Нелсън Демил
Последният скок на лъва (41)

40

Алфред беше на смяна. Поздравих го с добро утро и признах:

— Не мога да намеря ключа за товарния асансьор.

— О…

— Ще продължа да търся, но междувременно… — Бутнах към него една двайсетачка. — Ако е нужно да се направи нов…

— Да, господин Кори. Имам резервен, но ако не можете да го намерите, ще се обадя на ключар.

— Сигурен съм, че ще го намеря, но задръж това за неприятностите.

— Благодаря господин Кори.

— Няма за какво. — И най-добре не споменавай нищо.

В лобито имаше нов човек от охраната, този път жена. Седеше в едно от креслата и четеше „Таймс“. До нея имаше торба на „Блумингдейл“. Не я познавах, така че отидох при нея и се представих.

— Киера Лиантонио, „Специални операции“ — представи се и тя.

Беше привлекателна, добре облечена жена под или може би над трийсетте — човек вече не може да е сигурен. Така или иначе, беше твърде млада за детектив от НЙПУ, така че я попитах:

— ФБР?

— Личи ли?

— Боя се, че да.

Откъде ги вземат тези хлапета? Естествено, направо от школата в Куонтико. Като Лиза Симс. Предполагам, че назначение като това се смята за подходяща тренировка на агент новобранец. Защо трябва да ме пазят професионалисти?

— Ще отсъствам два-три часа — казах на специалния агент Лиантонио. — Можете да си починете, ако желаете.

Тя кимна.

Между другото, изобщо не ви препоръчвам да питате ченге или агент от нежния пол дали носи бронежилетка — все едно да я питаш дали не е бременна, като едното нищо ще го приеме погрешно. Но аз съм изкусен и я попитах:

— Защо не носите бронежилетка?

— Нося — отвърна тя.

— О… добре.

Виждате ли?

Както и да е, тя изглеждаше много самоуверена, точно по начина, по който са самоуверени току-що излезлите от Куонтико агенти и по начина, по който бях самоуверен аз, когато завърших Академията. Намираш се в чудесна физическа форма, внимавал си в часовете, имаш пистолет и знаеш как да го използваш, носиш значка, която ти придава авторитет. Единственият проблем е, че нямаш представа какво те очаква.

— Съпругата ми работи в Бюрото — казах на госпожица Лиантонио.

— Зная.

— А знаете ли къде се намира и защо е там?

— Дочух нещо.

— Добре. Защото не се нуждае и не иска съквартиранти. Бъдете нащрек — добавих: — Става въпрос за много лош тип.

Тя не отговори, но кимна.

Излязох от блока и зачаках под козирката с въоръжената си охрана отново Ед Рейгън пристигането на джипа на патрулния екип.

Шофьорът беше нов и се казваше Ахмед нещо си. Сред трийсет и петте хиляди ченгета си имаме не повече от петдесет с близкоизточен произход и ми се бе паднало едно от тях.

Бъбрехме, докато пътувахме към Белвю. Ахмед се оказа свестен тип и пускаше свежи лафове от сорта на „В момента те отвличам“. Е, ако си мюсюлманин в НЙПУ след 11/9, определено трябва да имаш чувство за хумор. Ед Рейгън демонстрира интереса си към културата на Ахмед с въпроса:

— Какво е определението за кротък арабин?

— Арабин, останал без муниции — отвърна той.

И аз знаех няколко добри лафа, но не исках да се покажа културно нетолерантен. Добре де, само веднъж.

— Как можеш да ослепиш арабин? — попитах.

— Слагаш му пред лицето предно стъкло — отвърна Ахмед.

Така или иначе, Ахмед караше доста по-добре от пакистански бакшиш, само дето от време на време правеше шантави неща, но аз знаех, че се опитва да види дали си нямаме опашка.

Знаех също, че си имаме опашка, както си имахме за всяко пътуване до Белвю. Иначе казано, ако лошите ни следяха и ако виждаха, че правя редовни посещения в болницата, можеха да стигнат до заключението, че (а) ходя на така належащите ми консултации при психиатър или (б) посещавам пациент. А ние не искахме да им даваме повод да мислят за това.

Както и да е, при цялото ми уважение към шофьорските качества на някои родени зад граница хора, повечето от тези господа не могат да проследят кола дори да са завързани за задната и броня.

Стигнахме до Белвю без инциденти и без компания. Слязох от колата и казах:

— Ще ви се обадя.

 

 

Физически Кейт изглеждаше още по-добре, но ми каза, че започва да се съклетясва и иска да се махне.

Можех да й напомня, че е по-добре да лежи в болницата, отколкото в гроба, но реших да проявя съчувствие към душевното й състояние и я посъветвах:

— Приеми го като трудно назначение, с което можеш да се справиш.

— Измъкни ме оттук.

— По-добре да поговориш с тъмничаря си.

Кейт — беше си осигурила лаптоп от Федерал Плаза — изсумтя:

— Тъкмо му пиша доклада си за инцидента.

— Браво. Можеш да напишеш и моя. Все пак инцидентът се случи и с двама ни, нали?

Тя веднага смени темата.

— Мама и татко искат да им идем на гости веднага щом съм в състояние да пътувам.

— Честно казано, не ми се ходи в Монтана.

— В Минесота, Джон. Там се оженихме.

— Да де. Все тая.

Тя отново смени темата и ме попита:

— Какво прави снощи?

— Снощи ли? Ами… разглеждах албума от сватбата.

Кейт мина на следващия въпрос:

— Какво ще правиш довечера?

— Ще пускам хартиени самолетчета от балкона.

— Том поиска ли да… да излезеш и да видиш дали Халил няма да те проследи?

Добър въпрос, за който ми трябваше завоалиран отговор.

— Ами, обсъдихме това с Парези. Но само като последна възможност — ако не можем да открием Халил чрез стандартните методи и процедури.

— Не си длъжен да го правиш. Подобно нещо не фигурира в ничия длъжностна характеристика.

— Ние имаме личен интерес да задържим Асад Халил — напомних й в случай, че е забравила.

— Защо не изчакаш, докато не изляза оттук? Тогава ще мога да участвам и аз.

Кейт е голямо момиче, освен това е в бизнеса, така че отговорих без церемонии:

— Защо си мислиш, че си все още тук? За да си на сигурно място, докато двамата с Халил видим кой кого ще намери пръв.

Тя пак се умълча, после попита:

— Имаш ли добър план?

Е, на мен планът ми се виждаше добър — имах доверие на наблюдаващите екипи и знаех, че от моя страна изпълнението ще е безупречно, както винаги. Но един стар тип от армията навремето ми беше казал, че и в най-добре подготвената битка, плановете рядко оцеляват след първия контакт с врага.

— Джон?

— Става въпрос за стандартно и безопасно наблюдение и контранаблюдение, с участието на специален екип в случай, че арестът е невъзможен. — Всъщност щях да се погрижа арест да е невъзможен.

— Кога ще го правиш? — попита тя.

Не ми се искаше да си губи съня заради това, така че я излъгах.

— Нали ти казах — когато изчерпим всички останали възможни.

Тя кимна.

— Дръж ме в течение.

— Добре.

— Ако не изляза оттук до неделя, ще се обадя на адвоката си и ще си извадя заповед за освобождаване.

— Вземи една и за мен. А също и пеперони пица. — Погледнах я сериозно. — Не си прецаквай кариерата.

Междувременно беше станало дванайсет и Кейт настоя да обядвам с нея. Прегледах менюто и казах:

— Ще си взема антидиетичен костур с побъркани зеленчуци.

Тя се усмихна, което беше добър знак.

Докато поглъщахме обяда, който се оказа не чак толкова лош, и разказах повечето неща, които се бяха случили през последните един-два дни.

— Щатската полиция намери ли оръжието и телефона — попита Кейт.

— Още ги търсят.

— Халил може да те убие с моя пистолет — каза тя и ме погледна.

— Не. Аз ще го убия с моя. — Всъщност бих предпочел да използвам ножа си. Или може би ръцете.

— Ако ти се обади, искам да му предадеш едно съобщение от мен.

— Не мога. Ти си мъртва — напомних й.

— Ами… когато го пипнем, искам да го видя жив. Искам да го разпитам… Искам да го претърсят на голо пред мен.

Явно специален агент Мейфийлд все още беше бясна и това бе здравословна нагласа, макар че съвсем доскоро искаше да види Халил мъртъв. Сега беше пренастроила фантазиите си за отмъщение и искаше да го види унизен и затворен до живот. Бих искал да й помогна за осъществяването на желанието й, но все още се придържах към План А — убий го. Все пак отговорих:

— Ще е забавна гледка.

Тя кимна и попита:

— Каза ли на Том за Борис?

Знаех, че не мога да излъжа, защото щеше да пита и Уолш, така че отговорих:

— Не съм.

— Защо?

Добър и логичен въпрос. Не можех да се измъкна от него, но и не исках да й казвам истината, така че прибягнах до последното убежище на съпрузите и приятелите:

— Довери ми се.

— Какво пък трябва да означава това?

— Довери ми се.

Тя ме изгледа и след няколко секунди каза:

— Ти ще свършиш или в гроба или зад решетките.

— Нито едното, нито другото.

— Обади ли се на Дик Карнс, както правиш винаги, когато заобикаляш ФБР?

Не отговорих.

Погледите ни се срещнаха и тя каза:

— Разкажи ми за Борис.

Поех дълбоко дъх и й разказах за разходката си до Брайтън Бийч и „Светлана“, без да спестявам нищо — освен Вероника.

— Борис ме убеди да му дам една седмица и аз приех — завърших. — И сега искам от теб същото. Между другото, имаш много поздрави от него.

Тя премисли много бързо чутото и попита:

— Ти да не си луд?

— Да, но това няма нищо общо.

Кейт се замисли дълбоко, после въздъхна:

— Не съм го чувала това.

Кимнах.

— Обади се на Том — посъветва ме тя.

Станах и се наведох да я целуна, а тя задържа главата ми и ми даде една дълга страстна целувка, след което каза:

— Зная, че довечера ще търсиш Халил. Внимавай. Моля те. Очаква ни още дълъг живот.

— Зная, че ни очаква. — Стиснах ръката й. — Ще ти се обадя.

 

 

Върнах се у дома и посветих останалата част от следобеда на бумащини.

Отново разговарях с Парези, който нямаше кой знае какви новини, освен:

— Всички са на крак за довечера.

— Хайде да не се превъзбуждаме.

— Да… но поне правим нещо, а не просто реагираме.

— Правилно. Най-добрата защита е доброто нападение.

Бях забелязал, че Том Уолш не ми се обажда, и предположих, че иска да се дистанцира от мен или от цялата операция в случай, че нещата се оплескат. Ако обаче довечера успеех да закова Халил, Уолш чакаше в апартамента си с кола пред блока, готов да сподели момента с мен.

— Ако довечера всичко мине добре, ще се видя с Том и фотографа му в парка — казах на Парези.

Той не отговори на забележката ми, а каза:

— Късмет и успешен лов.

 

 

В пет следобед почистих глока си и взех три допълнителни пълнителя с 9-милиметрови патрони. Освен това почистих личното си оръжие, стар „Смит и Уесън“ 28-и калибър, специален полицейски модел. Скорострелните автоматични системи като тази на „Глок“ понякога засичат и макар никога да не ми се е случвало, това е напълно възможно, така че не е зле да си имаш и прост револвер — по-малко вероятно е да направи цък-цък точно когато искаш да чуеш бум-бум.

Порових в гардероба и избрах някакви дрехи за разходка из парка, после намерих и стария „Кей-бар“, който е в семейството ми, откакто чичо Ърни е служил в Пасифика като морски пехотинец. Според чичо Ърни това нещо вече било пускало кръв, така че не беше просто нож — беше минал през бойно кръщение.

Прокарах пръст по острието и взех точилото от кухнята. И докато точех големия нож, донякъде разбрах как са се чувствали древните воини в навечерието на битка — или днешните войници, точещи щиковете си преди атака. Наточването на стоманата не е свързано толкова с режещия ръб на острието, колкото с режещия ръб на душата и духа, това е древна духовна връзка с всеки мъж, изправял се пред противник и смърт, мъж, който е стоял с другарите си, но е бил сам, със своите собствени мисли и страхове, очакващ сигнала да се изправи срещу врага и срещу самия себе си.