Нелсън Демил
Последният скок на лъва (26)

25

Кати, секретарката на Том Уолш, ме поздрави и каза:

— Господин Уолш ще дойде всеки момент. Влизайте и сядайте.

— Благодаря — Забравих за протокола и я попитах — Той къде е?

Тя се поколеба за момент.

— Отсреща.

Което означаваше Бродуей 290, иначе казано — ЦРУ. Влязох в ъгловия кабинет на Уолш. Капитан Парези вече се беше настанил на кръглата заседателна маса срещу специален агент на ФБР Джордж Фостър. Изглеждаха мрачни. Забелязах също, че са сервирани бутилки вода (което означава дълга среща) и че няма бележници. Значи нищо не биваше да излезе от тази стая. Здрависах се с двамата.

— Как е Кейт? — попита Джордж.

— Почива си, благодаря.

— Направо невероятно — отбеляза той.

— Джордж, точно ти знаеш по-добре от всеки друг, че не е невероятно — отвърнах.

Той кимна.

Джордж присъстваше на срещата, защото беше участник и свидетел на събитията на летище Кенеди преди три години и според стандартната процедура на ФБР случаят Халил беше негов до живот — който се надявах да не бъде скъсен от гореспоменатия задник. И както казах, Джордж беше член на екипа Ловците на лъвове наред с Кейт, мен и Гейб Хейтам, който пък беше нашият спец по арабските въпроси.

Размених няколко думи с капитан Парези, който се държеше малко хладно, което пък означаваше, че неговият шеф Том Уолш, вече е определил тона спрямо Джон Кори.

Няма значение, че жена ми едва не беше убита — нали сега беше добре. Колкото до това, че неотдавна бях спасил света от ядрена катастрофа — ами, както обичаме да казваме тук, какво си направил за нас напоследък?

— Няма да бъда изваден от този случай — казах на Парези.

Той отговори заобиколно:

— Ценим всеотдайността ти и миналия ти опит със заподозрения.

За да утвърдя напълно тона, отговорих:

— Дрън-дрън.

Отидох до единия от големите прозорци. Ъгловият кабинет на Уолш гледа на юг и от двайсет и осмия етаж можех да видя по-голямата част от Долен Манхатън. На югоизток беше централата на НЙПУ, известна също като Полис Плаза 1 — подобна на крепост сграда от червени тухли, където работих мъничко преди много години и работата ме беше направила по-луд, отколкото си бях поначало. Но все пак бях научил как вървят нещата в Централата, което ми помогна на Федерал Плаза 26.

По-нататък на изток бе Бруклинският мост, който прекосява Ист Ривър и свързва остров Манхатън с Бруклин. Около половината от сравнително малобройните мюсюлмани в града живееха в Бруклин и около деветдесет и осем процента от тях бяха честни, здравата работещи граждани, дошли в Америка в търсене на нещо, което липсваше на местата, които бяха напуснали. Имаше обаче един, може би два процента, които си имаха проблеми със закона, и друга, още по-малка бройка, която представляваше заплаха за националната сигурност.

Като стана въпрос за това, дори терористите се нуждаят от място, където да се избръснат, така че трябваше да се сетя къде в Ню Йорк смята да се скрие Асад Халил. Всъщност би трябвало да се досетя — предполагам, че не би се сврял в някой мюсюлмански квартал в предградията, където щяхме да го търсим и където някой можеше да се сети, че новодошлият струва милион долара, ако го предаде на федералните. Така де, Халил не можеше да ги избие всичките, както беше направил с Амир бакшиша.

Криенето в някой мотел също би било проблем за него заради охранителните камери и стотиците посетители и служители, които можеха да го разпознаят от снимката, която щеше да разпространи полицията.

Много по-добра възможност за Халил беше някой публичен дом, където можеше да си уреди нещо за чукане, докато се крие — разбира се, стига да нямаше някакви сексуални смущения.

Друга възможност бе някой евтин хотел или стая под наем, където се плаща предварително и не се задават въпроси. Или, както вече бях предположил, професор Халил можеше да се настани в някое факултетно общежитие на Колумбийския университет.

Най-вероятно обаче бе Асад Халил да се е притаил в някой апартамент, нает на името на една или друга фирма от покровителите му и използван от колегите му при посещенията им в Ню Йорк. Това е стандартната процедура в добре финансирания свят на международния тероризъм и за съжаление, въпреки всичките ни усилия, рядко откриваме тези скривалища — обикновено скъпи апартаменти в Манхатън, ако не извадим късмет да проследим някой подозрителен тип до сградата.

В този случай обаче бях сигурен, че покровителите на Халил няма да настанят толкова важен убиец в някое вероятно компрометирано скривалище. Щяха да намерят някакво ново и чисто място, специално за него.

Погледнах на югозапад, където се бяха издигали Близнаците. Спомних си, че предишният обитател на този кабинет Джак Кьоних нарочно беше разположил бюрото си така, че да вижда двете кули. Това му напомняше всеки ден за първата атака срещу Световния търговски център от 26 февруари 1993 г. Кучите синове бяха успели при втория опит и Джак Кьоних, който се беше взирал в кулите всеки работен ден, умря в едната от тях заедно с предшественика на Парези Дейвид Стайн и с още неколцина от службата, които бяха отишли на среща там.

Оттук не можех да видя наблюдателната платформа, но с Кейт бяхме ходили веднъж там и си представих как поседелите от цялата страна и целия свят се взират в голяма дупка, която временно беше играла ролята на масов гроб на близо три хиляди човешки същества. Ако сте един от десетките хиляди оцелели, които бяха в кулите онази сутрин или сте пътували натам като Кейт и мен, едва ли би имало ден от живота ви, през който да не се питате защо ви се е разминало.

На прозореца на Уолш имаше ваденка, показваща черен силует на двете кули, и надпис „11/9 — НЕ ЗАБРАВЯЙ!“

Към който бих добавил:

„Ако забравиш, ще се случи пак“.

На няколко преки оттук беше и Мъри Стрийт, където Амир Бакшишът беше очистен от последния си клиент. Като имаме предвид какъв пътник беше Асад Халил, какво е правил в Долен Манхатън в неделя?

Може би нищо, освен да убие таксиметровия си шофьор. Но имаше и по-добри места да направи това. Това подсили подозрението ми, че Халил има намерението да остане и да действа в Манхатън. В такъв случай какво в Манхатън би могло да го привлече? Ами, Джон Кори живееше на Източна 72-ра улица. Винс Парези и младата му съпруга номер три бяха на Сентръл Парк Запад, а Том Уолш, подобно на семейство Кори, живееше в уважавания Горен Ист Сайд. Другите потенциални мишени на Халил, като например Джордж Фостър, работеха тук.

Можехме да се надяваме, че Халил не знае домашните ни адреси, но все пак разполагаше със служебните, а всички ние следвахме една повече или по-малко предсказуема рутина. Е, не и аз, но това се отнасяше с пълна сила за Уолш, Парези и Фостър.

Кото ме доведе до мисълта, че Асад Халил има много добър източник за господин и госпожа Кори. Как иначе щеше да знае, че ще скачаме с парашути в неделя сутринта? Този тип може и да работеше сам, но имаше доста сериозна поддържаща сила в Ню Йорк. Като Ал Кайда може би.

Тъкмо обърнах гръб на прозореца, когато Том Уолш влезе в кабинета си. Всички се ръкувахме.

— Моля, седнете — каза Уолш.

Хвърли дебела папка на масата и заяви:

— Добри новини няма, затова започвам направо от лошите.