Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lion, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ivelinbogomilov (2013)
- Редакция
- Краси (maskara)
- Допълнителна корекция
- hammster (2014)
Издание:
Нелсън Демил. Последният скок на лъва
ИК „Бард“, София, 2010
Редактор: Иван Тотоманов
Компютърна обработка: Десислава Господинова
История
- — Добавяне
- — Корекция
14
Вратата се отвори и се появи мъж на средна възраст със зелени хирургически дрехи и маска на врата. Погледите ни незабавно се срещнаха и следващата половин секунда продължи цяла вечност.
— Господин Кори?
— Да.
Тръгнахме един към друг, той протегна ръка и се представи като д-р Андрю Голдбърг. Постави другата си ръка на рамото ми и каза:
— Тя си почива в интензивното.
Затворих очи и кимнах.
— Жизнените й показатели са стабилни — продължи той. — Кръвното налягане и дишането са добре.
Отново кимнах.
Той ме поведе към столовете и изведнъж се сетих, че е бил на крака повече от два часа и има нужда да седне. Следващата ми мисъл бе, че иска аз да седна за останалата част от съобщението му, която може и да не е от най-добрите.
Седнахме един до друг и той повтори тихо:
— Операцията по затварянето на разреза на дясната й сънна артерия беше успешна.
Кимнах за пореден път.
— Забелязах контузия по лицето й и устните й бяха подути, но анестезиологът каза, че няма разклатени или избити зъби — каза той. — Вероятно нараняването е в резултат от удара в земята.
Всъщност бе резултат от удара на Асад Халил, но премълчах.
— Във всеки случай, това не е важно — продължи той. — Има и други контузии от падането, но не мисля, че се е стигнало до вътрешни наранявания и кръвоизливи, макар че може да има фрактури на костите. Ще я пратим на рентген при първа възможност.
— Кога по-точно?
— Не съм сигурен. Раната беше дълбока прободна, но няма засегнати други важни кръвоносни съдове — югуларната вена и другите вени и артерии са непокътнати, трахеята също не е засегната. Доколкото разбрах, раната е от нож.
Кимнах. Ударът беше замислен да пререже гърлото й и всичко в него. Но Кейт беше направила нещо и го бе предотвратила. Надявах се, че е успяла и да го изрита в ташаците.
— Каква е прогнозата? — попитах.
Той остана мълчалив секунда повече от нужното, след което отвърна:
— Несигурна.
— Защо?
— Ами… изгубила е шест единици кръв[1] и ние — както и вие, доколкото разбрах — трябваше да прекъснем достъпа на кръв… до мозъка…
Знаех какво предстои и зачаках присъдата.
— Шест единици е значителна загуба на кръв — продължи д-р Голдбърг. — Освен това трахеята й е подута, което може да е довело до ограничаване на достъпа на кислород преди парамедиците да я интубират. — Замълча за момент. — Просто все още не знаем дали няма да има неврологични увреждания.
— А кога ще разберем?
— Малко след като излезе от упойка — отвърна той. — Може би след час или два.
Не отговорих.
Той се поколеба, после погледна окървавения ми екип.
— Разбрах, че някакъв парашутист се е лепнал за нея при скока и я е ранил с нож.
— Да.
— Предполагам, че не е било случайно.
— Може би сте забелязали щатските полицаи пред операционната — отвърнах.
Той кимна.
— Имате ли други въпроси?
— Не.
Д-р Голдбърг стана, аз също.
— При първа възможност ще й бъде направен пълен преглед, в това число и неврологичен — каза той. — Междувременно можете да се обадите на сестрите от интензивното отделение. Предполагам, че ще искате да сте тук, когато дойде в съзнание.
— Разбира се.
Стиснахме си ръцете.
— Благодаря — казах аз.
Той ме потупа по рамото и ме посъветва:
— Малко молитви няма да навредят. Починете си в кафенето. Ще мине време, преди да имаме новини за вас. Тя е в добри ръце, повярвайте.
Д-р Голдбърг излезе от чакалнята. Изчаках няколко минути да се отдалечи, след което излязох в коридора и тръгнах по табелите към интензивното.
Представих се на сестрите като Джон Кори, съпруг на Кейт Мейфийлд, току-що пристигнала от операционната. Показах им служебните си документи и казах, че работя в правозащитна агенция. Сестрите като че ли се отнесоха със съчувствие към първото и с безразличие към второто.
В ситуации като тази законът на Мърфи работи с пълна сила и не можех да съм сигурен, че екипът от интензивното е получил същата информация като хората от операционната, затова казах:
— Съпругата ми беше жертва на покушение. Нападателят е все още на свобода и може да се опита отново да се добере до нея.
Това вече привлече вниманието им. Попитах дали са им казали това и дали в отделението има щатски полицаи. Никой не им беше казал нищо и не бяха виждали никакви полицаи.
— Не бива да разкривате местоположението или състоянието на пациентката на никого, освен на оторизирано медицинско лице или представител на властите, който може да се идентифицира — казах им. — Разбирате ли?
Една сестра, която се представи като Бети и май беше старша, отговори:
— Разбирам. Ще се обадим на охраната.
— Благодаря. Обадете се също на сестрите от хирургичното отделение и им кажете да прехвърлят щатските полицаи тук.
Една от сестрите вдигна телефона.
— Ако някой търси детектив Кори, ще бъда до леглото на съпругата си — казах на Бети и останалите четири сестри.
Бети — гледаше някакъв картон, вероятно този на Кейт ме погледна.
— Все още нямам указания за посетители.
— Вече имате.
Бети си отбеляза нещо на картона и ме поведе към интензивното.
— Тук не сме свикнали с такива неща — каза ми, докато вървяхме по коридора.
— И се надявам никога да не свикнете.
Тя бутна двойните врати и влязох след нея. С картон в ръка Бети ме поведе към леглото на Кейт и ми каза тихо:
— Не се стряскайте от вида й и от мониторите и системите. Сложена е на апарат, за да диша по-добре. Доктор Голдбърг е великолепен хирург, уверявам ви.
Стигнахме до леглото на Кейт. Застанах до жена си и я погледнах. Лицето й донякъде бе върнало цвета си, дишането — благодарение на апаратурата — изглеждаше равномерно.
Около шията й имаше дебела превръзка, в ръцете й влизаха тръби, а под одеялото имаше проводници, свързани с три различни монитора. Погледнах екраните. Всичко изглеждаше нормално, макар кръвното й да бе малко ниско.
Бети също хвърли поглед към мониторите и ме увери:
— Показателите й са добри.
Поех дълбоко дъх и се загледах в Кейт. Устата й беше подута от удара на Халил. „Копеле мръсно“. Наведох се и я целунах по бузата.
— Здрасти, красавице.
Отговор нямаше.
Бети ме посъветва да седна на стола до леглото. Седнах.
— Натиснете копчето за повикване, ако имате нужда от нещо. И никакви мобилни телефони.
След което се обърна и излезе.
Взех ръката на Кейт. Беше хладна и суха. Усетих пулса й. Не откъсвах очи от лицето й, но то оставаше безизразно. Гледах надигането и спускането на гърдите й и на няколко пъти хвърлях поглед на мониторите.
Аз самият също бях раняван и едва не изгубих живота си, така че знаех през какво е преминала Кейт в онези минути, когато кръвта изтичаше от тялото й — ужасно плашещия бясно ускорен пулс, падащото кръвно налягане, което причинява ужасно пищене в ушите, усещането как се вледеняваш отвътре — чувство, различно от всяко друго… — като смърт… а после умът се замъглява…
Когато се бях събудил в Презвитерианската болница в Колумбия, нямах спомен защо съм там и какво ми се е случило. Нямах право на посетители, но партньорът ми Дом Фанели се беше намъкнал насила в отделението и започна един дълъг и тъп разговор защо „Метс“ са по-добри от „Янките“. Естествено, не бях съгласен с него и той се върна в отдела и започна да разправя на всички, че определено съм получил мозъчно увреждане. Усмихнах се на този спомен и на спомена за Дом Фанели, който загина на 11/9.
Погледнах отново Кейт. „Твърде много смърт има в тази работа“ — помислих си.
Замолих се Кейт да се справи с това, както се бях справил аз, въпреки всички медицински прогнози. Но ако останеше увредена, щях да напусна работа и да се грижа за нея. След като убия Асад Халил.