Нелсън Демил
Последният скок на лъва (4)

3

Асад Халил, либийски терорист, пътуващ с фалшив египетски паспорт, вървеше бързо по ръкава, свързващ самолета на „Ер Франс“ с Терминал 2 на международното летище на Лос Анджелис.

Полетът от Кайро до Париж беше минал спокойно, както и полетът от Париж до Лос Анджелис. Качването на борда на летището в Кайро бе още по-спокойно благодарение на разположените на подходящите места приятели, които бяха помогнали за по-бързото му минаване през паспортната проверка. В Париж имаше двучасов престой в транзитната зала и не се налагаше да минава през втора проверка, която би могла да създаде проблеми. И сега беше в Америка. Или почти в Америка.

Вървеше с останалите към гишетата за проверка на паспортите. Повечето пътници бяха французи, поне по националност — сред тях имаше доста братя мюсюлмани с френско гражданство. Някъде около четвърт от пристигналите бяха египтяни, които се бяха качили на самолета в Кайро и също като него бяха чакали в транзитната зала на летище Дьо Гол, за да продължат с Боинг–777 директно до Лос Анджелис. Във всеки случай Халил реши, че не изпъква сред останалите, а и бе убеден от приятелите си от Ал Кайда, че точно този маршрут ще го доведе поне дотук без проблеми. Оставаше му единствено да мине през паспортната проверка на американците с подправените си египетски документи. Митницата нямаше да е проблем — нямаше какво да декларира и не носеше със себе си нищо, освен омразата си към Америка, която лесно можеше да се прикрие.

Работеха десет гишета и той се нареди на опашка с други пристигащи. Погледна си часовника, който бе нагласил на местно време. 17:40 — натоварен час, което също влизаше в плана.

Асад Халил беше облечен в шито по поръчка синьо спортно сако, жълто-кафяви панталони, скъпи обувки и раирана оксфордска риза с разкопчано горно копче. Знаеше, че дрехите му придават вид на мъж от горната част на средна класа, който вероятно е посещавал правилните училища и не представлява заплаха за никого, освен може би за другарите си по чашка или финансовия си съветник. Беше приелият западния начин на живот египетски турист Мустафа Хашим, носеше потвърдена резервация в хотел „Бевърли Хилс“, а в малкия си сак: „Пътеводител из Лос Анджелис“ — на английски, който владееше почти безупречно.

Огледа служителите на гишетата с надеждата, че сред тях няма хора от арабски произход. Защото те биха могли да създадат проблем. Особено ако завържат с него на пръв поглед приятелски разговор. „И в кой квартал на Кайро живеете, господин Хашим?“ А ако приятелският разговор се водеше на арабски, можеше да се появи проблем с либийския му акцент. Асад Халил се запъти бързо — като повечето пътници към първото свободно гише.

Служителят, мъж на средна възраст, изглеждаше отегчен и уморен, но нищо не му попречи да го изгледа преценяващо. Взе паспорта, визата и митническата декларация и ги загледа, после прелисти паспорта, върна се на страницата със снимката и започна да мести поглед от нея към него и обратно. Халил се усмихна, както правят повечето хора на този етап. Мъжът, май беше латиноамериканец, попита:

— Каква е целта на посещението ви?

„Да убивам“ — помисли Халил, но отвърна:

— Туризъм.

Мъжът хвърли поглед на митническия формуляр.

— В Бевърли Хилтън ли ще отседнете?

— В Бевърли Хилс.

— И сте тук за две седмици?

— Точно така.

— Къде ще отидете след това?

„У дома или в рая“.

— У дома — отвърна Халил.

— Имате ли потвърден обратен полет?

Имаше, въпреки че нямаше да го ползва.

— Да.

— Имате ли резервация в хотел Бевърли Хилс?

Имаше. И знаеше, че не е нужно да я показва, освен ако не му я поискат.

— Да.

Мъжът се взря в дълбоките му тъмни очи и Халил усети, че този служител, видял и чул безброй неща през годините, таи някакво малко съмнение, което можеше да стане по-голямо в следващите секунди на изпитателно наблюдение. Халил остана безстрастен, без да показва никакви признаци на безпокойство или престорено нетърпение.

Мъжът насочи вниманието си към компютъра и започна да трака на клавиатурата, като от време на време поглеждаше паспорта.

Халил чакаше. Знаеше, че самият паспорт изглежда съвсем истински, прилично износен, с няколко входни и изходни визи — все от европейски страни с пряка връзка с Кайро. Информацията в документа обаче не беше истинска. Приятелите му от Ал Кайда, които знаеха много за сигурността на американските въздушни линии, за съжаление нямаха представа какво може да знае, открие или заподозре една компютърна база данни. Както винаги, всичко опираше до човека.

Паспортният служител загърби компютъра, погледна отново египетския турист, поколеба се за секунда, след което отвори паспорта и го подпечата.

— Добре дошли в Съединените щати, господин Хашим. Приятно прекарване.

— Благодаря.

Мъжът постави печат на митническия формуляр и Халил събра документите си и тръгна към конвейера за багажа.

Беше с още една стъпка по-близо до изхода, който се виждаше зад района за митническа проверка.

Застана при въртележката и зачака. Даваше си сметка, че го следят на мониторите също както и останалите пътници на Ер Франс. Именно тук хората понякога се издаваха, защото не подозираха или пък забравяха, че ги наблюдават. Халил възприе позата и празния поглед на другите уморени пътници, които се взираха в отвора на конвейера.

Честно казано, на гишето за паспортна проверка сърцето му затуптя малко по-бързо и това го изненада и дори го подразни. Много отдавна се беше тренирал — поне ума си — да остава спокоен при всички обстоятелства и тялото му се подчиняваше: кожата му си оставаше суха, устата му влажна, лицето и мускулите не се напрягаха и не издаваха страх. Все още обаче не се бе научил да контролира сърцето си — а ако можеше да се види или чуе, то щеше да издаде всичко, което умът се опитваше да преодолее. Помисли си, че това е интересно и може би не чак толкова лошо. Щом предстоеше да се бори и убива, беше добре, че сърцето му е готово като пистолет с вдигнат ударник.

Чу се рязък звън, замига червена светлина и конвейерът тръгна. След пет минути Халил взе куфара си и го задърпа към гишетата за проверка.

Имаше възможност да си избере инспектор и избра един, който му се стори по-небрежен. Млад мъж (никога не избирай жена, особено ако е привлекателна). Подаде му митническия формуляр. Мъжът го прегледа и попита:

— Нещо за деклариране?

— Не.

Мъжът погледна черния куфар зад Халил.

— Ако го отворя, ще намеря ли нещо, което не би трябвало да е там?

— Не — искрено отвърна Халил.

— Значи няма хашиш? — пошегува се мъжът. Халил отвърна на усмивката му с усмивка.

— За жалост.

— Благодаря.

Халил продължи нататък. Изходът бе само на десет метра и той знаеше, че ако смятат да го спрат, ще го направят именно там. Разбира се, нямаше оръжие, но знаеше, че са малцина онези, които не е в състояние да обезвреди или обезоръжи, а и се намираше близо до вратата, през която можеше да избяга в препълнения терминал. Имаше вероятност и да не успее да се измъкне, но ако се сдобиеше с нечие оръжие, можеше да убие доста от тях, като междувременно застреля и неколцина пътници. Не се боеше от смъртта — страхуваше се от залавянето. Провалената мисия плашеше душата му.

На няколко метра от вратата спря, пусна дръжката на куфара и се престори, че проверява джобовете си дали документите и портфейлът са на място, както правеха мнозина, преди да излязат от охранявания район. Всеки, който го наблюдаваше, щеше ясно да види, че не изгаря от нетърпение да се махне оттук. А самият Халил щеше да види дали някой не проявява интерес към него. Знаеше, че американците и особено ФБР рядко прибягват до превантивни или прибързани арести. Но те следят. И продължават да те следят. Виждат с кого се срещаш, къде ходиш и какво правиш. И седмица или месец по-късно си правят арестите и ти благодарят за оказаната помощ.

Мина през вратата и се озова в оживения терминал.

Малка група посрещачи очакваше пристигащи приятели или роднини. Друга група — шофьори с ливреи — стоеше в редица с табелки с имената на очакваните пътници.

Халил мина покрай тях и последва знаците, които го отведоха до стоянката за таксита. Излезе от Терминал 2 и се нареди на късата опашка. Такситата вземаха клиентите на конвейер. Само след минути той седна в едно и каза на шофьора:

— Хотел Бевърли Хилс.

Докато таксито излизаше от летището, Халил разсеяно забеляза, че денят е прекрасен. Беше идвал веднъж в Лос Анджелис и в района северно от града и тогава всеки ден като че ли беше чудесен. Че защо иначе някой би пожелал да живее на такова място?

— За първи път ли сте в Ел Ей? — попита шофьорът.

— Не.

— Харесва ли ви тук?

— Щом идвам пак.

— По работа или за удоволствие?

Убиването на господин Чип Уигинс щеше да е работа и удоволствие едновременно, така че Халил отговори:

— И двете.

— Пожелавам ви да си прекарате хубаво и да направите много пари.

— Благодаря.

Извади пътеводителя от сака си и се престори, че го чете. Шофьорът разбра намека и се умълча.

Халил измъкна от сака и огледалце и го постави между страниците на пътеводителя — държеше го вдигнат пред лицето си. Огледа колите зад тях, но не забеляза евентуални преследвачи. Излязоха на магистралата и поеха на север към Бевърли Хилс.

След половин час отбиха по дългата алея с палми, която водеше до измазания с розов хоросан хотел на хълма.

Растителността бе много буйна, забеляза Халил, и в този чудесен майски ден цъфтяха хиляди цветя. Сигурно Райската градина е изглеждала по този начин. Само че тук змиите бяха много и голата плът никога нямаше да стане повод за смущение.

Халил плати на шофьора, позволи на портиера да вземе куфара, но задържа сака, влезе в хотела и се регистрира под фалшивото си име. Младата рецепционистка го увери, че всички сметки, в това число и извънредните, са предплатени от фирмата му в Кайро и че не е нужно да й дава кредитна карта. Халил я уведоми, че тази вечер може и да не се върне в хотела и че не желае нежелани услуги, събуждания по телефона или сутрешен вестник. Всъщност искаше единствено спокойствие и уединение.

Заведоха го до апартамента му в основната сграда — просторен и слънчев, на втория етаж, с изглед към плувния басейн. Асад Халил излезе на малкия балкон и се загледа към басейна. Мъже и жени се разхождаха и се бяха излегнали по шезлонгите. Зачуди се на мъжете, които позволяват съпругите им да бъдат гледани полуголи от други мъже. Не се чудеше на жените, които не показваха срам. Жените си бяха безсрамни, стига да е позволено.

Откри, че се възбужда от тези жени, и когато на вратата се позвъни, трябваше да си свали сакото и да го държи пред себе си, докато отваря. Да, това бе друго нещо, което умът му контролираше трудно.

Беше пиколото с куфара му. Поинтересува се дали се е настанил добре и дали се нуждае от още нещо.

Халил го увери, че всичко е чудесно, и когато пиколото си тръгна, сложи на вратата табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ и си разопакова багажа. После седна на бюрото, отвори бутилка вода и зачака мобилния телефон. Той иззвъня и Халил отговори:

— Хашим.

— Обажда се Габар — каза гласът на английски. — Добре ли пътувахте, сър?

— Да, благодаря. Как е баща ви?

— Много добре, благодаря.

След като уречените думи бяха разменени, Халил каза:

— Пет минути. Купил съм цвете за съпругата ви.

— Благодаря, сър.

Халил затвори и отново излезе на балкона. Сега забеляза, че много от мъжете са тлъсти и че доста от тях са с млади жени. Сервитьорки разнасяха подноси с напитки по шезлонгите и масите. Беше час за коктейли — времето да си замъглиш ума с алкохол. Асад Халил си припомни римските развалини в родната си Либия и си представи как тлъстите римляни в баните пият вино, поднасяно им от млади робини.

— Свине — каза той високо. — Тлъсти свине за ножа.