Нелсън Демил
Последният скок на лъва (45)

44

Събота. Лек дъжд с прогнози за превалявания в неделя. Добро време за убиване на либийски терорист. Обадих се за държавната си кола в десет сутринта и посетих Кейт в Белвю.

Тя изглеждаше в добро настроение — нали скоро й предстоеше да се махне от болницата.

— Том нищо против ли няма, че ще излизаш? — попитах.

— Нищо. Стига да отида при родителите си.

— Добре. А знае ли, че искаш да замина с теб?

— Да. Устройва го.

Това беше изненадващо.

— Сигурна ли си?

— Да. Убедих го, че не бива да продължаваш да правиш това.

— На мен ми харесва да го правя.

— Е, на мен пък не ми харесва. Проведох много откровен разговор с Том… Тежък разговор. И му казах, че, първо, не може да ме държи тук против волята ми и второ, Вашингтон може и да не одобри, че използва теб, един извънреден агент, като жива стръв за залавянето на терорист. Ако ти се случи нещо…

— Чакай малко. Аз сам предложих да участвам.

— Аз пък не съм. А и ти така и не се посъветва с мен.

Животът и работата ми май бяха по-прости, преди да се оженя. И двата пъти.

— Том така или иначе не вярва, че планът ще проработи, а той изисква много човешки ресурси и средства, които могат да се използват по по-добър начин за залавянето на Халил. — И дойде ред на основния аргумент. — Всъщност, ако се случи нещо в града и се окаже, че половината от екипите наблюдават апартамента ни и вървят след теб, Том ще има да изписва кофи мастило във Вашингтон. Затова иска ние — и двамата — да се махнем оттук и да се качим в самолета за Минеаполис в понеделник.

Кейт е умна жена и знаеше по-добре от мен как да си играе с Том Уолш. Аз пък бях сигурен, че той ще предпочете неговите федерални агенти да убият или заловят Асад Халил, така че да не му се налага да позира пред обективите с моя милост.

— Не се муси — каза Кейт. — Правя го за нас.

— Ами… трогнат съм… но това не е старият печен специален агент Мейфийлд, която познавах.

— Джон… съвсем наскоро се разминах на косъм със смъртта — отвърна Кейт. — Подобно нещо те променя.

— Да… И на мен веднъж едва не ми изтече кръвта. Но го преживях.

Тя хвана ръката ми.

— Джон, ако ме обичаш, няма доброволно да се излагаш на опасност.

— Разбира се, че те обичам. Но не искам до края на живота си все да се озъртаме през рамо.

— Джон, в момента тук и по целия свят има стотици хора, които търсят Асад Халил. Ще го открият и без твоята помощ.

Кейт явно имаше момент на слабост. Случва се. Но, доколкото я познавах, нямаше да продължи дълго. След два дни с майка си щеше да се върне в Ню Йорк и да рита врати в Бей Ридж.

— Резервирах билети за нощния полет до Минеаполис — каза тя и продължи с другите лоши новини: — Освен това се обадих на родителите ти и им казах, че ще им отидем на гости във Флорида, веднага след посещението при нашите. Така че планирай да те няма за два месеца. В платен отпуск сме.

— Два… месеца?! С твоите и с моите родители?!

— Не е ли прекрасно?

— Мога ли да ползвам пистолета ти?

Тя ме погледна.

— Този случай започва прекалено много да те обсебва, а това не е здравословно. Трябва да се махнеш оттук.

Не отговорих.

— Искаше ми се да заминем утре, но докторите ми забраняват да пътувам до понеделник, така че Том иска да остана в болницата дотогава — каза тя. — Смята, че тук е по-безопасно за мен, и не иска да се връщам в апартамента. Портиерът и съседите може да ме видят и информацията може да изтече до неподходящите хора, които ме мислят за мъртва.

— Правилно.

Освен това Том не искаше да я разубедя. Мисля, че на това му викат разделяй и владей. Том е задник. Ама наистина. Кейт се погрижи да е сигурна, че съм разбрал всичко това.

— Решено е. Всъщност това е заповед, детектив. — После обърна плочата. — Джон, обичам те. Ти спаси живота ми и по този начин ти се отплащам.

Явно ми се губеше някоя брънка от тази логична верига. Трябваше да говоря с Уолш и с Парези, но засега казах:

— Добре. В понеделник за Индианаполис.

— Минеаполис.

— Вярно бе. Добре, трябва да вървя.

— Няма къде да ходиш. Остани за обяд. — Усмихна се. — Днес десертът е предсрочно пуснати фурми.

Сигурно го беше измисляла цяла сутрин. Усмихнах се, но май усмивката ми не беше от най-искрените, защото тя каза:

— Радвай се, Джон. За една седмица ще станеш нов човек.

По принцип си се харесвам, какъвто съм си, дори всички да мислят другояче.

И тъй, последва дълъг следобед в болничната стая, но успях да изглеждам щастлив и да споделям радостта на Кейт.

— Чувствам се много по-добре, като знам, че тази вечер няма да излизаш — каза ми тя, когато си тръгвах.

— И аз.

— И преди да си тръгнем, ще се обадиш на Том и ще му разкажеш за Борис.

— Слушам, госпожо.

— И се погрижи багажът ти да е готов в понеделник сутринта, за да имаме време.

— За какво? О… да. Да. — Най-сетне нещо, което да одобря.

— До скоро.

Целунахме се и излязох.

Е, разполагах с по-малко от четиридесет и осем часа, преди да замина в изгнание. Дотогава ми оставаха един, може би два хода. А може би не осъзнавах напълно факта, че съм нокаутиран от шефа и жена си — идеалният двоен удар. Ама че гадост.

 

 

Върнах се в апартамента и звъннах на Парези, за да се оплача от развоя на събитията и да видя дали няма да се застъпи за мен. Обаждането ми обаче беше прехвърлено на гласовата му поща, така че му оставих съобщение, което представляваше приятен баланс между професионална загриженост и лично разочарование. Добавих към това няколко общи заплахи и страховити предсказания за надвиснала катастрофа. Това обикновено кара шефовете да размислят кое е най-добро за случая, а и за тях самите.

После звъннах на Том Уолш, но беше събота и Том явно не приемаше служебни обаждания — или поне моите. Оставих му съобщение относно грижите му и убедително настоях за продължаване на операцията или най-малкото да ми бъде позволено да се върна в службата и да работя по случая. Справях се доста добре, докато не изтърсих:

— И ще съм много благодарен, ако в бъдеще говориш първо с мен и после с жена ми. — Не исках да приключвам кисело, така че добавих: — Обади ми се, за да можем да го обсъдим като мъже, вместо да се криеш зад гърба ми… — Опа. — Обади ми се.

Затворих.

Ако беше отговорил и ако се съгласеше, че трябва да остана и да работя по случая, щях да му разкажа за Борис. Така или иначе щях да му разкажа във вторник, когато изтичате времето, в което Борис да види дали Халил няма да се опита да му види сметката. За съжаление, май щях да звъня на Том от някое кравешко пасище.

 

 

Докато се приготвях за вечерното си посещение в Белвю домашният ми телефон иззвъня. Обаждащият се беше скрил номера си — пишеше „Блокиран“.

Никой във ФАТС, в това число Парези и Уолш, не би се обадил на този номер, а Кейт нямаше да крие номера на мобилния си. Така че може би бяха родителите ми. Или пък нейните. Но и при техните обаждания не пишеше „блокиран“, а „Досадно обаждане“.

Е, най-добрият начин да разбера… Вдигнах слушалката.

— Кори слуша.

Мълчание. Знаех кой е.

— Аз съм — каза глас със странен акцент.

Не отговорих.

— Господин Кори? Обажда се Асад Халил.

— Очаквах обаждането ти — казах хладно.

— Знам, че си го очаквал. Открих номера ти в мобилния телефон на жена ти и се обаждам, за да изкажа съболезнованията си за смъртта й.

— Това е наистина извратено.

— Както и за смъртта на твоя приятел и колега господин Хейтам.

— Ти уби също така жена му и дъщеря му. Що за човек си?

— Не разбирам въпроса ти.

— Ще гориш в ада.

— Не, ти ще гориш в ада. Аз ще живея вечно в рая.

Не отговорих. По линията настъпи тишина и чух на заден план минаващи автомобили.

— Преди три години ти казах, че ще се върна, и виждаш, че спазих обещанието си — каза той. — Несъвършен човек съм, господин Кори. Невинаги спазвам думата си, но когато обещая, че ще убия някого, го убивам.

Отново не отговорих.

— При предишното ми идване приказваше доста повече — напомни ми той. — Е, знам, че си опечален от смъртта на жена ти, а това прави човек… по-неразговорлив. И може би не толкова арогантен и нагъл.

Отново не отговорих и оставих мълчанието да се проточи.

Отдел „Анализ на комуникациите“ не подслушваше телефона ми, но наблюдаваха номера и щяха да проследят всяко обаждане до източника му — който в случая със сигурност беше мобилен телефон.

Халил сякаш четеше мислите ми.

— В момента пътувам в автомобил и този телефон скоро ще бъде изхвърлен през прозореца — каза той. — Разполагам с много телефони, господин Кори. Няма да ме намериш по този начин.

— Но въпреки това ще те намеря. И ще те убия. Обещавам ти.

— Не си достатъчно умен, за да ме намериш, нито достатъчно мъж, за да ме убиеш. Аз ще те намеря и ще те убия.

— Аз не се крия, задник такъв. Знаеш къде живея и къде работя. Ако ти стискаше, щеше вече да си опитал. А вместо това убиваш беззащитни жени и мъже, които не са ти направили нищо, както и сънародници, които са ти имали доверие. Ти си шибан страхливец.

Той не отговори и си помислих, че е затворил, но после отново чух фоновия шум. Накрая той рече:

— Мислеше ли, че съм страхливец, когато всички скочихме от онзи самолет? Всъщност ти беше онзи, който изглеждаше уплашен.

— Не, задник, ти изглеждаше като насран от страх, когато изстрелях няколко куршума по теб. Намокри ли гащите?

Той не отговори пряко, а каза с вече не толкова хладнокръвен глас:

— Казах ти, че ще убия онази курва, и го направих. И ти я гледаше как умира, как кръвта й изтича като на уплашено агне с прерязано гърло… Аз пък вкусих кръвта й.

Поех дълбоко дъх.

— Достатъчно глупости. Трябва да се срещнем…

— За съжаление, този път не можем да се срещнем. Обещавам ти обаче, че ще се върна. И ще те убия.

— Защо бягаш?

— Не бягам. Свърших работата си тук, с изключение на теб, а това може да изчака. Така ще имаш време да се замислиш за участта си.

— Да не би да те е страх от мен?

— Господин Кори, не се опитвай да ме провокираш като миналия път. Тогава ме ядоса и затова жена ти е мъртва, затова можеш да смяташ и себе си за мъртъв.

— Трябва да се срещнем и да приключим с това. Още сега. Ще изляза сам…

— Моля. Не говориш на някой идиот. Когато се срещнем, аз ще избера времето и мястото и ще съм сигурен, че си сам.

— Да не би да си изминал целия този път само за да ми кажеш, че си отиваш?

— Доколкото имаш представа, вече съм си отишъл. Или може да съм все още тук и да размисля дали да не се видя с теб, преди да си тръгна.

Всичко това започваше да звучи като пълна идиотщина. Искаше да ме накара да повярвам две неща — първо, че се е махнал и мога да се отпусна, и второ, че още е тук и трябва да се тревожа.

— Трябваше да се опиташ да ме убиеш, когато имаше тази възможност, тъпако — казах му.

— Ти, господин Кори, си тъпак, ако мислиш, че бих те убил толкова бързо, както убих жена ти. Всъщност за теб съм замислил по-интересен край. Искаш ли да ти го кажа?

— Щом ще те накара да се почувстваш по-добре, че бягаш.

— Е, да видим дали ти ще се почувстваш по-добре, когато чуеш какво съм ти приготвил. Първо смятам да отрежа гениталиите ти. После ще махна лицето ти. Ще го обеля от черепа ти. Талибаните в Афганистан го правят, господин Кори — сподели той. — Виждал ли си снимките? Човекът е жив, но няма лице — само две очи, които гледат от черепа. Затова, разбира се, не можем да видим страха и болката му. Той обаче може да види собствения си череп в огледалото, което поставяме пред очите му. А след като дадем лицето и гениталиите му на кучетата, го оставяме да се самоубие. И те всички се самоубиват. Или молят някой да ги убие. Животът едва ли е добър без гениталии и лице. Не си ли съгласен? Точно това съм замислил за теб, господин Кори. Следващия път, когато се срещнем. Очаквам с нетърпение този момент. Е, дотогава…

— Чакай малко. Искам отново да ти напомня, че твоята майка е била курва и е чукала онзи задник лидера ви, за когото знаеш, че е убил баща ти, за да може да яха майка ти.

Чух дишането му по телефона и ми се стори, че ми е малко бесен.

— Ще се срещнем — каза накрая. — Довиждане, господин Кори.

Връзката прекъсна.

Е, добър разговор се получи. Никакви шикалкавения. Ей това им харесвам на психопатите. Казват си всичко, ясно и недвусмислено.

Но дали го бях вбесил достатъчно, за да го накарам да се задържи тук и да се опита да се разправи с мен? Дали щях да се изправя лице в лице с него? Или подбрах лошо израза?

Сега би трябвало да се обадя на Уолш или Парези, но… набрах мобилния на Борис. Ако беше жив, щях да му кажа, че съм се чул с Халил, и щях да го посъветвам да будува през нощта. Всъщност можеше дори да прескоча до Брайтън Бийч да му правя компания. Това можеше да е последната и най-добрата ми надежда да намеря Халил. Обаждането ми се прехвърли на гласова поща.

— Кори се обажда — казах аз. — Току-що се чух с либийския ни приятел. Обади ми се при първа възможност.

После набрах телефона на „Светлана“, за да видя дали заведението не е затворено заради смъртта на собственика. Отговори ми мъж с руски акцент, а на заден план чух музика и разговори на висок глас.

Потърсих господин Корсаков и мъжът ми съобщи, че той не е на разположение, но мога да оставя съобщение.

— Кажете му да се обади на господин Кори — казах аз. — Важно е.

Затворих. Е, Борис явно все още беше жив. Помислих си, че е станал като канарче във въглищна мина — ако той умре, колко още му остава на Джон Кори?

С две думи, Асад Халил нямаше да ходи никъде, преди да е приключил работата си. Не знаех кого мразеше повече, Борис или мен, но бях сигурен, че той самият е наясно кой е следващият в списъка му.

 

 

В Белвю Кейт все още беше в приповдигнато настроение. Седнахме на единствените два стола в мрачната стая и погледахме телевизия. По „Хистъри Чанъл“ имаше специален филм за Саддам Хюсеин. Сравняваха го с Адолф Хитлер, който беше любим герой на Хюсеин. Така де, ако идолът ти е Адолф Хитлер, значи наистина имаш проблем.

Гледахме телевизия, но умът ми беше другаде.

Всъщност бях виждал снимки на бойци срещу талибаните в Афганистан с напълно обелени лица и черепи, покрити с кръв, разкъсани мускули и сухожилия. Кейт също ги бе виждала на една информационна сесия в Бродуей 290, провеждана от ЦРУ, които бяха сметнали, че трябва да знаем с какъв враг си имаме работа в Афганистан. Картината наистина струваше колкото хиляда думи и всички разбрахме посланието й. Стомасите ни също. Естествено, след това беше обедната почивка. Тия в ЦРУ са големи майтапчии.

Както и да е, явно Халил беше прекарал последните няколко години в Афганистан с талибаните. Цяло чудо е обаче, че са го изтърпели.

Помислих си дали да не разкажа на Кейт, че съм разговарял по телефона с Асад Халил.

„А, между другото, днес се чухме с Халил. Иска да се видим, за да ми клъцне семейните бижута и лицето. Как така не бива да оставам тук? Не мога да бягам. Ще изгубя уважението на хората“.

Колкото до уведомяването на шефовете за разговора, май петте секунди, с които разполагах, бяха отминали.

Разбира се, щях да докладвам за позвъняването на Халил, стига в онова, което беше казал, да имаше някаква полезна информация. Но като се изключи касапската история, той каза само, че си тръгва или вече си е тръгнал от Ню Йорк. А това си бяха чисти глупости. Уолш обаче можеше да не ги приеме за такива.

Между другото, още нямах никаква вест от Борис.

— Джон?

— Да, скъпа?

— Попитах това ще те притеснява ли?

Беше свалила марлята. През гърлото й минаваше десетсантиметров пурпурен белег.

— Много е секси — уверих я.

— Грозно е.

Дали Кейт щеше да продължи да ме обича с обелено лице? Знаех, че да — а и нямаше да й се налага да се оплаква, че не се бръсна. А как стоят нещата със семейните бижута? Това би могло да е проблем.

— Важното е онова, което е вътре — казах й. — Пък и можеш да използваш грим.

Останах за вечеря съботна галавечеря и Кейт заяви, че забранява да говорим за работа, щом сме щели да разпускаме, трябвало да насочим мислите си към хубави неща като бране на малини и плаване с кану в гъмжащото с гадини езеро до къщата на родителите й.

— Баща ти разказва истории за ФБР часове наред — напомних й.

— Ще поговоря с него.

— А и не пие.

— Родителите ми не одобряват алкохола.

— Аз също не го одобрявам. Просто го пия.

— Имаш заповед да дойдеш с мен в Минесота — напомни ми тя. — Така че се възползвай от нея по най-добрия начин.

Кимнах, но мислите ми се върнаха към разговора с Асад Халил.

Така и не ме беше попитал къде съм, защото знаеше къде живея. И не се съмнявах, че няма да се махне оттук, докато не свърши онова, за което беше дошъл. Така че ми оставаше единствено да го чакам да направи своя ход, според неговите условия и в неговия момент. Щеше да е точно така, както е било винаги.

Ето защо трябваше да съм тук, когато настъпи моментът. Не в Монтана, не в Мичиган, не в Минесота — просто тук.