Нелсън Демил
Последният скок на лъва (20)

19

Асад Халил седеше сам на една пейка в Батъри Парк. Беше научил, че мястото се нарича така, защото навремето на южния връх на остров Манхатън имало фортове и артилерийски батареи, които защитавали града. Сега тук имаше приятен парк с изглед към залива, а врагът беше вътре в града.

Отвори бутилката вода, която бе купил от един уличен търговец, отпи голяма глътка, после изми петънцата кръв на Амир по дясната си ръка.

Прибра бутилката в сака можеше да му потрябва и извади мобилните телефони на двамата мъртви федерални агенти. Включи ги и видя, че все още работят, което го изненада. Помисли си, че вероятно полицията или ФБР все още не са забелязали липсата им. Американците действаха като типични каубои и първата им грижа винаги беше оръжието. Отвори текстовите съобщения на телефона на Хейтам и видя едно ново — от КАП. ПАРЕЗИ, ФАТСНЙПУ. Знаеше, че това е началникът на Кори. Съобщението бе кратка заповед, нареждаща на полицейските детективи да започнат наблюдение на мюсюлманските общности, като обърнат „СПЕЦИАЛНО ВНИМАНИЕ НА ЛИБИЙСКАТА“.

Това следваше да се очаква и изобщо не го разтревожи. Потенциалните му помощници в Америка не бяха само либийци — имаше и приятели от Ал Кайда от други ислямски страни. Единствените му либийски контакти до момента бяха Фарид в Калифорния и Амир в Ню Йорк, но сега и двамата бяха в рая, далеч от наблюдението на американците.

Телефонът на Хейтам нямаше други съобщения и той го изключи.

Отвори съобщенията на телефона на Мейфийлд и видя едно ново от Уолш. Гласеше:

„ДО ВСИЧКИ АГЕНТИ НА ФБР И ДЕТЕКТИВИТЕ НА НЙПУ: ДВАМА ЛИБИЙСКИ ИНФОРМАТОРИ ОТ НЮ ЙОРК СЕ ОБАДИХА С ИНФОРМАЦИЯ ЗА ХАЛИЛ В КОНЩА. ПРОВЕРЕТЕ ИМЕЙЛИТЕ СИ ЗА ПОДРОБНОСТИ И ИНСТРУКЦИИ ОТНОСНО ЗАЛАВЯНЕТО НА ЗАПОДОЗРЕНИЯ. УОЛШ, ГСА АТС/НЙ“.

Изключи телефона на Мейфийлд и се замисли. Ако бе вярно, съобщението създаваше известни проблеми за него и задачата му. Нямаше да знае на кого може да има доверие.

Осъзна обаче, че ако съобщението от Уолш е било изпратено до всички агенти и детективи, би трябвало да се появи и в телефона на Хейтам. А там го нямаше. Когато го беше пратил, Уолш не беше знаел, че Асад Халил ще се сдобие и с телефона на Хейтам. Тогава защо го нямаше в телефона на Хейтам? И защо бе налице в телефона на Мейфийлд? Тя беше мъртва, когато съобщението е било пратено.

Следователно съобщението беше фалшиво, изпратено само до телефона на Мейфийлд, за който Уолш явно вече подозираше, че е в ръцете на Асад Халил. И именно затова телефонът й все още работеше.

Облегна се и се загледа към осветената от слънцето вода. Е, може би все пак бяха хитроумни. Но недостатъчно.

Или… може би съобщението бе истинско, но не беше изпратено до всички детективи и агенти, въпреки обръщението. Може би не бяха имали доверие на Хейтам. Или може би Хейтам не беше включен поради някаква друга причина.

Всъщност Халил не знаеше всичко, което трябваше да се знае за начина на работа на Антитерористичната спецчаст. Тя си оставаше в известна степен загадка за либийското разузнаване и за приятелите му от Ал Кайда — за разлика от другите организации като ФБР например.

Така или иначе, съобщението притежаваше всички издайнически признаци на дезинформация и трябваше да го разглежда именно по този начин. Борис, който дни наред му бе обяснявал подобни неща, сигурно щеше да остане доволен.

„Англичаните са майстори на дезинформацията“ — беше му казал той. — „Американците са се научили от тях, французите си въобразяват, че е тяхно откритие, а немците не са достатъчно ловки, за да измъдрят добра лъжа. Колкото до вашите някогашни колониални владетели италианците, те вярват на собствените си дезинформации и действат според тях“. Беше завършил лекцията си с думите: „Но най-добрият разпространител на дезинформация на света е КГБ“.

Халил не искаше да обижда учителя си, като го предизвиква, но въпреки това му напомни, че КГБ вече не съществува и че „може би е“ следва да се замени с „беше“.

Борис бе свикнал с обидите на Халил, независимо дали изтънчени, или не, и само се изсмя между две чаши водка. Малик бе посъветвал Халил да е по-снизходителен към руснака. „Той е изгубена душа от изгубена империя, безбожен и забравен от Бога корабокрушенец, изхвърлен на нашия бряг. Използвай го, Халил, но имай съжаление към него. Той никога няма да се измъкне жив оттук“.

Но Борис се беше измъкнал от Либия с помощта на ЦРУ. Беше се продал на американците и правеше за тях онова, което бе правил за либийското разузнаване — издаваше тайни срещу пари. И едва не предаде Асад Халил. Но съдният му ден вече наближаваше.

Съобщението от Уолш несъмнено бе лъжа, но Халил трябваше да действа така, сякаш е истинско. Точно това би го посъветвал Борис.

Колкото до Мейфийлд, държаха телефона й работещ, но той бе сигурен, че не бяха опазили нея жива. От гърлото й бликаше твърде много кръв, докато летеше към земята. Халил беше добър в преценяването на това — беше виждал и причинявал подобно кървене и то винаги завършваше със смърт. А ако по някакъв каприз на съдбата беше оцелял, умът й беше пострадал, което бе много по-лошо от смъртта на тялото. Запита се какво ли прави Аллах с онези осакатени хора, чиито духове нито се възнасят в рая, нито биват запратени в ада. Може би имаше някакво място, където отиваха тези души, за да чакат крайното решение. Място, на което мъртви умове контролират бездушни тела — нещо много подобно на американски мол.

Върна се в реалността. От залива подухна ветрец. Паркът се пълнеше с хора, излезли да се насладят на приятния ден. Гледаше ги как се разхождат или тичат, как карат велосипеди и ролери. На пейката срещу него се настани една двойка и започна да се прегръща непристойно. На друга пейка двама мъже по къси панталони седяха твърде близко един до друг, пиеха вода от бутилките си, разговаряха и се усмихваха. Халил беше виждал такива в Европа, но никога в Либия или някъде другаде в ислямския свят.

Въпреки прекараните в Европа години и краткото си посещение в Америка Халил не беше свикнал с тази публична проява на привързаност, с показването на гола плът и с непринуденото общуване между мъже и жени — или между мъже и мъже или жени и жени. Това не бе угодно на Бог и го караше да се чуди как такива безсрамни хора продължават да са богати и силни.

Отново си помисли за римляните. Един екскурзовод в Римския музей в Триполи бе казал:

„Те пропилели спечеленото с труд богатство на предците си и живеели като личинки в разлагащия се труп на собствената си империя“.

Да, помисли си Халил, а когато вече не можели да намерят добри мъже за легионите си или за работна ръка в империята, започнали да плащат на варварите да им вършат работата. А после златото им свършило.

Отвори пликчето фъстъци, което бе купил заедно с водата, и разчупи един. Едва сега си даде сметка, че не е хапвал нищо от сутринта.

Започнаха да се събират гълъби. Халил им хвърли няколко фъстъка и настана истинска суматоха. Наблюдаваше как птиците се борят за храната и забеляза, че някои са по-агресивни от другите. Имаше и такива, които стояха настана и дори не се опитваха да се включат в борбата. Хвърли още фъстъци, този път с черупките. Гълъбите се усетиха, че трябва да се доберат до храната, и закълваха черупките, но непрекъснато въртяха глави от една страна на друга с надеждата да намерят обелени ядки.

„Дори птиците им са мързеливи“ — помисли Халил и се усмихна.

Надалеч от парка се намираше Уолстрийт, центърът на финансовата мощ на американците. Борците на джихада много спореха дали да не изберат тази улица за следващата си атака. Някои казваха, че трябва да се направи и че това ще осакати американската икономика. Други твърдяха, че ако бъде оставен непокътнат и действащ, Уолстрийт може да причини на американската икономика повече щети и от сто бомби. Трети пък бяха на мнение, че Уолстрийт скоро ще си се срути сам.

Халил споделяше последното становище.

Фъстъците бяха на привършване.

Извади бинокъла от сака и погледна зелената статуя в залива. Тя сякаш стоеше върху водата. Знаеше, че това е може би най-големият символ на Америка, най-познатият и най-представителен паметник на онова, което беше наречено „американска мечта“ и „американско обещание“. Чувал бе, че всички американци, без разлика от политически възгледи, етнически произход и положение в обществото, се отнасят към тази статуя с благоговение. Може би именно тя беше набелязаната цел, която скоро щеше да му бъде разкрита. Продължи да се взира в зелената статуя, в тази жена в роба, вдигнала факел над главата си, и я видя как се катурва от каменния си пиедестал и рухва по очи във водата. Да, това би било подходящо сбогуване — постоянно напомняне за неговата визита и изумителна картина, която ще обиколи целия свят.

Свали бинокъла и отвори пълната си с фъстъци шепа. Един гълъб приближи предпазливо. Докато навеждаше глава да клъвне една ядка, Халил сви пръсти и му прекърши шията.