Нелсън Демил
Последният скок на лъва (25)

24

Пред Федерал Плаза 26 има будки на охраната, която е поета от частната фирма Уакенхът Секюрити. Това положение е израз на някакво напредничаво мислене от Вашингтон, което минава под названието „аутсорсинг“. Така де, защо да използваш опитни федерални служители, които трябва да изпълняват дълга, когато за два пъти повече пари можеш да получиш някакъв дебелак с тъпа униформа, който има проблем с изваждането на пистолета от кобура? Можете да ме наречете циник, но май виждам как някои хора правят сериозни пари от подобни държавни контракти. Май няма да е зле и аз да се „аутсорсна“.

Както и да е, минах през охраната и влязох в сградата през входа на Дуейн Стрийт. Голямото лоби се охраняваше от втори ешелон, този път от предприятие на име „ФБР-полиция“. Охранителите бяха униформи и юрисдикцията им беше строго ограничена в рамките на федералната собственост. Така че, ако терористите започнеха да стрелят от тротоара, на теория ФБР-полиция можеше единствено да гледа от прозорците и да окуражава с викове онези от Уакенхът. Надявах се, ако това се случи, някой да се сети да се обади на НЙПУ. Насочих се към охранявания район около асансьорите. Федерал Плаза 26 е, както можете да се досетите от името, правителствена сграда и нейните 44 етажа дават подслон на различни ядящи данъци агенции, повечето пълни с цивилни служители, измъчващи се до смърт върху въпроса как най-добре да служат на американското общество.

Етажите от 22 до 29 обаче са друга работа. Именно там се замират ФБР и Антитерористичната спецчаст наред с други охраняващи закона и националната сигурност организации, които ще оставим неназовани. Добре де, ще назова една от тях — ЦРУ. Всъщност по-голямата част от офисите им са от другата страна на Дуейн Стрийт, на Бродуей 290, по-нова и по-хубава федерална сграда, но имаме щастието да приютим неколцина другари по оръжие и при нас. И обратно, имаме хора от ФАТС на Бродуей 290. Предполагам, че целта на това е да не слагаме всичките си яйца в една кошница в случай, че някой самолет или камион-бомба види сметката на някоя от сградите. В най-лошия случай — и двете. Стават такива гадости. Именно затова си имаме „Уакенхът“. И именно затова имам медал „Сейнт Майкъл“ в чекмеджето на бюрото си.

Също на Федерал Плаза 26 се намира Дирекция имиграция и митници, която работи в тясна връзка с нас за откриването на нелегално пребиваващи чужденци, които биха могли да застрашат националната сигурност. Вършат си добре работата, особено след 11/9, но за съжаление миналия месец спипаха чистачката ми от Коста Рика — подозирам, че Том Уолш им е подшушнал за нея. Майтап?

Приближих дебелите плексигласови стени, които ограждаха асансьорите, и вкарах кода си, за да отворя вратата. Познавам повечето от „ФБР-полиция“ и те също ме познават, но за да се покажа като примерен и прилежен служител, извадих документите си, а един тип, Уолт, каза:

— Съжалявам за случилото се с детектив Хейтам и семейството му.

— И аз. Някакви новини по случая?

Той поклати глава.

— Само каквото има по вестниците. Ама че жалко. Така де, ченге да бъде убито от обирджия.

— Да. — Уолт не спомена срещата на Кейт с побъркания парашутист, така че явно вестта за това още не се беше разпространила.

Дойде един асансьор, качих се и натиснах бутона на 28 етаж, където Том Уолш си има голям ъглов кабинет.

Докато се качвах, се замислих за Асад Халил, който, така да се каже, бе свикал тази среща. Наистина уникален индивид, надарен с някаква природна интелигентност и добри примитивни инстинкти. Трябваше да му призная всеотдайността му към мисията и способността му да действа в чужда и враждебна обстановка. Така де, този тип беше някакъв шибан камилски жокей, който сигурно не можеше да направи разлика между банкомат и автомат за презервативи, но въпреки това го виждаме в Америка да скача от самолети, да си наема чартърни полети, да вижда сметката на хора в домовете и колите им и да изкарва всички нас последните тъпаци.

Вярно, беше добре обучен служител на либийското разузнаване и беше прекарал известно време в Европа. Но „либийско разузнаване“ е оксиморон и в общи линии. Халил беше прост селяк от една затънтена като външен кенеф страна, така че нищо от това не обясняваше постиженията му.

Вярно, при предишното си идване разполагаше с ресурси и бях сигурен, че сега също разполага — като покойния Амир, чиято глава Халил бе сбъркал с леден блок. Но местните либийци бяха само отчасти причина за успеха му — той имаше акъл и кураж. Още по-лошо — вярваше, че Бог е на неговата страна. И все пак… това не обясняваше находчивостта му в стил Джеймс Бонд и изтънчения му начин на действие. И тогава ми просветна.

Борис.

Излязох от асансьора и спрях в коридора. Борис. Бивш служител на КГБ, нает от либийското разузнаване да обучи Асад Халил. Борис не само беше обучил Халил на изкуството на убиване, заблуда, маскиране, измъкване и изплъзване. Той му беше обяснил как да се оправя в западния свят — практични неща като резервиране на билети, отсядане в хотел, уреждане на чартърен самолет, наемане на кола и всички останали неща, които бе правил тук преди три години и които правеше и днес. Освен това Борис говореше почти безупречен английски, научен в старата школа за американски проучвания на КГБ, и беше запознал мотивирания си ученик с по-фините детайли на американския английски.

И това доведе до следващата мисъл — Халил искаше да убие Борис.

Първият и единствен път, когато се срещнах с Борис, беше преди три години в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, малко след като Халил ни се беше изплъзнал. Всъщност самият Борис беше поискал да се срещне с мен и с Кейт. Бяхме прекарали приятен час в бъбрене за единственото общо нещо помежду ни — Асад Халил.

Борис беше посочил, че либийците са възнамерявали да сложат край на деловите си отношения с него и на живота му, след като предаде на Халил и последните си уроци. Той обаче беше успял с малко помощ от страна на ЦРУ да се измъкне жив от Либия и когато двамата с Кейт се срещнахме с него, снасяше информация на новите си приятели в Управлението, а покрай това сигурно споделяше и някои стари тайни на КГБ. А в замяна според стандартните процедури на ЦРУ, Борис щеше да получи американски паспорт и някакви други облаги, може би доживотна доставка на Марлборо и Столичная, по които, доколкото си спомням, доста си падаше.

Борис (без фамилни имена, моля) беше забележителен човек и би ми се искало да прекарам повече време с него, но това бе еднократна среща и бяхме заобиколени от копои на ЦРУ, които се държаха като съпруги и го подритваха под масата всеки път, когато той и водката започваха да приказват твърде много. Двамата с Кейт също бяхме съпровождани от неколцина от ФБР, които допринесоха за ограничаването на разговора. Спомням си обаче, че той спомена, че винаги е искал да види Ню Йорк и че може би ще се срещнем отново.

Спомням си също края на разговора, когато Борис сподели пред нас с Кейт следното за Асад Халил:

„Халил е съвършена машина за убиване и със сигурност ще се върне да убие онези, за които не е имал време“.

Вече и сам бях стигнал до това заключение, но нали съм все наопаки, отговорих:

„Той е обикновен човек“.

На което Борис отвърна:

„Понякога се чудя“.

Явно Асад Халил беше придобил митичен ореол в умовете на приятелите и враговете си, също като Карлос Чакала, така че ако успеех да се добера до него и да му прережа гърлото, сигурно щях да стана известен като Джон Кори Лъвоубиеца. По-добре от Джон Кори Неуправляемия. Нали? Двамата с Том Уолш щяхме да отлетим за Вашингтон за обяд в Белия дом.

„Любимите на президента наденички гушнати прасенца специално за вас, господин Кори“.

Имаше и вероятност хората във Вашингтон да не погледнат така положително на убиването на Халил.

„Обвиняваме ви в предумишлено убийство, детектив Кори“.

Предумишлено? Мислил бях за това само преди три години.

Така или иначе, Борис беше завършил нашия час на чай с водка със следните думи: „Във всеки случай поздравявам Ви, че сте оцелели. Не губете нито миг от живота си“.

Благодаря за съвета. Надявах се и самият Борис да се е възползвал от него. С две думи — харесвах го, но не харесвах онова, което бе направил, а именно — че е създал чудовище. И бях сигурен, че Борис също щеше да съжалява — ако вече не се бе срещнал с творението си.

Но ако Борис беше жив, трябваше да го открия и да го предупредя, че някогашният му ученик се е върнал в САЩ, за да уреди някои стари сметки. Естествено, трябваше да приема, че от ЦРУ вече са се погрижили за информатора си, но пък с тези типове човек никога не може да е сигурен от кого вече нямат нужда.

Освен добронамерения ми мотив да предупредя Борис исках също да се допитам до него как най-добре да се добера до Асад Халил. Борис със сигурност щеше да има нещо наум. Макар че най-вероятно щеше да ме посъветва да се наведа и да кажа сбогом на задника си.

И накрая, ако Борис все още бе жив, от него ставаше добра стръв. Нали така?

Всъщност стръвта за Лъва беше в изобилие — моя милост, Борис, Джордж Фостър, а вероятно и други хора, за които не знаехме. Плюс Кейт, ако Халил беше разбрал, че е жива.

Разбира се, да не забравяме и Чип Уигинс, бившия летец от ВВС, чиято бомбена мисия над Либия беше дала началото на тази прискърбна верига събития. Бях обаче абсолютно сигурен, че Чип Уигинс вече се е срещнал с Асад Халил и съответно — с неизбежната си участ. „Ще се върне да убие онези, за които не е имал време“. Бях сигурен, че на тази среща ще науча резултата от издирването на Уигинс.

Отворих вратата на коридора с личния си код и докато вървях към кабинета на Том Уолш, си помислих, че няма да е зле да забравя за Борис по време на срещата. Така де, от ФБР правят същото с мен, нали? Като при случая с иранския дипломат, че отивал в Атлантик Сити. Каквото повикало, такова се обадило.