Нелсън Демил
Последният скок на лъва (31)

30

Слязох до двайсет и шестия етаж да взема някой неща от бюрото си, но преди да го направя, отидох до бюрото на Гейб да потърся неговото копие от папката на Халил. Намерих я в шкафа, със същия етикет — „Програма Ислямска общност“.

Забелязах друга кутия, отбелязана с Хейтам — „лични“. Отворих я. Вътре нямаше кой знае какво — предимно дреболии, но забелязах Коран на арабски, както и книга с арабски поговорки на английски, с отбелязани страници. Отворих я на една от тях и прочетох подчертаната поговорка:

„Смъртта се бои от него, защото има сърце на лъв“.

Върнах книгата в кутията и видях снимка в рамка, две усмихнати привлекателни жени, явно жената и дъщерята на Гейб. Загледах ги. Давах си сметка, че тези две жени са мъртви, убити най-хладнокръвно от Асад Халил. Можех да разбера мотивите и противната логика на другите покушения, но дори след десетилетие работа в областта все още се шокирах от лишените от мотиви убийства — извършени просто така, заради спорта. И те искаха този тип да бъде заловен жив?

Затворих кутията и отидох при бюрото на Кейт. Взех червен флумастер и написах на блока хартия:

„Добре дошла отново, скъпа. С любов, Джон“.

Върнах се при бюрото си и прослушах гласовата си поща, като прескочих повечето съобщения. Търсех обаждане от Асад Халил. Бях му дал служебния си телефон преди три години с молбата да звънне да се видим, когато отскочи отново насам. Господин Халил не се беше обаждал, но пък разлагаше с мобилните телефони на Кейт и Гейб, така че вече имаше всичките ми телефонни номера и бях сигурен, че ще го чуя.

Влязох в компютъра, проверих имейлите си и разпечатах няколко. Разпечатах също и десет екземпляра на разпратената от НЙПУ снимка на Асад Халил и ги сложих в папката на Гейб.

Хората започнаха да се връщат от обяд, за да видят как върви войната с тероризма. Не исках да се въвличам в разговори с колегите, така че заключих всичко и тръгнах към асансьорите.

Трябваше да мина през техническия отдел да си взема проследяващото устройство и жиците, но забравих. Май трябваше да се отбия и при капитан Парези, но бях подложен на много силен стрес, който явно се отразяваше зле на паметта ми.

Излязох навън, качих се в джипа и отидох до Мъри Стрийт да видя сцената на последното — надявах се — престъпление на Халил.

Паркирах срещу сградата на Държавни приходи и си представих улицата в неделя следобед. Никой не живееше в този квартал и офисите са били затворени, така че улицата би трябвало да е била почти пуста. Асад Халил не я беше подбрал напосоки. Донякъде познаваше района — или лично, или най-вероятно от информация от някой с по-голям опит в Ню Йорк. Онова, което виждах при тези убийства, бе крайният продукт на доста компетентна и добре информирана група, живееща и работеща в Ню Йорк. Халил беше убиецът звезда, останалите бяха негови представители, мениджъри и букмейкъри.

Напуснах Мъри Стрийт и продължих към апартамента си на Източна 72-ра.

Жилищният ми блок е от осемдесетте, безличен, но доста скъп, подобно на повечето жилищни сгради в Горен Ист Сайд. След 11/9 цените на наемите и на имотите в Манхатън се сгромолясаха, като в зона на военни действия, но след като мина около половин година, без да бъдем атакувани с антракс и без да гръмнат някоя мръсна бомба, отново скочиха до ненормални височини.

Влязох в подземния гараж и извадих глока. Обикновено не се прибирам с пистолет в ръка, освен ако някой задник се опитва да паркира на моето място, но в последно време нещата се бяха променили и както ми каза навремето един стар патрулен полицай:

„Най-сигурният начин да си изгубиш главата е като си я завреш в задника“.

Огледах се, паркирах и тръгнах към асансьора, като държах папката с лявата си ръка, а дясната стискаше дръжката на пистолета в джоба ми.

Във фоайето веднага забелязах някакъв тип, седнал на стол до отсрещната стена. Носеше джинси и оранжева риза с някаква емблема — доставчик. Всъщност на масата до него имаше две кутии за пица. От мястото, където бе седнал, можеше да вижда входната врата и асансьора на гаража, а така също вратата към аварийното стълбище, товарния асансьор и пътническия асансьор. Сега обаче гледаше към мен.

Портиерът Алфред ме поздрави от бюрото си, но не му обърнах внимание и тръгнах към доставчика, който се изправи, когато го приближих. Пицарията на Марио — най-добрата в НЙ. Бях деветдесет и девет процента сигурен, че е ченге, което е добра вероятност за почти всичко в живота, но не и за такива неща като да се опиташ да пресечеш оживена улица или да внимаваш да не ти светят маслото.

Докато го доближавах с ръка в джоба, попитах:

— По работа ли?

Той кимна.

— Детектив Кори?

— Същият.

— Аз съм детектив А. Дж. Настаси, от „Специални операции“. Зачислен съм към охраната ви — обясни ненужно и ми напомни: — Срещали сме се няколко пъти.

— Вярно.

Познавам доста мъже и жени от „Специални операции“, но непрекъснато приемат и нови, тъй като броят мюсюлмани, които трябва да бъдат следени, неизменно расте.

— Знаете ли защо ми е необходима охрана? — попитах го.

— Инструктиран съм.

Извадих една от снимките на Халил от папката.

— Знаете ли кой е този тип?

— Имам същата снимка — отвърна той.

— Да, но знаете ли кой е?

— Казаха ми, че е професионален убиец, чужденец, въоръжен и опасен — отговори Настаси. — И че е възможно да се маскира.

— Абсолютно правилно — казах и допълних: — Това е най-лошият кучи син на планетата.

— Ясно.

— Имате ли бронежилетка?

— Не излизам от къщи без нея.

— Добре. В кутиите наистина ли има пица?

Той се усмихна.

— Не.

Денят май не се очертаваше щастлив.

Побъбрихме известно време за процедурите, на колко смени ще се редуват, какъв е планът на коридорите, кога смятам да излизам и да се прибирам и така нататък.

— Работете с дежурните портиери — посъветвах го. — Те познават живеещите, някои от обичайните посетители и доставчиците.

— Разбрано.

— Кого трябва да уведомите, когато излизам от сградата?

— Всъщност имам писмени инструкции и телефони за вас — каза той и ми подаде запечатан плик.

Прибрах го в джоба си и отидох при Алфред, който беше останал зад бюрото си. Той ме поздрави отново и попита:

— Проблем ли има, господин Кори?

— Ти как мислиш, Алфред?

— Ами… не съм сигурен какво става.

— Е, тогава ще ти кажа. Разбира се, знаеш, че не работя за Агенцията за опазване на природната среда, нали?

— Да, господин Кори, зная.

— И че госпожа Кори не е келнерка на коктейл партита, както ти каза.

Той се усмихна неуверено.

— Подозирах, че се шегува.

— Точно така. Всъщност и двамата работим в правозащитната система.

— Да, господине. Известно ми е.

На сутринта на 11/9 двамата с Кейт бяхме пристигнали тук поотделно, почернели от пушек и сажди, а Алфред стоеше тук със сълзи в очите.

Алфред е свестен тип, харесва и мен, и Кейт. Харесваше и бившата ми жена Робин, неоснователно високоплатената адвокатка на престъпници. Апартаментът беше неин. Когато се разделихме, Робин ми даде парите за наем за седем години, всички мебели и някои полезни съвети.

„Дай го под наем, както е обзаведен, и ще натрупаш пари“.

Но Джон ергена малко го мързеше да се мести, пък и ми харесваха кварталните барове и южният изглед от балкона. Кейт също хареса блока и квартала, така че още сме тук.

Освен това сградата се охранява и сега беше един от онези редки моменти, когато бях доволен от електронните ключалки, охранителните камери и денонощния портиер, който не би пуснал с лека ръка Джак Изкормвача.

Като стана въпрос за това, сетих се да попитам нещо Алфред.

— В блока има ли апартаменти без наематели? Например апартаменти на някакви фирми?

— Не, господине.

Извадих снимка на Асад Халил и я сложих на тезгяха.

— Детектив Настаси даде ли ти такова нещо?

— Да, господине.

— Задължително да предадеш снимката на следващия портиер.

— Зная.

— Добре. Да съм получавал някакви доставки? Тиктакащи пакети и тъй нататък?

— Не, господине. Само съботната поща.

Зачудих се дали колегите ми не са сложили бръмбари в апартамента или дали колегите на Асад Халил не са се вмъкнали в него, за да отмъкнат резервните ми ключове.

— Някой да е влизал в апартамента ми? От телефонната компания? Или електротехник?

Алфред провери книгата за посетители.

— Никой не е идвал, докато ви нямаше. — После попита: — Как мина уикендът ви?

— Интересно. — Знаех, че трябва да му кажа. — Госпожа Кори претърпя малък инцидент и ще отсъства два-три дни.

— Съжалявам.

— Добре е — уверих го. — Но няколко седмици и двамата ще работим вкъщи.

— Да, господине.

— И не очакваме посетители и доставки.

Алфред не е глупак и работи тази работа вече двайсетина години, така че е виждал какво ли не — неверни половинки, семейни скандали, може би някоя и друга елитна проститутка, купони, излезли извън контрол, и Бог знае какво още. С две думи, един манхатънски портиер знае кога да бъде нащрек и кога да гледа в друга посока.

— Имам багаж в джипа — казах му. — Моля те, кажи да го качат в апартамента ми.

— Да, господине.

— И се погрижи джипът да бъде заключен. Нека прислужникът в гаража даде резервните ключове на теб. После ще ги взема.

— Да, господине.

Има ред малки, но важни неща относно личната безопасност, които не бива да се забравят, и съм съветвал безброй свидетели, информатори и други изложени на риск как да вземат предпазни мерки. А ето че сега трябваше сам да следвам собствените си съвети. Така де, ако някой наистина иска да се добере до теб, ще го направи; не е нужно обаче да му улесняваш живота. Всъщност най-добрият начин да предотвратиш нападението е пръв да спипаш другия.

Отидох до кутиите във външното фоайе и си взех пощата, която се състоеше предимно от сметки и каталози. Единственото нещо, което изглеждаше подозрително, бе плик от „Рийдърс Дайджест“, който ми съобщаваше, че вече съм спечелил пет милиона долара.

Отидох при асансьорите и се качих на 34-ти етаж. Когато двамата с Кейт слизахме със същия асансьор в събота сутринта, най-големите ми грижи бяха свързани с движението през почивните дни в окръг Съливан, качеството на хотелската стая и това, че ще трябва да скачам от самолет.

А в същото време Асад Халил бе прекосявал страната с чартърния „Сайтейшън“ и пътищата ни щяха да се сблъскат, но само той бе знаел това.

Не играя много добре ролята на жертва и обичайната ми мярка да не ставам такава се състои в това да съм сигурен, че имам резервен пълнител за пистолета. Определено не ми харесваше идеята да бъда дивеч за този кучи син и да ми се налага по цял ден да се озъртам през рамо. А онова, което наистина ме вбесяваше бе, че проклетият задник си беше въобразил, че може да ме заплашва, да се опита да убие жена ми и да оцелее, за да го разказва на внуците си.

Ако Асад Халил си мислеше, че той е вбесен, значи нямаше представа какво представлява това състояние.