Нелсън Демил
Последният скок на лъва (7)

6

Будилникът не го събуди — беше буден, — а само му каза, че е два и половина. Асад Халил стана, отиде до тоалетната, пийна няколко глътки вода и излезе от стаята, като не пропусна да се увери, че табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ си е на мястото. Когато някой — било чистачката, било следващият гост — откриеше тялото на Мансур, Халил щеше да е далеч от Калифорния.

Излезе в прохладната тъмна нощ, качи се в колата и потегли. По пътя извади парите от портфейла на Мансур и го хвърли в канавката заедно с цветето от таблото.

Улиците бяха пусти и след десет минути Халил наближи североизточния ъгъл на летище Санта Барбара. Тази част от комплекса бе далеч от основния терминал и бе запазена за частни самолети, чартърни компании и товарни машини.

Бяха го предупредили да е нащрек за патрулната кола на летището, която правела периодични обиколки на района, но не видя никакви движещи се автомобили от другата страна на оградата. Мина през отворения портал и стигна до дълъг тесен паркинг, където имаше няколко ниски постройки. Повечето бяха тъмни, но една имаше осветен надпис СТЪРЛИНГ ЕЪР ЧАРТЪРС. Това бе втората му цел.

Продължи покрай още няколко сгради. На паркинга бяха спрени общо три коли, в този час не се виждаше нито човек, нито движещ се автомобил. Дотук информацията, с която разполагаше, бе точна. Ал Кайда в Америка не беше направила мисията му възможна както вярваха, но трябваше да признае, че го бяха улеснили. Асад Халил, Лъва, бе убивал враговете на исляма из цяла Европа и Америка без ничия помощ, но от Ал Кайда му бяха предложили помощта си при американската му мисия, а в замяна той трябваше да изпълни тяхна поръчка в Ню Йорк. И щеше да го направи, но не и преди да приключи с личното си отмъщение. На двеста метра от сградата на Стърлинг Еър Чартърс имаше друг осветен надпис — АЛФА ЕЪР ФРЕЙТ, местоработата на господин Чип Уигинс. Халил видя до офиса черен Форд Експлорър, който отговаряше на снимката, която му бяха показали в Триполи. Господин Уигинс, бивш лейтенант Уигинс от Военновъздушните сили на Съединените щати, тази нощ беше на работа. Днес бе петък и според графика си господин Уигинс трябваше да дойде отново на работа чак в неделя вечерта, но всъщност днес беше последният му работен ден.

Халил спря тауруса срещу Алфа Еър Фрейт, до колата на Уигинс. Изключи фаровете и двигателя, слезе и провери номера на експлоръра. Наистина беше на Уигинс. Отвори багажника, взе сака с щангата и касапския трион и го преметна през рамо.

Тръгна бързо през паркинга към прохода между сградата на транспортната компания и съседната постройка. Между тях имаше висока ограда с портал, който водеше към стоянките на самолетите. Халил използва картата за достъп, която бе получил от Фарид Мансур дано бъде награден с място в рая за саможертвата си, отвори портала и се промъкна в охранявания район.

Придържаше се към сенките покрай сградата на Алфа. После приклекна до един контейнер за боклук и огледа района. Зад редицата сгради бяха стоянките, където бяха паркирани множество малки и средно големи машини. До гърба на сградата на Алфа имаше два малки двумоторни самолета с емблемата на фирмата на опашките. Беше му казано, че тези машини са две от общо трите на компанията и обикновено се връщали между полунощ и един, както бе станало и днес. Третият самолет от флота на Алфа, който отсъстваше, бе бяла двумоторна Чесна, пилотирана от господин Уигинс — нейният курс обикновено приключваше към три или четири сутринта. Халил погледна светещия циферблат на часовника си. Вече бе 2:58. Надяваше се, че господин Уигинс се движи в график и няма да закъснее.

Остана скрит в сянката на контейнера, взираше се в летището. В далечината се виждаха светлините на главния терминал, както и лампите на пистите. Малко машини излитаха и кацаха в този час, така че Халил веднага забеляза светлините на малък самолет, който се спускаше към най-близката писта.

Самолетът кацна и два бели лъча разсякоха мрака и осветиха пътеката за рулиране, водеща към стоянките.

Халил не помръдваше, ослушваше се за приближаващи хора. Ако някой се появеше, имаше две възможности — щангата или пистолета. Бягството не фигурираше като опция. Дълго бе чакал този момент и сега бе съвсем близко до Уигинс, последния от осмината пилоти, които бяха пуснали бомбите си върху Ал Азизия в Триполи, където беше живял и където бе загинало семейството му.

Двумоторният самолет продължаваше да рулира към него и Халил се замоли именно това да е машината, която му трябваше. Когато самолетът приближи, видя, че е бял, и му се стори, че вижда на опашката му емблемата на Алфа. Отвори сака и извади тежката щанга.

Самолетът влезе в стоянката и спря на десетина метра от него. Светлините му угаснаха, двата двигателя замлъкнаха и нощта отново стана тъмна и тиха.

Халил наблюдаваше и чакаше. Откъм самолета се чу скърцане, после вратата от лявата страна се отвори и един мъж слезе.

Стоянките бяха слабо осветени и Халил не можеше да е сигурен, че е Уигинс, но това беше неговият самолет, автомобилът на паркинга също бе негов, а и времето на пристигането му съвпадаше. Нямаше да се притесни, ако убие по погрешка някой друг, само че това щеше да предупреди Уигинс, а и властите, че той, Асад Халил, отново е тук.

Пилотът носеше нещо — вързани с въжета клинове за запиране — и се наведе да постави първия зад лявото колело на самолета.

Халил грабна сака и затича, преодоля десетте метра до машината за секунди.

Пилотът поставяше втория клин пред колелото, но чу шума, обърна се и се изправи.

Халил — вече беше при него — на мига разпозна лицето от фотографиите. Наистина бе Чип Уигинс. Уигинс впери поглед в него.

— Кой си ти?

Халил беше пуснал сака и държеше щангата с две ръце. Замахна, стовари я с все сила върху лявото рамо на Уигинс и му счупи ключицата.

Уигинс изрева от болка, залитна и падна. Халил замахна пак и му счупи дясната капачка, после отново — този път счупи левия пищял. Последният удар счупи дясното рамо на Уигинс.

Виковете на пилота вече едва се чуваха — беше на път да изгуби съзнание.

Халил се огледа, после хвърли щангата и сака в кабината. Коленичи до Уигинс, хвана го за ризата, вдигна го и го преметна през рамо. Изправи се, качи го в самолета и затвори вратата.

Товарният отсек беше тъмен и таванът бе нисък, така че се наложи да се движи приведен към задната част. Пусна изпадналия в безсъзнание Уигинс и го нагласи да седи, опрял гръб в стената.

Извади касапския трион и коленичи върху краката на Уигинс. После извади от джоба си ампула амоняк и я счупи под носа му. Главата на Уигинс се отметна назад и Халил го плесна по бузите.

Уигинс изстена и очите му се отвориха.

Халил доближи лице до неговото.

— Аз съм, господин Уигинс. Асад Халил, когото очаквате вече три години.

Уигинс впери поглед в него, но не каза нищо. Халил доближи уста до ухото му и прошепна:

— Вие, или може би някой от покойните ви другари от ескадрилата, убихте майка ми, братята ми и сестрите ми. Така че знаете защо съм тук.

Отдръпна се и погледна жертвата си. Уигинс гледаше право напред, по бузите му се стичаха сълзи.

— А, виждам, че съжалявате за стореното — рече Халил. — Или може би просто изпитвате физическа болка. Но със сигурност никога не сте изпитвали духовната болка, която нося в себе си, още от момче. И, разбира се, никога не сте изпитвали физическата болка на срутваща се върху вас къща, която изстисква живота от тялото ви.

Устните на Уигинс се размърдаха, но се чу само тих стон, който премина в скимтене.

Халил виждаше, че мъжът е на път отново да изгуби съзнание, така че го зашлеви и заговори по-високо.

— Чуй ме! Измъкна ми се веднъж, но сега съм ти замислил много неприятна смърт и трябва да си буден за нея.

Уигинс стисна очи, устните му затрепериха.

Халил се пресегна и извади от сака касапския трион. Вдигна го пред лицето на Уигинс и отново го зашлеви.

Уигинс отвори очи и загледа неразбиращо триона. После разбра. Очите му се разшириха, челюстта му увисна и той успя да изплаче:

— Не…

Халил натика носна кърпа дълбоко в отворената му уста.

— Да. Касапски трион. Ти си животно, а аз съм твоят касапин.

Уигинс се опита да се съпротивлява, започна да върти глава, но Халил го сграбчи за косата и опря зъбите на триона отляво на врата му.

Уигинс нададе приглушен от носната кърпа писък.

Халил бавно и търпеливо почна да реже плът и мускули. Приглушените писъци продължиха.

Кръвта течеше все по-силно, пропи бялата риза на Уигинс и започна да се събира на локва на пода. Движенията и писъците ставаха все по-слаби, макар Халил да знаеше, че жертвата му все още изпитва чиста болка и ужас, че й режат главата.

Режеше откъм задната част на врата, за да не прекъсне сънната артерия или югуларната вена, което щеше да убие Уигинс прекалено бързо. Усети как зъбите на триона застъргаха по прешлените. За съжаление, нямаше начин да направи още срезове, които да причинят болка, но не и смърт.

Вече го беше правил това — в Афганистан, където един боец от талибаните го запозна с по-фините моменти на обезглавяването. Жертвата бе западен работник, а използваният инструмент беше голям афгански нож, с който Халил определено имаше трудности, особено с прекъсването на прешлените. С триона беше много по-лесно и съответно по-приятно — но не и за Уигинс, разбира се.

Дръпна главата на Уигинс назад за косата и го погледна. Лицето му бе бяло като тебешир, а очите, макар и отворени, изглеждаха мътни и безжизнени.

Вече не можеше да получи повече удоволствие от това, така че започна да реже бързо. Прекъсна най-напред лявата сънна артерия и югуларната вена. Дланите и ръцете му до лактите се оплискаха в кръв. После преряза трахеята, дясната сънна артерия и вената, докато главата не остана да се крепи за тялото единствено на шийните прешлени. Колкото и странно да бе, сърцето на Уигинс продължаваше да изпомпва кръв, но и това скоро приключи.

Халил дръпна главата за косата, преряза прешлените и я отдели от тялото.

Задържа я за косата и се загледа в лицето на Уигинс, което се поклащаше леко от една страна на друга.

— Вече сте в ада, господин Уигинс, а моето семейство се радва в рая.

Захвърли триона, изправи се и внимателно постави главата на Уигинс в скута му. После взе щангата и я заби във врата му, докато не стигна до средата на тялото.

Излезе от самолета и затвори вратата. После се погрижи да довърши работата на Уигинс — постави клиновете под другото колело, така че самолетът да не се набива на очи.

Ако информацията му бе вярна, машината щеше да остане тук до неделя вечерта, когато господин Чип Уигинс, който бе ерген и живееше сам, трябваше да се яви отново за редовните си полети. Господин Уигинс щеше да закъснее (или може би да подрани, тъй като изобщо не беше оставял самолета), а когато го откриеха, той, Асад Халил, щеше да е прекосил континента — и да е зачеркнал още имена от списъка си, преди някой да разбере, че се е завърнал в Америка.

Мина бързо през стоянката, излезе през портала и след няколко минути вече се отдалечаваше от летището.

Върна се в хотел Бест Уестърн и захвърли окървавените дрехи под леглото при Фарид Мансур.

Взе душ и се преоблече в друго спортно сако, панталони и риза, след което посвети няколко часа на четене на Корана. В шест сутринта се просна на пода с лице към Мека и изрецитира фаджр, сутрешната молитва за възхвала на Бог.

После си събра багажа и излезе от хотела през задния вход.

Прибра куфара и брезентовия чувал в багажника, остави малкия сак на седалката до шофьора и след десет минути отново беше на летището.

В този час вече бе оживено. Халил спря до сградата на Стърлинг Еър Чартърс, взе си багажа, заключи колата и влезе в офиса.

Младият мъж зад бюрото го погледна и попита:

— Какво ще обичате?

— Казвам се Деметриос. Имам резервиран чартърен полет до Ню Йорк — отвърна Халил.

Младият мъж стана.

— Да, сър. Документите са налице, пилотите са готови за полет, самолетът също е в готовност. Можем да излетим веднага щом сте готов.

— Готов съм — каза Халил.