Нелсън Демил
Последният скок на лъва (46)

45

Неделя сутрин. Моите пазители от „Специални операции“ ми предложиха да ме придружат до някоя църква, ако имам подобни желания. Миналата неделя бях заплашван със смърт от падащ от самолет терорист, така че сериозно се замислих, преди да реша да погледам телевизионната литургия от „Сейнт Пат“, по хавлия. Все пак бях в църквата. Духом. По обед направих поклонничеството си до Белвю. Кейт беше във весело настроение и се сетих за затворниците в навечерието на освобождаването им.

— Събра ли вече багажа? — попита ме.

— Всичко е в пълна готовност. — Да бе.

— Нещо ново по случая?

— Не, доколкото ми е известно. Ти какво научаваш от Том?

— Нищо. Мисля, че е заминал за уикенда.

— Сериозно? — Значи главният специален агент на нюйоркската Антитерористична спецчаст заминава да си почива в провинцията, докато най-гадният терорист на планетата е в града.

— Том трябва да си почине — казах на Кейт. — Никога не се е случвало нищо лошо през уикендите.

Тъй като беше неделя, отделението беше оживено, свещениците правеха обиколките си и предлагаха причастие и Божието послание за любов на онези, които се нуждаеха най-много от него — убийци, изнасилвачи, търговци на дрога и други отрепки, за които имаше надежда за избавление — с изключение на осъдените политици, които нямат души за спасяване.

Аз не бях във весело настроение като Кейт и тя го усети, но се справи с положението, като го игнорира. Щастието, смяташе тя, е заразно като сифилитичния наркоман в съседната стая — само една целувка и го пипваш и ти.

Връхната точка на посещението ми обаче беше католическият свещеник, който влезе в стаята. Приличаше на деветнайсетгодишно хлапе и се казваше отец Брад. Стоеше между мен и вратата, така че погледнах към прозореца. Щях ли да оцелея при скачане от деветнайсетия етаж? Заслужаваше ли си да опитам?

Както и да е, свещеникът се оказа свестен тип и тримата побъбрихме. Естествено, той разбра, че съм католик — надушват подобни неща за секунди. Кейт му каза, че е методистка, така че пуснах стария си лаф:

— Не те попита по какъв начин се предпазваш от бременност.

Отец Брад се изкиска, но си помислих, че Кейт всеки момент ще припадне.

Свещеникът се зарадва да установи, че Кейт не е престъпничка — приличаше на свястно момиче — и се зарадва още повече, че съм присъствал на сутрешната литургия в „Сейнт Патрик“. Всъщност, не казах това, но явно това си беше помислил въз основа на онова, което може и да бях споменал.

Знам куп страхотни лафове за папата и си помислих, че ще ги намери за смешни, но той трябваше да се заеме с по-тежките случаи, така че благослови и двама ни. И ако трябва да съм съвсем честен, това ме накара да се почувствам някак си по-добре. Може би молитвите ми да намеря и убия Асад Халил щяха да бъдат чути.

Кейт посвети следващите няколко минути на критикуване на поведението ми пред отец Брад, но аз вече бях изпълнен със Светия Дух, така че просто се усмихвах. Мислех си и за Кървавата Мери, с която щях да се срещна, когато се прибера у дома.

— Утре ще ме вземат оттук в четири следобед — напомни ми Кейт. — Ще ми трябва един час да си приготвя багажа.

Тоест два. Не, три.

— Така че това ще ни даде време да се погушкаме — заключи тя.

Аз пък си мислех, че ще правим секс.

— Първо гушкане, а после събиране на багажа — предложих.

— Ами… добре.

Направих няколко танцови стъпки. Останах за неделния обяд, който не беше никак лош — особено цирозният гъши дроб.

Свиждането завърши с горчиво-сладка нотка.

— Ти си храбър мъж, Джон — каза ми Кейт. — Знам, че не искаш да оставяш този проблем да се решава от други. Но ако се случи нещо с теб… с живота ми ще е свършено. Така че помисли и за мен. За нас.

Ако нещо се случеше с мен, моят живот също щеше да е свършил, но отговорих в духа на сантимента:

— Имаме още много години пред нас. — Освен ако не пукнех от отегчение по време на вечеря със семейство Мейфийлд. Оставих Кейт в добро настроение нейно, не мое и слязох при шофьора.

С мен имаше само един федерален все пак беше неделя почивен ден за ФБР и за терористите. Казваше се Престън Тайлър или може би Тайлър Престън и не бях сигурен, че е достатъчно голям, за да кара нещо различно от селска каруца. Все пак успяхме да излезем благополучно на пътя и той попита:

— Капитан Парези свърза ли се с вас?

— Не.

— Не искаше да се обажда, докато сте в болницата, но каза, че ще ви прати съобщение.

— Добре.

Погледнах телефона си и наистина видях текстово съобщение от Парези — бях го пропуснал. Вероятно беше пристигнало, докато получавах благословия от отец Брад, и сигурно съм помислил онази вибрация, която усетих, за… Както и да е, отворих съобщението, което гласеше:

„НОВО РАЗВИТИЕ НА НЕЩАТА. ОБАДИ СЕ ВЕДНАГА“.

Видях в това ръката на Светия Дух. Или може би добре свършена детективска работа.

Звъннах на мобилния номер на Парези.

— Какво има?

— Е, май намерихме тайната квартира — или някаква тайна квартира — отвърна той.

— Къде?

— Където и предполагахме — срещу твоя блок.

Ние? Мислех, че идеята беше моя.

— В десет и осемнайсет сутринта в Командния център се получило анонимно обаждане от мъж, който съобщил за подозрителна активност на Източна седемдесет и втора, номер триста и двайсет, което е жилищен блок — продължи Парези. — Казал, че имало, цитирам: „Подозрително изглеждащи хора, които влизат и излизат по всяко време“.

Същото можеше да се каже за половината жилищни блокове в Манхатън. Но явно този случай беше различен.

— Къде си в момента? — попита той.

— На около пет минути от мястото.

— Добре. Аз съм на място. Апартамент двайсет и седем дванайсет.

Затворих и се обърнах към Престън, който не беше тукашен.

— Остави ме на Източна седемдесет и втора триста и двайсет.

— Къде е това?

Мама миа! По-добре да се бях качил при някой пакистански бакшиш. Или дори либийски.

— Между Първо и Второ.

— Авеню ли?

— Точно така.

Откри номера, който се оказа хубава сграда отпреди войната, около тридесететажна. Минавал съм безброй пъти покрай нея, но неизвестно защо никога не ми е хрумвало, че в апартамент 2712 може да има терористи.

Слязох от колата и погледнах на запад, към отсрещната страна на улицата и моя блок, който е между Второ и Трето авеню. Оттук виждах балкона си, а от апартамент 2712 който беше на 27-и етаж някой снайперист спокойно би могъл да улучи чашата ми за коктейли в ръката ми.

В пищно украсеното старо фоайе имаше четирима детективи от НЙПУ в случай, че се появят наемателите терористи. Преминахме през ритуала на представяне, един от тях се обади по радиостанцията си горе, а друг ме придружи до асансьора и после до апартамент 2712. Натисна бутона на звънеца вместо мен и Парези отвори лично и ми каза:

— Изтрий си краката.

Майтапът в случая бе, че апартаментът не беше чист — всъщност беше ужасно мръсен и надушвах миризмата още от прага.

Влязох и Парези, който беше единственият човек в помещението, ме попита:

— Как е Кейт?

— Щастлива и здрава.

— Хубаво. Чистият въздух ще й се отрази много добре. На теб също.

Отложих тази тема за по-нататък и попитах:

— С какво разполагаме тук?

— Както виждаш, имаме мизерен апартамент — едностайно ателие в хубава сграда в западащ квартал.

Реши, че е смешно, и се усмихна.

— Чукахме на тази врата два пъти през последните два дни, но никой не отвори. Името на наемателя е „Истърн Експорт Корпорейшън“ със седалище в Бейрут, Ливан. Държат това място от две години.

— И никога не сме виждали лоши момчета да щъкат тук?

— Не. Квартирата не фигурира в списъка ни.

— А какво казва портиерът?

— Казва, че били трима или четирима, не е сигурен. Приличали на чужденци и се появили само преди две или три седмици. Почти не ги виждал и били много тихи.

— Това не съответства на думите на онзи, който е съобщил за подозрителни на вид хора, влизащи и излизащи по всяко време — посочих.

— Да, не съответства — съгласи се той.

Огледах ателието, което имаше кухненски бокс и две отворени страни — една за банята и една за килера, който бе празен. Боядисаните в бяло стени бяха голи. Единствените мебели бяха три разнебитени фотьойла и четири противно изглеждащи матрака на пода. По чаршафите нямаше достатъчно доказателства, че някога са били бели.

Освен това в помещението имаше два лампиона и голям телевизор на евтина стойка.

— Има малко храна, кърпи и тоалетни принадлежности, но не и облекло или багаж — каза Парези. — Явно са се изнесли.

— Ясно. Случайно в хладилника да има камилско мляко?

— Не, но храната е предимно близкоизточна.

— Значи въпросните чужденци не са норвежци — заключих. — Кога ще пристигнат криминолозите?

— Скоро. Чакам и разрешение за обиск. Влязохме при неотложни обстоятелства с шперца на домоуправителя по подозрение, че вътре може да има мъртъв или умиращ човек.

— Кой е казал това?

— Анонимният по телефона и домоуправителят — отвърна Парези.

Естествено, никой от двамата не беше казвал подобно нещо, но пък винаги трябва да обясняваш какво правиш в нечие жилище без заповед. По-лесно е при корпоративните наематели, но дори името на фирмата да е „Преработка на отпадъци Ал Кайда“, ти е нужна заповед за обиск.

Отново се огледах, но нищо в апартамента не подсказваше, че е нещо различно от свърталище на наркомани или може би убежище за катастрофирали извънземни. Но не и в този квартал. И не къде да е, а на две крачки от блока ми.

— В умивалника има мокра гъба, така че… колко време й трябва на една гъба, за да изсъхне? — попита Парези.

— Какъв цвят е?

— Синя.

— Шест часа.

Заобиколих матраците, отидох до единия от двата прозореца и го отворих. Погледнах наляво и видях моя блок, както и балкона си. Чудесно място за стрелба. И също така достатъчно близко, за да монтират видеокамера някъде тук, насочена към входната врата на блока.

Отстъпих назад и погледнах дъската под прозореца.

— Ето там — рече Парези.

Отидох до втория прозорец и погледнах широкия боядисан перваз. Беше покрит с прах, но в центъра му имаше чисто петно.

— Май тук са оставяли кофата с виното — предположих.

— Да. А жицата от кофата е стигала до телевизора.

Отидохме до телевизора, който бе сравнително нов модел. Макар да нямаше прикрепени кабели, апаратът беше настроен да приема сигнал от камера. „Шоуто на Джон Кори“. Риалити предаване.

— Ако тези типове са били тук, за да те наблюдават, значи са те видели да излизаш от апартамента за разходките ти — рече Парези. — И са ни гледали как вечеряме с пицата и виното — добави той.

— Точно така. — И бяха решили да не предприемат нищо. Защото Халил имаше свой собствен план. Освен това ме бяха виждали да се качвам в кола по няколко пъти на ден, но не можех да зная дали са ме проследили до вертолетната площадка или до Белвю. Но все пак мисля, че наблюдаващата кола след нас щеше да ги засече. Въпреки всичко си беше малко обезпокоително и страшно.

Парези се беше умислил.

— Добре, значи имаме трима или четирима приличащи на чужденци типове, които си падат по близкоизточна кухня и по една случайност имат изглед към блока ти, а знаем, че Асад Халил се опитва да те убие — каза той. — В такъв случай можем ли да приемем, че живеещите тук са арабски терористи, които са те следили? Или става въпрос просто за съвпадение?

— Съвпадението е подозрително — съгласих се аз. — Има и още едно съвпадение — обаждането е дошло точно преди тези типове да се изнесат. Помисли си пак за мократа гъба. Следователно информаторът е бил един от хората на Халил.

— Блестящо, Джон. И сега би трябвало да повярваме, че Халил и приятелчетата му са се върнали в Пясъчландия.

— Точно така. И защо анонимният сигнал е постъпил в Антитерористичната спецчаст, а не при ченгетата или оперативния отдел на ФБР? Абсолютно безсмислено е.

— Казах ти, че тези типове са тъпаци — напомни ми той.

— Вярно, често им се губят тънкостите на измамата — съгласих се, — но сега успяха да ни накарат да се съмняваме.

Той кимна.

— Макар цялата тази работа да прилича на уловка, целяща да ни накара да си помислим, че Халил и хората му са си тръгнали, трябва да го вземем предвид и да действаме по съответния начин.

Може би сега беше моментът да кажа на капитан Парези, че наскоро съм имал разговор с въпросния боклук и че боклукът също е намекнал, че се маха от града. Но исках ли наистина да подкрепям тази възможност?

Освен това трябваше да съм съобщил за това навреме, точно както трябваше да докладвам за контакта си с Борис Корсаков веднага след осъществяването му. Затова сега имах проблем и макар че сам си го бях създал, не беше времето да се изяснявам. Щях да го направя, когато се озова в пущинаците на Минесота, където заплахите от дисциплинарно наказание щяха да са дългоочаквано избавление.

Освен това, ако си признаех сега, щях да бъда незабавно отстранен от случая заради лошо поведение. И пак щях да имам около двайсет и четири часа, преди да ме пратят в изгнание.

Като стана въпрос за това, казах на Парези:

— Вчера не отговори на позвъняването ми.

— На кое по-точно? — попита той. — На онова, че си ядосан, че те пращат извън града ли?

— Същото.

Той ме погледна.

— Джон, тук трябва да се съглася с Уолш, че това е най-добро за нас, за теб и особено за Кейт.

— Винс, не е най-доброто за разследването. Не е най-доброто за войната срещу тероризма, за страната и особено за американското общество.

— Имаш много високо мнение за собствената си значимост — отбеляза той.

— Така си е. — Е, явно съдбата ми беше решена, но въпреки това не се предадох. — Очевидно искате да ме държите в течение. Нали затова съм тук.

— Започна малко да ми доскучава тук сам, а ти живееш наблизо — отвърна той. — Пък и това тук, изглежда, има нещо общо с някой, който иска да те убие.

— Да бе. Защо тогава да не поддържаме връзка, докато се наслаждавам на няколко седмици почивка? И ще се погрижа да съм на разположение за бързо отскачане обратно до Ню Йорк, ако сметнеш, че си попаднал на нещо.

Той се замисли и отговори:

— Ще го обсъдя с Уолш. Темата е приключена.

Помотахме се известно време из апартамента, като внимавахме да не докосваме и да не разместваме нищо, за да не хвърлим криминолозите в истерия. Напомних на Парези, че разполагаме с отпечатъците на Халил в базата данни на ФБР, както и с образци от неговата ДНК, взети преди три години в американското посолство в Париж.

— Като гледам това място, тук има достатъчно ДНК, за да създадем живот и да го арестуваме — отбеляза Парези.

Добро попадение, Винс. Иска ми се аз да го бях измислил. Във всеки случай криминолозите обичат мръсните къщи и беше почти сигурно, че ще успеят да установят тук следи от Асад Халил.

— Какво са правели тези хора тук по цял ден по цяла нощ, по дяволите? — риторично попита Парези.

Добър въпрос. Аз лично бях на път да полудея в апартамент, близо пет пъти по-голям от този, пълен с всевъзможни удобства, с балкон с чудесен изглед и с добре зареден бар. Тези типове обаче не се интересуваха от удобствата и забавленията, те бяха търпеливи, целенасочени и изпълняващи свещена мисия. Не беше задължително това да ги прави по-подготвени за тази битка — липсваше им свобода на мисълта и те подценяваха нашата всеотдайност и готовност за борба, но те доказваха, че са по-яки, отколкото бяхме предполагали.

Отговорих на риторичния въпрос на Парези.

— Седели са тук, гледали са денонощно блока ми по телевизора, после са се молили, обсъждали са политиката и религията и са чели Корана.

— А как са се забавлявали?

— Току-що ти казах.

— Да бе. Трябвало е да направят състезание по почистване на къщата. — Парези си погледна часовника и отново зададе риторичен въпрос: — Колко време е нужно за издаването на една шибана заповед за обиск?

— Днес е неделя — напомних му. — Беше ли на църква?

— Пътувах, когато получих обаждането. А ти?

— В „Сейнт Пат“. Къде е Уолш?

— Двамата с дамата му са извън града за уикенда.

— Да не скачат с парашути?

— Да се надяваме — с половин уста отвърна той. — Можем да се свържем с него.

Освен ако на екрана на телефона му не се изпише „Джон Кори“.

Побъбрихме още няколко минути, после от службата дойде детектив Ан Маркъм със заповедта за обиск. Огледа помещението и каза:

— Искам тази кочина да се опразни, преди криминолозите да са дошли.

Много смешно. Както и да е, дойдоха две момчета от екипа за събиране на улики на ФБР (не искаха да бъдат оставени навън), а после пристигнаха криминолозите от НЙПУ и изритаха всички ни.

— Знаеш ли, Джон, Халил наистина може да си е отишъл — каза ми Парези, когато слязохме във фоайето. — Така че не се вкисвай толкова много, че ще излизаш във ваканция.

— Абсолютно сигурен съм, че това е уловка — отвърнах. — Понякога му викат трик. И целта на този трик е да ни накарат да свалим гарда и да ограничим лова. Схващаш ли?

— Да, схващам. Но може би е станало твърде напечено за тях, когато започнахме да тропаме по вратите.

— Утре сутринта ще проведем среща на шефовете, за да обсъдим нещата.

— По кое време да дойда?

— Какво ще кажеш за по никое. Устройва ли те?

— Не сваляй гарда, Винс — посъветвах го. Парези не отговори на това, но ми подаде ръка.

— Благодаря, че игра примамка. Приятно пътуване. Не се впрягай. Много поздрави на Кейт. Ще поддържаме връзка. — И добави: — Ще се видим след няколко месеца.

А може би много по-скоро.

Върнах се в апартамента си и излязох на балкона със следобедната си Кървава Мери. Отишли си били, така ли? Често едно тъпо заблуждение може да се използва за прикриване на някоя хитра измама. А може би тези типове и Асад Халил наистина се бяха запътили обратно към Пясъчландия? Мисията е изпълнена? Мисията е прекратена? Или мисията продължава?

Асад Халил беше обиколил половината свят, за да зачерква имена в списъка си, а още не беше отметнал моето. Нито това на Борис.

А какво стана и с големия финал, който очаквахме? Дали вече бяха отровили питейната вода? Дали бяха разпространили антракс? Или бяха оставили някъде цъкаща бомба?

Беше един от онези случаи, в които тишината е оглушителна.

Погледнах към прозореца, който ме беше наблюдавал в продължение на две или три седмици. Вече ги нямаше там, но къде бяха сега? Къде беше Асад Халил?

Не ми оставаше много време, така че топката беше в неговата половина. Хайде действай, задник такъв.

Прекарах остатъка от следобеда в събиране на багажа, което най-сетне направи пътуването реалност за мен.

Времето се изнизваше и си помислих дали да не взема телефона — с други думи, дали да не започна да досаждам на хора, които разполагат с по-малко информация за Асад Халил от мен и които не искат точно в неделя да им звъни някакъв обсебен перко, чиято жена е в болницата, сложен е под домашна охрана и се чуди какво да прави.

Все пак реших да се обадя на Том Уолш с надеждата, че си е върнал здравия разум или може би е бил изяден от мечка, което би ми дало възможност да се върна на работа в понеделник сутринта.

Започнах да набирам номера му, но си го представих как се опитва да смъкне дрехите на дремещата си приятелка в някоя романтична къщичка в провинцията, така че реших да му пратя съобщение:

„ОТКРИВАНЕТО НА ТАЙНАТА КВАРТИРА НА И.72-РА ПРОМЕНЯ ПОЛОЖЕНИЕТО — ДА ОБСЪДИМ НОВАТА СТРАТЕГИЯ В ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН“.

Звучеше добре. Ако бях началник, щях да се хвана на въдицата.

Помислих си също дали да не отида в службата да поработя със Системата за автоматизирани досиета и да видя дали в досието на Халил не се е появило нещо ново — нещо различно от името му и редовете хиксове. На това му викат хващане за сламки.

Но най-много от всичко чаках телефонът ми да звънне с надеждата, че нещо ще се случи.

Към пет следобед реших да се обадя отново на Борис с теорията, че ако все още е жив, това означава, че Халил не е започнал финалната си прочистваща операция.

Борис не отговори на мобилния си, но не го направи и Асад Халил или някой детектив от отдел „Убийства“, така че оставих още едно съобщение на метрдотела да ми се обади. Този път казах „неотложно“. Представих си Борис с някаква девица (това означава момиче, нали? Не мъж), как я налива с шампанско и я омайва с подвизите си в КГБ, а оркестърът на Червената армия поддържа настроението.

Десетина минути по-късно домашният телефон звънна. На екрана се изписа „Анонимно обаждане“, така че вдигнах.

— Джон, толкова се радваме, че двамата с Кейт ни идвате на гости — каза познат мъжки глас.

— Момент, сър, тъкмо пъхах дулото на пистолета в устата си — отговорих на господин Мейфийлд. Всъщност казах: — И ние го очакваме с нетърпение.

— Как ти се струва Кейт? — поинтересува се той. — Наистина ли се чувства добре?

— Никога не съм я виждал в по-добра форма. — „И аз съм добре, благодаря“.

И така нататък.

Двайсетина минути по-късно се обадиха родителите ми от Флорида явно всички се бяха наговорили. На телефона беше майка ми.

— Тук е горещо и влажно — уведоми ме тя. — И ще стане още по-зле, когато дойдете. Вземете си удобни дрехи. Имаме лосион колкото щете. Знаеш колко лесно изгаряш. И ще се храниш здравословно, с много риба и зеленчуци.

Посегнах към глока.

— Двамата с жена ти играете ли бинго?

Вкарах патрон в цевта.

— Кажи му, че съм се запасил здравата с уиски — извика баща ми на заден план.

Оставих пистолета.

В шест следобед се обадих да ме закарат до Белвю.