Нелсън Демил
Последният скок на лъва (13)

12

Отидох при сестрите да се подпиша за личните вещи на Кейт и да видя дали няма нещо ново около операцията, както и да проверя мерките за сигурност. Екипът на болницата вече знаеше, че Кейт не е обикновена жертва на инцидент, както и кой съм аз. Главната сестра госпожа Карол ме увери, че пред операционната и при асансьорите имало униформени полицаи. Всички на смяна, в това число и охраната на болницата, били инструктирани да се оглеждат за човека от фотографията, раздадена им от щатските полицаи.

Колкото до състоянието на госпожа Кори, сестрите нямаха нова информация, но госпожа Карол ме посъветва да ида в чакалнята на хирургията, защото д-р Голдбърг щял да ме търси именно там. Освен това останах с впечатлението, че никой не иска да ме вижда как се мотая наоколо по окървавен парашутистки екип.

Обещах да се върна в чакалнята, но имах нужда да съм ченге, докато чакам, така че вместо това отидох при асансьорите, където стояха двама щатски полицаи — по един на всяка врата.

Показах им картата си и се представих като съпруг на жертвата, което обясняваше окървавения екип.

Двамата бяха инструктирани и изглеждаха интелигентни и бдителни. Дори и да не им се вярваше особено, че е възможно извършителят да цъфне в болницата, за да се осведоми за жертвата си, успяваха да го скрият добре. Поисках да видя снимката на заподозрения, която им бяха дали, и по-възрастният, полицай Вандерворд, ми я даде.

Погледнах цветната фотография, направена в американското посолство в Париж преди три години, когато Асад Калил се бе явил там и се бе обявил за беглец от американското правосъдие. Казал, че се предава и че желае да сътрудничи на американските разузнавателни служби.

Предлагал сделка. Бил подложен на предварителен разпит от ЦРУ в Париж, но настоявал да бъде прехвърлен в Ню Йорк (не във Вашингтон) и после млъкнал, докато не удовлетворили исканията му и не го качили на „Боинг 747“ до летище Кенеди. Някой би трябвало да надуши нещо нередно, но Асад Халил бил толкова ценен изменник, че ЦРУ, ФБР, Главното разузнаване и всички останали позволили на малоумната радост да размъти здравия разум и опита им.

С Мейфийлд бяхме част от екипа, пратен на летище Кенеди да посрещне Асад Халил и двучленния му ескорт агент на ФБР и служител на ЦРУ. В комисията по посрещането бяха също така Ник Монти и Мег Колинс, и двамата убити от Халил, както и цивилната държавна служителка Нанси Тейт, която бе много приятна дама.

Оцелелите от комисията по посрещането бяхме моя милост, Кейт, агентът на ФБР Джордж Фостър и господин Тед Наш от ЦРУ, който се размина на косъм със смъртта онзи ден, оцеля като по чудо при атентата от 11/9, но не пропусна срещата си със смъртта от ръцете на Кейт Мейфийлд. Животът е странно нещо. Но това е друга история.

Вгледах се внимателно във фотографията на Халил. Беше мургав, в началото на трийсетте, с гърбав нос, лъскава черна коса и дълбоки тъмни очи. Бях научил, че либийците са мешавица от народи, обичащи да си играят с мечове — местни северноафрикански бербери, картагенци, римски завоеватели, варварите вандали и накрая — арабските пълчища на исляма.

Предполагам, че всичко това се бе смесило в кръвта и чертите на Халил и той можеше да се представи за египтянин, италианец, грък и дори израелец. В сърцевината си обаче си оставаше един и същ — убиец.

Дори говореше малко италиански, както и немски и френски, тъй като бе живял и действал в тези страни. Справяше се доста добре и с английския и при телефонните ни разговори с радост бях открил, че разбира неформалните ми изрази — като например, че си пада по чукането на камили и че майка му си разтваря краката за либийския президент Муамар Кадафи. Да, следовател Милър, определено го бях вбесил. И явно продължаваше да е бесен. Аз също.

Върнах снимката на полицая и казах:

— Този човек е убивал хора из цяла Европа и Америка, в това число служители на правозащитни служби. Той е много опасен и много умен и не се отказва, докато не си свърши работата. Чертите на лицето му са характерни, но въпреки това успешно е променял външния си вид. Онова, което остава непроменено, са очите му — посъветвах ги. — Ако видите тези очи, те може би ще са последното, което виждате. Така че бъдете нащрек.

Двамата ме изгледаха така, сякаш съм малко смахнат, но кимнаха вежливо.

Докато вървях към чакалнята на операционната, телефонът ми иззвъня и видях на екрана домашния номер на шефа ми Том Уолш, главен специален агент на ФБР в нюйоркската АТС.

Отговорих и Уолш каза:

— Джон, много съжалявам. Как е Кейт?

— Още е в хирургията. — Не свалях очи от вратите към операционната.

— Господи… Не мога да повярвам. — После продължи по същество: — Чух доклада ти пред Джанет. Ще отделим всички необходими ресурси, както и тези на колегите ни в местните и федералните служби, за да задържим този тип.

Благодарих му, разбира се, макар да си мислех, че това се подразбира.

Том Уолш беше свестен тип, макар да ни се е случвало да си имаме разногласия. Освен това е политическа твар и проверява ветровете от Вашингтон средно по четири пъти на ден. И както вече казах, си пада по спестяването на информация и премислянето на всеки ход. Най-лошият му недостатък обаче е подценяването на ченгетата, които работят за него. Показа го и сега, като ме попита:

— Джон, сигурен ли си, че човекът, когото си видял, наистина е Асад Халил?

— Абсолютно сигурен.

— Значи си го идентифицирал?

Май току-що бях отговорил на този въпрос.

— Разговаряхме, Том. Докато висяхме от парашутите. Кейт беше съвсем близо до него, на петнайсетина сантиметра, нос до нос — и тя го идентифицира по име. Халил. Това достатъчно сигурно разпознаване ли е?

Уолш не толерираше сарказма от страна на своите агенти от ФБР, но беше научил, че хората от НЙПУ в АТС са малко чешити — особено извънредните типове като мен, които спокойно можеха да му кажат да си вземе работата и да си я напъха отзад.

Като стана въпрос за това, работата ми трябваше, за да открия Асад Халил. Така че може би нямаше да е зле да съм мил с Том.

— В доклада си изказваш предположението, че Асад Халил в КОНЩА^[1] с намерението да отмъсти на хора от спецчастта, които са работили по първоначалния случаи преди три години — каза Том Уолш.

— Точно така.

— И именно затова е нападнал Кейт.

— Намирам предположението за много логично.

— Да… обаче… това изглежда като много засукан план. Не мислиш ли?

— Психопатите си падат по засукани ритуали, Том.

— Знам… но…

Том Уолш знаеше, че трябва да е по-търпелив с мен, колкото обикновено. Жена ми бе в критично състояние, а аз не бях на себе си. Не че му пукаше за емоционалното ми равновесие (стига да не засегне предвидимо непредвидимото ми поведение), но го беше грижа за Кейт, която бе от неговите хора. Харесваше я като човек и професионалист, пък и загубата на агент не се отразява добре на кариерата на началството. Все се пак в случая Уолш имаше известно оправдание, тъй като Кейт не беше на работа, когато се бе случило всичко това.

Всъщност ми каза следното:

— Не знаех, че с Кейт сте парашутисти.

— Смятахме да те изненадаме.

Той смени темата.

— Докладвал си, че служебното оръжие на Кейт е изчезнало, както и мобилният и телефон.

— Правилно.

Уолш направи интелигентно наблюдение:

— Пистолетът в ръцете на Халил е проблем, но най-вероятно той вече разполага със собствено оръжие. Истинският проблем е телефонът.

— Съгласен. Но това може да бъде и възможност.

— Точно така. От отдел „Анализ на комуникациите“ се опитват да проследят сигнала му.

— Добре. Но съм сигурен, че Халил го е изключил. Той не е глупак. Възможността ще се появи, ако го включи, за да използва указателя на Кейт.

— Правилно. Но ако приемем, че е от схватливите, той ще знае, че не може да държи телефона включен повече от минута-две, преди ОАК да засекат сигнала. Сигурен съм, че има свой телефон за дълги разговори, и тъй като не знаем номера му, може да ни отнеме време, докато проследим сигнала му — ако и когато се обади по някой от апаратите си.

Том Уолш по принцип не говори поучително с хората, но има много тънка граница между това кога казва очевидното и кога смята, че ти дава нова информация. Потиснах желанието си да го уведомя, че съм наясно с технологията, и казах:

— Може пък да ни се отвори възможност.

— Може. Помниш ли онзи саудитец, дето беше забравил да изключи мобилния си?

— Помня. — И казах очевидното — Саудитецът беше немарлив и тъп. Асад Халил не е.

— Повечето от тях са тъпи.

В твърдението на Уолш имаше известна истина. Повечето от тях наистина са тъпи. Но дори тъпаците изкарват късмет, а ако трябва да сме честни, понякога ние сме по-тъпи и от тях. Точно така се стигна до 11/9 — заради техния тъп късмет и заради нашите тъпи глави, заврени в тъпите ни задници. Вече сме взели сериозни мерки в това отношение, но и другата страна е станала малко по-умна. В конкретния случай Асад Халил започна като умен преди три години и, както вече казах, едва ли беше затъпял при последното си идване тук.

Продължих темата с глупостта:

— Предполагам, че си изпратил съобщение до всички агенти за инцидента.

— Разбира се — отвърна Том Уолш.

— Ако телефонът на Кейт наистина е в ръцете на Халил, сега той е в състояние да чете всичките ни текстови съобщения — напомних му.

Последва кратко мълчание, после Уолш изруга:

— Мамка му!

Извадих телефона си и видях, че също съм получил съобщението на Том, макар да не бях чул сигнала. Отворих го и го прочетох: „НЙ АТС — АГЕНТЪТ НА ФБР КЕЙТ МЕЙФИЙЛД НАПАДНАТА В ОКРЪГ СЪЛИВАН, ЩАТА НЮ ЙОРК. ВЕРОЯТЕН ЗАПОДОЗРЯН — АСАД ХАЛИЛ, ИЗВЕСТЕН ТЕРОРИСТ, ЛИБИЕЦ ПО НАЦИОНАЛНОСТ. СЪСТОЯНИЕТО Й Е ЗАСЕКРЕТЕНО. ПРОВЕРЕТЕ ИМЕЙЛИТЕ СИ ЗА ПЪЛНИ ПОДРОБНОСТИ, ДОПЪЛНЕНИЯ И ИНСТРУКЦИИ ЗА ДЕЙСТВИЕ ИЛИ СЕ ОБАДЕТЕ НА ОПЕРАТИВНИЯ ЦЕНТЪР. ТРЕВОГА ЖЪЛТО, ОТВАРЯЙТЕ СИ ОЧИТЕ И БЪДЕТЕ НАЩРЕК. УОЛШ, ГСА НЙ АТС.“

Значи Асад Халил най-вероятно бе прочел точно това, направо от ръката на шефа. Уолш правилно не споменаваше състоянието на Кейт и Халил сигурно се чудеше дали денят му е бил успешен, или не. Както и да е, сега той знаеше, че всички го търсят. Но това така или иначе му беше известно.

— Незабавно ще прекъснем услугата до този номер.

— Добра идея. Но преди да го направиш, изпрати още едно съобщение: „Двама либийски информатори от Ню Йорк се обадиха с информация за Халил в КОНЩА. Проверете имейлите си за подробности и инструкции относно залавянето на заподозрения“. Или нещо от сорта.

Уолш помълча няколко секунди, след което каза:

— Добре. Ще го направя.

И щеше да си го припише. Обясних му в случай, че не е схванал напълно:

— Това би трябвало да го подплаши и може би да го държи настрана от източниците му тук и да попречи на плановете му за играта.

— Да. Добре.

После продължихме да обсъждаме мобилните телефони, тъй като в момента разполагахме само с тази тема.

Докато го слушах с половин ухо, ми хрумна нещо, за което би трябвало да се сетя още преди час.

— Трябва да предупредиш и Джордж Фостър.

— Да… предупредили сме всички за покушението срещу Кейт. Нали видя текста.

— Видях го. Но искам да кажа, че Халил е дошъл да си отмъщава, а Джордж бе в екипа, който трябваше да го посрещне на летището преди три години, и после работеше по случая. Трябва да приемем, че Халил знае името му.

— Добре.

Исках да втълпя на Том Уолш колко сериозен е проблемът — както и да съсипя деня му, — така че добавих:

— Не изключвай възможността Асад Халил да обмисля покушение и срещу теб.

Настъпи мълчание, после Уолш рече:

— Нямаме представа какви са намеренията му, ако не се брои нападението срещу Кейт. И между другото, чудя се защо просто не е извадил пистолет и не ви е видял сметката и на двама ви на земята? Нали разбираш? Тази въздушна атака с нож наистина изглежда лишена от смисъл.

— За теб — да. Но не и за него. Когато отидеш в службата, извади досието на Лъва и виж какво е свършил при предишното си посещение тук и как го е направил.

— Добре. Джон, контролираме информацията по случая, така че внимавай какво казваш, дори пред щатската полиция.

— Мисля, че споменах това в записания си доклад.

— Да. Освен това насам са тръгнали агенти от Вашингтон и ще назнача детектив и агент на ФБР от АТС.

— Човекът, който се занимава със случая тук, е старши следовател Мат Милър от Бюрото за криминални разследвания. — Дадох му мобилния номер на Милър и добавих: — Изглежда компетентен и вече изпрати свои хора да търсят Халил.

— Добре. Ще помагаме по всякакъв начин, по който можем.

— Той го очаква с нетърпение.

— От ЦРУ също могат да проявят интерес към случая — предупреди ме Том Уолш.

Най-добрият отговор на това е да не отговаряш, така че казах:

— Има един човек, когото трябва да намериш. Елууд Уигинс, известен също като Чип Уигинс. Той е един от участниците във въздушното нападение в Либия от осемдесет и шеста и фигурираше в първоначалния списък на жертвите, но успяхме да се доберем до него преди Халил. Държим го под отчет. Последният му известен адрес е Вентура, Калифорния. Когато го намерите, кажи на местния клон на ФБР да се срещнат с него и да го предупредят, че либиецът се е върнал. Освен това той има нужда от закрила. — Всъщност бях сигурен, че Чип Уигинс вече има нужда по-скоро от гробар. — Но може и да сме закъснели.

Уолш помълча известно време, след което отговори:

— Добре. Ще те оставя да се върнеш при Кейт…

— Тя е още в операционната.

— И ако мислиш, че ще ти трябва отпуска, за да си с Кейт…

— Ще ми трябва, след като намерим Халил. — И без това се стигна до тази тема, така че казах: — Предполагам, че аз съм разследващият агент по случая.

Последва мълчание, после Уолш измънка:

— Ами…

— Том. Не си играй с мен.

— Извинявай, детектив. Мисля, че все още съм главният в тази спецчаст.

— А аз мисля, че трябва да съм РА.

— Работата е там, Джон, че ако Кейт… се влоши или нещо такова, ще ти е нужно известно лично време, а аз имам нужда от човек, който да докара случая докрай.

— Аз ще го докарам докрай. Много съм мотивиран.

— Да, но не знаеш как ще се почувстваш, ако Кейт… виж, ако трябва да съм съвсем честен, може да станеш твърде емоционално замесен, за да… преценяваш обективно, когато имаш вземане-даване с мюсюлманската общност.

Помислих си, че ще спомене нападението на Голямата птичка срещу мен, но той не го направи.

— Имам много добри отношения с мюсюлманската общност в Ню Йорк — уверих го.

Това наистина беше така, макар че май бях проявил малко грубост към някои от тях, но това бе непосредствено след 11/9. През последната година или някъде там бях далеч по-добър. Е… ако не броим Голямата птичка. Но пък той не беше американски гражданин.

— Джон, ето какво — ще бъдеш назначен по случая, но не мога да обещая, че ще бъдеш главен разследващ агент. Ще си помисля още. Междувременно Джордж Фостър ще води разследването от страна на ФБР, а ти работиш добре с него. Точка по въпроса.

Нямаше смисъл да възразявам и да го ядосвам, така че отстъпих.

— Добре.

— Хубаво. Ще говоря с капитан Парези и ще му кажа да ти се обади. — И добави: — Помолих от болницата да ме държат в течение. Моля се за Кейт.

— Благодаря.

— И още нещо. Ако щатската полиция го залови и ако още нямаме свои агенти на място, бъди така добър да не разговаряш със заподозрения и не прави нищо, което би могло да компрометира случая.

— Защо ми е да правя подобно нещо, Том?

— И не забравяй, Джон, че Халил може да се окаже истинска съкровищница на информация, която можем да измъкнем от него.

— Няма да го убия.

Уолш не отговори директно на уверението ми.

— Знам, че си гневен, но не се поставяй в лоша ситуация — каза само и ми напомни: — Ние не отмъщаваме, а раздаваме правосъдие.

Нима има разлика?

— Ясно — отвърнах.

Затворихме и тръгнах обратно към чакалнята.

Отидох до прозореца и се загледах в пейзажа и планините.

Слънцето все още беше високо над далечните върхове, открояващи се на безоблачното синьо небе. Утрото на 11 септември 2001 също обещаваше прекрасен ден, също като този.

С Кейт бяхме пристигнали поотделно в Северната кула и двамата предполагахме, че другият е в сградата, така че когато тя се срути, аз си помислих, че тя е мъртва, а тя си беше помислила, че аз съм загинал. Това промени живота ни, но не и кариерите ни.

Продължавах да се взирам през осветения от слънцето прозорец. Светът беше прекрасен и деветдесет и пет процента от хората на този свят бяха прекрасни. За съжаление, прекарвах по-голямата част от живота си с останалите пет процента и се опитвах да ги стопя до около четири.

Още преди години почти бях превъзмогнал историите за „дълг, служа и защитавам“ и т.н., и онова, което най-много ме мотивираше през по-голямата част от полицейската ми кариера, бе собственото ми его — бях по-умен от всеки убиец, имал дързостта да види сметката на някого в ловния район на Джон Кори. После се появи Антитерористичната спецчаст и започна да се обажда и малко патриотизъм, особено след 11/9.

А сега всичко това се бе свело до лично отмъщение и молба към Бог да ми помогне да убия Асад Халил. И бях сигурен, че точно в този момент Халил моли Бог за същото благоволение. Молитвите на един от двама ни щяха да бъдат чути.