Нелсън Демил
Последният скок на лъва (10)

9

В салона вече беше много студено и всички си бяха сложили шлемовете и ръкавиците.

Обърнах се към Кейт и издухах към нея облаче пара. Тя също издуха едно към мен и се усмихна.

Самолетът продължаваше да бръмчи и бавно да се издига по спирала.

— Джон?

— Да, скъпа?

Тя доближи устни до ухото ми.

— Прегледай маневрите, които обсъждахме. Питай, ако имаш въпроси.

— Какъв цвят ти е парашутът?

— Когато се стабилизираш, трябва да ме гледаш.

— Обичам да те гледам.

— Последния път не ме гледаше.

— Правили ли сме го преди?

— Не искам да се сблъскаме, докато падаме.

— Лошо.

— Ще поработим заедно, както се разбрахме, после ще ти дам знак да се разделим.

Точно така направи и предишната ми жена. Разведе се на шестия месец.

— Ще отворим парашутите на седемстотин и шейсет метра. Следи си алтиметъра. И помежду ни трябва да има най-малко трийсет метра разстояние — напомни ми тя. — Иначе парашутите могат да се оплетат.

Потупах ножа за спешни случаи в ремъците ми.

— Мога да ти срежа въжетата.

Тя търпеливо продължи да ми обяснява останалите дребни подробности, които трябваше да се извършват предимно безопасно и без да водят до умиране.

Дадох си сметка, че Кейт е много храбра, за да скача с новак. Случва се новаците да предизвикват инциденти. А инцидентите означават сигурна смърт.

— Схванах — уверих я аз. — Разбрано.

Умълчахме се. Самолетът продължаваше да се издига. Погледнах цифровия алтиметър на китката си. Три хиляди метра.

Как се бях озовал тук, по дяволите? Е, отидох в школата за парашутисти, което беше първата ми грешка.

Това стана ноември миналата година, след като двамата с Кейт успешно разрешихме любопитния случай с Бейн Мадокс — споменатия вече зъл гений, който искаше да започне ядрена война, но иначе беше приятен тип.

Шефовете ни от ФАТС ни предложиха да си вземем няколко седмици почивка в знак на благодарност, че сме спасили планетата от ядрено унищожение. Освен това случаят беше доста деликатен, така че началниците искаха да се махнем от града и да стоим настрана от пресата. Кейт предложи Флорида и аз започнах да си събирам плувната екипировка. После изникна историята със скоковете и без да се впускам в интересните подробности, ще кажа, че не след дълго се озовах в един Холидей Ин точно срещу школата за парашутизъм в Диленд, Флорида.

Подобно на всяко място, имащо нещо общо със спорта, Диленд бе насред нищото, далеч от плажа и палмите, за които си мечтаех.

Кейт се записа на десетдневен опреснителен курс и открих, че всъщност имала степен С на Американката асоциация на парашутистите, което й даваше право да бъде инструктор. Трябваше да го разбера, преди да спя с нея.

Колкото до мен, записах се за двуседмичния курс за начинаещи, който за щастие започваше в класната стая, но бързо достигна до 4200 м. височина и нещо, наречено ускорено свободно падане — двама едри типове, Гордън и Ал, скочиха от самолета заедно с мен и тримата пропадахме заедно в голото небе, като те ме държаха за ремъците. Имах шейсет секунди инструктаж, след което те се отблъснаха, махнаха ми и ме оставиха да падам като камък.

Бях направил десетина-петнайсет скока след онези прекрасни две седмици във Флорида и си спечелих степен А на ААП, което ми позволяваше да скачам сам и да започна някои основни съвместни работи с инструктор, който днес щеше да бъде щастливата дама до мен.

Звукът на двигателите се промени и отново погледнах алтиметъра. Четири хиляди и двеста метра.

— Достигнахме крайцерска височина — отбелязах. — След малко ще започнат да сервират напитките.

— Всъщност след малко няма да сме в самолета.

И наистина, отговорникът по товаренето извика на онези от първата група да стават и да се приготвят.

В салона започна оживена дейност — двайсетината скачачи в непосредствена близост до изхода станаха и започнаха да нагласят екипировката си, след което затътриха заучено крака към отвора.

Самолетът сякаш забави скорост, после лидерът на групата даде команда на висок глас и първите скачачи започнаха бързо да напускат самолета и да изчезват безмълвно в смъртоносната бездна. Друг пък би казал, че скачат радостно в ясното синьо небе. Все тая.

Самолетът направи завой към зоната за приземяване, втората група парашутисти стана и процесът се повтори. Задните две трети от салона останаха празни, ако не смятаме отговорника по товаренето.

Беше малко шантаво. Така де, преди няколко минути самолетът бе пълен, а сега гледах празен под. Къде се бяха дянали всички?

— На земята има оператор, както и по един във всяка група — каза Кейт. — С нетърпение очаквам да видя записа на тези скокове.

Сигурно същото се отнасяше и за адвокатите, занимаващи се с дела за злополуки.

Останахме по местата си, докато самолетът направи още една обиколка и се върне към зоната за скачане.

След малко отговорникът ни даде знак, че ни остават две минути, и последната група, която се състоеше от самостоятелни скачачи или парашутисти по двойки и тройки, се изправи, в това число моя милост и инструкторката ми.

Отговорникът ни погледна и вдигна пръст. С облекчение забелязах, че не е средният.

Пред нас имаше десетима души, подредени да скачат по двама или по трима, а зад нас оставаха четирима, които щяха да скачат самостоятелно. Всички си сложихме очилата или спуснахме маските на шлемовете си и направихме последна проверка на екипировката.

Двете големи групи вече би трябвало да са на земята, да събират парашутите си, да пляскат с ръце, да се прегръщат и да се качват в автобусите, които щяха да ги върнат на летището за скок номер две. Преживях рядък момент на съчувствие, докато стоях готов да последвам съклубниците си в пустотата. Искрено се надявах, че са постигнали своя рекорд, какъвто и да беше той, и че всички са се приземили успешно. Дори Крейг. Чу ли това, Господи?

— Готови! — извика отговорникът. — Тръгвай!

Парашутистите пред мен започнаха да скачат по двама или трима през кратки интервали.

Двойката, която седеше с нас на втория ред, беше пред нас с Кейт и се готвеше да скочи. Приближих се до отвора, усетих вихрения вятър и видях зелено-кафявото поле на четири километра под нас. Ами ако ми се завие свят и падна от самолета?

Двойката пред нас се хвана за ръце и направиха крачка едновременно, след което буквално се гмурнаха навън — като любовници, помислих си, скачащи в… добре де, в басейн.

Пристъпих до отвора и видях неколцина души да падат свободно, което е много странна гледка. Видях също как се отвориха няколко пъстроцветни парашута и изведнъж ми се прииска да скоча, да полетя в небето със скоростта на пикиращ орел и после плавно да се спусна на земята.

Бях готов да се хвърля, но усетих нечия ръка на рамото си и се обърнах. Кейт ми се усмихваше. Усмихнах й се и аз. Забелязах, че самостоятелният скачач точно зад Кейт я е приближил повече, отколкото бе необходимо. Трябваше да изчака тя да се отдалечи от самолета, преди да скочи и той. Сигурно беше нервен.

Отговорникът каза нещо и осъзнах, че забавям шоуто. Обърнах се отново към отвора и без да се замислям за онова, което трябва да правя и без да крещя Джеронимо, се метнах с главата напред. И ето че падах през небето.

Умът ми обаче беше останал в самолета и за миг в главата ми проблеснаха две мисли — Кейт беше извикала нещо точно когато краката ми се отлепяха от пода, онзи зад нея беше същият, когото бях забелязал преди, с черния екип и затъмненото стъкло на шлема. Беше седнал пред нас, така че би трябвало вече да е скочил. Защо се беше наредил зад нас?