Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ivelinbogomilov (2013)
Редакция
Краси (maskara)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Нелсън Демил. Последният скок на лъва

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: Десислава Господинова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

39

Таксито от Брайтън Бийч ме беше оставило в подземния гараж и с четиридесет долара по-беден, което не е много за застраховка живот. Бях взел товарния асансьор до апартамента си. Никой от охраната ми като че ли не беше забелязал отсъствието ми. Не исках да вкарвам момчетата в беля, така че трябваше да се погрижа никога да не ме хващат, че съм се изнизал без тях.

Както и да е, сега бе седем сутринта, сряда — само някакви си седемдесет и два часа, след като двамата с Кейт се бяхме събудили в мотел „Хай топ“ в окръг Съливан, развълнувани от предстоящите скокове от самолета. Както се казва, нямахме си и представа колко вълнуващо щеше да се окаже всъщност.

Нямах никакви конкретни планове за деня, което ми напомни, че проблемът с нищонеправенето е, че не знаеш кога си приключил.

Възползвах се от възможността да изпълня ежедневните си упражнения, мотивиран не от суетата, а от грижи за здравето — в случая това означаваше, че трябваше да съм в добра форма, ако двамата с Халил решим да се сборим. Борис беше прав — атаките на Халил бяха от къси разстояния и лични и ако успееш да оцелееш след първоначалното изненадващо нападение, имаш шанс да отвърнеш. Именно затова Кейт беше все още жива.

Докато се приготвях да отида на свиждане на Кейт в Белвю, мобилният ми телефон иззвъня. Беше Парези.

— Да?

— Къде беше снощи? — поинтересува се капитан Парези.

Опа. Време беше да изляза на светло.

— Посетих Кейт в болницата.

— Това го знам. Какво направи след това?

Наистина беше време да изляза на светло.

— Откараха ме у дома.

Последва мълчание, след което Парези рече:

— Дежурният в лобито, Рамос, докладва, че е звънял на домашния и мобилния ти телефон и че портиерът те е търсил по домофона, но не си отговорил.

Крайно време да изляза на светло.

— Бях мъртъв за света още към десет вечерта. — Или пиех водка с Вероника? — Какво е искал Рамос?

— Нищо — отвърна Парези. — Просто проверка на връзката и да разбере какво е положението.

С други думи, Парези нямаше доказателства, че наистина съм излизал, така че малко се окопитих.

— Капитане, аз съм ченге, а не някакъв информатор от мафията, който трябва да бъде следен по двайсет и четири часа в дено…

— Животът ти е в опасност, детектив Кори. Освен това ти се съгласи да…

— Не съм се съгласявал да спя с пазачите си.

Отново последва тишина.

— Добре — рече накрая Парези. — Както се очертава, знаеш ли къде ще бъдеш довечера.

Не отговорих и не се поинтересувах от подробности.

— Но първо малко домашни въпроси — продължи Парези. — Погребението на Гейб, жена му и дъщеря му беше вчера. Била е скромна религиозна церемония, но ще отслужим паметна служба за него и семейството му някъде през следващата седмица, ако е възможно. — И добави: — В зависимост от това как се развият нещата.

Ясно. В зависимост от това кога са нашите погребения.

— Добре — казах аз.

— Как е Кейт? — попита Парези.

— Достатъчно добре, за да излезе от болницата, но Уолш я държи там и нито тя, нито аз сме особено щастливи от това.

— Там е в по-голяма безопасност, пък и е по-добре да не е с теб у вас.

Не коментирах коментара му, а казах:

— Има нещо, което трябва да направиш. Да се погрижиш възможно по-скоро да бъде издаден и регистриран смъртен акт в окръг Съливан и да кажеш на Регионалния медицински център Катскил да променят записите си по съответния начин.

— Добре… щом мислиш, че някой наистина ще тръгне да проверява това.

— Да приемем, че Халил е обсебен на тема вярно отчитане на труповете.

— Добре. Ще го направя. Да си получавал или да си спомняш нещо, за което трябва да знам?

Това беше в общи линии последна възможност да изясня въпроса с Борис Корсаков. Бях преценил всички за и против докладването за срещата си с него. Борис обаче правилно беше решил, че действам на своя глава, и ме беше помолил за седмица без намесата на полиция или ФБР — седмица, през която да види дали Халил няма да се опита да му види сметката на негова територия, в нощния клуб. Разбира се, целта на Борис беше да затвори завинаги устата на Халил, макар че всъщност не ми пукаше особено какви са желанията на руснака — това начинание не беше негово. Но пък интересите му можеха да съвпаднат с моите. Трудно решение.

— Джон?

И че моли да му пратя полицията да го защитава. Нямаше и да се учудя, ако коварният кагебеец вече бе офейкал в Москва с жена си — или на френската Ривиера без нея. Не бих го обвинявал, ако постъпи така.

— Ало? Джон?

— Нищо не се сещам — казах аз и смених темата. — От „Специални операции“ да са открили нещо необичайно около тайните квартири на лошите?

— Не.

— Опитваме ли се да открием други тайни квартири, за които не знаем?

— Проверяваме за корпоративни наематели, които са се сторили подозрителни на агентите, предлагащи наемите. Но проверките отнемат много време и едва ли ще попаднем на нещо.

— Ясно. Хрумна ми, че ако бях от приятелчетата на Халил в Ню Йорк, щях да наема нещо на моята улица, офис или апартамент, да монтирам на прозореца миниатюрна камера и да наблюдавам външната врата на монитор, намиращ се в офиса или апартамента.

Парези помълча известно време, после отвърна:

— Добра идея… но на улицата ти има цял куп блокове — хиляди апартаменти и офиси…

— Знам. Нали живея тук. Няма да е зле да отделиш хора да проверят това, капитане.

— Ще го направя. А ти по-добре не излизай на балкона.

— Тъкмо щях да те поканя на питие на чист въздух.

Парези понякога оценяваше черния ми хумор, но сега не бе един от тези моменти.

— Трябва да ти кажа, че сме пръснали хората в много посоки, но ще видя дали няма да успея да издействам от оперативния офис на ФБР малко подкрепления.

Припомних си безрезултатното наблюдение на иранския дипломат и го посъветвах:

— Изтегли от хората, които наблюдават. Този случай е приоритетен.

— Зная. Но нямаш представа колко много сведения, заплахи и улики сме оставили без разследване през последните месеци.

Замислих се над думите му.

— Възможно е да са планирани за отвличане на вниманието.

Той помълча, после каза:

— Може би. Никога не съм си помислял, че ще бъдем затрупани… нали се сещаш?

— Светът се промени — напомних му.

— Да. Но ние сме си старите. — И реши да се пошегува и той. — Затова си още на работа.

Много смешно.

— Има ли някакви данни за мобилния телефон на Кейт или на Гейб? — попитах.

— Както знаеш, и двата са с прекъснати услуги, но отделът за следене на информацията следи дали някой няма да ги включи, за да използва указателите им.

— Добре. Наблюдението на мюсюлманските квартали дава ли някакви резултати?

— Не.

— Предполагам, че си отменил всички отпуски и че всички работят извънредно.

— Това е ясно. Всъщност, Джон, позволи ми да те уведомя, че въпреки недостига на хора ФАТС, ФБР и НЙПУ работят по случая с пълни сили. И нека ти напомня, че ти не участваш в разследването. В отпуска си.

— Тогава защо ми задаваш въпроси?

— Ние задаваме въпроси — осведоми ме той. — Ти не следва да задаваш въпроси. Нито пък да съветваш.

Е, може и да се колебаех дали да не му кажа за Борис, но вече място за съмнения нямаше. Ами да! Та аз наистина не участвах в разследването.

— Джон?

— Разбирам.

Парези продължи с малко по-мек тон:

— Искаме да се съсредоточиш върху миналото. Да си припомниш всяко нещо, което би могло да ни е от полза.

— Колата и шофьорът чакат — казах аз. — Нещо друго?

— Да, причината, поради която ти се обадих. Довечера излизаш на лов.

Вълнуваща новина.

— Добре. Какъв е планът?

— В десет вечерта ще излезеш от блока, ще тръгнеш пеша по Седемдесет и втора и ще влезеш в Сентръл Парк…

— Може да ме пребият.

Парези игнорира възражението ми и продължи:

— Използваме парка, защото всички го познаваме и сме тренирали там наблюдение и контранаблюдение.

— Ясно. — Един път се изгубих там.

— Малко преди десет ще се срещнеш във фоайето с ръководител от „Специални операции“, който ще ти даде маршрута ти и различните места, които трябва да посетиш в парка. После ще установиш връзка с наблюдаващите екипи на улицата и тръгваш.

— Звучи добре. Само че не искам парад след себе си и духов оркестър пред мен — предупредих го.

— Естествено. Ще бъдеш прикриван, но не прекалено охраняван.

— Ще ти кажа мнението си, когато видя как стоят нещата.

— Добре. Нямаме нищо против да се учим. Проба и грешка, нали така.

— Само без грешки, ако обичаш. Уведомихте ли охраната на парка?

— Да. Знаят какво предстои и ще поддържаме контакт с тях.

— Добре.

Парковата охрана има силно присъствие през нощта и включва конни полицаи, цивилни ченгета, обозначени и необозначени коли. Всъщност присъствието е прекалено силно.

— Само ги дръж настрани от маршрута ми — казах на Парези.

— Разбрано — отвърна той и продължи с инструктажа: — На различни места в парка ще има специални екипи с уреди за нощно виждане и снайпери.

— Не забравяй да им кажеш как съм облечен.

Парези продължи, без да се засмее дори веднъж:

— Местата, където ще спираш и ще се мотаеш, са водоеми — лодките, после при езеро Белведере, може и при Резервоара. Наблюдаващите и специалните екипи държат на водоемите, защото така подстъпите на Халил ще бъдат ограничени и районът, който трябва да бъде покрит от екипите, е по-малък. С други думи, от едната страна те прикрива водата — обясни той и пак реши да се пошегува: — Можеш ли да плуваш?

— Не. Но пък за сметка на това мога да вървя по вода. И какво трябва да правя на тези места и по това време, освен да изглеждам като примамка?

— Добър въпрос. Нямам добър отговор, но си мисля, че след като наскоро си изгубил жена си… просто не те свърта вкъщи. Нали се сещаш? Шляеш се с наведена глава, сядаш на някоя пейка, скриваш лицето си в длани… или може би носиш бутилка — не истински алкохол, естествено — и се правиш на малко пийнал. Знаеш как се постъпва в такива случаи.

— Може пък да изглеждам така, сякаш се каня да се удавя в езерото.

— Да… защо пък не… Както и да е, няма да правиш крос. Ще вървиш бавно, ще следваш маршрута и ще слушаш инструкциите по радиото. Тия неща ще ги уточните с шефа на „Специални операции“.

— Ясно.

— И не забравяй, Джон — както сам каза, ако някой следи блока ти и чака да излезеш, това може да не е самият Халил. Така че ако лошите са на улицата, в коли или в някоя сграда на улицата ти, може да им отнеме известно време, докато се свържат с Халил и в същото време те следят. Контранаблюдаващият екип ще открие, ако някой е тръгнал след теб, така че ще разберем, ако играта е започнала. Ясно? И не забравяй най-важното: ако искаме планът да проработи, трябва да те засекат как излизаш от блока. Нали? Така че се мотай, но не прекалено очебийно.

— Ясно.

— Някакви въпроси?

— Не.

Идваше ред на пропагандата.

— Това далеч надхвърля дълга ти, Джон, и всички ние оценяваме готовността ти да се изложиш на опасност. Довечера може да се чувстваш самотен, но бъди сигурен, че няма да си сам. Том, аз и всички от ФАТС и от „Специални операции“ ще мислим за теб и ще се молим всичко да е наред и да успееш.

— Благодаря. И къде по-точно ще мислите и ще се молите за мен?

— Аз ще съм вкъщи, на повикване. Живея на Сентръл Парк Запад, така че мога да стигна за няколко минути.

— Добре. Значи ще можем да позираме заедно с мъртвия лъв.

— Искаме да го заловим жив, ако е възможно — не пропусна да ме уведоми той.

— Разбира се. А Том къде ще бъде?

— Също вкъщи, до телефона.

— Къде е жена ти, капитане?

— Извън града.

— Правилно. — Можех да попитам къде е и приятелката на Том, но нея не я грозеше опасност. Защо ли? Ами защото е баракуда и Халил не би я наранил от професионална солидарност. Да споделя ли това с Парези? По-добре не.

Както и да е, май бяхме приключили с всички точки, така че казах:

— Тръгвам за болницата.

— Много поздрави на Кейт. Ще поговорим по-късно, преди да излезеш.

Затворих и без да обръщам внимание на предупреждението на Парези, излязох на балкона и се загледах в сградите от другата страна на улицата. Наистина, имаше хиляди прозорци, от които се откриваше добър изглед към мен и балкона ми, както и към главния вход на блока ми. Освен това имаше десетки покриви, много от които бяха по-високи от балкона. Най-лесният начин да убиеш Джон Кори бе да поставиш снайперист на някой покрив или в който и да е от всички тези апартаменти и офиси. Дори не беше задължително стрелецът да е много добър. Но ако това трябваше да стане, вече щеше да се е случило.

Оттук виждах Сентръл Парк в края на 72-ра — повече от триста и двайсет хектара поляни, гори, фонтани и езера, паркови постройки и безброй тъмни местенца през нощта. Идеално място за тази игра, но може би твърде очебийно.

Подобно на лъва, на който бе кръстен, Асад Халил можеше да надуши опасността, но гладният лъв рискува заради храната. А Лъва вече би трябвало да е изгладнял.