отвори съвсем наскоро затворила се рана. Атака, която да разбие американската самоувереност и дух и да нанесе удар по арогантността им. Боян, който седеше до него, запали цигара.

— Махни това — каза Халил.

— Съставките са инертни, не могат да се подпалят — възрази Боян. — Безопасни са, докато не бъдат…

— Не ми харесва вонята на тютюна ти. — За момент се изкуши да им каже, че току-що е убил човек, чиито цигари му бяха противни, но вместо това рязко заповяда — Махни я!

Боян хвърли цигарата на пода и я стъпка.

— Как се взривява това? — попита Халил.

— Електрически — отвърна Тарик. — Във варелите има петдесет детонатора — повече от достатъчно, свързани с проводници към стандартна батерия дванайсет волта. Токът от батерията трябва да мине през ключ, а ключът ще затвори веригата, когато електронният таймер отброи времето, за което го наглася. Разбираш ли?

Всъщност Халил не разбираше напълно. Познанията му за експлозивите бяха ограничени. Колите бомби, които беше виждал в Афганистан, се взривяваха по команда — човек с ръчен детонатор избираше кога да взриви бомбата. Или атентаторът самоубиец задействаше експлозива с просто устройство.

Халил не се доверяваше много на таймери. Лично той би предпочел мъченик в камиона — мъчениците бяха по-сигурни от електронните устройства. Но идеята за бомбата не беше негова — той беше дошъл в Америка да убива с нож и пистолет, така, както убива истинският мъж, муджахидинът. Трябваше обаче да плати за своя джихад и затова се беше съгласил да помага с бомбата. Но се беше погрижил неговата мисия и мисията на благодетелите му от Ал Кайда да се пресекат едва в последната вечер от престоя му тук.

Погледна си часовника.

— Тази вечер имам много работа. Ще се чуем някъде към десет часа, а дотогава ще местите влекача на всеки половин час и няма да правите нищо, което може да привлече вниманието на полицията или да събуди подозрение.

Никой не отговори и Халил продължи:

— Ако някой полицай стане прекалено любопитен и поиска да отворите каросерията, ще направите същото, което сте направили и в тунела. Ако стане още по-любопитен, трябва да го убиете.

Този път и тримата кимнаха. Халил се обърна към тях по имена:

— Едис, Боян, Тарик, въоръжени ли сте?

Тримата извадиха автоматични пистолети със заглушители и му ги показаха. Халил кимна.

— Добре. Не ви е платено да купувате химикалите или да карате камиони. А да убиете всеки, който представлява заплаха за тази мисия. Ще бъда с вас, за да ви помогна при убиването на охраната — добави той. — След това сте свободни да си вървите.

Всъщност нямаше да отидат никъде — всички те щяха да умрат. Но Халил не мислеше, че го подозират. А дори и да го подозираха, бяха достатъчно глупави и арогантни да смятат, че на трима бивши войници с пистолети не може да им се случи нищо лошо. Халил обаче беше убивал и по-добри хора от тези в Афганистан — хора, които бяха по-добре въоръжени и по-опитни от тези тримата, които смяташе за наемници, а не за сражаващи се за исляма муджахидини.

Искаше му се да ги окуражи за последно на арабски, езика на Пророка, който беше прекрасен и мелодичен, но трябваше да говори на английски.

— В името на Аллах, мир нему, най-милостивия, най-състрадателния, моля той да благослови вас и вашия джихад. Нека Бог бъде с нас тази нощ.

Тримата се поколебаха, после отговориха на английски:

— Върви с мир.

Тарик отвори вратата и Халил слезе от влекача.

— Върви на майната си — каза Боян на босненски. Тримата се разсмяха, но после Едис призна:

— Този човек ме плаши.

Никой нямаше какво да добави към думите му.