Нелсън Демил
Последният скок на лъва (2)

1

И тъй, седя си аз в шевролета на Трето авеню и чакам целта си — някакъв тип на име Хомейни Уини или нещо подобно, ирански господин, който се пада трети заместник по нещо си в иранската мисия на Обединените нации. Всичко това го имам записано за доклада, но в момента само толкова ми идва в главата.

Между другото, аз съм Джон Кори, агент от Федералната антитерористична спецчаст. Навремето бях детектив от отдел Убийства към Нюйоркското полицейско управление, но бях пенсиониран по инвалидност (заради огнестрелни рани), макар жена ми да твърди, че съм и морален инвалид и започнах да работя като нещатен агент при федералните, които явно имат повече пари за антитероризъм, отколкото могат да похарчат разумно.

ФАТС е предимно феберейско начинание и затова работя на Федерал Плаза 26, в центъра, с колегите ми от ФБР, сред които е и съпругата ми. Местенцето не е лошо и работата може да бъде и интересна, макар че да работиш за федералното правителство — и в частност за ФБР — си е предизвикателство.

Като стана дума за ФБР и предизвикателства, днес шофьор ми е специален федерален агент Лиза Симс, току-що излюпила се от Куонтико и родом от фермерско градче в Айова или нещо подобно, където най-високата сграда е житният силоз. На всичкото отгоре не може да шофира добре в Манхатън, но е изпълнена с желание и решимост да се учи. Поради което седи на мястото, на което би трябвало да съм аз.

— Докога ще го чакаме тоя? — попита госпожица Симс.

— Докато не излезе от сградата.

— Какво е намислил да прави?

— Всъщност работата ни е да установим точно това.

— Искам да кажа, с какво разполагаме за него? Защо го следим?

— Расово профилиране.

Мълчание.

Реших да бъда по-колегиален.

— Той е офицер от иранското военно разузнаване с дипломатическо прикритие — обясних й. — Знаеш, че е поискал колата и шофьорът му да са на разположение в един следобед. Това е всичко, с което разполагаме.

— Ясно.

Лиза Симс е достатъчно схватлива, за да разбере кога да престане да задава въпроси. Като сега. Освен това е привлекателна по един изчистен и спретнат начин. За това назначение беше облечена неофициално — джинси, маратонки и светлозелена тениска, която едва прикриваше глока калибър 40 в малкия кобур. Аз също бях с маратонки (човек никога не знае кога ще му се наложи да спринтира), джинси, черна тениска и синьо спортно яке, което скриваше моя 9-милиметров Глок, радиостанцията, джобното гребенче и ментовите бонбони. По-добре, отколкото да мъкнеш чантичка като госпожица Симс.

Така или иначе, беше хубав майски ден и големият украсен часовник от другата страна на улицата показваше 15:17. Чакахме този образ вече повече от два часа.

Иранската мисия в ООН се намира на горните етажи на тридесет и девет етажна офис сграда на Трето авеню, между Източна 40-а и 41-ва. Заради ООН Манхатън е дом на повече от сто чуждестранни мисии и консулства, без да се броят резиденциите — и не всички тези страни са наши приятелчета. Така че си имаме много лоши актьори, нагърбили се с ролята на дипломати, които трябва да бъдат наблюдавани — а това си е живо мъчение. Трябва да преместят ООН в Айова. Но пък може би не бива да се оплаквам — нали ми плащат да следя лоши типове.

Днес бях водач на екипа, което е гаранция за успех, и в мисията наред с мен участваха четирима агенти на крак и три други коли — още един джип Шевролет и два минивана Додж. В тях също имаше по един агент на Нюйоркската полиция и на ФБР, което означава, че поне един човек в колата знае какво всъщност прави. Пардон. Това не беше особено мило. Освен това следва да ви уведомя, че всяка кола беше с пълна полицейска екипировка — мигащи светлини на бронята, сирена, затъмнени стъкла и тъй нататък. В купетата по принцип имаме 35-милиметрови цифрови фотоапарати Никон с голямо увеличение, 8-милиметрови видеокамери Сони, радиостанции, преносими принтери и прочее. Всеки си носи резервно облекло, бронирана жилетка, карта за градския транспорт, мобилен телефон „Некстел“ с уоки-токи функция, понякога пушка и оптичен мерник, както и друго оборудване, в зависимост от назначението. Като например една малка джаджа, която улавя радиоактивни материали — нещо, за което не ми се и помисля.

Във всеки случай, подготвени сме за всичко — и това е така от 11/9. Но нали знаете, лайната може да се разхвърчат дори и да си взел противолайняния си щит.

Като махнем настрана високотехнологичните играчки, в крайна сметка онова, което ти трябва, е буден ум и ютия.

Като ченге съм имал безброй подобни мисии и съм свикнал с тях, но специален агент Симс започваше да не я свърта на едно място.

— Може да сме го изпуснали — каза тя.

— Малко вероятно.

— Може да е променил плановете си.

— Правят го понякога.

— Обзалагам се, че го правят нарочно.

— И това се случва.

Минаха още петнайсет минути. Специален агент Симс прекара това време в изучаване на картата на Манхатън. После ме попита:

— Къде живееш?

Погледнах картата и посочих.

— Тук. На Източна седемдесет и втора.

Тя хвърли поглед през предното стъкло.

— Наблизо е.

— Да. Да ти се намира карта на Айова? Можеш да ми покажеш ти къде живееш.

Тя се разсмя.

След няколко минути Симс попита:

— Какво е онова заведение зад нас? „О Бон Пен“.

— Нещо като кафене. Верига.

— Става ли да изтичам за една кифла?

Е, беше обута с маратонки, но отговорът бе не. Макар че ако отидеше за кифла и ако в същото време Хомейни Уини излезеше от сградата и се качеше в колата, можех да тръгна след него и да се отърва от госпожица Симс.

— Джон?

— Ами…

Радиото ми изпращя и се чу гласът на едно от момчетата на улицата:

— Целта излиза от наблюдаваната сграда от двора и е в движение.

— Разбира се, давай — казах на Симс.

— Ама той нали каза…

— Задръж. — Погледнах към двора, който отделяше наблюдаваната сграда от съседната, където две от момчетата ми поддържаха Ню Йорк чист, като събираха боклуци.

Радиото изпращя отново и Метач едно каза:

— Целта се насочва на запад към Трето.

Видях целта да пресича двора и да минава под украсената арка с часовника. Висок тип, много хърбав, с хубав костюм на тънко райе. Даваме прякори или кодови имена на следените, а този имаше голям клюн и движеше главата си като птица, затова казах:

— От този момент целта е Голямата птичка.

Голямата птичка вече беше на тротоара и изневиделица до него се появи друг тип, когото определих като представител на Близкия изток. Абсолютно непознат, но Голямата птичка явно го познаваше. Изглеждаха изненадани и радостни, че се виждат, което си беше пълна глупост. Стиснаха си ръцете и ми се стори, че размениха нещо. Или просто се бяха здрависали. Никога не можеш да си сигурен. Те обаче знаят или подозират, че ги следят, и понякога успяват да те прецакат.

Така или иначе, Голямата птичка си имаше дипломатически имунитет, а и ние определено не можехме да го закопчаем само защото се е здрависал с друг господин от Близкия изток. Обаче вече трябваше да държим под око двама души. Голямата птичка и непознатият се разделиха. Непознатият тръгна на север по Трето, а Голямата птичка остана на място. Естествено, всичко това бе заснето и филмирано. Може би някой в Централата познаваше другия тип.

— Трети и четвърти екип, останете с непознатия и се опитайте да го идентифицирате — казах по радиото.

Момчетата потвърдиха заповедта.

— Не мисля, че беше случайна среща — сподели госпожица Симс.

Не отвърнах саркастично. Дори не завъртях очи. Казах само:

— Мисля, че си права.

Очертаваше се дълъг ден.

Минута по-късно до Голямата птичка спря голям сив мерцедес. Видях дипломатическия номер — синьо и бяло, с четири цифри, следвани от DM, което поради някаква известна единствено на Държавния департамент причина е означението на Иран, плюс още едно D — дипломат, доколкото схващам.

Шофьорът, също ирански господин, изскочи и заобиколи колата тичешком, сякаш го гонеха израелски командоси. Поклони се ниско (трябва да кажа на шофьора ми да прави същото), отвори вратата и Голямата птичка се нагъна на задната седалка.

— Голямата птичка е мобилна — казах в радиото.

Дадох описание на колата и номерата и Втори екип потвърди.

Между другото, Втори екип беше в син миниван, каран от мой познат — Мел Джейкъбс, детектив от отдел Разузнаване на НЙПУ. Детектив Джейкъбс е евреин и говори малко иврит — използва го при разпитите на арабскоезични заподозрени. Това, както и звездата на Давид, която носи, праща тези типове в орбита, която е малко смешна за гледане.

С Мел беше Джордж Фостър, специален агент на ФБР. Работил съм с него и го харесвам, защото знае от личен опит колко съм велик.

Мерцедесът пое на север по Трето авеню и специален агент Симс ме попита:

— Да го последвам ли?

— Няма да е зле.

Тя превключи на скорост и ето че потеглихме през натоварения трафик. Нюйоркските шофьори са два вида — добри и мъртви. Дарвинов закон. Госпожица Симс или щеше да еволюира, или да изчезне. А аз седях до нея, за да стана свидетел на едното или другото.

Иранският шофьор, когото май бяхме следили и преди, беше шантав водач и не можех да определя дали кара по този начин, за да се отърве от опашката, или просто наистина не го бива с колите. Сякаш последното, което бе карал, е било камила.

Междувременно специален агент Симс почти бе опряла брадичка на волана, стискаше го като удавник сламка, а десният й крак се местеше от газта на спирачката, сякаш има нервен тик.

Мерцедесът внезапно зави по Петдесет и първа. Госпожица Симс го последва.

Втори екип продължи по Трето авеню, за да завие наляво по Петдесет и трета и да тръгне успоредно на нас, докато не им кажа накъде се е насочил мерцедесът. Не е нужно зад следения автомобил да се мъкне цял парад — навалицата трябва малко да се поразреди.

Движехме се на запад и минахме покрай катедралата „Сейнт Патрик“, след което пресякохме Пето авеню. Следеният автомобил продължи напред и аз съобщих това на Втори екип.

Нямах представа накъде е тръгнала Голямата птичка, но определено се движеше към театралния район и Таймс Скуеър, където типове като него понякога се отбиват да се докоснат до американската култура — най-вече стриптийз барове и клубове, където сервитьорките се мотаят по цици. Така де, в Пясъчландия трудно могат да се намерят подобни неща, не съм ли прав?

Мерцедесът хвана зеления светофар на Седмо авеню, но ние не успяхме и заседнахме зад три други коли. Вече не виждах обекта, но го бях забелязал да продължава по Петдесет и първа. Включих светлините и сирената и колите пред нас се сбутаха да ни направят място, а госпожица Симс се провря покрай тях и даде газ направо на червено, с което внесе известна суматоха в движението на натоварения булевард.

Щом пресякохме, изключих сигнализацията и продължихме на запад по Петдесет и първа.

Госпожица Симс ме стрелна с поглед, сякаш очакваше комплимент или нещо такова, така че изхъмках одобрително.

Съобщих местоположението ни на Втори екип.

— Обектът е пред нас.

Продължихме през Адската кухня — хубав навремето бедняшки квартал, който западна с прииждането на юпита. Нямах идея къде отива Голямата птичка, но щом продължаваше на запад, май се канеше да прекоси река Хъдсън.

— Май отива в Джързи — казах на госпожица Симс.

Тя кимна.

Всъщност деветдесет процента от подобни проследявания не водят доникъде. Абдул просто е излязъл да се разходи или се опитва да ни отвлече вниманието от някаква друга интересна случка. Или пък упражняват уменията си за изплъзване от опашки.

Е, от време на време попадаш и на нещо истинско — например някой дипломат да се срещне с някой познат ни лош тип. Предпочитаме да следим, вместо да арестуваме или разпитваме, защото тези типове могат да ни кажат повече, като ги държим под око, отколкото в стаята за разпити. Колкото до дипломатите, тях и без това не можеш да ги разпитваш, а прибирането им на топло е запазено за хора с по-високо заплащане от моето.

Все пак от време на време арестуваме по някого и аз съм член на разпитващия екип, което е много по-весело от следенето на тези клоуни. Искам да кажа, на мен ми е весело. За тях едва ли може да се каже същото.

Целта, разбира се, е да се предотврати друг 11/9 или нещо още по-лошо. Дотук добре. Но спокойствието вече започна да се проточва. Мина повече от година и половина от онзи ден. И така, късметлии ли сме, или сме добри? Едно е сигурно — лошите не са се отказали, така че ще се разбере.

Мерцедесът продължи към Дванадесето авеню, което минава покрай Хъдсън и е мястото, където цивилизацията свършва. Не искам да обидя Ню Джързи, но тази година не съм се ваксинирал против малария.

Съобщих на Втори екип, че пътуваме на юг по Дванадесето.

В този район на складове и пристани движението не е толкова натоварено и мерцедесът набра скорост. Госпожица Симс поддържаше темпото, без да се набива на очи.

Мерцедесът мина отбивката към тунела „Линкълн“ и продължи на юг към Долен Манхатън.

— Къде е тръгнал според теб? — отново попита госпожица Симс.

— Може би към някой от пристаните. Може да има среща със саудитска яхта, доставяща атомно устройство.

— Мамка му.

— Моля, без ругатни.

— Мамка му мръсна.

— Е, така вече е по-добре.

Прекарвахме си доста добре по Дванадесето авеню. Виждах Втори екип в страничното огледало и си разменихме знаци, че имаме визуален контакт. Досега иранският шофьор би трябвало да е разбрал, че го следят, но тези типове са толкова тъпи, че не могат да намерят дори себе си в огледалото, та какво остава за евентуална опашка.

Май се изказах твърде прибързано, защото онзи внезапно намали, госпожица Симс не прецени относителните скорости и вече бяхме прекалено близко до мерцедеса, без други коли между нас и него. Различавах главата на Голямата птичка на задната дясна седалка. Говореше по мобилния си. После шофьорът явно му каза нещо, защото Голямата птичка се обърна назад, погледна ни, усмихна се и ни показа среден пръст. Отвърнах на поздрава. Чекиджия.

— Съжалявам — каза госпожица Симс и изостана.

— Трябва да им следиш стоповете — посъветвах я.

— Ясно.

Какво пък, ако обектът те е забелязал, това не е краят на света. Подобни неща стават в около половината от случаите, когато си с кола — и по-рядко, ако проследяваш пеш.

Все пак винаги има План Б. Обадих се на Втори екип и обясних, че сме спипани. Казах на госпожица Симс да изостане още повече и Втори екип ни задмина, за да продължи визуалното следене.

Продължихме. Не изпусках Втори екип от поглед.

Можех да се обадя и за трета кола, но иранците не се опитваха да се измъкнат и затова продължих в същия дух. Определено нямаше да могат да ни избягат, а ако прецаквах плановете им, значи денят щеше да е ползотворен.

Стигнахме под Уест Вилидж и Втори екип съобщи, че обектът завива по Уест Стрийт.

— Мисля, че онзи тип ни надуши — добави Джейкъбс.

— Тогава го настигни и му покажи среден пръст.

— Какво, какво?

— Ами той ни показа.

Смях в слушалката. След което Втори екип каза:

— Обектът завива към входната рампа на Холанд.

— Разбрано.

След минута бяхме на рампата за тунела. В тази посока няма пунктове за плащане и колите минават бързо. Пуснах една клюка на госпожица Симс.

— Почти всички дипломатически коли са без електронни винетки, защото не искат да се записва къде ходят. Затова когато има пропускателен пункт, се нареждат на опашката за плащане в брой, която е бавна. А с електронния пропуск се минава бързо, така че се озоваваш пред онзи, когото следиш. А ние не искаме това.

Тя кимна.

Втори екип вече беше минал и го последвахме.

В дългия тунел госпожица Симс отново попита:

— Къде според теб е тръгнал?

Този път знаех.

— Към Ню Джързи — обясних й. — Натам води тунелът.

Тя не отговори на тази дзен мъдрост, а предпочете да ме информира:

— Иранските дипломати имат право да се движат само в четиридесет километра радиус от Манхатън.

Това май го знаех.

Тя не разполагаше с допълнителна информация за мен, така че продължихме в благословена тишина. Тунелите под реките около остров Манхатън са, както може да се очаква, в челния списък на целите на близкоизточните ни приятели, но не ми се вярваше, че Голямата птичка ще се гръмне тук. Искам да кажа, защо му е да облича хубав костюм по такъв повод? Освен това ти трябва цял камион с експлозиви, за да успееш да отвориш тунела към реката. Нали така?

Излязохме от тунела и ми трябваше малко време, докато очите ми свикнат с яркото слънце. Не можех да видя мерцедеса, но забелязах Втори екип и го посочих на госпожица Симс, която го последва. Втори екип докладва, че обектът е в полезрението им.

Вече бяхме в Джързи Сити и излязохме на надлеза Пуласки, от който се разкрива живописен изглед към бълващи дим комини.

— Къде според теб е тръгнал? — попитах госпожица Симс. Тя позна въпроса и се усмихна.

— Откъде да знам?

Приближихме отбивката към Шосе 95.

— Обзалагам се на десетачка, че ще завие на юг — казах аз. И добавих — Летището Нюарк.

— А какво има на север? — попита тя.

— На север е Северният полюс. Е, хващаме ли бас?

Тя се замисли за момент.

— Ами, пътува на юг, но няма багаж за летището. Освен ако не е бил натоварен предварително в багажника.

— Значи избираш север?

— Не. Казвам, че пътува на юг, но не към летището. А към Атлантик Сити.

Не следях нишката на мисълта, която бе повела госпожица Симс към Атлантик Сити, но се съгласих.

— Става. Десетачка.

— Петдесетак.

— Готово.

Втори екип докладва:

— Обектът отби към южния вход към Деветдесет и пето.

— Разбрано.

Значи беше или летището, или Атлантик Сити. Тези типове наистина ходят до АС да играят комар, да пият и да мърсуват. Не че бих разбрал нещо подобно от първа ръка. Но ми се е случвало на няколко пъти да проследявам разни Абдуловци дотам.

Все още виждах Втори екип, а те виждаха обекта.

— Подминаха изхода за Нюарк — съобщи Джейкъбс.

— Можеш да ми платиш още сега — каза госпожица Симс.

Нямах намерение да се предавам толкова лесно.

— Може пък да отива към Форт Дикс. Нали се сещаш, да шпионира военен обект. Той е от военното разузнаване — напомних й.

— Аха, значи шофьорът и мерцедесът са за прикритие, така ли?

Премълчах.

Продължихме със скорост 130 км.ч. по Шосе 95, известно тук като автострада Ню Джързи.

— Излезе извън радиуса от четиридесет километра — обяви госпожица Симс.

— Добре. Какво предпочиташ: да продължим със следенето или да му видим сметката?

— Просто правя констатация.

— Отбелязано.

Известно време пътувахме мълчаливо.

— Знаеш ли, май няма да е зле да се обадя за въздушна подкрепа — казах аз.

Тя не отговори, затова обясних:

— Имаме хеликоптер, който можем да използваме. Ще улесни нещата.

Започнах да превключвам радиочестотата, но госпожица Симс каза:

— Има резервация в Тадж Махал.

Махнах ръката си от копчето.

— Откъде знаеш?

— Подшушнаха ни.

— И кога смяташе да споделиш това с мен? — поинтересувах се.

— След като си вземех кифлата.

Малко се вкиснах. Всъщност май доста. Няколко минути по-късно тя ме попита:

— Какво, не ми ли говориш?

Наистина не й говорех, така че си замълчах.

— Но ние трябва да го последваме, за да сме сигурни, че наистина отива в „Тадж“ и отсяда там — каза тя и ме осведоми допълнително — Вече имаме екип на място, така че след като те го поемат, можем да се върнем в града.

Не отговорих.

— Не ми дължиш петдесетачка — увери ме тя. — Всъщност смятам да те черпя едно.

Нямаше смисъл да продължавам да се ядосвам, така че отвърнах:

— Благодаря.

Типично за федералните. Няма да ти кажат дори ако ти се подпали задникът. Освен това специалните агенти като госпожица Симс и жена ми са все юристи. Нужно ли е да продължавам?

Съобщих на Втори екип новата информация, но посъветвах Мел и Джордж да останат на линия в случай, че сведенията са неверни и Голямата птичка е тръгнал някъде другаде.

— Откъде разбра? — попита Мел.

— После ще ти кажа. Продължихме напред.

— Имаме около два часа — каза госпожица Симс. — Кажи ми всичко, което знаеш за наблюдението. Бих искала да знам какво си научил през последните четиридесет години.

Не беше чак толкова време и бях сигурен, че госпожица Симс го знае, но си прави гаргара с мен. Тя направо си имаше чувство за хумор, нещо много рядко срещано у колегите й, така че за да й покажа, че съм готин пич, и да й демонстрирам духа на съвместната дейност между ФБР и НЙПУ, казах:

— Добре. Ще говоря, а ти слушай. Въпросите после.

— Ще има ли изпит?

— Всеки ден.

Тя кимна.

Настаних се по-удобно и споделих обширните си познания за техниките на наблюдение, илюстрирани с пословични и лични истории — дори такива, които свършваха зле.

Престъпниците, които съм следил през годините, бяха по принцип доста тъпички, но когато влязох в Антитерористичната спецчаст, стана ясно, че онези, в чиито вратове дишаме — дипломати и заподозрени в тероризъм, — не са точно от същата порода. Тоест определено не са големи мозъци, но са параноици — отчасти защото част от тях идват от полицейски държави, което ги прави най-малкото чактисващи, когато са под око.

Вярна на думата си, госпожица Симс слушаше историите ми като омагьосана, без да ме прекъсва. Определено не си падам по фукането, но то си е момент от обучението, така че как можех да го избегна? И както казах, бях напълно честен с прецакванията.

По тази тема, както и по темата за умните лошковци, попадал съм само на двама зли гении през трите си години в Антитерористичната спецчаст. Единият беше американец, а другият либиец с доста сериозен зъб на САЩ — при това не само зъл и умен, а и съвършена машина за убиване. Опитът ми с либиеца нямаше толкова общо със следенето, колкото с ловеца и дивеча, и понякога не бях сигурен кое точно от двете съм.

Онзи епизод нямаше щастлив край и макар да има някои уроци, които могат да се научат или предадат, целият случай бе класифициран като „строго секретен“ и „за вътрешно сведение“ — което означаваше, че не можех да го споделя нито с госпожица Симс, нито с никого, при това никога. Нямах нищо против това положение.

Но бях сигурен, че един ден ще има реванш. Той ми го беше обещал.